Джонатан Страуд
Окото на голема (22)

20

В продължение на няколко седмици Кити се срещаше редовно с господин Пенифедър и неговите приятели на „Севън дайълс“, в други кафенета, пръснати из Централен Лондон, както и в апартамента на господин Пенифедър, над магазина му за художници, на една натоварена улица южно от реката. Всеки път научаваше повече за групата и техните цели; всеки път откриваше, че все повече се идентифицира с тях.

Изглежда господин Пенифедър бе събрал групата си напосоки, разчитайки на слухове и сведения от вестниците да го заведат при хора с необикновени способности. Няколко месеца той обикаляше съдебните зали в търсене на някой като Кити; иначе просто разчиташе на разговорите в кръчмите да отсее интересни слухове за хора, оцелели при магически инциденти. Магазинът му за изкуство беше умерено успешен; обикновено го оставяше в ръцете на асистентите си и кръстосваше Лондон по тайните си мисии.

Последователите му се бяха присъединили към него в продължение на дълъг период от време. Ан, жизнена жена на около четиридесет, го бе срещнала почти петнайсет години по-рано. Те бяха ветерани от много мисии, изпълнени заедно. Гладис, русата жена от кафенето, бе в двайсетте; бе устояла на страничен изстрел при дуел на магьосници преди десет години, когато била още момиченце. Тя и Никълъс, набит младеж с мрачен вид, работеха за господин Пенифедър от деца. Останалата част от екипа бяха по-млади; никой не беше на повече от осемнайсет. Кити и Стенли, и двамата на тринайсет, бяха най-млади от всички.

Старецът доминираше над всички тях с присъствието си, което беше вдъхновяващо и деспотично. Волята му беше желязна, а умствената му енергия неизчерпаема, но тялото му постепенно го предаваше и това го караше да избухва в непоследователна ярост. В началото такива случаи бяха рядкост и Кити внимателно слушаше вдъхновените му изложения за великата битка, в която участваха.

Обикновено, спореше господин Пенифедър, бе невъзможно да се съпротивляваш на магьосниците и тяхното управление. Те правеха каквото си искаха, както цялата група бе разбрала на свой гръб. Те управляваха всичко важно: правителството, гражданските услуги, едрия бизнес и вестниците. Дори и пиесите, представяни в театрите, трябваше да бъдат официално одобрени, да не би да съдържат подривни послания. И докато магьосниците се наслаждаваха на удоволствията от управлението си, всички останали — голямото мнозинство — се бяха заели да осигуряват всичко, необходимо на магьосниците. Те работеха във фабриките, в ресторантите, биеха се в армията… ако бе необходима истинска работа, вършеха я обикновените. И при условие, че я вършеха тихо, магьосниците ги оставяха на мира. Но ако имаше дори и най-бегъл намек за недоволство, магьосниците се намесваха грубо. Шпионите им бяха навсякъде; една дума не на място и те отвеждаха за разпити в Тауър. Много нарушители на спокойствието изчезваха завинаги.

Властта на магьосниците правеше бунтовете невъзможни: те контролираха тъмни сили, които малцина бяха виждали, но от които всички се страхуваха. Но хората на господин Пенифедър — тази малка шепа хора, събрани и подтиквани от неумолимата му омраза — бяха по̀ късметлии от другите. И този късмет се проявяваше под няколко форми.

До някаква степен всички приятели на господин Пенифедър споделяха устойчивостта му към магията, но докъде се простираше това бе невъзможно да се каже. Ясно бе, че заради миналото си, господин Пенифедър можеше да устои на сравнително силна атака; повечето от другите, като Кити, засега бяха само леко изпробвани.

