Дикси Браунинг
Взривена тишина (7)

Седма глава

Ножиците все още бяха точно там, където си спомняше, че ги е видял, в кошничката с конците и иглите. Бяха съвсем неподходящи за целта, но случаят бе спешен. Влезе в банята и затвори вратата.

Десет минути по-късно се взираше намръщено в не познатото отражение в огледалото. От години насам не беше виждал лицето си голо. Разбира се, шивашките ножици на Хати и самобръсначката за еднократна употреба на Марта не му позволиха да се избръсне изрядно, но основната работа беше свършена. Сега от огледалото го гледаше мъж с половин дузина бръчици по лицето си, с гъсти, но приемливи мустаци. Дали да не обръсне и тях? Те привличаха веднага погледа. Клем се почувства неудобно при мисълта, че прави нещо, за да се разхубави, но не намери сили да обръсне изведнъж цялото си лице. Пък и какво значение имаше неговото собствено мнение? Марта беше важната. Дали щеше да го приеме така? Или щеше да го погледне и да се разсмее?

От другата страна на вратата се чу шум. Клемънт преглътна и се вкопчи в ръба на умивалника.

— Клемънт, лошо ли ти е?

Да, беше му лошо! Та той направо трепереше от притеснение! И нямаше никаква представа как да се справи със състоянието си.

— Да. Тоест не. Добре съм.

Той побърза да отвори вратата, преди смелостта да го напусне, и трепна, като чу удивеното й възклицание. Тя не беше харесала лицето му! Проклетият му нос беше прекалено дълъг, а брадичката му бе твърде… С една дума, беше особена!

— Съжалявам — измърмори той. — Мислех, че така ще е по-добре — отстъпи назад и се опита да затвори вратата отново.

— К. К. Барто, да не си посмял да затвориш тази врата пред лицето ми! — за всеки случай тя пъхна крака си в пролуката. Клем с нежелание позволи на Марта да го огледа по-внимателно. Нищо досега, дори и ужасната пневмония, не го беше карало да се чувства толкова уязвим!

— Извинявай, стреснах те — смотолеви Клем.

— Не, ти. Не е това, което си мислиш.

— Не биваше да го правя. Глупава идея — покри долната част на лицето си с ръка. — Само че… беше започнала да ми пречи. Сега, понеже идва лято и… — „ноември месец е, глупако!“, сети се внезапно.

Преди да успее да се скрие в банята, тя вдигна ръка и го погали по лицето му. Сърцето му пропусна няколко удара.

— Чудех се дали си се променил — прошепна тя.

Клем имаше чувството, че се задушава. Ръцете й бяха толкова меки, толкова.

Беше въпрос на сантиметри. По-късно Марта опита да си спомни кой пръв съкрати разстоянието. Като че ли и двамата бяха привлечени неудържимо от мощен магнит и това привличане ги развълнува твърде много, за да успеят да му се противопоставят. Клемънт спря да диша. Не беше сигурен, но му се стори, че сърцето му отново пропусна няколко удара. Той сведе глава, а Марта повдигна лице към неговото. Дъхът й докосна устните му като призрачна целувка, като видение.

Само че виденията не обвиваха ръце около врата му те не умееха да милват, нито пък можеха да го възпламенят.

Устните им се докоснаха, разделиха, после се докоснаха отново. Клемънт я притисна силно, а после се отдръпна от страх да не я нарани. Пое въздух и в следващия миг пак се наведе към нея, защото не можеше да остане толкова далеч. Искаше да усети вкуса й, изгаряше от жажда по нея. Инстинктът го тласна към първата плаха целувка, нежно разтваряне на устните, колебливо докосване на езика. И тогава целувката сама започна да го води, заля го с вълните на трепета, хвърли го в непознати дълбини. Той не можеше да се насити на вкуса й, на докосването до нея, на всяка нейна частица. Целият трепереше, разтърсен от бушуващите желания на тялото си, което знаеше към какво се стреми и не позволяваше на разума да надделее.

Мекият кадифен халат незабелязано се свлече на земята. Двете последни копчета на ризата му паднаха на пода откъснати. Голите му гърди се притиснаха към смачканата жълта батиста на нощницата й, а ръцете му трескаво откриваха едно след друго съкровищата на възхитителния феномен, наречен Марта Ибърли.

