Дикси Браунинг
Взривена тишина (5)

Пета глава

Бяха изминали по-малко от километър и половина, когато Марта внезапно се закова на място. Ако това се бе случило само преди няколко седмици, Клемънт щеше да се стовари върху нея и да я помете надолу по склона, но всекидневните разходки и сеченето на дърва през последния месец бяха сторили чудеса с координацията му.

— Да не би да си промени мнението? — запита той. На това място пътеката бе широка и удобна за следване, за това Клем я беше пуснал да върви пред него и да бърза колкото си иска. Засега.

— Как можах да тръгна и да го забравя! Просто не ми се вярва! — с широко разтворени очи и пламнало лице тя сграбчи ръката му и я раздруса. — Не разбираш ли, Клемънт? Сега всеки би могъл да влезе и да го открадне. Ти нали поне заключи?

— Какво да съм заключил? — какво ли му ставаше на това момиче?

— Вратите. Прозорците. Всичко, което човек обикновено заключва.

— Не знам.

Тя отново го разтърси. Това не му беше неприятно. Постепенно започваше да се убеждава, че всяко нейно докосване му доставя удоволствие. Клемънт й се усмихна, бе доста силна за ръста си.

— Как така не знаеш? Не помниш дали си заключил?

— Искам да кажа, че не знам какво точно заключват хората — заобяснява й търпеливо. — Зависи от това какво е най-ценно за тях. А паметта ми си е съвсем на място. Искрено казано, доста е силна.

Тя издаде нещо средно между стенание и вик.

— Можеш ли поне веднъж да се съсредоточиш върху някой простичък въпрос достатъчно дълго, за да му отговориш ясно и конкретно?

— Да, обикновено се концентрирам изключително добре и всичките ми отговори са конкретни. И, да, заключих.

Тя рязко пусна ръката му и седна на едно покрито с мъх възвишение. Клемънт я наблюдаваше как навежда глава и отпуска лице върху свитите си колене. Почувства силно желание да докосне косата й, за да разбере как е възможно нещо с метален блясък да изглежда същевременно ефирно като фантазия. Накрая се отдръпна на около метър от нея и също се отпусна тромаво на земята.

— Кой е Хюбърт Одуел, Марта? — първоначално беше решил да избягва личните въпроси, докато спечели доверието й, но не можеше да чака повече, защото тя определено се боеше. А всички факти сочеха, че виновен за това е Одуел. — Кажи ми поне защо те преследва.

— Откъде знаеш, че ме преследват? — стресна се тя.

— Телефонните ти обаждания.

— Но аз никога не съм споменавала името му! Знам, че не съм — тя започна да кърши ръцете, а Клем се протегна и ги покри с дланта си.

— Снощи — отвърна той с успокояващ глас, — когато ме помисли за крадец, ме нарече Хюбърт Одуел.

Тя въздъхна, но не се отдръпна от него. Постепенно паниката в очите й отстъпи място на умората.

— Той ли те плаши? — настоя Клем.

— О, всичко е толкова объркано! Ти няма да го разбереш.

„Вероятно е права“, помисли той, като преглътна обидата. Не за първи път чуваше подобни думи, но сега го заболя особено силно, защото мечтаеше тя да му се довери. Да се облегне на него, да види в негово лице силен, умен и желан мъж.

— Вероятно няма да разбера — промълви той тихо, но с достойнство. — Все пак хората смятат, че ако споделиш проблемите си с някой, това ще ти помогне да ги осмислиш. Аз… Понякога също постъпвам така.

„Браво! Хайде сега й кажи как споделяш проблемите си сам със себе си“, мерна му се през ума. „А когато спре да се смее, можеш да продължиш с откровенията. Разкажи й, например, че понякога стоиш на прозореца и гледаш как жената от съседния апартамент се прибира от супермаркета, а ти си представяш, че това е твоята съпруга, която бърза да се върне при теб. Подобни признания със сигурност ще събудят доверието й към теб!“, мислеше той. Почувства как напрежението му нараства. „Хайде… Хайде… Погледни към мен. Трябва просто да обърнеш леко глава. Още малко, това е то. Защо не се престориш, че сме приятели и искаш да ми кажеш нещо?“, нареждаше той наум.

Слава Богу, тя наистина се канеше да му разкаже всичко.

— Има един човек. Одуел! — гласът й заглъхна и Клемънт вметна.

— И той те преследва — даде си сметка, че колкото по-трудно говореше тя, толкова по-ясно се изразяваше той.

— Не мен, а изумруда ми — обърна се към него и той остана поразен от отблясъците, които ноемврийското слънце хвърляше по миглите й. — Клем, познаваш ли законите? Искам да кажа — закона за полезните изкопаеми. По-точно за полезните откриваеми.

— Моля? — вече не знаеше кой от двамата говори по-несвързано. — Съжалявам, аз съм биохимик, а не адвокат. Чел съм, разбира се, и правна литература, но само от личен интерес.

— Ами, може би ще ми кажеш. Разбираш ли, аз намерих камъка, но Одуел беше с мен. Е, не точно с мен, този човек е истинска напаст. Лъжеше всички туристи наред, че е експерт по скъпоценните камъни, раздаваше фалшиви визитки и предлагаше да прави оценка на всяко на мерено камъче. Нали ги знаеш тези типове.

Клем не ги знаеше, но и не мислеше да си признава.

— Разбира се, всеизвестно е, че старите находища са утъпкани от десетки хиляди хора, и никой не вярва, че ще намери нещо ценно. Аз се записах на екскурзията, защото това беше най-евтиният начин да се прибера у дома, защото беше забавно и защото ми даваше възможност да мина покрай новата къща на Хати — замълча за момент.

Клемънт се наслаждаваше на всяка думичка от объркания й разказ. Той се помести по-близо до нея, така че да долавя нежното ухание на рози.

— И какво стана, след като ти предложи услугите си?

— Ами, аз казах: „Не, благодаря!“, но той ме последва с колата си до следващата спирка, където автобусът ми спря. Пак му отказах, но Одуел е отвратителна лепка. Разбираш ли? Той е от онези хора, дето трябва да си миеш ръцете всеки път, когато ги докоснеш. Истинско влечуго! Бях тръгнала да се качвам в автобуса, а Одуел вървеше след мен и ме уговаряше да отидем двамата някъде другаде. И като се обърнах рязко, да му кажа, че не искам… Или вече му го бях казала? Както и да е, чантата ми отхвръкна и всичко се разпиля. И докато си търсех молива, а той е в комплект с писалка и май е по-добре да загубя и двете, го намерих. Изумруда имам предвид. Огромен и красив. Лежеше на една странна розова скала — отново млъкна.

А това бе добре дошло за него, защото трябваше да полага огромни усилия да следи несвързания й разказ, без да отвлича вниманието си по дребното й заоблено тяло. От друга страна, не биваше да проиграва шанса си. Тя тъкмо бе започнала да му се доверява!

— И този човек сега предявява претенции върху изумруда ти?

— Върху половината от камъка. Защото бил с мен, когато съм го намерила.

Тя въздъхна и Клем опита да потисне изгарящото го желание да я вземе в обятията си и да я защити.

— И оттогава те следва неотлъчно, така ли?

— Знам, че е глупаво, но се боя. Мога да се справя с какво ли не, но не знам как да се държа с мошеници.

Клем също не знаеше. Никога не се беше сблъсквал с такива хора. С този конкретен мошеник обаче щеше да се пребори на всяка цена!

— Изпрати го по пощата! — сети се той изведнъж.

— По пощата?! Какво да изпратя?

— Изумруда, естествено!

— И къде да го изпратя? Обратно в находището? Не, благодаря!

— Толкова голямо значение ли имат за теб парите.

