Джонатан Страуд
Окото на голема (42)

40

— Колко скучна вечер — каза джинът. — Нищо няма да се случи.

Натаниел спря да обикаля стаята.

— Разбира се, че ще се случи. Мълчи. Ако ти искам мнението, ще те попитам. — Знаеше, че в гласа му няма увереност. Погледна часовника си за малко увереност. — Все още е рано.

— Да бе, да. Виждам, че си адски уверен. Вече изрови малка бразда на пода. А се обзалагам, че си и невероятно гладен, понеже забрави да вземеш провизии.

— Няма да имам нужда от тях. Тя скоро ще се появи. А сега млъкни.

От мястото си върху един стар гардероб, джинът, който отново беше във формата на младо египетско момче, протегна ръце над главата си и широко се прозина.

— Всички велики планове си имат своите недостатъци — рече той. — Всички си имат своите пропуски, от които се провалят тотално. Такава е човешката природа: родени сте несъвършени. Момичето няма да дойде; само ще чакаш; не си донесъл никаква храна; затова ти и пленникът ти ще умрете от глад.

Натаниел се намръщи.

— Не се тревожи за него. Той е добре.

— Всъщност, аз съм доста гладен. — Якоб Хирнек седеше на стар стол в единия ъгъл на стаята. Под стария армейски шинел, който джинът бе открил в една от таванските стаи на квартирата, носеше само пижама и свръхголеми чорапи. — Изобщо не съм закусвал — добави той, поклащайки се механично напред-назад на разнебитения стол. — Малко хапване би ми дошло добре.

— Ето на, виждаш ли — каза джинът. — Той е гладен.

— Не е. И ако знае кое е добре за него, той също ще си трае. — Натаниел отново закрачи, оглеждайки пленника. Хирнек явно бе преодолял страха от полета и параноята относно лицето му също се бе поуспокоила, тъй като веднага го бяха затворили в празната къща, без някой друг да го види. Самото пленничество явно не го притесняваше много, което леко обърка Натаниел; но все пак Хирнек бе в един наложен от самия него затвор в продължение на години.

Погледът на магьосника се отклони към прозореца, скрит зад покривалото от чаршаф. Потисна желанието си да отиде и да надзърне в нощта. Търпение. Момичето щеше да дойде; за всичко се искаше време.

— Какво ще кажеш да поиграем? — ухили му се момчето от гардероба. — Мога да намеря топка и обръч за стената и да ви науча на ацтекска игра на топка. Много е забавна. Трябва да използваш коленете и лактите, за да вкараш топката в обръча. Това е единственото правило. О, а загубилите се принасят в жертва. Много съм добър на нея, както ще разберете.

Натаниел изморено махна с ръка.

— Не.

— Тогава на гатанки?

Натаниел издиша шумно през носа. Беше доста трудно да остане спокоен при дрънканиците на джина. Залозите бяха високи, а дори не смееше да си помисли за последствията при провал.

Рано тази сутрин господин Мейкпийс го бе посетил тайно и му бе донесъл новини. Контактът му от подземния свят смяташе, че може да стигне до бегълката Кити Джоунс и би било възможно да я изкуши да излезе от скривалището си, ако можеше да се открие подходящ стимул. Бързият и находчив ум на Натаниел веднага се бе обърнал към приятеля й от детинство Якоб Хирнек, който бе споменат в протоколите от процеса и към когото Кити се бе показала лоялна. От това, което Натаниел беше видял — тук той внимателно опипа пурпурното натъртване на бузата си, — момичето нямаше да се уплаши да дойде на помощ на Хирнек, ако е застрашен.

Останалото беше лесно. Задържането на Хирнек бе извършено светкавично, а Мейкпийс беше казал на контакта си. Натаниел трябваше само да чака.

— Пст. — Той вдигна поглед. Джинът го викаше с ръка, като постоянно кимаше и намигаше с невероятна тайнственост.

— Какво?

— Ела тук за секунда. По-близо, да не се чува. — Той кимна към Хирнек, който се клатушкаше напред-назад на стола си малко по-встрани.

С въздишка, Натаниел се приближи.

— Е?

Джинът наведе глава от края на гардероба.

— Мислех си — прошепна — какво ще ти се случи, когато безценната ти госпожица Уитуел разбере за това? Защото тя не знае, че си отвлякъл момчето, нали? Не разбирам каква игра играеш. Обикновено си толкова примерно малко момченце, истинско послушно галено кученце.

Язвителната забележка оказа ефект. Натаниел се озъби.

— Това е минало — извика той. — Тя няма да разбере, докато жезълът и момичето не бъдат заключени на сигурно място. После ще трябва да ръкопляска с всички останали. Ще съм прекалено близо до Девъро, за да може който и да е от тях да направи нещо друго освен да аплодира.

Момчето се нагласи и седна ловко с кръстосани крака по начин, наподобяващ египетски писар.

— Не правиш това сам — каза то. — Някой ти е помогнал да нагласиш всичко. Някой, който знае как да намери момичето и да й каже, че сме тук. Ти не знаеш къде е, иначе досега вече да си я хванал сам.

— Имам си своите контакти.

