Дикси Браунинг
Взривена тишина (8)

Осма глава

Докато стигне до втория етаж, на Клем му мина какво ли не през ума. О, да, нямаше съмнение, че я желае. Никога през живота си не бе желал нищо друго тъй силно. Но ако нещо не се получеше? Ако направеше всичко погрешно? По дяволите теорията за сублимацията! Трябваше да се погрижи да натрупа някаква практика!

— Марта, може би ще е по-добре — господи, дори гласът му трепереше!

Тя обви ръка около кръста му и го поведе към неговата спалня. Намери кибрита до камината, запали една клечка и я доближи до смачканите вестници. Двамата заедно гледаха как пламъците се заизвиваха над боровите клонки, как сухата дървесина изригна облак от искри, как езиците на пламъците близнаха подредените дънери. Марта нагласи решетката и се обърна към него. Клем забеляза притеснението й. Очите й за миг срещнаха неговите, а после се спуснаха надолу към смачканата яка на ризата. Без да знае какво точно да направи в този момент, въпреки че осъзнаваше много ясно желанията си, той разтвори обятия и тя пристъпи към него.

Клем затвори очи и притисна лице към косите й. Чувстваше се като бездомник, който най-после е намерил своя подслон в непрогледната бурна нощ. Помисли, че е готов да я прегръща така цял живот. Ръцете му силно я притиснаха. Дишаше накъсано и трескаво.

Вече не усещаха студа, но и двамата бяха мокри от дъжда, а мокрите дрехи създават толкова неудобства! Когато той развърза колана на халата й и го разтвори, тя не възрази, ала погледът й се прикова в лицето му. Клем притеснено отпусна ръце. Тогава Марта смъкна ризата от раменете му. Изведнъж и двамата започнаха трескаво да свалят дрехите си и да ги хвърлят безразборно върху студения радиатор, което ги накара да се разсмеят. Тя вдигна очи и забеляза втренчения му поглед. Под нощницата си Марта носеше бикини и сега стоеше пред него само по тях, кръстосала ръце пред гърдите си.

— Никога не съм подозирал, че жените са толкова красиви. Топлината и розовината са много по-прекрасни от студа и сивотата.

— Сивотата ли?

— Мраморът — той мъчително преглътна и се зачуди как е възможно най-добрите скулптори да не успеят да пресъздадат в произведенията си чудото на женското тяло.

Марта обаче не мислеше за скулптурата. Тя знаеше само, че Клемънт е най-привлекателният мъж, когото е виждала. Пламъците на огъня осветяваха високото му мускулесто тяло. Изглеждаше като статуя и тя мислено благодари, че не е изваян от студен мрамор.

Студ! Нямаше и помен от студ в очите му, които я поглъщаха жадно от върховете на пръстите до извитите в ситни къдри коси. Погледът му се задържа върху кръстосаните й ръце, но той не я помоли да ги отпусне, нито пък разтвори обятията си, за да я прегърне. Беше съвсем очевидно, че това не е от липса на желание. Тя усещаше притеснението му, бе свалил всичките си дрехи, а тя още бе по бикини. Затова ги смъкна. Стаята бе осветена само от огъня в камината и Марта се надяваше, че не е забелязал руменината по страните й. Опитните жени на двадесет и девет години не биваше да се изчервяват, нали?

— О, Господи! — прошепна той замечтано.

Реакцията му я изпълни с огромна радост. За първи път през живота си се почувства почти красива. Изведнъж притеснението й се стопи. Погледът й бе обходил прекрасното му голо тяло, но умишлено се бе постарала да не го задържа върху доказателството за желанието на Клем, това би го смутило още повече. Тя осъзна, че копнее да прегърне този мъж, да го успокои и да го люби. Да го накара да повярва в себе си, така че следващият път, със следващата жена… Бързо отхвърли тази мисъл, защото й причини неочаквана болка.

Изчака той да направи първата крачка. И понеже той не помръдна, тя отиде до леглото и легна. Чаршафите бяха леденостудени и Марта се сви на кълбо. Когато се отпусна до нея, Клем я взе в обятията си. Тя трепереше цялата, докато той изобщо не забеляза студенината на леглото. Ръцете му нерешително се спуснаха надолу по гърба й и кожата й пламна от допира.

— Ще ти стопля мястото, искаш ли?

— Стопли го. Нека бъде горещо! — тя все още трепереше, но вече не от студ.

Той протегна крака и ги раздвижи нагоре-надолу между чаршафите. Увери я, че мястото вече е позатоплено и тя постепенно започна да се разгъва. Пусна единия си крак надолу и погали с пръсти топлия му глезен. Допирът до крака му я възбуди. Тя докосна гърдите му и стомахът й се сви. Бедрото му се притисна до нейното и това предизвика нова еротична вълна по тялото й.

— Затопляш ли се? — пошушна той в ухото й. Ръцете му милваха гърба, раменете, шията, спускаха се към хълбоците й, които широките му длани нежно притискаха, а после отново се плъзгаха нагоре. Връхчетата на пръстите му затанцуваха около гърдите й и тя се изви, за да се притисне по-силно до него.

— Ако леко се обърнеш по гръб — прошепна той, — а аз се извия… — той й показа какво има предвид, като се надвеси над нея така, че лицето му да е на сантиметри от нейното.

— Да?

— Мисля, че би било възможно отново да…

— Се целунем ли? — прошепна тя. Дъхът го опари, а ръцете й се обвиха около шията му. Той впи устни в нейните и страстта на целувката замести липсата на опит, докато Марта се наслаждаваше на докосването до гладката му кожа и гъстите коси. Тя провря едната си ръка между телата им и отново погали гърдите му, докато намери зърната им. После устните й се сключиха около тях. Връхчетата на нейните гърди бяха втвърдени от желание. Тя не можеше да го помоли да ги докосне, но можеше да му покаже как.

Клем се почувства така, сякаш светкавица прониза тялото му. Той целият се изпъна.

— Заболя ли те? — попита тя меко.

— Да ме заболи? — изстена той. — О, Господи, не! Какво се случи? Теоретично.

Тя го прекъсна с нова гореща целувка.

— Нима в този момент ти се иска да ми четеш лекции?

— Това, което искам. Марти, боя се, че аз…

— Скъпи, нямаше да съм тук с теб, ако не те желаех — тя взе ръката му и я постави върху едната си гърда, като го остави сам да намери пътя към зърното. Той го напра ви без колебание и със зашеметяващ резултат. Клем посвети дълго време на новооткритата радост от докосването и вкуса на гърдите й и я доведе много по-близо до висините на насладата, отколкото тя изобщо си бе представяла, че е възможно. След това се отдръпна и легна до нея, горд от себе си.

— Нещо не е наред ли? — запита тя и за първи път си позволи да спре поглед върху възхитителната му неприкрита мъжественост.

— Боя се да не те нараня или да не те разочаровам. Марти, никога през живота не съм се чувствал, толкова безпомощен. Ако бях двадесетгодишен, всичко щеше да е по-различно.

— Но това е смешно! Да не би да си мислиш, че си твърде стар?

— Не, не, по дяволите! Просто мъжът на двадесет години още не е имал време да се изпълни със съмнения.

— Искаш ли да се откажеш?

— Не точно.

Тя самата вече гореше от желание и й беше трудно да проявява търпение.

— Какво искаш тогава?

— Искам! Това, което искам повече от всичко на света в този момент, е да се заровя в теб и да остана така най-малко седмица. Искам ти да ме желаеш толкова, колкото аз теб, и…

Тя се помъчи да го прекъсне, но той сложи пръст на устните й.

— И да знам, че съм в състояние да ти доставя удоволствието, което ти ме караш да изпитвам. А искам да знам, че чувстваш поне половината. Не! Поне една малка част от това, което чувствам аз.