Някои от тях — това бяха Ан, Ева, Мартин и начумереният и сипаничав Фред — притежаваха друг талант. От ранно детство всеки един от тях редовно беше наблюдавал дребни демони да пътуват насам-натам по улиците на Лондон. Някои летяха, други ходеха сред тълпите. Никой друг не ги забелязваше и след едно разследване се оказа, че за повечето хора демоните или бяха невидими, или се виждаха в превъплъщенията им. Според Мартин — който работеше във фабрика за бои и след господин Пенифедър беше най-запален и страстен — голяма част от котките и гълъбите не бяха това, което изглеждаха. Ева (кестенява, къдрава коса, петнайсетгодишна, все още ходеше на училище) казваше, че веднъж видяла демон с шипове на гърба да влиза в зеленчуков магазин и да си купува връзка чесън; майка й, която била с нея, не видяла нищо повече от една стара дама на пазар.

Проникването през илюзиите по този начин беше способност, която бе много полезна за господин Пенифедър. Друга способност, която той високо ценеше, беше тази на Стенли — едно весело, доста самонадеяно момче, което вече беше напуснало училище, въпреки че бе на възрастта на Кити. Той доставяше вестници. Стенли не виждаше демоните; вместо това, той можеше да улови неясното, трептящо излъчване на всеки предмет с магическа сила. Като малко момче бил толкова очарован от тези аури, че започнал да краде въпросните предмети; когато господин Пенифедър успял да стигне до него (в съда), той вече бил завършен джебчия. Ан и Гладис имаха подобни способности, но те не бяха и наполовина толкова изразени, като тези на Стенли, който можеше да усети магически предмети през дрехите и дори зад тънки дървени прегради. В резултат на това, Стенли бе една от ключовите фигури в екипа на господин Пенифедър.

Вместо да вижда магическите неща, нежният, тих Тимъти явно умееше да ги чува. Доколкото можеше да ги опише, той усещаше някакво дрънчене във въздуха.

— Като звън на звънче — казваше той, като го притиснеха с въпросите си. — Или звукът, който се получава, като ударите празна чаша. — Ако се концентрираше и нямаше прекалено много други шумове наоколо, той можеше да проследи дрънченето до източника му, например демон или някакъв вид магически предмет.

Когато всички тези умения се съчетаеха, твърдеше господин Пенифедър, те образуваха малка, но ефективна сила, която да се изправи срещу магьосниците. Тя не можеше да се обяви открито, естествено, но можеше да работи, за да подрива враговете им. Магическите предмети можеха да бъдат проследявани, скритите опасности — избягвани и — най-важното — можеха да се извършват нападения над магьосниците и техните зли прислужници.

Отначало тези открития очароваха Кити. В един тренировъчен ден тя видя как Стенли различи магически нож измежду шест обикновени такива, всеки скрит от него в отделен кашон. Беше с Тимъти, когато се разходи напред-назад из магазина на господин Пенифедър и локализира резонанса на една скъпоценна огърлица, скрита в гърне с четки.

Магическите предмети заемаха централно място в стратегията на групата. Кити редовно виждаше как членове на екипа пристигат в магазина с малки пакети или чанти, които предаваха на Ан, втората в командването след господин Пенифедър, а тя тихо ги прибираше някъде.

— Кити — каза й господин Пенифедър една вечер, — изучавал съм гадните ни водачи в продължение на трийсет години и смятам, че съм научил най-големите им слабости. Те са ненаситни на всичко — пари, власт, статус, каквото се сетиш — и постоянно се карат за тези неща. Но нищо не ги влече така силно както магическите дрънкулки.

Тя кимна.

— Магически пръстени и гривни ли имаш предвид?

— Не е задължително да са бижута — рече Ан. Тя и Ева бяха с тях в задната стаичка на магазина, седнали край купчините от ролки хартия. — Може да е всичко — гърнета, лампи, парчета дърво. Онова моулърско стъкло, което хвърлихме по теб; то също е такова. Нали, началник?

— Така е наистина. И точно затова го откраднахме. И точно затова крадем всички тези неща при първа възможност.

— Мисля, че онова стъкло беше от къщата в Челси, нали? — каза Ан. — Когато Ева и Стенли се покатериха по улука до прозорците на горния етаж, докато в предната част на къщата течеше партито.

Кити бе зяпнала.