— Говориш като милионер — с пренебрежение огледа окъсаната му риза и панталоните с десетки петна. — Не знам как ти плащат в онзи мозъчен тръст, но за твое сведение, аз дори нямам професия. Единственото, което съм правила през живота ей, е било да чистя, да готвя и да се грижа за някого. А тази работа е зле платена, повярвай ми! Не ме разбирай погрешно — правех го с удоволствие, но сега искам да опитам нещо друго. Вече съм на двадесет и девет години и… Този изумруд ще ми даде стабилност, той е моята застраховка и моята… О, стига!

— Не, моля те, всичко това ме интересува.

Тя го погледна с недоверие.

— Въпросът е, че имам нужда от него. Ако никога не бях виждала проклетия камък, може би щях да съм по-доволна от живота. Но сега изумрудът е в багажа ми и аз няма да оставя онова влечуго да ми го открадне!

— Тогава го изпрати по пощата. Ако не на собствения си адрес.

— Та аз дори нямам адрес!

— Изпрати го на истински експерт, който да определи цената му. Това ми се струва най-логичната постъпка.

— Прекрасно. И къде да намеря този експерт?

Клем най-после стъпи на своя територия. Той може би не умееше да се справя с мошеници като Хюбърт Одуел, но жената на секретаря му работеше в известен бижутериен магазин. Малвърн скоро му бе споменал, че е занесъл там за оценка диамантените пръстени на майка си. Той веднага разказа на Марта за Малвърн и жена му Вирджиния.

— Убеден съм, че тя с удоволствие ще ти помогне.

— Как да й имам доверие?

— А вярваш ли на мен?

Отговорът се забави толкова дълго, че ако можеше, Клем би оттеглил въпроса си. Накрая тя кимна. Той едва успя да сдържи щастливата си усмивка.

— Добре — единствената дума бе изречена със задоволство.

— Това поне е по-добре от бездействието — съгласи се Марта и тръсна глава.

Лъхна го фантастичният аромат на рози. Сетивата му се изостриха до край и той усети как разсъдъкът му се за мъглява. Успехът съвсем му замая главата и Клем внимателно обви ръка около раменете й. Притегли я към себе си. „Бъди внимателен сега! Бъди естествен! Ако я изплашиш, край на всичко!“, успя да помисли.

Скъсаната му риза миришеше на чистота и сапун. Облегнала глава на рамото му, Марта отново заговори.

— Благодаря ти, че не ми се изсмя. Цялата история звучи като сценарий на глупав криминале филм — жени намират скъпоценности и бягат през девет планини в десета, преследвани от злобни брадясали човечета в мръсни бели костюми — внезапно замълча. — Извинявай, нямах предвид теб.

Но Клем и не мислеше да се обижда. В този миг можеше да го нарече както си иска, например: масов убиец, защото я притискаше в обятията си, а тя сама, по собствена воля бе облегнала глава на рамото му! Това бе достатъчно да го запрати на седмото небе. Искаше му се да протегне ръка и да й подари планината, цялото дефиле и дори хоризонта.

— Е, сега вече няма нужда да ходим до града, нали?

— Как така да няма нужда!

— Исках да кажа, че след като се разбрахме по въпроса за Одуел и изумруда, трябва да се върнем вкъщи и да го вземем. А после ти спокойно ще изчакаш Хати да се върне от пътешествието си.

Тя се дръпна от него и възкликна нетърпеливо.

— Да я изчакам? В никакъв случай не мога да стоя тук повече! Трябва да проверим разписанието на автобусите и да намерим начин да свалим багажа ми дотук. Благодаря ти, че ми даде идея какво да правя с изумруда, защото хич не ми се иска да го нося със себе си, докато си търся жилище. Нали знаеш колко са нестабилни ключалките по хотелските стаи, един по-силен ритник, и… Здравей, Хюбърт, сбогом, сигурност!

Клем знаеше много добре, че Марта няма да намери автобус в Кет Крийк — селце с едва тридесет и седем жители, но предпочете да я остави сама да се увери. Така щеше да има повече време, за да изработи плана си.