— Но не виждаш ли? Не се ли досещаш? Клем! — Леко захапа пръста му, после взе ръката му и я сложи на сърцето си, за да почувства той силните удари. Имаше и друг начин да му покаже, че е готова да го приеме, но не й достигна смелост. Тя самата нямаше кой знае колко голям опит и не смееше да се превърне в наставница.

— Страхувам се, че няма да мога да…

— Клем! — най-после тя прикова цялото му внимание и нежно продължи. — Знаеш как да ме целуваш, затова сега ме целуни! Ако не искаш да стигнем по-далеч, просто ще се прегърнем и ще заспим един до друг!

Но породената от страст червенина на скулите му и някои други очевидни промени във физиката му говореха, че Клем няма да се задоволи с невинни милувки. Марта се надяваше, че ще успее да преведе и двамата през предстоящото изживяване, никога досега не се бе нагърбвала с толкова прекрасна и деликатна мисия.

Той започна да я целува. Марта се изви и накрая се озова легнала върху него. Докато той леко хапеше долната й устна, ръката й проследи извивката на раменете му и се спусна надолу към пъпа. Усети как коремните му мускули се стегнаха и се усмихна. Клем бързо усвояваше изкуството на любовта. Необходимо бе само да й се довери.

Той не се откъсна от устните й толкова дълго, че накрая бе принуден да се отдръпне, за да поеме въздух. Дланите му обхванаха гърдите й. Инстинктът го накара да потърка с устни най-чувствената точка на врата й, да продължи милувката към ямката в основата на шията и оттам към хълма на едната гърда. Устните му обгърнаха розовото зърно. Той го погали с език и усети как тя трепна. Това му вдъхна смелост да продължи играта.

Ръката му върху корема й се разтвори като морска звезда и единият от пръстите докосна пъпа. Беше удивен, че този жест също се оказа извор на прекрасни усещания. Окуражен от реакцията й, той плъзна ръката си по-надолу, докато срещна коприненото гнездо, скътано между бедрата й. Тя тихо изстена и се извъртя, за да улесни достъпа му. Разтреперан от възхита, той откри цветето на нейната женственост. Когато докосна сърцевината на желанието й, тя изстена от наслада.

— Заболя ли те? — той побърза да отдръпне ръка, но тя я хвана и върна на мястото й.

— Не! О, не, моля те!

Слабините му се присвиваха от нетърпимо напрежение. Можеше да мисли само за неустоимата нужда да се хвърли върху нея и да засити ужасния глад на целия си досегашен живот. Но не смееше да го стори. Беше толкова не умел, че можеше да й причини болка. Затова продължи да я гали нежно, докато изведнъж тя започна да диша на пресекулки, сякаш се задушаваше. После го сграбчи за раменете и заговори несвързано, но той веднага се досети какво е нейното желание.

— Моля те — сега!

Треперещ от страст, Клем се плъзна между бедрата й и проникна в нея. Чу се стенание. Нейно ли бе? Не, негово то. Нейна беше разтрепераната въздишка.

— О, Клемънт!

Здравият разум отдавна го бе напуснал. Даваше си сметка единствено за лудото, всепоглъщащо желание, за двигателната сила на нуждата от…

— Да, да, да!

И двамата се движеха все по-бързо, стенеха и въздишаха, нашепваха си нежни думи, а телата им се извиваха от удоволствие. Докато вълната на пълното блаженство ги заля и отнесе в небитието.

Останаха замаяни, задъхани и изтощени, с преплетени в прегръдка тела.

А измина доста време, преди Клем да си даде сметка, че някой се извива под тежестта му. Той се отмести и Марта се претърколи настрани.

— Исках само да си поема дъх — извини се тя.

— Разбира се, трябваше да се досетя.

Той знаеше, че никога няма да й позволи да си тръгне. Беше го дарила с най-съвършеното изживяване в живота му. Не можеше да я загуби.

— Дори ако това не се случи никога повече — произнесе той мислите си на глас.

— Дори ако… Ти не… Искам да кажа, мислех, че и двамата…

Сърцето му преливаше от любов. Той разбра какво иска да му каже тя и потърси начин да я успокои. Любимата му звучеше толкова притеснено, колкото и той преди малко.