Очилата му бяха станали повече от безполезни и той ги захвърли. Блуден от сладостната агония на безумното си желание, той в един момент дойде на себе си и си даде сметка, че се притиска към нея и движи таза си по недвусмислен начин. Това го ужаси! Тя сигурно се отвращаваше от него! Направи героично усилие да овладее страстта си и опита да се извини.

— Марта, аз…

— Не, недей.

С треперещи ръце той я отдалечи от себе си, а после от ново я притегли, притискайки за последен път крехката й женственост към своята твърда мъжественост. Най-после намери сили да се отдели от нея.

— Прости ми, скъпа — прошепна той, — не мога да ти опиша колко съжалявам.

— О, не! Това беше… Аз не биваше… — тя се наведе и трескаво сграбчи халата си. Опитваше се да намери обяснение за безотговорното си поведение с мъж, с когото се бе запознала едва вчера. Та тя имаше известен опит зад гърба си! Но този мъж бе съвсем различен от всички, срещани досега, и тя не знаеше как да се отнася към него.

Двамата едновременно забелязаха очилата му върху избелялата пътека и се спуснаха към тях. Сблъскаха се, той я задържа да не падне и веднага я пусна, сякаш съществуваше опасност да си изгори ръцете. Изглеждаше притеснен и изпълнен с разкаяние. Сърцето й болезнено се сви, защото знаеше, че от нея зависи да преведе и двамата през това изпитание на близост. Тя взе очилата, подаде му ги и навлече халата си.

— Клемънт, никога ли не ти е минавало през ум да носиш контактни лещи?

— Работата е… Контактни? О, да, аз…

— Не ми отговаряй, вече знам. Зад контактните лещи не можеш да се скриеш, нали така? — въздъхна, докато той забързано постави на носа си замърсените, покрити с петна очила.

Наистина трябваше да престане да витае в облаците! Не можеше да си позволи да излезе от релси само защото е срещнала в действителност старата си ученическа мечта. А той, колкото и да беше привлекателен, си оставаше точно това, момчето, за което бе мечтала навремето. Нямаше как да е нещо друго. Та те изобщо не се познаваха, а когато не познаваш някого, не можеш да се влюбиш в него. Това бе само заслепление, но не и любов!

— Бих изпила едно кафе — каза тя и се насили да се усмихне със спокойствие, каквото изобщо не изпитваше.

Като че ли водени от негласно споразумение, двамата тръгнаха едновременно към кухнята. Клемънт се почувства благодарен, че поне един от тях е успял да стъпи здраво на земята. Остави се тя да го води. В крайна сметка, не го бе отблъснала. Нито пък му се беше присмяла.

Тя изплакна кафеника и го напълни отново с вода, докато Клем сложи на масата две чинийки и две кафени чашки от различни сервизи. Виеше му се свят. Нима наистина я бе целунал страстно, както му се струваше? Нима езиците им се бяха докосвали? Беше чел за това в романите. Винаги си беше мислил, че деветдесети от написаното за отношенията между мъжете и жените е плод на въображението, но сега разбра, че греши. Напротив, писателите не успяваха да отдадат дължимото на тази тема.

— … защото математиката никога не ми е била любим предмет — обясняваше нещо Марта. — Най-добре се справях по литература и изкуство. И бях първа по правопис, а правописът е един вид точна наука.

— Нелогично е.

— Знам, изглежда странно, но печелех всички олимпиади по правопис. Затова си помислих, че мога да завърша училище за медицински сестри и да се занимавам с изкуството като с хоби — тя говореше бързо, сякаш за да потисне мислите за току-що случилото се. — Но не съм достатъчно талантлива, за да се издържам като художничка и си казах, че е по-добре да вършиш добре нещо практично, отколкото да си хем посредствен, хем непрактичен.

Усмивката й бе пресилена. Клем си даде сметка за това дори в обърканото душевно състояние, в което се намираше. Тя беше притеснена, и то по негова вина. Беше му мъчно за нея, но не вярваше, че нещата ще се оправят, ако й каже, че тя никога не би могла да бъде посредствена в каквото и да било, защото е единствена, неповторима и прекрасна. Марта обаче явно очакваше отговор. Затова Клем опита да се ориентира сред хаоса на обърканите си мисли и се хвана за една своя фраза.

— За правописа. Имах предвид, че правописът е нещо нелогично, а не че на теб ти липсва логика.

— А, така ли?

Мълчанието бе прекъснато от екота на гръмотевица и в стаята сякаш нахлу нова вълна от напрежение. Клем сви рамене, пристъпи от крак на крак и отчаяно изтърси първото, което му дойде наум.