Следващите три километра изминаха в пълно мълча ние. Пътеката тук бе особено стръмна. Клем чуваше как момичето се задъхва зад него, как се препъва и хлъзга по скалите. Да, можеше да я грабнал на ръце. Би я отвел някъде, където да останат двамата сами, докато я убеди, че са родени един за друг. През целия живот не му се бе случвало нещо по-хубаво. А какво, всъщност, се беше случило?

— Клемънт?

— Да? — гласът му звучеше приглушено.

— Благодаря ти, че ме остави да си изприказвам проблемите. Даде ми добър съвет. Но все пак мисля да взема изумруда със себе си, когато си тръгна. Никой нормален човек не би могъл да ме проследи из тези чукари, нали?

Откъде можеше той да знае? Нямаше и понятие за мисловните процеси на криминалните типове. Но тя беше разтревожена, а Клем знаеше как да я успокои.

— Разбира се, че не. По-логично би било Одуел да се върне при находищата и да чака някой друг да открие нещо. Той не би могъл да отгатне цената на твоя камък, без да се консултира с експерт. Ами ако има дефекти? Ако изобщо не си струва усилията?

— Ти само това знаеш! — сопна се тя. — Когато се приберем, ще ти го покажа. Дължа ти поне това.

Тя не му дължеше нищо. Клем пет пари не даваше за изумруда й. Имаше достатъчно средства, за да живеят двамата охолно до края на живота си. Не беше необходимо дори да работи навремето, преди да отиде в Би Еф Ай, беше патентовал няколко свои важни открития и продадените лицензи му носеха добър доход. Сега, разбира се, Би Еф Ай притежаваше правата върху всички негови разработки.

След като не дочака отговор, тя избърза и мина до него на пътеката. Двамата тръгнаха рамо до рамо и ръцете им току се докосваха. Клемънт събра цялата си воля на помощ, за да не обръща внимание на допира. Започна да подозира, че наистина е откачил.

— Знаеш ли, в известен смисъл е доста смешно — измърмори разсеяно Марта.

— Смешно?

— Ами, виж: първо намирам онзи фантастичен скъпоценен камък, после някой се опитва да ми го отмъкне, аз бягам и търся закрила, докато накрая се озовавам едва ли не в къщичката на Баба Яга, а срещу мен се изправя огромен брадат непознат, който ме „приветства“ с брадва в ръка. Хайде, Клемънт, усмихни се малко. Това, че си изследовател биохимик… — тя отново се разсмя. — Изследовател биохимик! О, не виждаш ли колко хубаво се подрежда всичко? За Бога, нямаш ли поне малко чувство за хумор? Мислех, че си племенник на Хати. А тя винаги е казвала, че ако не можеш да се смееш, значи не си способен и да обичаш. А ако не можеш да обичаш, значи не ставаш за нищо!

— Това е пълна безсмислица.

Марта упорито подтичваше край него. Хвана ръката му и шеговито я разтърси.

— О, Клемънт, знаеш каква е Хати! Харесва пресилените фрази. Това е в стила й.

Той, разбира се, го знаеше. Съзнаваше обаче, че в момента се държи по-глупаво от обикновено. След обнадеждаващото начало внезапно се бе върнал в началото. Досещаше се, че провалът му е свързан по някакъв начин с най-дълбокия му комплекс, страха да не му се надсмеят, както преди седемнадесет години.

— Какво ти става? — подкачи го тя. — Не обичаш ли да се смееш?

— Мога да се разсмея, когато действително има нещо забавно — господи, говореше като надут пуяк и се чудеше как Марта все още го търпи.

— Е, след като проблемът не е в смеха, значи не вярваш в любовта.

Внезапно той усети, че се поти повече, отколкото беше естествено при температура двадесет градуса.