— Благодаря ти, Марта.

— Не бива да ми благодариш. Искам да кажа, че беше… О, Клем, мъжете не благодарят за това.

Той повдигна глава и я изгледа с искрено смайване.

— Защо, за Бога? Може ли един мъж да получи по-прекрасен подарък?

Тя се изчерви.

— Просто недей да ми благодариш — замълча и накрая запита. — Все още не мога да разбера, Клем. Искам да кажа, знам, че си срамежлив, и всичко останало, но на твоята възраст… Никога ли не си бил с жена?

Той не се престори, че не разбира въпроса й. Въздъхна и се отпусна по гръб с поглед, втренчен в сенките по тавана. Нямаше да му е лесно. Всъщност щеше да е доста болезнено. Но тя бе поискала отговор, а той не бе в състояние да й откаже каквото и да е.

— Винаги съм бил прекалено млад. Съучениците ми бяха с по няколко години по-големи. Особено в университета. Заради възрастта ми винаги и навсякъде ме държаха изкъсо. Всяка минутка от живота ми бе вкарана в някакво разписание. Не протестирам срещу разписанието, всъщност, беше ми много интересно. Дори се забавлявах.

— Нямаше ли свободно време, почивки?

— Да, разбира се. Ходех по концерти, изложби и на театър. Опитах да се заема със спорт, но си счупих гръбнака и две години лежах неподвижен в гипсово корито. В приятната ми малка стая, пълна с книги.

— О, не! — тя го притегли в прегръдките си, сякаш да го утеши заради преживяната болка и мъка.

— Както и да е, дипломирах се в университета на тринадесет години и веднага започнах специализация. Родителите ми решиха, че така ще е най-добре, а аз нямах никакви други планове.

Марта намери ръката му и я сложи на гърдите си, но в жеста й нямаше нищо сексуално.

— И все пак там сигурно е имало някакви момичета.

Той замълча и накрая се осмели да отговори.

— Имаше едно момиче. Казваше се Джорджина. Беше красива или поне тогава мислех така. Влюбих се в нея. Бях на петнадесет-шестнадесет години. Момчетата, с които деляхме една стая, ми подготвиха изненада на едно събиране. По дяволите, Марти, не искам да говоря за това! Беше толкова отдавна! Трябваше да съм го забравил досега. За жалост подобни подигравки, свързани със секс, оставят дълбоки следи на тази възраст, когато човек е така неуверен в себе си.

— Искаш да кажеш, че ти и тя…

— Искам да кажа, че не знам какво сме правили и какво не. Същата нощ за първи път пих алкохол, и то водка. След случая не напуснах университета и останах до края на семестъра, но едва ли съм разменил повече от десетина думи с колегите си. Оттогава започнах да изпитвам страх от женския пол. По-късно се срещах с разни момичета, но само ако бях сигурен, че с нищо не ме заплашват. Не мога да ти опиша колко пъти съм заставал под студения душ и колко пъти ми се е налагало да тичам като луд нагоре-надолу по етажите — изведнъж той се засмя и я претърколи така, че да легне върху него. — Стига приказки! Сигурно си забелязала, че не съм от бъбривите.

— Да, ти си човек на действието — съгласи се тя тържествено.

Той я намести, за да легне по-удобно, а от гърлото му се изтръгна дълбоко стенание.

— Много скоро ли е след… Искам да кажа, ти ще можеш ли… Дали ние бихме…

Не беше, тя можеше и те го направиха. Този път в действията на Клем нямаше и следа от боязливост и неувереност. Той беше творец по душа и след като се запозна с основните правила, остави въображението си да сътвори безброй изтънчени варианти. Трябваше да мине много време, преди двамата да се отпуснат изтощени и напълно удовлетворени.

Скоро след полунощ дъждът спря. Призори Марта се събуди и видя Клем да се усмихва, надвесен над нея. Гледаше я втренчено, а очите му бяха замечтани.

— Въобще ли не си спал? — прошепна тя.

Топлата му длан се плъзна по кръста й и я притегли по-близо.

— Как бих могъл да заспя? Може би никога повече през живота си няма да спя. Марта, искам да знаеш, че ще направя всичко възможно, за да…

Тя сложи ръка на устните му.

— Моля те, Клем, недей.

В тъмносините му очи веднага се прокрадна тревога. Ръката му замръзна върху тялото й.

— Какво да не правя?

— Не казвай нищо повече.

— Защо? Толкова неща трябва да си кажем. Имаме да градим планове — скочи от леглото и се изправи до нея гол и прекрасен. Опипа масата, за да намери очилата си, и ги закачи на носа си.

— Имам да ти кажа нещо.

Марта седна на ръба на леглото и придърпа завивката до брадичката си. Златисточервеникавата й коса се спускаше на вълни върху раменете, лицето бе зачервено от съня, а очите блестяха като кехлибари. Клем помисли, че никога не е била толкова красива. Нито толкова желана. От всичко на света най-малко искаше да си губят времето в приказки. Все още имаше проблеми да изразява чувствата си с думи, но през изминалата нощ бе открил цял един нов свят от изразни средства.

— Нека първо да запаля огъня.

— По-добре се облечи.

— Няма смисъл. Веднага се връщам в леглото.

— Ако не се облечеш, едва ли ще започнем разговора.

Той бе изпълнен с желание да й угоди. Щяха да имат достатъчно време да се любят. Животът беше пред тях. Пък и тя имаше право, трябваше да вземат някои решения. Като например това къде да живеят. Апартаментът му бе твърде малък и неуютен.

— Обичаш ли ябълкови дръвчета? — запита той, докато нахлузваше панталоните си.

— Ябълкови дръвчета? Клем, подай ми, моля те, халата. Не мога да мисля ясно, преди да съм си измила очите.

Усмихнат, той взе жълтата дреха, като несъзнателно я притисна до лицето си.

— Тогава мисли неясно. Аз ще ти помогна.

Докато се суетеше, той пропусна да забележи болката, която се изписа за секунда на лицето й.

— Знаеш ли, по-добре да сляза в кухнята и да приготвя закуската. След малко и двамата ще изпитаме вълчи глад. Особено след като…

— Сега, като ми припомни — усмивка озари лицето му и Клем едва не избухна в щастлив смях.

Марта обаче бързо навлече халата си.

— Можеш ли да се приготвиш за пет минути?

— Нека да са десет. Ще взема душ.

— Тогава нека са двадесет. И аз искам да мина през банята преди теб!

— Тук ли ще се срещнем?

— Не. В кухнята — отвърна тя твърдо.

Клем почувства разочарование, но реши, че Марта има известно право. Голият ентусиазъм не можеше да замени необходимостта от храна. След горещ душ и обилна закуска щяха да се върнат и да довършат започнатото снощи. Той понечи да я целуне, но тя се отдръпна и бързо излезе.

Марта грабна чисти дрехи от багажа си, изтрополи на долния етаж, където се намираше единственият работещ душ в къщата, изкъпа се, среса се и забърза обратно нагоре. Съмненията вече бяха разклатили и малкото й увереност в нея самата. Никога през живота си не беше постъпвала толкова неразумно! Какво ставаше с нея? Тя трескаво започна да подрежда куфара си. Изпитваше паническа нужда да събере целия си багаж и да се приготви за тръгване. Как й се искаше да седи в момента в някой автобус към Уинстън!

— Мили Боже, какво направих?! — прошепна тя и набута влажните вчерашни дрехи в найлонова торбичка. Чу как стълбите скърцат и разбра, че Клем на свой ред е тръгнал към душа. Трябваше да побърза, иначе той щеше да я завари в спалнята и тя нямаше да може да му устои!

Никога досега не бе желала толкова силно някой мъж. Дори с Върджил бе спала само защото реши, че така е редно, след като толкова време са излизали заедно. А сега бе спала с мъж, в чийто юношески портрет се бе влюбила преди петнайсет години. При това напълно съзнаваше, че между тях не може да има нищо по-сериозно!