— Това не е ли ужасно опасно? Магьосническите къщи не са ли защитени от… всичко?

Господин Пенифедър кимна.

— Така е, въпреки че зависи от силата на съответния магьосник. Онзи просто имаше магически нишки, опънати из стаята… Естествено, Стенли ги избягна лесно… Тогава свихме доста предмети.

— И какво правите с тях? — попита Кити. — Освен, че ги хвърляте по мен, искам да кажа.

Господин Пенифедър се усмихна.

— Артефактите са главен източник на силата на всеки магьосник. По-нисшите служители, като например помощник-секретарят по земеделието — мисля, че той беше собственикът на моулърското стъкло — могат да си позволят само слаби предмети, докато най-великите мъже и жени се стремят към редки предмети с ужасна сила. Правят го, защото са западнали и мързеливи. Много по-лесно е да използваш магически пръстен, за да нападнеш врага си, отколкото да призовеш някой демон от дупката му да го направи.

— И по-безопасно — каза Ева.

— Абсолютно. Виждаш ли, Кити, до колкото повече предмети се докопаме, толкова по-добре. Това значително ще отслаби силата на магьосниците.

— И вместо тях можем да ги използваме ние — добави бързо Кити.

Господин Пенифедър замълча.

— Тук мненията са малко разделени. Ева — той леко сгърчи устна, оголвайки зъбите си, — мисли, че е морално опасно да следваме стъпките на магьосниците прекалено отблизо. Тя вярва, че предметите трябва да бъдат унищожавани. Аз обаче — а това е моята група, нали така, и се слуша моята дума — смятам, че трябва да използваме всички възможни оръжия срещу враговете си. А това включва и обръщане на собствената им магия срещу самите тях.

Ева се раздвижи в стола си.

— На мен ми се струва, Кити — рече тя, — че като използваме такива неща, не ставаме по-добри, отколкото самите магьосници. Далеч по-добре е да останем отделени от изкушенията на лошите неща.

— Ха! — Старецът изсумтя пренебрежително. — Как иначе можем да подкопаем авторитета на водачите си? Нуждаем се от директни нападения, за да дестабилизираме правителството. Рано или късно хората ще се вдигнат да ни подкрепят.

— Е, кога? — каза Ева. — Досега не е…

— Ние не изучаваме магия като магьосниците — прекъсна я господин Пенифедър. — Ние не сме в морална опасност. А като направим малко проучвания — малка справка с откраднатите книги, например, — можем да се научим да си служим с основни оръжия. Твоето моулърско стъкло, Кити — то изискваше само една проста команда на латински. Това е достатъчно за малки… демонстрации на неодобрението ни. Можем да съхраняваме по-сложните артефакти на сигурно място, далеч от лапите на магьосниците.

— Мисля, че вървим по погрешен път — тихо рече Ева. — Няколко дребни експлозии никога няма да променят нищо. Те винаги ще са по-силни. Ние…

Господин Пенифедър удари силно с бастуна по тезгяха си, карайки и Кити, и Ева да подскочат.

— А предпочиташ ли да не правиш нищо? — изкрещя той. — Много добре! Върни се обратно при стадото овце, сведи глава и си пропилей живота!

— Нямах това предвид. Просто не виждам…

— Магазинът ще затваря! Късно е. Без съмнение ви очакват вкъщи, госпожице Джоунс.

Майката и бащата на Кити бяха силно облекчени от незабавното плащане на глобата в съда. В тон с нелюбопитните си личности, те не разпитваха прекалено много откъде идват парите, а с благодарност приеха историите на Кити за някакъв щедър благодетел и фонд за съдебни грешки. С известна изненада наблюдаваха постепенното й отделяне от старите навици и как през лятната ваканция прекарваше все повече и повече време с приятелите си в Саутуърк. Баща й, най-вече, не криеше задоволството си.

— По-добре, че страниш от момчето на Хирнек — казваше той. — Той само ще те забърка отново в неприятности.