— Ето го езерото — обяви Клем мрачно и стъпи пръв на тесния дървен мост, сякаш искаше да изпробва здравината му. Тя лесно го догони. Хукна след него, без да се притеснява от очевидната нестабилност на съоръжението.

— Чакай, Клем! Извинявай, ако съм засегнала някой болен въпрос, но, честно казано, с теб е доста трудно да се разбере човек. Съгласна съм, че личният ти живот не ми влиза в работата. Съжалявам, че изобщо го споменах. Само се шегувах, разбираш ли?

На Клемънт му се прищя да я разтърси. Да я притисне в обятията си ида я принуди да остане, докато намери си ли да сподели с нея всичките си чувства и мисли. Нима не можеше да разбере, че самата мисъл за любов, една дума, която тя тъй леко и безгрижно изговаряше, го изпълва с ужас? Той не знаеше какво точно е любовта. В крайна сметка не бе срещал научни доказателства за съществуването й. Знаеше само, че от вчера насам, тоест откакто тя нахлу в живота му, той започна да жадува за нещо, което нито можеше да обясни, нито имаше ясна представа как да постигне!

— Оттук се вижда покривът на пощенската станция — обяви той вдървено. — Внимавай с онзи дънер. Веднага след него започва доста стръмен склон.

Марта въздъхна и последва съвета му. Заобиколи кривия дънер и се спусна пъргаво надолу, въпреки че мислите й в момента бяха другаде. Какво му ставаше на Клем? Той беше поразително привлекателен! А в същото време се държеше така, сякаш жените бяха някакви странни същества, които трябваше да бъдат изследвани под микроскоп, но не и да се приемат като равноправни човешки същества. Нима беше попаднала на втори Върджил? На човек, за когото жената нямаше стойност, ако не бе завършила поне колеж? А може би някоя жена го беше наранила толкова дълбоко, че го беше принудила да избяга в планината, за да лекува раните си насаме? Марта си представи как неподдържаната му външност и парализиращата го стеснителност отблъскват жените. Самата тя доста се притесни, когато го видя за първи път. Но някак си чертите на момчето от портрета и на непохватния мъж, криеше лицето си с гъстата брада и зад очила, се сляха и обрисуваха образа на човек, комуто тя инстинктивно се довери. И съвсем скоро започна да го харесва. При това, твърде много. Колко странно! Не бе осъзнала чувствата си, докато не премисли всичко отначало. Както каза преди малко Клем, споделянето на проблемите с някой ти помага да ги осмислиш.

Изведнъж Марта се закова на място.

— Това ли е? А къде е градът?

Бяха стигнали до зле поддържания път, покрай който стърчаха десетина съборетини. Асфалтовата лента се виеше между тях като огромна змия. От прозореца на една окаяна, небоядисана постройка бе провесено избеляло знаме. Между къщите бяха паркирани три автомобила и четири камиона. Нямаше и следа от автобус. Не се забелязваше дори камионът, който бе докарал Марта предишния ден.

— За автобуси и препоръчани писма трябва да питаме в магазина, който е едновременно и пощенска станция.

— Прилича на някоя от картините в трапезарията — само изкривени покриви и асми. Сигурен ли си, че това е най-близкият град?

— Да.

— Обидих ли те с нещо, Клемънт? — запита тя подозрително. Нещо го бе накарало да се затвори отново в черупката си. Може би не биваше да обсъжда чувството му за хумор. Явно то напълно му липсваше.

— Обиден? Разбира се, че не. Ако си готова, да тръгваме.

Много лесно се засягаше. Може би бе нещо, свързано със стеснителността му. Или с любовния му живот? Неволно беше задвижила механизма на някаква бомба със закъснител. Почувства, че срамежливата му усмивка й липсва. Беше започнала да му се доверява. Да го харесва. Нещо повече, беше й се сторило, че и той я харесва, но явно бе сбъркала. Е, не грешеше за първи път.

— Трябва да купим мляко — каза тя. — А можем и да проверим дали няма писмо от Хати. Така и така сме дошли до тук.