Бяха съвсем различни. Той владееше езици, за които тя само беше чувала, да не говорим за енциклопедичните му знания! За какво щяха да си говорят? Тя можеше да го научи как да сготви три гозби с месо, което не стига и за една, как да запали четиринадесетгодишен трактор и как да опази някое буйно малко дете да не си счупи главата. Колко „вълнуващо“! А той щеше да й разказва за удоволствието от изследването на мутагенните или какви бяха там. По дяволите! Та тя дори не можа да запомни как точно се казваха!

В същото време, дълбоко в себе си осъзнаваше, че не постъпва честно спрямо него. Опитваше да се убеди, че му е вдъхнала самочувствие и сега той ще може да открие някоя подходяща за него жена. Но знаеше, че дълго време ще плаща цената за собствената си щедрост.

Половин час по-късно Клем влезе в кухнята и я завари да рови разсеяно в чинията си с бъркани яйца. Закуската вече беше изстинала.

— Клем, искам да…

— Марта, мисля, че ние…

Двамата заговориха и млъкнаха едновременно. Марта нетърпеливо посочи към празния стол отсреща.

— Закуската изстина.

— Не, аз закъснях. Благодаря ти, че си сготвила.

— Това е най-малкото, което можех да направя — думите прозвучаха ужасно в собствените й уши, сякаш се чувстваше задължена за нещо. Но нямаше сили да обяснява.

— Пощата! — Клем бързо смени темата като удавник, който се хваща за сламка. — Твоят изумруд!

— Няма смисъл да го изпращаме. Аз ще го занеса сама. Не вярвам Хюбърт Одуел да продължава да ме преследва след толкова време.

„Толкова“ време ли? Бяха минали само два дни! Колко странно, помисли си тя, че животът на човек може да се промени за два дни. Тя вече не беше същата жена, която слезе от камиона за хляб и се озова срещу някакъв брадат дивак с брадва в ръка.

Марта се отказа да се прави на гладна. Не можеше да скрие нито тъмните кръгове под очите, нито чувствата си. Клем подпря лакти на масата и прокара пръсти през косата си.

— Аз! Изглежда съм загубил способност да подреждам мислите си.

— И аз не съм особено проницателна преди закуска.

Той изпи кафето си на един дъх и си наля втора чаша.

Долови, че Марта е заела отбранителна позиция. От какво се чувстваше заплашена? И защо се правеше на толкова студена и безразлична? „Следващият ход е мой“, помисли си Клем. Трябваше да го изиграе много добре, защото едва ли ще получи втора възможност.

Но се оказа, че следващият ход не е в ръцете нито на Клем, нито на Марта. Отвън изръмжа мотор и двамата се погледнаха въпросително. После едновременно впериха очи във вратата.

— Хати! — изръмжа Клем. Не, не сега, по дяволите! Не можеше ли да изчака още малко?

— Открил ме е! — прошепна Марта и бутна стола си назад. Затича се толкова бързо към антрето, че Клем успя да я хване едва пред входната врата.

— Къде отиваш?

Очите й блестяха от възмущение.

— Ще кажа на онова отвратително влечуго, че ми е писнало да ме преследва и че ако не се махне на секундата.

Клем я хвана за раменете и нежно, но настоятелно я отмести от вратата.

— Ти сега ще се качиш горе и ще ме оставиш да се оправя с този проблем — тонът му бе толкова властен, че той самият би се изненадал, ако можеше да се чуе отстрани.

— Проблемът не е твой! — Марта помъчи да се измъкне от хватката му и отново протегна ръка към бравата. — Оценявам жеста ти, Клем, но мога и сама да се погрижа за себе си.

— Не е там въпросът — отвън се чу шумът от хлопване на врата. — Марти, остави ме да свърша това. Моля те!

Прегракналият звук на рядко употребявания входен звънец ги прекъсна и Клем използва объркването й, за да отвори вратата и да направи крачка напред.

