Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бартимеус (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golem’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Джонатан Страуд. Окото на голема

Превод: Борис Христов

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

ISBN: 978-954-761-292-1

История

  1. — Добавяне

5

Трагедията се бе случила, когато Кити беше на тринайсет.

Лятото бе в разгара си. Не ходеха на училище. Слънцето грееше по покривите; птичките чуруликаха, светлината проникваше в къщата. Баща й си тананикаше, докато стоеше пред огледалото и оправяше вратовръзката си. Майка й остави една глазирана кифличка в хладилника за закуска.

Якоб се беше обадил на Кити рано. Тя отвори вратата и го видя как размахва бухалката си.

— Крикет — рече той. — Идеален ден за целта. Можем да отидем в хубавия парк. Всички ще са на работа, така че няма да има кой да ни изгони.

— Добре — отвърна Кити. — Но аз ще съм с бухалката. Чакай да си взема обувките.

Паркът се простираше на запад от Балъм, далеч от фабриките и магазините. В началото представляваше неравна, пустееща земя, покрита с тухли, магарешки бодили и стари, ръждясали парчета бодлива тел. Якоб, Кити и много други деца редовно играеха там. Но ако човек продължеше на запад и минеше през един стар, метален мост над железопътната линия, щеше да стигне до парк, който ставаше все по-хубав с разперени букови дървета, сенчести алеи и езера, в които плуваха диви патици и всичко това бе разположено върху огромна морава с хубава зелена трева. От другата страна имаше широк път, където един ред големи къщи, скрити зад високи стени, показваше присъствието на магьосници.

 

 

Обикновените не се поощряваха да влизат в хубавата част на парка; по детските площадки се разказваха истории за деца, отишли там заради предизвикателството, които никога не се завърнали. Кити не вярваше напълно на тези истории и двамата с Якоб един или два пъти бяха прекосявали металния мост и се бяха осмелили да стигнат до езерата. Веднъж един добре облечен господин с дълга черна брада им се бе разкрещял от другата страна на водата, на което Якоб бе отвърнал с красноречив жест. Този господин явно не отвърна, но спътникът му, когото дотогава не бяха забелязали — много нисък и незабележим човек — бе хукнал да тича покрай езерото към тях с изненадваща бързина. Кити и Якоб едва бяха успели да избягат.

Но обикновено когато погледнеха през железопътната линия, забраненият парк бе празен. Срамота беше да се остави просто така, особено в такъв прекрасен ден, когато всички магьосници щяха да са на работа. Кити и Якоб бързо се насочиха натам.

Петите им забарабаниха по настилката на металния мост.

— Няма никой наоколо — рече Якоб. — Нали ти казах.

— Това човек ли е? — Кити затули очите си с ръка и се взря към една група букови дървета, отчасти неясни заради яркото слънце. — Край онова дърво? Не мога да видя съвсем ясно.

— Къде? Не… Просто сенки. Ако те е шубе, ще отидем до онази стена. Тя ще ни скрие от къщите зад пътя.

Той притича по пътеката и стигна до гъстата зелена трева, умело потупвайки топката нагоре с плоската страна на бухалката, докато бягаше. Кити го последва малко по-предпазливо. Висока тухлена стена обрамчваше отсрещната страна на парка; зад нея имаше широка улица, осеяна с имения на магьосници. Наистина централната част на тревата бе неприятно открита и се виждаше от черните прозорци на горните етажи на къщите; и наистина, ако се придържаха плътно до стената, тя щеше да ги скрие от тях. Но това би означавало да прекосят цялата ширина на парка, далеч от металния мост, което Кити считаше за неразумно. Денят бе прекрасен и наоколо нямаше никой и тя си позволи да изтича след Якоб, усещайки порива на вятъра по ръцете и краката си, радвайки се на просторното синьо небе.

Якоб се спря на няколко метра от стената до една посребрена чешмичка. Той подхвърли топката във въздуха и я удари право нагоре на голяма височина.

— Тук е добре — каза той, докато чакаше топката да падне. — Тук ще е центърът. Аз съм с бухалката.

— Ти ми обеща!

— На кого е бухалката? Ами топката?

Въпреки протестите на Кити, естественият закон победи и Якоб зае позиция пред чешмичката. Кити се отдалечи малко, потърквайки топката в късите си гащи, както правеха играчите на крикет. Тя се обърна и погледна към Якоб с присвити оценяващи очи. Той удари с бухалката по тревата, ухили се безсмислено и се врътна обидено.

Кити започна да се засилва. Първо бавно, после набра скорост, с топка в шепата. Якоб удари по земята.

Кити извъртя ръка нагоре и пусна топката с дяволска скорост. Тя отскочи от настилката на алеята и се стрелна нагоре към чешмата.