— Обвързана ли си… ъ-ъ… с някакъв мъж?

Тя изпусна лъжичката и смляното кафе се разпиля наоколо.

— Виж сега, какво направих заради теб! — тя събра боклука в шепа и го хвърли в кошчето, като продължаваше да мърмори: — Сега забравих колко лъжички съм сложила!

Клемънт обаче настоя.

— И така, обвързана ли си? Трябваше да знае!

— Не, определено не съм обвързана с мъж.

— Добре — той придърпа един стол и се отпусна в него, като опъна дългите си крака. Добре поне, че не се налагаше да се преборва със съперник!

— Добре ли? — Марта най-после успя да се справи с кафеварката и закрачи напред-назад из кухнята, като внимаваше да не срещне погледа му. — Идният четвъртък ставам на двадесет и девет години. На тази възраст повечето жени са вече обвързани, както казваш ти.

Клем едва устоя на изкушението да използва случая и да й предложи себе си. Готов бе да изпълнява всякаква роля, стига само да е завинаги! Уж между другото спомена, че има чудесна и сигурна работа в Бошам Форбс Интернешънъл.

— А също имам и апартамент, но веднага мога да купя и къща, ако ти… — в мига, в който видя изражението й, той пожела да върне думите си назад, но това, разбира се, беше невъзможно. — Нямах това предвид. Искам да кажа, че точно това имах предвид, но не по начина, по който прозвуча. Тоест, вярно е, че наистина имам… О, по дяволите, не можем ли да говорим за нещо друго?

Марта се обърна с гръб към него и отново се засуети около кафеварката.

— Аз също сега ще си търся апартамент, освен ако успея веднага да се запиша в училище за медицински сестри, макар че едва ли по това време на годината приемат студенти. Така че ще си намеря временна работа и ще потърся някое евтино место наблизо и… С мляко или без?

Клемънт винаги пиеше кафето си без захар и мляко. Въпреки това сега си сложи и захар, и мляко. Започна трескаво да бърка ароматичната напитка.

— Апартамент, значи?

Тя кимна и се загледа съсредоточено в шарките на чашата си. Лицето й се обагри в нежнорозово, а после пак стана бледо. Клемънт гледаше очарован как луничките й изчезват и отново се появяват.

— Притеснявам се най-вече за работата — тя се засмя насила. — Да си чувал някой да търси ратаи? Много добере се справям с трактори, стига да не са последен модел.

Той опита да си я представи на трактор, но не успя. Всъщност не беше сигурен, че изобщо някога е виждал трактор. Знаеше само, че има две големи и две малки колела. Можа все пак да си я представи седнала върху купа сено, с леко загоряло от слънцето лице. Косите й падаха върху раменете, а ръцете й изкусително се протягаха към него. Закръглените й гърди се повдигаха при всяко вдишване, а розовите им зърна хвърляха сянка под косите лъчи на слънцето. А краката й! Обути е елегантни остри обувки с високи токчета и копринени черни чорапи.

Клем се размърда нервно на стола си, защото тялото му бурно реагира на този образ, изваден сякаш от някоя от Хатините еротични новели. Дъщерята на фермера и ратаят. Знаеше кой ще играе ролята на ратая. Беше готов да посвети живота си на онзи кратък миг, в който ще може да коленичи до жената върху купата сено. Жената с лицето на Марта.

Не, нека не си представя лицето й. Трябваше да намери начин да възстанови контрола над мислите си! Книги! Ето една подходяща тема!

— Чела ли си нещо интересно напоследък?

Стори му се, че и тя реагира с облекчение на безопасния безличен въпрос.

— Ако смяташ „Трите малки прасенца“ и „Котката от задния двор“ за интересни книги, да.

Беше чувал за бродуейския мюзикъл „Котките“, но не го беше гледал. А пиесата на Тенеси Уилямс „Котка върху горещ ламаринен покрив“ го накара да се чувства доста объркан. Що се отнася до свинете…

— „Животинската ферма“ на Оруел е много поучително четиво — отбеляза накрая той, доволен, че е допринесъл за разговора.

— Но едва ли би могло да се каже, че е от същия тип — отвърна сухо тя. Клемънт, наистина ли си толкова неумел в общуването, или играеш някаква игра с мен? Може би се забавляваш с това да ме объркваш непрекъснато.

— Игра ли? Аз си мислех, че водя нормален разговор.

— Нормален какво? — той изглеждаше толкова искрен в смайването си, че тя му повярва. — Виж какво — продължи тя с по-спокоен тон, — разговор не се води така, както се управлява влак. Той е нещо, което просто се случва. Двама души започват да си говорят и… Хоп! Разговорът просто тръгва. Не се нуждая от игрички, Клем. И точно сега не ми трябва мъж, който допълнително да усложни живота ми, който и без това е достатъчно сложен. Затова ако си играеш с мен, ще те помоля да престанеш. Става ли?

— Съжалявам. Да, така е. Абсолютно.

Клем нямаше представа какво точно иска да каже тя, но ако двамата играеха игра, не искаше той да е губещият. Всъщност, ако изиграеше правилно ходовете си, и двамата щяха да спечелят!

— Моето присъствие тук ли те тревожи? — запита Марта. — Ще се почувстваш ли по-добре, ако взема кола на автостоп до Ашвил, вместо да седя тук да чакам Хати? Аз и без друго смятах да си замина, след като разбрах, че я няма. Сама не знам защо не съм го направила. Но е толкова трудно да се измъкнеш от тук.

— Не! — той почти извика и се наведе над масата. Разхлабените очила се смъкнаха на върха на носа му. — Не знам кога Хати ще се върне у дома. Трябваше да е тук преди четири дни. Но аз искам да останеш. Не искам да си тръгваш. Никога!

В далечината се чу тътенът на нова гръмотевица. Стъклата на прозорците издрънчаха, след това къщата отново потъна в тишина. Не се чуваше дори тиктакането на часовник или бученето на хладилника. Нищо не нарушаваше внезапното напрежение, което увисна над двамата.

— Никога ли? — прошепна Марта и по израза на лице то й Клем разбра, че отново я е изплашил.

— Не знам как да го кажа най-ясно.

— Не, не, всичко е наред. Знам, че всъщност имаше друго предвид.

Той почувства как нервите му се опъват докрай. Ръцете му едва забележимо трепереха и той ги сви в юмруци, защото забеляза, че тя го гледа.

— Точно това имах предвид. Но не се изразих достатъчно добре — отсече той твърдо.

Марта поклати отрицателно глава и той предварително разбра какъв ще бъде отговорът й.

— Ти не изпитваш нищо към мен, Клем. Невъзможно е. Ние дори не се познаваме. Това, което стана горе току-що беше случайност. И не означаваше нищо — не смееше да го погледне в очите, може би, за да не я хване в лъжа. Защото случилото се означаваше нещо!

Никога досега не се беше чувствал толкова разтърсен, толкова дълбоко развълнуван, а и тя не се възпротиви на ласката му. Той долови ускорения ритъм на сърцето й, чу простенването й, когато откъсна устни от нейните, уплашен, че й е причинил болка.

— Нещата просто никога не стават така — прошепна тя. — Не и толкова скоро.

— А как стават? Колко време е необходимо? Кажи ми, защото аз не знам — Клем искаше да знае всичко за нея, за чувствата и мислите й, а вместо това знаеше само, че тя не му казва истината, и това го измъчваше.

— Откъде да знам? Няма правило. Но не и толкова бързо. Повярвай ми, в това поне съм сигурна. Аз бях. Имаше един мъж. Мислех, че ще се оженим.

Масата се разклати от силата, с която Клем се вкопчи в ръбовете й.

— Ти го обичаш!

— Така си мислех.

Болката, която го прониза, не можеше да се сравни с никоя досега, но въпреки това той запази спокойното си изражение. Боеше се, че ако я изплаши, тя ще се затвори в себе си завинаги.

— Кога започна да се съмняваш?

Усмивката й накара сърцето му да се свие от мъка.

— Когато му казах, че няма повече причини да чакаме, защото Джак ще се жени повторно и вече няма да има нужда от мен. Тогава Върджил ми каза, че е много привързан към мен, но всъщност никога не е мислил сериозно за брак. Или поне не с мен. Изглежда аз бях мила, грижовна и непретенциозна, а в един определен момент Върджил е имал нужда от жена с тези качества. Била съм идеална за… — замълча и пое дълбоко въздух, като продължаваше да избягва погледа му. — За една кратка връзка, но не и за брак. Ние двамата бяхме несъвместими.

Клем отблъсна назад стола си и скочи на крака.

