Джонатан Страуд
Окото на голема (26)

24

С крайчеца на окото си Натаниел видя как прилепът отлетя към едно старо тисово дърво, което някак бе оцеляло в един ъгъл на гробището през вековете погребения. Един много сух клон предлагаше добра гледка към пътеката. Прилепът прелетя под него и увисна неподвижно.

Натаниел пое дълбоко дъх, намести шапката си и закрачи напред възможно най-равнодушно. През цялото време очите му бяха приковани в нещо, движещо се в дъното на гробището. Въпреки силния скептицизъм, който изпитваше по отношение на цялата тази бъркотия, тъмнината и уединението на това самотно място бяха повлияли на куража му. Против желанието си, той усети как сърцето му бие болезнено в гърдите.

Какво точно виждаше пред себе си? Една бледа, мъртвешка светлина се носеше към него, зеленикава и млечнобяла, озарявайки камъните, покрай които минеше, с болестно сияние. Зад нея се виждаше движеща се сянка, прегърбена и тромава, лъкатушеща все по-близо между камъните.

Натаниел присви очи: на нито едно от трите видими нива не видя демонска дейност. Това нещо, вероятно, беше човек.

Най-после скърцането на чакъла показа, че сянката е излязла на пътеката. Тя не спря, а продължи плавно да се приближава. Зад нея се ветрееше парцаливо черно наметало или пелерина. Като се приближи, Натаниел забеляза от предната част на пелерината да се подават чифт неприятни бели ръце, държащи нещо, което излъчваше слаба вещерска светлина. Взря се да види и лицето, но то бе скрито под тежка черна качулка, извита надолу като орлови нокти. Не можеше да се види нищо друго от фигурата. Той насочи вниманието си към предмета в бледите ръце, нещото, което излъчваше странното бяло сияние. Беше свещ, здраво забодена в…

— Ъъх! — каза той на чешки. — Това е отвратително.

Фигурата спря на място. Изпод качулката прозвуча висок и тънък възмутен глас.

— Ъъъ, какво искаш да кажеш? — Изкашля се набързо; веднага се чу един по-дълбок, по-бавен, като цяло по-зловещ глас: — Тоест — какво искаш да кажеш?

Натаниел присви устни.

— Това ужасно нещо, което носиш. Гадно е.

— Внимавай! Това е мощен предмет.

— Това е нехигиенично, нищо повече. Откъде го взе?

— Лично го отрязах от едно бесило при пълнолуние.

— Обзалагам се, че дори не е осолено. Да! Гледай — от него падат парчета!

— Не, не падат. Това са капки восък.

— Е, може би, но все пак не е редно да го разнасяш със себе си. Предлагам ти да го захвърлиш зад онези надгробни камъни, а после да си измиеш ръцете.

— Осъзнаваш ли — рече фигурата, която сега бе сложила раздразнено единия си юмрук на хълбока, — че говориш за предмет, който има силата да праща враговете ми в състояние на вцепенение и може да улови наблюдателна магия на петдесет крачки? Това е ценен предмет. Няма да го изхвърля.

Натаниел поклати глава.

— Трябва да те затворят. Такова поведение не би било толерирано в Лондон, това мога да ти кажа.

Фигурата внезапно трепна.

— Лондон? Какво общо има с мен?

— Ами, ти си Арлекин, нали? Агентът.

Последва дълга пауза.

— Може би.

— Естествено, че си. Кой друг би се скитал из гробище по това време на нощта? Няма нужда да виждам това гадно нещо със свещта, за да знам, че си ти, нали така? Освен това говориш чешки с британски акцент. Стига глупости! Трябва ми информация и то бързо.

Фигурата вдигна свободната си ръка.

— Един момент! Аз все още не знам кой си ти.

— Аз съм Джон Мандрейк, правителствен служител. Както добре знаеш.

— Това не е достатъчно. Трябва ми доказателство.

Натаниел забели очи.

— Виждаш ли това? — той посочи нагоре. — Кървавочервено перо.

Фигурата го погледна.

— На мен ми изглежда керемиденочервено.

— Кървавочервено е. Или след секунда ще стане, ако не спреш с глупостите и не се захванем с работата.

— Ами… добре тогава. Но първо… — Фигурата прие застрашителна стойка. — Трябва да проверя дали сред нас няма наблюдатели. Отстъпи назад! — Вдигна предмета и изрече една дума. Внезапно бледият огън излетя, превърна се в лъчист светлинен обръч и увисна във въздуха между тях. При друга команда обръчът подскочи, уголеми се и се разпростря вълнообразно във всички посоки из гробището. Натаниел зърна как прилепът тупна като камък от мястото си на дървото, точно преди светлинната ивица да мине покрай него. Не видя какво се случи с прилепа; обръчът продължи извън границите на гробището и бързо изчезна в нищото.

Фигурата кимна.

— Безопасно е да говорим.

Натаниел посочи свещта, която се бе върнала в предишното си състояние.

— Този номер го знам. Това е светлинната халка, задействана от дяволче. Не са ти необходими мъртвешки крайници, за да го направиш. Тези готически подробности са си чисти глупости, подходящи за смайване на обикновени. На мен няма да ми въздейства, Арлекин.

— Вероятно… — Кльощавата ръка изчезна в качулката и замислено почеса нещо. — И въпреки това мисля, че си прекалено придирчив, Мандрейк. Пренебрегваш принципната основа на нашата магия. Тя не е толкова чиста и непорочна, колкото смяташ. Кръв, ритуали, жертвоприношения, смърт… те са в основата на всяко наше заклинание. Всички ние разчитаме на готически подробности по един ли друг начин.

— Тук, в Прага, може би — каза Натаниел.

— Никога не забравяй, че силата на Лондон е изградена върху тази на Прага. И така… — Тонът на Арлекин изведнъж стана делови. — Дяволчето, което дойде при мен, каза, че си тук на строго секретна мисия. Каква е и каква информация искаш от мен?

Натаниел заговори бързо и с известна доза облекчение, очертавайки основните събития от предишните няколко дни. Мъжът под качулката го изслуша мълчаливо.

— Голем на свобода в Лондон? — извика той, когато Натаниел спря. — Чудесата никога не свършват. Ето, че твоите готически подробности се завръщат и създават проблеми, независимо дали ти харесва. Интересно…

— Интересно и неразбираемо? — с надежда попита Натаниел.

— Не знам за това. Но може и да имам някои подробности за теб — бързо! Наведи се долу! — Той се хвърли на земята със скоростта на змия; без да се колебае, Натаниел стори същото. Лежеше с лице, притиснато към гробищната пръст, и слушаше кънтенето на високи ботуши по пътя отпред. Вятърът довя едва доловим цигарен дим. Стъпките заглъхнаха. След около минута агентът бавно стана на крака.

— Патрул — рече той. — За щастие усетът им за миризми е притъпен от цигарите, които пушат; засега сме в безопасност.

— Казваше, че… — подсказа му Натаниел.

— Да. Първо по въпроса с окото на голема. Няколко от тези предмети се съхраняват в магически хранилища на чешкото правителство. Съветът на Прага спира всеки достъп до тях. Доколкото знам, не са били използвани с магическа цел, но имат висока символична стойност, понеже големите са били инструмент, причинил големи щети на армията на Гладстон при първата му европейска кампания. Преди няколко години едно от очите беше откраднато, а престъпникът не бе открит. Мисля — и, подчертавам, това е само размишление, — че това изчезнало око е същото, открито по-късно в колекцията на твоя приятел Саймън Лавлейс.

— Извинявай — каза Натаниел студено, — но той не ми беше приятел.

— Е, сега не е ничий приятел, нали? Защото се провали. Ако беше спечелил, всички щяхте да го слушате с отворена уста и да го каните на вечеря. — Агентът подсмръкна дълго и пренебрежително някъде изпод качулката си. — Подръж това за секунда, трябва да пийна нещо.

— Ъъх! Студено и лепкаво е. Побързай!

— Веднага. — Ръцете на Арлекин тършуваха из наметалото по един сложен начин. Малко по-късно се появиха, стиснали зелена бутилка с коркова тапа. Той издърпа тапата и наклони бутилката някъде в качулката. Последва звук от гълтане и миризма на силен спирт.

— Така е по-добре. — Невидимите устни измляскаха, тапата се върна на бутилката, а бутилката се върна в джоба. — Ще си взема това. Не си го повредил, нали? Малко е крехко. Така — продължи Арлекин, — вероятно Лавлейс е планирал лично да използва окото; ако е така, плановете му са били осуетени от смъртта му. Някой друг, може би някой негов съучастник — кой знае? — го е откраднал от нашето правителство и явно е накарал нещото да работи… Ето тук става сложно.

— Нуждаят се и от формиращото заклинание — каза Натаниел. — Написва се на пергамент и се пъха в устата на голема, преди да се съживи. Това е частта, която никой не е знаел през всичките тези години. Никой в Лондон.

Агентът кимна.

— Тайната може да е била изгубена; но също така може и да е все още известна в Прага, но просто да е останала неизползвана. В момента съветът не иска да ядосва Лондон; британците са прекалено силни. Предпочитат да изпращат шпиони и малки групи, които тихомълком да работят в Лондон, да събират информация. Този твой голем… прекалено драматичен ход е за чехите — като директен резултат биха очаквали да последва инвазия. Не, аз мисля, че търсиш някой отцепник, някой, който работи за личната си индивидуална полза.

— И така, къде да търся? — попита Натаниел. Не можа да не се прозине, докато говореше; не бе спал от инцидента в Британския музей предишната нощ. Беше тежък ден.

— Трябва да помисля… — Агентът се замисли за няколко секунди. — Трябва ми време да направя проучванията си. Ще се срещнем отново утре през нощта и ще ти дам имена. — Той се загърна в наметалото си с драматичен замах. — Ще се срещнем…

Натаниел го прекъсна.

— Надявам се, няма да кажеш „под бесилото“, „на мястото за екзекуции“ или нещо друго толкова мрачно.

Фигурата се изпъчи.

— Нелепо е. Дори и само като идея.

— Добре.

— Щях да предложа ямите за трупове от чумата на улица „Хибернска“.

— Не.

Агентът изглеждаше вкиснат.

— Добре — изръмжа. — В шест часа при будката за хотдог на Стария градски площад. Това достатъчно нормално ли е за теб?

— Това ще свърши работа.

— Значи, дотогава… — Със замятане на пелерината и изскърцване на скритите колене, фигурата се обърна и развявайки се, тръгна нагоре по гробищната пътека, а мъртвешката му светлина блещукаше неясно в далечината. Скоро светлината изчезна и нищо освен отдалечаващата се сянка и приглушената псувня, която агентът изрече, като се блъсна в един надгробен камък, не показваха, че някога е била тук.

 

 

Натаниел седна на един камък в очакване Бартимеус да се появи. Срещата беше задоволителна, само малко дразнеща; сега имаше достатъчно време да си почине преди следващата вечер. Измореният му мозък се отнесе. Споменът за Джейн Фарар отново се върна. Колко приятно беше да е така близо до него… Беше му повлияло почти като наркотик. Той се намръщи — естествено, че бе като наркотик. Нали му бе направила магия. И едва не се върза, тотално пренебрегвайки предупреждението на сензора си. Какъв глупак беше.

Момичето или искаше да го забави, или да разбере какво знае. И в двата случая работеше за господаря си, Дювал, който очевидно не искаше отдел „Вътрешни работи“ да успее по какъвто и да било начин в това начинание. Когато се върнеше, без съмнение щеше да срещне още повече враждебност. Дювал, Талоу, Фарар… Дори на неговата господарка, госпожица Уитуел, не можеше да разчита, ако не й доставеше каквото искаше.

Натаниел разтърка очи. Изведнъж се почувства много изморен.

— Леле, изглеждаш сякаш ще паднеш всеки момент. — Джинът седеше на един камък насреща, в познатата момчешка форма. Кръстосваше си краката точно като Натаниел и се прозяваше екстравагантно. — Трябваше да си легнал преди часове.

— Чу ли всичко?

— Повечето. Изпуснах малко, след като пусна халката. Почти ме удари и трябваше да предприема действия по отстъплението. Добре, че трите корена бяха разместили няколко камъка. Успях да падна в подземна кухина, докато сондата минаваше отгоре. — Момчето спря, за да изтръска малко сив прах от косата си. — Не че по принцип препоръчвам гробовете като място за криене. Никога не знаеш какво може да намериш. Но собственикът точно на този беше доста гостоприемен. Позволи ми да се гушна в него за няколко секунди. — Смигнах многозначително.

Натаниел потрепери.

— Колко адски гадно.

— Като говорим за това — рече джинът. — Свещта, която този приятел носеше. Наистина ли беше…?

— Да. Опитвам се да не мисля за това. Арлекин не е просто полулуд, което без съмнение е последствие от дългото живеене в Прага. — Натаниел стана и си закопча сакото. — Но си има и полезни страни. Смята, че ще може да ни даде някои контакти утре вечер.

— Добре — рече момчето, заето да си закопчава сакото със сходен маниер. — Тогава може би ще можем да действаме. Моята рецепта за информаторите е или да ги пека на бавен огън, или да ги увеся за крака през някой висок прозорец. Това обикновено кара чеха да си каже и майчиното мляко.

— Няма да има нищо подобно, ако можем да го избегнем. — Натаниел тръгна надолу по пътеката към изхода на гробището. — Властите не бива да знаят, че сме тук, така че не можем да привличаме вниманието върху себе си. Това означава никакво насилие или очевидни магии. Разбра ли?

— Разбира се. — Джинът се усмихна широко, пристъпвайки до него. — Познаваш ме.