Якоб замахна с бухалката. Уцели много точно. Топката изчезна над главата на Кити, високо, високо във въздуха, превърна се просто в една точка в небето… и накрая падна на земята по средата на парка зад нея.

Якоб затанцува триумфиращо. Кити го изгледа лошо. С тежка, прочувствена въздишка тя започна да се влачи натам, за да прибере топката.

Десет минути по-късно Кити бе хвърлила пет топки и беше отишла на пет екскурзии до другата страна на парка. Слънцето прежуряше. Беше прегряла, потна и побесняла. Когато най-после се върна с провлечени стъпки, тя демонстративно хвърли топката на тревата и се просна долу след нея.

— Май си малко изморена? — попита Якоб внимателно. — Почти успя да хванеш последната. — В отговор получи единствено саркастично изсумтяване. Якоб й предложи бухалката.

— Давай тогава ти.

— След секунда.

Известно време двамата седяха мълчаливо, гледайки движението на листата на дърветата, слушайки шума на колите от другата страна на стената. Голямо ято гарвани прелетяха в безредица над парка и се настаниха на един отдалечен дъб.

— Добре, че баба ми я няма — отбеляза Якоб. — Това нямаше да й хареса.

— Кое?

— Онези гарги.

— Защо?

Кити винаги бе изпитвала малко страх от бабата на Якоб — дребно, съсухрено същество с малки черни очички, разположени върху едно невероятно сбръчкано лице. Тя никога не ставаше от стола си на най-топлото място в кухнята и миришеше силно на червен пипер и кисело зеле. Якоб твърдеше, че била на сто и две години.

Той перна един бръмбар от една тревичка.

— Би сметнала, че са духове. Слуги на магьосниците. Това е една от любимите им форми, според нея. Все неща, които е научила от нейната майка, която дошла тук от Прага. Мрази прозорците да се оставят отворени през нощта, независимо колко е горещо. — Якоб заговори със състарен, треперещ глас: „Затвори го, момче! През него влизат демоните“. Пълна е с такива истории.

Кити се намръщи.

— Тогава значи не вярваш в демони?

— Разбира се, че вярвам! Откъде иначе, мислиш, магьосниците взимат силата си? Всичко го има в книгите със заклинания, които ни пращат да подвързваме и надписваме. Това е магията. Магьосниците продават душите си, а в замяна демоните им помагат — ако направят заклинанията правилно. Ако не успеят, демоните веднага ги убиват. Кой би искал да е магьосник? Аз не, дори и срещу всичките им скъпоценности.

Кити лежа няколко минути по гръб, гледайки облаците. Хрумна й идея.

— Нека да си го изясня… — започна тя. — При условие, че баща ти и неговият баща преди него винаги са работили над книгите със заклинания за магьосниците, те трябва да са прочели много заклинания, нали? Тогава това означава…

— Виждам накъде биеш. Да, трябва да са видели някои неща, достатъчно, за да знаят как да се пазят от това, по един или друг начин. Но голяма част е написана на странни езици и ти трябва повече, отколкото само думите; мисля, че трябва да се рисуват разни работи, трябва да се научат смеси и най-различни други ужасни неща, ако ще овладяваш демоните. Не е нещо, от което един почтен човек би искал да е част; баща ми просто си трае и прави книгите. — Той въздъхна: — И все пак, хората винаги са приемали, че семейството ми е вътре във всичко това. След като магьосниците загубиха властта в Прага, един от чичовците на дядо ми е бил преследван от тълпата и изхвърлен през висок прозорец. Паднал върху покрив и умрял. Скоро след това дядо дошъл в Англия и отново се захванал с бизнеса. Тук било по-безопасно за него. Както и да е… — Той стана и се протегна. — Много се съмнявам, че онези гарвани са демони. Какво ще правят на дървото? Хайде! — Той й подхвърли топката. — Твой ред е и се басирам, че ще изпуснеш първата топка.

За огромно раздразнение на Кити точно така и стана. А после отново и отново. Паркът кънтеше от металическото дрънчене на топката в чешмата. Якоб постоянно повтаряше „опа“. Накрая Кити захвърли бухалката.

— Не е честно! — извика тя. — Направил си нещо с топката.

— Нарича се майсторлък. Мой ред е.

— Още един опит.

— Добре. — Якоб хвърли топката отдолу с показна лекота. Кити замахна с бухалката с диво отчаяние и за своя огромна изненада уцели толкова добре, че ръката й се разтресе чак до лакътя.

— Да! Уцелих! Хвани я, ако можеш! — Затанцува победоносно, очаквайки да види как Якоб бяга през поляната… но той бе напълно неподвижен, стоеше несигурно и зяпаше в небето, някъде горе зад главата й.

Кити се обърна и погледна. Топката, която тя бе планирала да удари високо нагоре над рамото си, падаше спокойно от небето, надолу, надолу, надолу, зад стената, извън парка, на пътя.

Последва ужасен трясък на счупено стъкло, пищене на гуми, висок метален удар.

Тишина. Зад стената се чу лек съскащ звук като от пара, излизаща от счупена машина.

Кити погледна Якоб. Той я погледна.

После хукнаха.

Тръгнаха направо през тревата, насочвайки се към отдалечения мост. Тичаха рамо до рамо, с наведени глави и свити юмруци и не поглеждаха назад. Кити все още стискаше бухалката. Тежеше й. Изпъшка и я захвърли. При това Якоб извика задавено и спря, хлъзгайки се.

— Идиотка такава! На нея е написано името ми… — Той се втурна назад; Кити забави, обърна се да види как я вдига. Тогава зърна, някъде по средата на разстоянието, отворена порта в стената, водеща към пътя. С накуцване през нея се появи фигура в черно; стоеше по средата на портата и гледаше към парка.

Якоб бе грабнал бухалката и отново тичаше.

По-бързо! — изрече тя задъхано, когато стигна до нея. — Има някой… — Отказа се, не й достигаше въздух да говори повече.

— Почти стигнахме… — Якоб тръгна напред покрай брега на езерото, където ятата диви птици се разкрякаха и запърхаха уплашено през водата; минаха под сенките на буковете и тръгнаха нагоре по малко възвишение към металния мост. — Ще сме в безопасност… веднъж като преминем… ще се скрием в ямите… вече не са далеч…

Кити изпитваше силно желание да погледне зад себе си; в съзнанието си видя как фигурата в черно тича след тях през поляната. От този образ по гърба й преминаха тръпки. Но те се движеха прекалено бързо, за да успее онзи да ги хване; всичко щеше да е наред, щяха да се измъкнат.

Якоб хукна нагоре по моста, а Кити го следваше. Краката им блъскаха като парни чукове, причинявайки дрънчене на кухо и вибриране на метал. Нагоре до средата, а после надолу към другата страна…

Нещо пристъпи от нищото в края на моста.

И Якоб, и Кити изпищяха. Стремглавото им тичане внезапно спря; замръзнаха на място, удряйки се силно един в друг във върховното си, инстинктивно усилие да избегнат сблъсъка с нещото.

Беше високо като човек и наистина имаше и позата на такъв, стоейки изправено на двата си дълги крака с протегнати ръце и извити пръсти. Но не беше човек; ако можеше изобщо да се оприличи на нещо, изглеждаше най-вече като някаква ужасно изкривена маймуна с огромен размер и много издължена. По цялото си тяло имаше бледа зелена козина освен по главата и муцуната си, където козината бе тъмнозелена, почти черна. Злобните очи бяха жълти. То наклони глава и им се усмихна, превивайки изтънелите си ръце. Зад него, като камшик, се мяташе тънка, оребрена опашка, която свиреше във въздуха.

За един кратък миг нито Якоб, нито Кити можаха да продумат или помръднат. После се чу:

— Назад, назад, назад! — Това бе Кити: Якоб беше онемял от уплаха и застинал на място. Тя сграбчи яката на ризата му и го дръпна, докато се обръщаше.

В другия край на моста, с ръце в джобовете и риза, внимателно натъпкана в кожената жилетка, един джентълмен в черен костюм бе препречил пътя им. Той не изглеждаше ни най-малко задъхан.

Ръката на Кити остана впита в яката на Якоб. Не можеше да го пусне. Тя бе обърната на едната страна, той — на другата. Почувства как ръката му се протяга и, опипвайки плата на тениската й, здраво я сграбчва. Не се чуваше друг звук освен ужасеното им дишане и свистенето на опашката на чудовището във въздуха. Над главите им премина гарван и изграчи високо. Кити чу как кръвта й кипеше в ушите й.

Господинът явно не бързаше да проговори. Той бе сравнително нисък, но набит и със силно телосложение. По средата на кръглото му лице имаше един неестествено дълъг, остър нос и дори в онези мигове на пълен ужас заприлича на Кити на нещо като слънчев часовник. Лицето изглеждаше безизразно.

Якоб трепереше до нея. Кити знаеше, че той няма да проговори.

— Моля ви, сър… — започна тя прегракнало. — К-какво искате?

Последва дълга пауза; изглеждаше сякаш господинът не искаше да говори с нея. А когато го направи, мекотата в гласа му бе ужасяваща.