— Одуел? — попита предизвикателно той, въпреки че мъжът с обувки и куфарче от крокодилска кожа ни най-малко не отговаряше на даденото от Марта описание.

— Бърнс. Кей Джаспър Бърнс — той протегна добре поддържаната си ръка с гладка кожа. Клем го изгледа объркано. — Вие сте Корнилиъс Барто, нали?

— Бърнс! — повтори Клем бавно. Той прие краткото сухо ръкостискане, докато мисълта му трескаво прехвърляше възможните варианти. Одуел може би имаше съучастник, но човекът пред него изглеждаше съвсем почтен. Не можеше да си го представи да преследва беззащитни жени. Въпреки всичко реши да не поема рискове. — Бих те ли ми представили някакъв документ за самоличност?

— Да, разбира се — елегантният млад мъж измъкна визитната си картичка. — Работя за лабораториите „Лавърли“. Данфорт ни каза, че ще имаме голяма полза, ако успеем да ви привлечем да работите за нас. Именно той ни даде идеята да ви потърсим — Новопристигналият се усмихна и Клем се отпусна. — Трудно е да ви открие човек, доктор Барто. Телефонният ви номер го няма в указателя, както и номера на родителите ви. Дори възрастната ви роднина е направила усилие да скрие координатите си.

Клем продължаваше да стои объркан на стъпалата. Беше тръгнал да се бори с бандит, а се оказа изправен пред съвършено друг тип човек.

— Секретарят ви от своя страна отказа да ми даде каквато и да било информация — продължи Бърнс. — Впрочем дочух, че се цели към мястото на Данфорт. Смятате ли, че ще успее да се справи?

— А, Ед Малвърн? Администратор?!

— Възможно е. В момента на практика той върши неговата работа. Вие ли разпитвахте за мен в магазина?

— Да, но това не ми помогна особено.

— А по какъв точно въпрос ме търсите?

— Не бихме ли могли да влезем и да поговорим вътре? Искам да ви покажа някои данни, и искрено казано, бих се зарадвал, ако ми предложите чаша кафе. Два часа обикалях, докато намеря отбивката за насам.

В мига, в който се убеди, че този мъж не е свързан с Одуел, Марта се качи на горния етаж и се приготви да тръгва. Решението беше взето. Щеше да се качи в колата с непознатия, който и да беше той. Рано или късно щяха да минат покрай някоя автобусна спирка. Не знаеше къде се намират лабораториите „Лавърли“, но не искаше да пропусне шанса си. Пренесе куфара надолу по стълбите и се върна за чантичката с тоалетните принадлежности. Когато всичко беше готово, дочу гласовете им от трапезарията.

— Най-малко шест седмици — обясняваше Клем.

— Разбирам. Щом като сте останали тук толкова дълго, значи не сте чули за продажбата. След като си осигури половин милион акции от ограничения капитал на дружеството, управата на Би Еф Ай извади останалите ценни книжа на пазара. Компанията просто се разграбва и краят на това безобразие още не се вижда.

— Не вярвам, че подобна промяна може да ме засегне — отвърна Клем.

— На ваше място нямаше да съм толкова сигурен. В подобни случаи.

— Дори да е така — прекъсна го Клем, — не мога да ви дам отговор сега. Ще трябва да изчакате.

Двамата излязоха от трапезарията и тръгнаха към вестибюла. В този миг Клем забеляза Марта, която стоеше до куфара си и стискаше чантичката в ръце.

— Марта?! — болка проряза сърцето му, ала той не позволи на чувствата да се изпишат на лицето. Включи се механизмът на дългогодишния навик. Системите за самозащита заработиха, бариерите се вдигнаха и когато заговори гласът му бе спокоен и безизразен. — Запознайте се. Това е Марта Ибърли, а това Джаспър Бърнс. Господин Бърнс ще мине през Уинстън по пътя си към Изследователския център, където работи. Убеден съм, че с удоволствие ще те откара.