— Какъв малоумен негодник! Какво е имал предвид, като е казал, че сте несъвместими?

Марта не успя да сдържи смеха си. Той изглеждаше толкова ядосан, като че ли някой го бе засегнал до смърт. Дори тя не бе реагирала толкова бурно на обидата!

— Съвместимостта означава еднакви интереси, един и същи произход — заобяснява тя. — Седни, Клем, преди да си получил сърдечен удар. Не виждам защо се вълнуваш толкова. Това няма нищо общо с теб.

— Как да няма нищо общо? Този мъж те е обидил, значи и аз съм засегнат!

Марта стана и го хвана за ръка.

— Ела да седнем в дневната и да се поотпуснем. Ти днес прекали с кафетата. Мислил ли си някога да преминеш на кафе без кофеин? Седни, отпусни се и ми разкажи за работата си.

— Няма да ти е интересно. Тъпо е за обясняване. Сигурен съм, че не искаш да чуеш тези неща.

Думите му можеха да й прозвучат обидно. И двамата знаеха, че тя не може да се мери с него в интелектуално отношение. Но в случая той не проявяваше надменност, а просто гледаше на себе си като на скучен човек.

— Хайде, казвай! — заповяда му тя.

— Работя в областта на молекулярна биология, ДНК, правя изследвания на някои мутагенни клетки. На рака, например. И какво все пак имаш предвид под несъвместими? Слепец ли е онзи, или само глупак?

— Върджил смяташе, че е по-добре да вземе жена от своята среда. Той беше адвокат, а семейството му бе доста заможно и уважавано. А аз съм израсла в мъничка ферма, винаги съм била бедна.

— Все още не разбирам.

— Произходът. Образованието. Та аз дори не успях да завърша първата си година в колежа!

— Но ти си го обичала.

Тя се усмихна тъжно и в същия миг първите дъждовни капки забарабаниха по прозорците.

— Поне така смятах.

Клемънт затвори очи, сякаш почувства пронизваща болка. След миг заговори отново с тих глас.

— Ти и той. Вие двамата бяхте ли…?

— Любовници? Да — отвърна тя тихо, а на него му се стори, че думите й отекват в тишината.

— Той е бил пълен идиот! Никой нормален мъж не би ти позволил да го напуснеш — отвърна Клем.

Марта едва се пребори със залялото я желание да заплаче. А не беше от жените, които често проливат сълзи. Плака, когато се разделяше с децата, но не и когато се прости с Върджил. Знаеше, че всичко това е доказателство за нещо, но не бе сигурна за какво.

Поройният дъжд внезапно заплющя по покрива и капчуците се превърнаха във водни каскади. Вятърът яростно заблъска по прозорците.

— Маратонките ми! — извика Марта и скочи от място то си.

— Маратонки ли?

— Те още са на прага, където ги събух днес. Ще прогизнат!

Тя почти беше стигнала до входната врата, когато той я настигна и я спря.

— Чакай, ще отида аз. Ти ще се измокриш.

Двамата хукнаха едновременно навън, но той се върна, за да включи дворното осветление. През това време Марта успя да се подаде навън и за миг стана вир-вода.

— Влез вътре, аз ще ги намеря — изкрещя той, надвиквайки тътена на бурята. Миг преди очилата му да бъдат залети от дъжда и да станат съвършено безполезни, той успя да види една розова маратонка, захвърлена до портала. Втората обаче не се виждаше никъде. — Влизай веднага вътре, Марта! Няма никакъв смисъл да измръзнем и двамата.

Най-после забеляза и другата маратонка. Хукна към нея, като прескачаше храсти и стъпала, грабна я и се втурна обратно, без да вижда нищо без очилата, ала страшно въодушевен. Чувстваше се така, като че ли бе победил седемглав змей, за да спаси любимата, а всъщност само бе прескочил няколко локви, за да донесе маратонките й. Накрая и двамата нахълтаха обратно вкъщи и избухнаха в луд безпричинен смях.

— Не биваше да правиш това! — запротестира тя.

— Страх ме беше да не те отнесе дъждът — отвърна Клем и свали мокрите си очила, през които не се виждаше нищо.

— Както и да е, но нямаше смисъл и двамата да се измокряме така.

Бяха се свили един до друг на малкото турско килимче в преддверието и Клемънт си помисли колко би било хубаво да я види по-добре. Той протегна нерешително ръка към кръста й.