— Мляко — повтори той. — Поща.

— И автобуси — подсети го Марта, след което решително тръгна надолу по извитата пътека към малкото селце.

Зад тезгяха в магазина стоеше мрачен особняк, който разсеяно въртеше в ръце мухобойка и се взираше упорито в някаква точка над главите им. Трябваше да мине известно време, за да забележи присъствието на клиентите. Най-после ги удостои с подозрителен поглед и остави смъртоносното за мухите оръжие върху тезгяха.

— Кво? — запита лаконично.

— Поща. Мляко — отвърна Клемънт в същия стил.

— Снабдителят току-що си тръгна. Остави ми шест кутии шоколадов сладолед. Не съм го пробвал, ама бил добър.

— Ще се разтопи — извести го Клемънт.

— Изяжте го сега. Тук някъде трябва да имам лъжица — магазинерът прекъсна за малко агитацията си, за да подгони огромна синьо-зелена муха, която бръмчеше около касата.

— Не, благодаря — побърза да откаже Марта. — По-добре да взимаме пощата и млякото и да се прибираме. Като че ли пак ще вали.

Магазинерът се закова на място и се втренчи в нея.

— Ти с него ли си? В къщата на Дейвънпорт? Тъкмо вчера някакъв дойде да пита дали са се вясвали наоколо нови хора. Рекох, че знам само туй, дето сам съм го видял. А нагоре в планината не съм се качвал, откак се гътна старият Муни и продаде мястото на някакъв прекупвач.

Марта замръзна. Забеляза Клемънт да се усмихва — начинът, по който бе представена хронологията на събитията, явно го развесели. Точно в този миг обаче тя бе прекалено разтревожена, за да оцени факта, че домакинът й все пак притежава поне някакво чувство за хумор. Одуел все още беше по петите й! По някакъв начин бе успял да я проследи чак дотук. А щом разпитваше за къщата на Хати, значи беше напълно възможно в момента да тършува из нея. Тя избута Клемънт и се наведе през тезгяха.

— Идват ли някакви автобуси насам?

— Тцъ. Най-близката спирка е в Ашвил.

— На какво разстояние е оттук? — имаше ужасното предчувствие, че това ще се окаже много далеч.

— По права линия или по пътя? — магазинерът отиде бавно до един шкаф в края на тезгяха и измъкна оттам купчинка писма. Марта почти заподскача на място от нерви, докато той преглеждаше флегматично всяко писмо. Накрая отдели три и прибра останалите обратно в шкафа. Заключи го, отиде да окачи ключа на един пирон и се върна на мястото си зад тезгяха.

— Добре, да забравим Ашвил — каза нервно Марта. — Този тип, който задаваше въпроси. Колата му не беше ли син седан?

— Може и да е била. Не съм го питал.

Клемънт, който до този момент бе наблюдавал мълчаливо нарастващото притеснение на Марта, сега пристъпи крачка напред и се надвеси закрилнически над нея. За негова изненада малкото й юмруче се плъзна в дланта му и той го стисна здраво.

— Ако въпросният мъж се върне — заяви той е толкова властен тон, че едва разпозна собствения си глас, — ще ви бъда признателен да не му споменавате за нас.

— Въобще не ми бърка каква я вършите вие с вашата госпожа. Аз си гледам само моята си работа.

Клем почувства, че ще литне от щастие, като чу да наричат Марта „вашата госпожа“. Овладя се с усилие и запита колкото можеше по-авторитетно.

— Значи ще… Ъ-ъ-ъ… ще уважите нашето уединение?

— Нали тъй рекох! Ей ви я пощата на госпожа Дейвънпорт. Млякото е в хладилника.

В мига, в който слязоха по излъсканите каменни стъпала, Марта трескаво заговори.

— Той знае! Как изобщо е научил, че съм тук? Изчаках го да тръгне след автобуса и едва тогава потърсих някой да ме докара!

