Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бартимеус (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golem’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Джонатан Страуд. Окото на голема

Превод: Борис Христов

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

ISBN: 978-954-761-292-1

История

  1. — Добавяне

48

Госпожа Хирнек се сбогува точно преди митницата, а Кити и Якоб продължиха надолу към кея сами. Фериботът се подготвяше да отплава; от комините му се издигаше дим, свеж бриз издуваше платната. Последните пътници се изкачваха по разноцветния подвижен мост близо до кърмата, докато малко по-нататък група мъже качваха багажа на борда. В небето прелитаха неспокойни чайки.

Якоб носеше бяла шапка с широка периферия, килната много напред, за да скрива лицето му, и тъмнокафяв костюм. Носеше малко, кожено куфарче в покритата си с ръкавица ръка.

— У теб ли са документите ти? — попита Кити.

— За десети път, да. — Все още бе малко просълзен от раздялата с майка си и това го правеше раздразнителен.

— Пътуването не е дълго — каза тя спокойно. — Ще пристигнеш утре.

— Знам. — Той подръпна периферията на шапката. — Мислиш ли, че ще премина?

— О, да. Не ни търсят, нали? Паспортът е само предпазна мярка.

— Ммм. Ами лицето ми…

— Изобщо няма да го погледнат. Повярвай ми.

— Добре. Сигурна ли си, че ти няма да…?

— Винаги мога да те последвам. Ще дадеш ли куфарчето си на онзи човек?

— Предполагам.

— Ами върви и го направи тогава. Аз ще изчакам. — След съвсем кратко колебание, той се отдалечи. Кити го наблюдаваше как минава бавно през забързаните хора и със задоволство забеляза, че никой не го оглеждаше кой знае колко. Корабната сирена изсвири, а някъде наблизо заби камбана. Кеят бе много оживен: моряци, хамали и търговци се движеха забързано, даваха се последни заповеди, разменяха се писма и пакети. На палубата на ферибота много от качилите се стояха край парапета, с грейнали от вълнение лица и разговаряха щастливо един с друг на десетки различни езици. Мъже и жени от далечни земи — от Европа, Африка, Византия и от Изтока… Сърцето на Кити заби по-бързо при тази мисъл и тя въздъхна. Искаше й се да се присъедини към тях. Е, може би щеше да го направи след време. Първо трябваше да свърши някои други неща.

 

 

В онази ужасна сутрин двамата бяха избягали във фабриката на Хирнек, където братята на Якоб ги скриха в неизползваема стаичка зад една от печатарските машини. Там, сред шума, задуха и миризмата на кожа, се погрижиха за раните на Кити и силите й се възвърнаха. Междувременно семейство Хирнек се подготви за неизбежните последствия, за обиските и глобите. Мина един ден. Полицията не дойде. Дойдоха новини за похода на голема през Лондон, за падението на Дювал, за повишението на момчето Мандрейк. Но за тях — бегълците — не чуха абсолютно нищо. Нямаше обиски, нямаше репресии. Всяка сутрин във фабриката пристигаха поръчките на магьосниците, както обикновено. Беше изключително необикновено. Изглежда Кити и Якоб бяха забравени.

На края на втория ден в тайната стая се проведе съвет. Въпреки очевидното безразличие на властите, семейството реши, че изобщо не е безопасно Кити и Якоб да остават в Лондон. Най-вече Якоб, с отличителния си външен вид, беше уязвим. Не можеше да остане във фабриката завинаги и рано или късно магьосникът Мандрейк или някой от сътрудниците или демоните му щеше да го открие. Трябваше да отиде на сигурно място. Госпожа Хирнек изрази това мнение решително и гръмко.

След като тя се успокои, мъжът й стана; иззад облачетата дим от лулата му от самодивско дърво той спокойно направи предложение. Уменията на семейството в печатането, каза той, вече им бяха позволили да си отмъстят на Талоу, променяйки книгите му така, че собствените му магии да предизвикат унищожението му. Щеше да е проста работа да се подправят дадени документи, като например документи за самоличност, паспорти и други такива, които щяха да улеснят и двете деца да напуснат страната. Можеха да отидат на континента, където клоновете на рода Хирнек — в Остенд, Брюж или Базел, например, с радост щяха да ги приемат.

Това предложение бе приветствано от всички и Якоб веднага го прие: той нямаше желание отново да се сблъсква с магьосниците. Кити, от своя страна, изглеждаше объркана.

— Това е много мило, много мило от ваша страна — каза тя.