Въпреки че Кити продължаваше да посещава Якоб, визитите й бяха кратки и незадоволителни. Силите на Якоб се връщаха бавно и майка му бдеше усърдно край леглото, изпращайки Кити да си ходи веднага след като усетеше изтощение у сина си. Кити не можеше да му каже за господин Пенифедър; а Якоб, от своя страна, бе прекалено зает с ивичестото си, сърбящо лице. Той стана затворен и вероятно, мислеше си Кити, леко негодуващ заради здравето и енергията й. Постепенно посещенията й в дома на Хирнек ставаха все по-редки и след няколко месеца спряха.

 

 

Две неща задържаха Кити в групата. Първо, благодарност за плащането на глобата. Тя се чувстваше конкретно задължена на господин Пенифедър. При все че той никога повече не го спомена, възможно беше старецът да усеща чувствата й по въпроса; ако беше така, той не направи опит да я разубеди.

Втората причина беше, по много начини, далеч по-важна. Кити искаше да научи повече за тази „устойчивост“, която господин Пенифедър бе открил у нея и да разбере какво можеше да прави с нея. Присъединяването към групата изглеждаше единственият начин да го постигне; това също й обещаваше и някаква насока, чувство за цел и обаянието на едно малко тайно общество, скрито от големия свят. Не мина много време и тя вече придружаваше другите на издирвателните експедиции.

Първо само гледаше, пазеше, докато Фред или Ева драскаха графити против правителството по стените или нахлуваха в колите и къщите на магьосниците в търсене на артефакти. Кити стоеше в сенките, опипвайки сребърната висулка в джоба си, готова да изсвири при знак за опасност, по-късно придружаваше Гладис или Стенли, докато проследяваха магьосници до домовете им, следвайки аурата на предметите, които носеха. Кити записваше адресите като подготовка за по-късни нападения.

Понякога, късно вечер, тя виждаше как Фред и Мартин напускаха магазина на мисии от различен характер. Носеха тъмни дрехи, лицата им бяха намазани със сажди; под мишница носеха малки, тежки чанти. Никой не говореше открито за целите им, но когато на следващия ден вестниците съобщаваха новини за необясними атаки над правителствена собственост, Кити си правеше собствените заключения.

С времето, понеже беше интелигентна и решителна, Кити започна да изпълнява по-важна роля. Господин Пенифедър имаше навика да изпраща приятелите си на малки групи, в които всеки член имаше различна задача; след няколко месеца той възложи на Кити да поеме водачеството над една такава група, състояща се от Фред, Стенли и Ева. Упоритата агресивност на Стенли и откровените мнения на Ева бяха изключително несъвместими, но Кити успя да обуздае характерите им толкова успешно, че веднъж се върнаха от складовете на магьосниците с няколко невероятни находки — включително две големи сини кълба, за които господин Пенифедър каза, че вероятно били първични сфери, много редки и ценни.

За Кити времето, прекарано далеч от групата, скоро стана безкрайно отегчително; тя стана по-презрителна към дребнавите възгледи на родителите си и пропагандата в училище. За сметка на това, тя се наслаждаваше на вълнението от нощните операции на групата, но те бяха преизпълнени с риск. Една вечер магьосник разкри излизащите с магическа кутия в ръце през прозореца на кабинета му Кити и Стенли. Той призова дребно същество с вид на невестулка, която ги преследва, бълвайки огнени кълба от зиналата си паст. Ева, която ги чакаше на улицата долу, хвърли моулърско стъкло по демона. Той се разсея от появата на моулъра, спря за момент и това им позволи да избягат. При друг случай, в градината на един магьосник, Тимъти бе нападнат от демон-страж, който допълзя до него и го сграбчи с тънките си сини пръсти. Нещата щяха да се развият зле за него, ако Ник не беше успял да отсече главата на създанието с древен меч, който бе откраднал минути по-рано. Заради устойчивостта си Тим оцеля, но оттогава се оплакваше от лек мирис, който не можа да премахне.

Освен демоните, полицията също бе постоянен проблем, който нерядко биваше решаван с катастрофални последици. Кражбите на групата ставаха по-амбициозни и все по-често по улиците се появяваше Нощна полиция. Една есенна вечер на площад „Трафалгар“ Мартин и Стенли забелязаха маскиран демон, който носеше амулет, издаващ трептящи магически пулсации. Съществото се придвижваше пеш, но след себе си оставяше силен резонанс, който Тим успя да проследи с лекота. Скоро го сгащиха в една тиха уличка, където групата бе подложена на изключително свирепите нападения на демона. За съжаление магическите взривове привлякоха вниманието на нощната полиция. Кити и колегите й се пръснаха, преследвани от нещо, прилично на глутница кучета. На следващия ден всички, с изключение на един, докладваха на Пенифедър. Този един беше Тим и те никога повече не го видяха.

 

 

Загубата на Тимъти бе голям удар за екипа и в резултат почти веднага последва втора жертва. Няколко човека от групата, най-вече Мартин и Стенли, открито призоваха за по-дръзка стратегия срещу магьосниците.

— Можем да се притаим и да чакаме в Уайтхол — каза Мартин, — докато пристигат в парламента. Или да ударим Девъро, когато излиза от палата си в Ричмънд. Това ще ги разтърси — ако министър-председателят умре. Трябва ни нещо разтърсващо, за да започнем въстанието.

— Не още — сопна се господин Пенифедър. — Трябва да направя още проучвания. А сега се махайте и ме оставете на мира.

Мартин беше слабо момче, с тъмни очи, тънък, прав нос и енергия, каквато Кити не бе виждала у никой друг преди. Той бе загубил родителите си заради магьосниците, но Кити така и не разбра при какви обстоятелства. Той никога не гледаше хората право в очите, докато говореше; винаги гледаше малко надолу и встрани. Винаги, когато господин Пенифедър отхвърляше исканията му за действие, той се затваряше в себе си, с празен поглед, сякаш не можеше да изрази силата на чувствата си.

Няколко дни след смъртта на Тим Мартин не се появи за вечерния патрул; когато господин Пенифедър влезе в избата си, откри, че тайният му оръжеен склад е бил отворен. Бе взета една първична сфера. Часове по-късно бе нападнат парламентът. Сред депутатите бе хвърлена първична сфера и бе убила няколко човека. Самият министър-председател едва се бе отървал. По някое време на следващия ден на чакълестия бряг на Темза бе изхвърлено тялото на един младеж.

 

 

Почти за една нощ господин Пенифедър се самоизолира и стана по-раздразнителен. Той вече рядко посещаваше магазина освен по работа на съпротивата. Ан обясняваше, че се е впуснал още по-надълбоко в проучвания в откраднатите магически книги.

— Той иска да намери по-добри оръжия — каза тя. — Преди само надраскахме повърхността. Трябват ни по-големи познания, ако ще отмъщаваме за Тим и Мартин.

— Как ще успее? — запротестира Кити. Тя бе харесвала Тим особено много и загубата му я беше засегнала дълбоко. — Тези книги са написани на стотици езици. Никога няма да разбере нищо.

— Свързал се е с някой — рече Ан. — Някой, който може да ни помогне.

И наистина горе-долу по това време към групата се присъедини един нов сътрудник. Господин Пенифедър високо ценеше мнението му.

— Господин Хопкинс е учен — каза той, като го представяше на групата за пръв път. — Много мъдър мъж. Той е вникнал дълбоко в прокълнатия свят на магьосниците.

— Старая се — каза скромно господин Хопкинс.

— Той работи като чиновник в Британската библиотека — продължи господин Пенифедър, потупвайки го по рамото. — Без малко да ме хванат, докато се опитвах да, хм… си присвоя една магическа книга. Господин Хопкинс ме защити от охраната и ми даде възможност да избягам. Бях му благодарен; заприказвахме се. Никога не съм срещал обикновен с толкова много познания! Научил се е на много неща, докато е четял книгите там. За съжаление, преди година брат му е бил убит от демон и той търси отмъщение. Той знае — колко езика бяха, Клем?

— Четиринайсет — каза господин Хопкинс. — И седем диалекта.

— Ето! Какво ще кажете? Той, за съжаление, не е устойчив като нас, но може да ни осигури подкрепа със знанията си.

— Ще направя, каквото мога — рече господин Хопкинс.

Когато Кити се опитваше да си припомни господин Хопкинс, разбра, че това е необикновено трудна задача. Не беше, защото той бе необикновен по някакъв начин — всъщност, точно обратното. Той бе изключително обикновен. Косата му може би беше права и сива, лицето беше гладко, прясно избръснато. Трудно можеше да се каже дали е млад или стар. Нямаше отличителни черти, нямаше странни прищевки или необикновено изразяване. Общо взето, в този мъж имаше нещо толкова бързо забравящо се. Тя осъзнаваше, че дори когато Хопкинс говори, се изключва от него, слушайки думите, но пренебрегвайки човека. Това определено бе странно.

В началото групата се отнасяше с известно подозрение към господин Хопкинс, най-вече, защото той не участваше в грабежи и не носеше артефакти поради липсата на устойчивост. За сметка на това стихията му беше в информацията и в това отношение той бързо доказа стойността си за групата. Работата му в библиотеката и вероятно неговият странно незапомнящ се вид му позволяваха да подслушва магьосниците. В резултат на това той често можеше да предвиди действията им, давайки възможност да се извършват нападения над имотите им, докато отсъстваха; чуваше истории за наскоро продадени от Пин артефакти и така господин Пенифедър можеше да организира грабежите. Преди всичко господин Хопкинс им разкри един още по-широк спектър от заклинания и по този начин можеха да използват още повече и нови оръжия при нападенията на съпротивата. Точността на съветите му беше толкова голяма, че скоро всички започнаха сляпо да му се доверяват. Господин Пенифедър все още бе водачът на групата, но интелигентността на господин Хопкинс им беше пътеводната светлина.

Мина време. Кити стана на петнайсет и напусна училище. Вече притежаваше малкото квалификации, осигурявани от училището, но не виждаше бъдещето си в безрадостната работа във фабриките или секретарската работа, предлагана от властите. Представи й се удобна възможност: по предложение на господин Пенифедър и за задоволство на родителите й, тя започна да работи като помощник в неговия магазин. Освен стотиците други задачи, тя се научи да води счетоводната книга, да реже хартия и да сортира четките според дузината различни видове косми. Господин Пенифедър не плащаше добре, но Кити бе предоволна.

В началото тя харесваше опасностите от работата си с групата; харесваше топлата, тайнствена тръпка, която чувстваше, преминавайки покрай работници на правителството, които се опитваха да боядисат някой изписан лозунг или виждайки възмутеното заглавие в „Таймс“, съобщаващо за най-новите кражби. След няколко месеца, за да избегне вниманието на родителите си, тя нае малка стаичка от един занемарен апартамент на пет минути път от магазина. Работеше дълги часове през деня в магазина, а през нощта с групата; стана по-бледа, а очите й добиха твърдост вследствие на постоянното излагане на опасност и постоянните загуби. С всяка година жертвите се увеличаваха: Ева бе убита от демон в една къща в Мейфеър — нейната устойчивост не издържа на нападението; изгубиха Гладис при пожар в склад, когато една изпусната сфера пламна.

С намаляването на групата, изведнъж усетиха, че властите полагат сериозни усилия да ги заловят. Един нов магьосник на име Мандрейк се бе впуснал в действие: забелязваха се демони, маскирани като деца, които разпитваха за съпротивата и предлагаха магически стоки за продан. В кръчмите и кафенетата се появиха информатори, щедро предлагащи пари в замяна на информация. На срещите в задната стаичка на магазина на господин Пенифедър имаха чувството, че са обкръжени. Здравето на стареца се влошаваше; станал бе раздразнителен, а заместниците му — нервни. Кити виждаше, че се задава криза.

Тогава дойде съдбоносната среща и най-голямото предизвикателство от всички.