— Преди няколко години — рече той, — купих „Ролс Ройс“-а си на търг. Имаше нужда от много поправки, но въпреки това ми струваше сериозна сума. Оттогава съм похарчил много повече да му сложа нова каросерия, гуми, двигател и най-вече оригинално предно стъкло от тъмен кристал, за да направя машината си може би най-финия образец в Лондон. Да кажем, че това ми е хоби, малко отмора от работата. Едва вчера, след много месеци търсене, намерих оригинален порцеланов регистрационен номер и го закрепих на предния капак. Най-накрая колата ми бе завършена. Днес я изкарах да се повозя. И какво се случва? Изневиделица съм нападнат от двама обикновени лигльовци. Разбивате ми предното стъкло, заради вас губя контрол над управлението, блъскам се в улична лампа, унищожавам каросерията, гумите и двигателя и разбивам регистрационния номер на десетки парчета. Колата ми е унищожена. Никога няма да тръгне отново… — Той спря да си поеме въздух; по устните му се стрелна дебел, розов език. — Какво искам ли? Ами, първо съм любопитен да разбера какво имате да ми кажете.

Кити се огледа насам-натам в търсене на вдъхновение.

— Ъмм… дали „Извинете“ ще е добро начало?

— Извинете?

— Да, господине. Това беше нещастен случай, разбирате ли, и ние не…

— След това, което направихте? След щетите, които нанесохте? Двама проклети малки обикновени…

Очите на Кити се напълниха със сълзи.

— Не е вярно! — каза тя отчаяно. — Не искахме да ударим колата ви. Ние само си играехме! Дори не виждахме пътя!

— Играехте? В този частен парк?

— Не е частен. А ако е, не би трябвало да бъде така! — Кити се усети, че почти вика, в разрез със здравия разум. — Никой друг не му се наслаждава сега, нали? Не правехме нищо лошо. Защо да не трябва да идваме тук?

— Кити — дрезгаво проговори Якоб. — Млъкни.

— Немеиде — обърна се господинът към маймуноподобното нещо на отсрещния край на моста, — приближи се с една или две крачки, ако обичаш. Имам малко работа, която искам да се свърши.

Кити чу лекото почукване от хищническите нокти върху метала; усети как Якоб се сви до нея.

— Сър — каза тя тихо, — съжаляваме за колата ви. Наистина.

— Тогава защо — рече магьосникът — избягахте, а не останахте да си поемете отговорността?

Много, много тих звук:

— Моля ви, сър… уплашихме се.

— Колко мъдро. Немеиде… Мисля си за черния акробат, а ти?

Кити чу изпукването на гигантските кокалчета и дълбок, замислен глас.

— С каква скорост? Те са под средния ръст.

— Мисля, че трябва да е висока, не смяташ ли? Това беше скъпа кола. Погрижи се.

Явно магьосникът считаше своето участие в този въпрос за приключен; той се обърна, все още с ръце в джобовете и закуцука обратно към далечната порта.

Може би, ако можеха да избягат… Кити дръпна яката на Якоб.

— Хайде…!

Лицето му бе мъртвешки бледо; тя едва чуваше думите.

— Няма смисъл. Не можем… — Вече не я стискаше толкова силно; ръцете му висяха злощастно отстрани.

Чук-чук почукваха ноктите по метала.

— Обърни се към мен, дете.

За момент Кити се замисли да остави Якоб и да избяга сама надолу по моста и след това в парка. После се отврати от мисълта и от себе си за това, че изобщо й хрумна и се обърна хладнокръвно, за да се изправи срещу нещото.

— Така е по-добре. Директният фронтален контакт е по-добър за акробата. — Лицето на маймуната не изглеждаше кой знае колко изпълнено със злоба. Ако изобщо изразяваше нещо, то показваше леко отегчение.

Овладявайки страха си, Кити вдигна малката си ръка умолително.

— Моля… не ни наранявайте!

Жълтите очи се уголемиха, черните устни се извиха печално.

— Страхувам се, че това е невъзможно. Дадоха ми заповед — и по-точно да упражня черния акробат върху вас — и не мога да отхвърля тази задача, без да се подложа на голяма опасност. Искате ли да бъда подложен на изпепеляващия огън?

— Честна дума, бих предпочела това.

Опашката на демона се размахваше напред-назад като на раздразнена котка; той сгъна единия си крак и шумно се почеса зад коляното на другия с нокът.

— Със сигурност. Е, ситуацията е неприятна. Предлагам да приключваме колкото се може по-бързо.

Той вдигна едната си ръка.

Кити обгърна кръста на Якоб с ръка. През плата и плътта му почувства бясното биене на сърцето му.

От една точка, точно пред разперените пръсти на демона, се появи кръг от сив дим, уголеми се и се стрелна към тях. Кити чу писъка на Якоб. Имаше време само да види проблясващи червени и оранжеви пламъци в центъра на дима преди да я удари в лицето, избухвайки като огнена топка. После всичко потъна в мрак.