Докато братята се бяха заели с фалшифицирането на документите, а господин и госпожа Хирнек започнаха да приготвят провизиите за пътуването, Кити остана в стаята, потънала в мисли. След два дни размишления насаме тя обяви решението си: няма да пътува до Европа.

 

 

Бялата шапка с широката периферия се приближаваше бързо към нея през тълпата; сега Якоб се усмихваше и стъпваше по-леко.

— Даде ли му куфара? — каза тя.

— Да. И ти беше права — изобщо не ме погледна. — Той погледна към подвижния мост, после часовника си. — Виж, имаме само пет минути. По-добре да се качвам на борда.

— Да. Ами… доскоро тогава.

— Доскоро… Виж, Кити…

— Да?

Знаеш, че съм ти благодарен за това, което направи, че ме спаси и всичко останало. Но честно… Аз също мисля, че си идиот.

— О, благодаря.

— Каква работа имаш да оставаш тук? Съветът на Брюж е съставен от обикновени; в града почти няма магия. Не можеш да си представиш свободата, казва братовчед ми — има библиотеки, зали за разисквания, всичко е под носа ти. Няма полицейски часове — само си го представи! Империята стои настрана през повечето време. Добро място за бизнес е. А ако искаш да продължиш с твоите — той се огледа предпазливо — с твоите, нали се сещаш, братовчед ми смята, че там могат да се намерят и силни връзки с подземния свят. Ще е далеч по-безопасно…

— Знам. — Кити тикна ръце в джобовете, изду бузи и изпусна въздуха. — Напълно си прав. Всички вие сте напълно прави. Но точно това е целта. Мисля, че трябва да съм тук, където е магията, където са демоните.

— Но защо…

— Не ме разбирай погрешно, благодарна съм за новата самоличност. — Тя потупа джоба на якето си и усети как хартията изпука. — Просто, ами, някои неща, които демонът Бартимеус каза, ме… накараха да се замисля.

Той поклати глава.

— Ето това не мога да проумея — каза той. — Връзваш се на думите на демон — онзи, който отвлече мен, заплаши теб…

— Знам! Просто той изобщо не беше това, което очаквах. Той говореше за миналото, за повтарящи се тенденции, за издигането и падението на магьосници в историята. Това се случва, Якоб, отново и отново. Никой не успява да се отклони от цикъла — нито обикновените, нито демоните, нито магьосниците. Всички сме здраво заседнали, заклещени в колелото на омразата и страха…

— Не и аз — рече той твърдо. — Аз се махам оттук.

— Нима мислиш, че в Брюж е безопасно? Слез на земята! „Империята стои настрана през повечето време“ — така каза ти. Но все още си част от нея, независимо дали ти харесва, или не. Затова искам да остана тук, в Лондон, където е информацията. Има огромни библиотеки, Якоб, където магьосниците складират историческите си записки. Пенифедър ми разказваше за тях. Ако мога да получа достъп, да си намеря работа там някак… Бих могла да науча нещо — за демоните, най-вече. — Тя сви рамене. — Все още не знам достатъчно, това е всичко.

Той изсумтя.

— Разбира се, че не знаеш. Ти не си проклет магьосник.

— Но от това, което каза Бартимеус, разбирам, че магьосниците също не знаят много. За демоните. Те просто ги използват. Това е идеята. Ние — съпротивата — не правехме нищо. Бяхме точно толкова лоши, колкото и магьосниците, използвахме магията, без да я разбираме. Всъщност аз вече знаех това, а Бартимеус донякъде го потвърди. Трябваше да го чуеш, Якоб…

— Както казах, ти си идиот. Чуй, това повикване е за мен. — От ферибота се чу дълбока сирена; по небето обикаляха чайки. Той се наведе напред и бързо я прегърна. Тя го целуна по бузата. — Гледай да не те убият — каза той. — Пиши ми. Имаш адреса.

— Със сигурност.

— Ще се видим в Брюж. Преди да изтече месеца.

Тя се ухили.

— Ще видим.

Гледа го как изтича по подвижния мост, бутна документите си под носа на стюарда, набързо получи печат в паспорта и се качи на борда. Подвижният мост бе издърпан. Якоб застана на парапета. Махаше й, докато корабът отплаваше. Лицето му, като това на другите пътници, сияеше. Кити се усмихна, порови в джоба си и измъкна мръсна кърпичка. Маха с нея, докато корабът зави и се изгуби от погледа зад завоя на Темза.

После Кити върна кърпичката в джоба си, обърна се и тръгна по кея. Съвсем скоро изчезна в тълпата.

Край
Читателите на „Окото на голема“ са прочели и: