Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бартимеус (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golem’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Джонатан Страуд. Окото на голема

Превод: Борис Христов

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

ISBN: 978-954-761-292-1

История

  1. — Добавяне

14

Кити се наплака в една от малките павирани странични улички, пресечка на „Странд“. После изтри лицето си, купи си живителна кифличка от едно персийско кафене на ъгъла срещу съда и се опита да реши какво да прави. Със сигурност не можеше да плати глобата, а се съмняваше, че и родителите й ще могат. Това означаваше, че има един месец да намери шестстотин лири, в противен случай тя — а вероятно и родителите й — щяха да бъдат пратени в затвора за длъжници. Знаеше го, защото още преди да бе успяла да излезе от кънтящите съдебни зали, един от облечените в черни костюми чиновници се появи, дръпна я почтително за лакътя и бутна платежното нареждане с все още незасъхнало мастило в треперещите й пръсти. Там ясно се посочваше какви точно са наказанията.

При мисълта да каже на родителите си нещо я прободе в гърдите. Не можеше да се върне вкъщи; първо щеше да се разходи покрай реката.

Павираната уличка водеше от „Странд“ към „Крайбрежна“, приятна пешеходна улица, следваща брега на Темза. Беше спряло да вали, но паветата бяха тъмни и напръскани с вода. От всяка страна се простираха обикновените магазини: закусвални от Средния изток, бутици за туристите, препълнени с кичозни сувенири, билкари, чиито евтини кошници с кучешки дрян и розмарин преливаха от магазините и излизаха чак на улицата.

Кити почти бе стигнала „Крайбрежна“, когато бързото почукване зад нея извести внезапната поява на бастун, зад който вървеше възстар човек, наполовина накуцвайки, наполовина препъвайки се по павирания наклон. Тя отскочи назад да се отмести от пътя му. За нейна изненада, вместо да профучи покрай нея и да падне в реката, с много усилия и пъшкане мъжът спря точно до нея.

— Госпожице Джоунс? — произнесе той с хриптене между задъхванията.

Кити продума тежко.

— Да. — „Друг чиновник с ново искане?“ — помисли си тя.

— Добре, добре. Нека… нека си поема дъх.

Това отне няколко секунди, през които Кити го огледа внимателно. Беше слаб и кокалест възрастен джентълмен, плешив отгоре и с полукръг от мръснобяла коса като грива отзад на черепа. Лицето му бе болезнено слабо, но очите бяха будни. Носеше спретнат костюм и чифт зелени кожени ръкавици; ръцете му трепереха, като се подпираше на бастуна си.

Най-накрая той продума:

— Извинявайте за това. Притесних се, че съм ви изпуснал. Първо тръгнах по „Странд“, но се върнах. Интуиция.

— Какво искате? — Кити нямаше време за възрастни хора с интуиция.

— Да. Да си дойдем на думата. Добре. Ами. Току-що бях в съда. Съдебна зала №27. Видях ви в действие. — Той я погледна внимателно.

— Е, и?

— Исках да ви питам нещо. Един въпрос. Простичък. Ако нямате нищо против.

— Не ми се говори за това, благодаря. — Кити понечи да се отдалечи, но бастунът се вдигна с изненадваща бързина и внимателно й прегради пътя. В нея бушуваше гневът; при това настроение изглеждаше напълно възможно да ритне някой старец надолу по улицата. — Извинете ме — рече тя. — Нямам какво да кажа.

— Разбирам това. Наистина. Може пък да е във ваш плюс. Слушайте, а после решете. Черния акробат. Седях в дъното на залата. Малко съм глух. Мисля, че казахте, че акробатът ви е ударил.

— Казах. Удари ме.

— Аха. Съборил ви, казахте.

— Да.

— Навсякъде около вас имаше пламъци и дим. Адска жега.

— Да. Сега аз…

— Но съдът не повярва.

— Не. Сега аз наистина трябва да тръгвам. — Кити пристъпи встрани от протегнатия бастун и бързо прекоси последните няколко метра надолу към „Крайбрежна“. Но за нейна изненада и гняв старецът вървеше с нея, като постоянно тикаше бастуна си под такъв ъгъл към нея, че се преплиташе с краката й и или я спъваше, или я принуждаваше да крачи високо, за да го избягва. Накрая не можа да го понесе повече; сграбчвайки края на бастуна, тя дръпна силно, изкарвайки джентълмена от равновесие и така той рухна върху речната дига. После тръгна с пъргава стъпка, но отново чу трескавото почукване след себе си.

Тя се извъртя.

Вижте сега…

Беше съвсем близо зад нея, пребледнял, задъхан.

— Госпожице Джоунс, моля ви. Разбирам гнева ви. Наистина. Но аз съм на ваша страна. Ами ако кажа… Ами ако кажа, че бих могъл да платя глобата? Която съдът наложи? Всичките шестстотин лири. Това ще помогне ли?