— Е, аз никога не съм бил практичен. Това е един от дребните ми недостатъци.

Двамата се притиснаха един към друг, сякаш търсеха топлината на телата си. И двамата трепереха от студ.

— А имаш ли големи недостатъци?

— Искаш да кажеш, че не си ги забелязала?

Клемънт нежно я залюля в обятията си. Започна да се възбужда както обикновено, въпреки че целият бе мокър. Нежно отмести с устни падналия върху веждата й кичур и проследи пътечката на една дъждовна капка по бузата й с върха на езика си.

— Клем? — дъхът й опари гърдите му.

— Ммм… — простена той. Звучеше като че ли не може да си поеме дъх.

— Това, което правим, не е много разумно. Вече открихме, че и двамата сме… Тоест, че никой от нас не е… — лицето й се притисна към ризата му, точно там, където трябваше да са копчетата. Но копчета нямаше, нали ги бяха скъсали, когато се целуваха за първи път?

Когато почувства устните й върху голата си кожа, той изстена от удоволствие.

— … Имунизиран — довърши тя отчаяно изречението си.

Една от ръцете му намери пътя към тила й и се зарови в косите. Поток от мокри копринени къдрици докосваха кокалчетата на пръстите му. Откри малка бенка в основата на шията й, същата каквато имаше и над горната си устна. Прониза го желание да докосне и двете с език.

— Глупаво е да се заплитаме в тази история — продължи тя неубедително. — Ние не се познаваме. Аз ще си замина утре. Или вдругиден. Нямаме нищо общо помежду си. Ти си блестящ учен, а аз никоя. Дори не можем да проведем нормален разговор.

— Грешката е моя, а не твоя. Научи ме. Знам, че мога да се науча. Господи, Марта, не виждаш ли какво направи с мен?

Пръстите й намериха чувствителното място, до което се бяха докоснали устните й, и той отново изстена. Допирът й изпрати мощна вълна на възбуда по цялото му тяло.

— Трябва да признаеш поне, че сме съвместими — въздъхна той. — Ако бяхме малко по-съвместими, щях да падна на пода в безсъзнание. Марта? — „Скъпа! Мила! Любима!“, продължи наум. В съзнанието му изплуваха откъси от стихове, които до този момент не означаваха нищо за него. — Повярвай ми, това, което правим, е най-добро и за двама ни — прошепна в ухото й. — Никога не бих могъл да те нараня, нали знаеш?

— Ще намокрим персийския килим на Хати.

— Сигурно вече сме направили цяла локва.

Тя се засмя и Клем усети как от плещите му пада огромен товар. Отпусна малко прегръдката си и каза:

— Не съм сигурен, че мога да вървя, но нека се опита ме да отидем в дневната.

Успяха да стигнат само до твърдото викторианско канапе и Клем се запита дали само халюцинира, или направо полудява. В мига, в който се отпуснаха на софата с преплетени ръце и крака, стаята, къщата и цялата проклета вселена можеха да изчезнат, без той да забележи. Тъй като плюшеното канапе бе твърде тясно дори за сам човек, Марта почти легна върху него.

— Не мога да повярвам, че върша това — прошепна тя. Плющящият пороен дъжд почти заглуши думите й. — А мислех, че съм разумна жена!

— Така е, но аз съм неразумен и за двамата.

Главата й бе отпусната на рамото му, а косите й гъделичкаха чувствителната кожа под брадичката му. Едната му ръка бе леко отпусната върху тялото й, така че ако я мръднеше няколко сантиметра по-нагоре, палецът му щеше да докосне гърдите й. Клемънт затвори очи и се помоли да не се изложи, като получи инфаркт преди края на нощта.

Марта въздъхна дълбоко и почувства как очите й се пълнят със сълзи, но не намери сили да вдигне ръка, за да ги избърше. Чувстваше се толкова добре, че почти се изплаши. Не знаеше на какво се дължи реакцията й, нито можеше да устои на изкушението, наречено К. Корнилиъс. Надигна се на лакът и се взря в лицето му. Беше по-блед от обикновено може би, защото беше мокър и вероятно настинал. На скулите му обаче бяха избили две ярки червени петна. Треска? Или смущение?

— Предполагам, че си притеснен?

— Парализиран съм от страх!