— Не можем да сме сигурни, че е бил Одуел.

— Така ли? Да не би да си свикнал разни странни типове да се мотаят наоколо и да питат къде си и какво правиш?

Колкото повече се притесняваше Марта, толкова по-спокоен ставаше Клемънт, който се вземаше на сериозно за Джеймс Бонд! Осъзна обаче, че дълбоко в себе си харесва напрежението от задаващата се опасност. Мисълта да се пребори със заплахата го изпълни с удоволствие.

— Какво? Ох! — той се спъна. — Не, не съм свикнал с разни непознати, но това не означава, че онзи мъж е бил Хюбърт Одуел.

— Ха! Как ли пък не! Сигурно е бил чиновникът от данъчната служба!

— Не вярвам — напълно сериозно отговори той. — Сигурен съм, че счетоводителят ми съвсем точно и навременно…

— Клемънт, та аз те иронизирах! Не е възможно да си толкова загубен!

Клем не можа да понесе поредния шамар по чувството му за хумор и възмутено пое дъх.

— Загубен или не…

— Добре, добре! — избърза да го прекъсна тя. — Съгласна съм, че се изразих неправилно. Виж, не зная какъв ти е точно проблемът, но съм сигурна, че освен Одуел, няма кой друг да дойде да разпитва наоколо. И това означава само едно, трябва да си събера багажа и да изчезна оттук!

Клемънт се обърна рязко и я хвана за раменете. Дълбоките му сини очи блестяха зад замъглените стъкла на очилата.

— Нищо подобно! Никой не знае къде точно се намираш. Магазинерът няма да ни издаде. Освен това кой ще се грижи за теб, ако се пренесеш в мотел?

Тя стоеше пред него с полуразтворени устни и го гледаше смаяно. Изумрудите и мошениците мигом се изпариха от ума му. Забрави дори за досегашните си несполуки с противния пол. Наведе се към лицето й и почувства дъха й върху устните си. Гърлото му пресъхна, дланите се навлажниха, а сърцето запрепуска лудо. Марта беше толкова близо. Още няколко сантиметра, и устните им щяха да се докоснат.

Не, по дяволите, още няколко сантиметра, и тя щеше да се оплете в брадата му! От седмици не я беше подстригвал. Дори не се беше поглеждал в огледало!

— Ъ-ъ… Искам да кажа… Добре… — заекна отново той и отстъпи назад.

— Какво да правя, Клем? — запита тя кротко.

— Забрави за това. Поне засега. Никога не се заемай да решаваш даден проблем в неподходящо време. Изтощително е и с нищо не помага за успешното разрешаване на проблема.

— Я виж ти! Никога не знам с кого ще разговарям в следващия момент — с брилянтния гений доктор Барто или с непознатия ми тип, който прилича на неандерталец и говори с нечленоразделни едносрични думи.

— Съжалявам. Не е нарочно — усмихна се извинително и това бе далеч по-добра реакция, отколкото да се затвори в черупката си отново. — Съзнавам, че те карам да се чувстваш неудобно. Съжалявам за това, но въпреки всичко продължавам да твърдя, че ще се грижа за теб. Докато си тук. На гости на Хати. В нейната къща, искам да кажа — погледна я безпомощно.

Не знаеше как да постъпи, ако в този момент му се изсмее, ако се подиграе на предложението му. Никога досега не се бе осмелявал да предложи закрила на жена. Дори не подозираше, че е способен на подобна постъпка! А я познаваше едва от вчера.

— О, Клемънт! — отвърна нежно Марта и за секунда облегна глава на гърдите му.

Сърцето му спря да бие за миг, после подскочи и отново заби в луд ритъм. Нито едно от седемте висши образования не можеше да му помогне да разтълкува тайнствената й усмивка. Знаеше само, че никой никога не му се беше усмихвал така.

— Всъщност ти не си се променил чак толкова, нали? — прошепна тя и се отдръпна от обятията му.