Тя го изгледа.

— Аха. Това ви интересува. Ще сполуча.

Кити почувства, че сърцето й бие диво, объркано и гневно.

— За какво говорите? Опитвате се да ме накиснете. Да ме арестуват за конспирация или… или нещо…

Той се усмихна; кожата му се опъна силно по черепа.

— Госпожице Джоунс, изобщо не е това идеята. Не ви вкарвам в никакъв капан. Слушайте. Името ми е Пенифедър. Ето визитката ми. — Той бръкна в джоба на сакото си и с изискан жест подаде на Кити една визитка. Бе украсена с две кръстосани четки над думите Т. Е. ПЕНИФЕДЪР, МАТЕРИАЛИ ЗА ХУДОЖНИЦИ. В ъгъла имаше телефонен номер. Кити я взе неуверено.

— Добре. Сега си тръгвам. Оставям ви да се разходите. Денят е хубав за целта. Слънцето ще се покаже. Звъннете ми, ако се интересувате. До една седмица.

За пръв път Кити се опита да бъде учтива, без да е съвсем наясно защо.

— Но, господин Пенифедър — каза тя. — Защо ще ми помагате? В това няма смисъл.

— Не, но ще има. Аах! Какво…? — Викът му бе предизвикан от двама млади мъже — очевидно магьосници, ако се съдеше по скъпите им дрехи, — които, крачейки надолу по улицата, смеейки се високо и тъпчейки се с леща в кутии, взета от персийското кафене, бяха налетели на него и почти го бяха съборили в канавката. Те продължиха весело, без да погледнат назад. Кити се протегна да задържи възрастния човек, но се отдръпна при вида на гнева в очите му. Той се изправи бавно, облягайки се тежко на бастуна и мърморейки под носа си.

— Простете ми — рече той. — А онези — мислят си, че притежават това място. Както… както вероятно е. Засега. — Той погледна по продължението на „Крайбрежна“; в синята далечина хората отиваха по работата си, пазаруваха от будките или вървяха по лабиринта от улички. Четири вързани шлепа с въглища се носеха надолу по течението на реката, лодкарите се бяха облегнали и пушеха на перилата. Мъжът оголи зъби.

— Много малко от тези глупаци знаят какво лети във въздуха над тях — рече той, — или пък предполагат какво подскача след тях по улицата. А ако предполагат, не смеят да го предизвикат. Позволяват на магьосниците да се перчат сред тях; позволяват им да строят палатите си върху пречупените гърбове на хората; позволяват им да потъпкват всички понятия за правосъдие в калта. Но ти и аз — ние сме виждали какво правят магьосниците. И с какво го правят. Може би ние не сме толкова безучастни, колкото нашите събратя, а?

Той приглади сакото си и изведнъж се ухили.

— Трябва да помислиш сама. Няма да кажа нищо повече. Само това: аз вярвам на историята ти. На цялата, естествено, но най-вече на частта за черния акробат. Кой, все пак, би бил толкова глупав да повдигне въпроса, ако нямаше наранявания? Ах, точно това е толкова странно. Ще очаквам обаждането ви, госпожице Джоунс.

С това възрастният човек се завъртя на пети и пъргаво закрачи обратно нагоре по страничната уличка, бастунът му продължаваше да потропва по паважа, пренебрегвайки настойчивите подканяния от един билкар застанал на входа на магазина си. Кити го гледа, докато не зави по „Странд“ и не изчезна от погледа й.

 

 

Чакайки в тъмнината на избата, Кити се носеше сред събитията от толкова отдавна. Колко далечно изглеждаше всичко; колко наивна беше да стои в съдебната зала и да иска правосъдие. Тя се изчерви ядосано: дори сега споменът бе болезнен. Справедливост от магьосниците? Само идеята за това беше смешна. Явно, директните действия бяха единствената възможна алтернатива. Поне сега правеха нещо, показваха неподчинението си.

Тя погледна часовника си. От известно време Ан бе изчезнала в тайната стаичка. Като цяло единайсет магически артефакта бяха откраднати в Деня на основателя — девет дребни оръжия и две бижута с неизвестно предназначение. Сега Ан ги подреждаше. Навън дъждът се бе усилил. По краткия път от магазина за изкуство до изоставения двор всички те бяха подгизнали. Дори и в избата не се бяха скрили от водата: от една дълбока пукнатина в мазилката на тавана постоянно се процеждаше струйка от капки. Точно отдолу стоеше извънредно стара черна кофа. Беше пълна почти до ръба.

— Излей я навън, ако обичаш, Стенли — каза Кити.

Стенли седеше на сандъка за въглища с прегърбени рамене, опрял глава на коленете си. Поколеба се само секунда повече от необходимото; накрая скочи долу, вдигна кофата и с усилие я замъкна до решетката на стената. Изля водата в улея на канала.