Марта реши да се довери на инстинкта си и взе нещата в свои ръце. Беше изгубила ума си! Съзнаваше, че не бива да си играят с огъня, но той я бе омагьосал! Колкото и не вероятно да й се струваше, тя го беше обикнала! Но не искаше да признае дори пред себе си, че чувствата й към Клем бяха стократно по-силни от тези към Върджил Джоунс. Никога досега не бе изпитвала толкова болезнено и страстно желание. В потъмнелите му от страст очи танцуваха чувствени пламъчета, които я накараха нервно да прехапе устни.

— Трябва обаче да разбереш нещо, Клем. Каквото и да се случи между нас тази нощ, аз няма да остана тук. Ще си замина при първа възможност.

Той не отговори и Марта почти съжали, задето го е предупредила. Не можеше ли да си позволи да получи поне мъничко наслада от живота? Какво лошо имаше в това да прекара една фантастична нощ в обятията на силен и честен мъж? Внимателен и нежен, а в същото време толкова странно настъпателен? Един вълнуващо невинен мъж, чийто поглед караше сърцето й да препуска лудо.

Тя повдигна глава и докосна с устни брадичката му. Той реагира, сякаш беше очаквал този жест като сигнал. Обърна се така, че тя остана под него, и се опря на лакътя си.

Първата му целувка беше нежна, защото Клем внимаваше да не изплаши Марта. Освен това се боеше да не изгуби самоконтрол. Беше едър и силен мъж, в момента силно възбуден и не знаеше какво би могъл да стори, ако престане да се владее.

— Марта, Марта — прошепна той в шията й. — За какво мислиш?

— За един неспокоен младеж с джинси и бяла фланелка. Лицето му е потънало в сянка, а очите му са толкова тъжни и… О, Клемънт, знаеш ли колко пъти съм се сещала за него и съм се питала къде е, и с кого е.

Устните му докоснаха нейните и се притиснаха към тях страстно и продължително. Той отново стегна прегръдката си, ала усети, че може би я притеснява, и отпусна ръце, като шепнеше объркано думи на извинение. Покри с леки целувки страните, слепоочията и челото й. Най-после от ново стигна до устните й и този път ги разтвори без сянка от нерешителност. Страстта и инстинктът го накараха да се впусне в една търсеща и жадна целувка, която ги остави без дъх, с разтреперани ръце и притиснати плътно тела.

— Какво правиш? — възкликна тя, когато Клем започна да разкопчава нощницата й.

Ръцете му застинаха върху гърдите й.

— Искам да те видя. Има ли нещо лошо в това?

— Не зная какво е лошо и какво добро, но… Клем, сигурен ли си? Нали знаеш, че това е само за тази нощ?

„Завинаги е!“, възрази той мислено, но прояви достатъчно такт, за да не го изрече на глас. Вместо това каза:

— Трепериш. Боиш ли се?

Лицето й бе толкова близо, че той виждаше преливащи те се цветове на ирисите й: мед, злато, бронз. Зениците й се разшириха толкова, че почти покриха златния пръстен на ириса.

— Да. Малко. А ти?

— И аз малко. Всъщност — много! Но не искам да спра. Това е най-прекрасното нещо, което ми се е случвало. Сега знам какво бих чувствал, ако летя на комета.

Тя загърна нощницата плътно около себе си и се отдръпна колкото можеше по-далеч.

— Слушай, Клем, поне един от нас трябва да прояви здрав разум!

— Това е най-разумното нещо, което някога съм правил.

— О, за Бога, защо не оставих дъжда да отнесе проклетите маратонки? Ако бях отишла да си легна, всичко това нямаше да се случи.

— Щеше да се случи. Е, може би не толкова скоро.

— Точно в това е проблемът, не разбираш ли? Хайде да се разделим сега, а утре ти ще ми разкажеш всичко за себе си. И вечерта може би.

— Знаеш ли, че на тази светлина очите ти изглеждат почти черни?

— Клемънт! Не можеш ли поне за миг да ме изслушаш? Добре, съгласна съм, че двамата се привличаме взаимно. Но може би причината е в усамотението. Както и да е, в твоя живот няма място за жена без образование, чието единствено постижение в живота е някой добре приготвен сладкиш. А в моя живот няма място за мъж, който… За какъвто и да е мъж! Всъщност те подведох да мислиш, че… Да, наистина те желая, но това е глупаво от моя страна и…

Клемънт се изправи.

— Не се бой — каза нежно. — И аз съм притеснен колкото теб, но се кълна, че няма от какво да се страхуваме. Ела в леглото с мен, Марта.