— Не знам защо не оправи тази тръба — изръмжа той, връщайки кофата на мястото й. Маневрата му бе отнела само няколко секунди, но на износените тухли на пода на избата вече се беше събрала малка локвичка.

— Защото искаме избата да изглежда запусната — отвърна Кити. — Очевидно е.

Стенли изсумтя.

— Нещата стоят тук неизползвани. Това не е място за тях.

От поста си до арката на вратата Фред кимна. Играеше си с джобен автоматичен нож.

— Трябва да ни пусне да влезем — каза той.

В далечния край на малката стая, която беше неясно осветена само от една крушка, имаше безредно струпана купчина дървени трупи. Стената отзад изглеждаше солидна, само малко ронеща се, но те всички знаеха как работи механизмът: как една метална ръчка се спускаше в пода; как, в същото време, тухленият зид над трупите можеше да отскочи и да се отвори само с едно докосване. Те познаваха тъпия, стържещ звук, студения, химически мирис, идващ отвътре. Но не знаеха какво точно съдържаше тайното помещение, понеже единствено на Ан, която бе старши на групата, се позволяваше да влиза в покоите на водача им. Другите винаги оставаха навън, на стража. Кити се облегна на стената.

— Все още няма смисъл да се използва всичко това — каза тя. — Трябва да съхраняваме колкото може повече и да чакаме, докато получим повече подкрепа.

— Сякаш това някога ще стане. — Стенли не се беше върнал на сандъка за въглища, а крачеше нервно из избата. — Ник е прав. Обикновените са като добитък. Никога няма да направят нищо.

— Всички онези оръжия вътре — рече Фред замислено. — Трябва да ги използваме повече. Както направи Март.

— На него не му помогнала много — отбеляза Кити. — Министър-председателят все още е жив, нали? А къде е Март? Храна за рибите.

Искаше да заболи и така и стана. Стенли беше близък приятел с Мартин. Гласът му се повиши с един тон, рязък и сърдит.

— Той нямаше късмет. Сферата не беше достатъчно силна, това е всичко. Можеше да унищожи Девъро и половината кабинет. Къде е Ан? Защо не побърза?

— Заблуждаваш се. — Кити продължи горчиво да обсъжда темата. — Защитите им бяха прекалено силни. Март никога не е имал какъвто и да било шанс. Колко магьосници сме убили през всичките тези години? Четири? Пет? И никой от тях не е важен. Казвам ви, със или без оръжия, имаме нужда от по-добра стратегия.

— Ще му кажа какво си казала — рече Стенли. — Когато се върне.

Ще го направиш, доносник такъв. — Гласът й бе язвителен. И все пак от мисълта за това потрепери.

— Гладен съм — каза Фред. Той натисна бутона на механизма на ножа си, острието отново изскочи.

Кити го погледна.

— Яде обилно. Видях те.

— Пак съм гладен.

— Разхищение.

— Не мога да се бия, ако не съм плюскал. — Фред изведнъж се наведе напред; пръстите му се огънаха светкавично; чу се свистящ звук във въздуха и сгъваемият нож се заби в цимента между две тухли, на десет сантиметра над главата на Стенли. Последният бавно вдигна глава и изгледа трептящата дръжка; лицето му леко позеленя.

— Видя ли? — рече Фред. — Некадърен изстрел. — Той скръсти ръце. — Това е, защото съм гладен.

— На мен ми изглежда доста добре — отвърна Кити.

— Добре ли? Не го уцелих.

— Върни му ножа, Стенли. — Кити изведнъж се почувства много изморена.

Стенли се мъчеше неуспешно да измъкне ножа от стената, когато скритата врата над купчината трупи се отвори и се появи Ан. Малката чанта, която бе взела със себе си вътре, не се виждаше.

— Пак ли се караме? — викна остро тя. — Елате, деца.

 

 

Пътят обратно до магазина беше точно толкова мокър, колкото и на идване и когато стигнаха, духът на групата бе по-нисък отвсякога. Като влязоха, сред облак от пара и пръски, Ник притича до тях, сияещ от вълнение.

— Какво има? — попита Кити. — Какво се е случило?

— Току-що получих вести — рече той, останал без дъх. — От Хопкинс. Идват си до края на седмицата. Ще ни кажат нещо от първостепенна важност. Някаква нова работа. По-голяма от всичко, което някога сме правили.

— По-голямо от Уестминстър? — Стенли звучеше скептично.

Ник се ухили.

— Без да обиждам паметта на Март, по-голямо дори от това. В писмото на Хопкинс не се казва какво, но казва, че ще разтърси всичко из основи. Това е нещо, което всички ние винаги сме искали. Ще направим нещо, което ще промени съдбата на всички ни с един замах. Опасно е, но казва, че ако го направим както трябва, ще съборим магьосниците от клона им. Лондон никога вече няма да бъде същият.

— Крайно време беше — каза Ан. — Стенли, върви да сложиш чайника на котлона.