— Контакти, които очевидно знаят прекалено много за съпротивата. Най-добре е да внимаваш, Нат. Подобни неща могат да се развият и по двата начина. Онзи космат полицейски началник би дал мило и драго да те свърже някак си с тези предатели. Ако знаеше, че сключваш сделки с тях…

— Не сключвам сделки!

— О! Викаш. Обезпокоен си.

— Не съм. Просто ти казвам. Опитвам се да я заловя, нали? Просто искам да го направя по моя си начин.

— Чудесно, но кой е контактът ти? Откъде той или тя знае толкова много за момичето? Този въпрос трябва да си зададеш.

— Това не е важно. И не искам повече да говоря за това. — Натаниел му обърна гръб. Естествено, джинът беше прав: лекотата, с която Мейкпийс се ровеше из подземния свят, беше обезпокоителна. Но театърът беше професия с лоша слава; на Мейкпийс му бе писано да познава всякакви странни обикновени — актьори, танцьори, писатели, — а те бяха само едно ниво над престъпниците. Понеже беше неспокоен с новия си съюз, сега Натаниел бе доста щастлив да извлече изгодите от него, при условие че всичко вървеше добре. Но положението щеше да стане напечено, ако Дювал или Уитуел откриеха, че е действал зад гърба им. Това беше основният риск, който поемаше. И двамата бяха поискали да ги информира за дейността си; беше излъгал и двамата. Тази мисъл го накара да изтръпне.

Якоб Хирнек жално вдигна ръка.

— Извинете, сър?

— Какво?

— Моля ви, господин Мандрейк, стана ми малко студено.

— Ами, тогава стани и се разходи наоколо. Само дръж тези глупави чорапи далеч от погледа ми.

Увивайки шинела плътно около себе си, Хирнек започна да се влачи из стаята. Цветните му раирани чорапи надничаха нелепо изпод пижамата.

— Трудно е да се повярва, че някой би рискувал живота си за този екземпляр — отбеляза джинът. — Ако му бях майка, не бих го и погледнала.

— Не си я срещал тази Кити — каза Натаниел. — Ще дойде за него.

— Няма. — Сега Хирнек стоеше край прозореца; бе дочул последните реплики. — Бяхме близки навремето, но вече не. Не съм я виждал от години.

— И все пак — каза Натаниел. — Тя ще дойде.

— Не и след като… лицето ми бе съсипано — продължи момчето. Гласът му трепереше от самосъжаление.

— О, я стига! — Напрегнатостта на Натаниел избухна в раздразнение. — Лицето ти си е добре! Можеш да говориш, нали? Можеш ли да виждаш? Да чуваш? Ами, тогава стига си се оплаквал. Виждал съм далеч по-лоши случаи.

— Това му казах и аз. — Джинът се изправи небрежно и скочи от гардероба, без да предизвика никакъв шум. — Прекалено е разстроен от това. Виж само собственото си лице — и то е за цял живот, но ти не се страхуваш да парадираш с него пред света. Не, и при двама ви косата е истинският ви проблем. Виждал съм по-добра прическа дори на задника на борсук. Само ми дайте пет минути и чифт ножици за овце…

Натаниел извъртя очи и се опита да наложи някакъв авторитет. Сграбчи Хирнек за яката и го завъртя.

— Обратно на стола си — изръмжа. — Сядай. А що се отнася до теб — обърна се той към джина, — човекът на моя контакт трябва да е дал този адрес на момичето преди няколко часа. Сега вече е тръгнала насам, почти сигурно с жезъла, тъй като това е най-силното й оръжие. Като стъпи на стълбището долу, ще се задейства една сензорна сфера и ще изпрати сигнал тук горе. Ти ще я обезоръжиш, когато влезе през вратата, ще ми дадеш жезъла и ще й попречиш да избяга. Разбра ли?

— Ясно като бял ден, шефе. Казваш ми го за четвърти или пети път.

— Просто не забравяй. Вземи жезъла. Това е най-важното.

— Не го ли знам? Аз присъствах при падането на Прага, нали знаеш?

Натаниел изсумтя и отново закрачи. В същия момент от улицата навън долетя звук. Той се обърна към джина с широко отворени очи.

— Какво беше това?

— Глас. Мъжки.

— Чу ли какво… Ето го отново!

Джинът посочи прозореца.

— Искаш ли да погледна?

— Гледай да не те видят.

Египтянчето се промъкна до прозореца. Един бръмбар скарабей пропълзя зад чаршафа. Някъде зад стъклото проблесна ярка светлина. Натаниел подскочи от единия си крак на другия.

— Е?

— Мисля, че твоето момиче пристигна. — Гласът на джина звучеше тих и далечен. — Защо не надзърнеш?

Натаниел изтръгна чаршафа настрана и погледна точно навреме, за да види как по средата на пътя нагоре изригна малка огнена колона. После отново угасна. По запустялата улица сега тичаха множество фигури — някои на два крака, други на четири, а трети, които очевидно не бяха взели решение по въпроса, вървяха тромаво, но решително под ярката луна. Чуваше се тракане на зъби и вой. Натаниел почувства как кръвта се отдръпна от лицето му.

— О, по дяволите — каза той. — Нощната полиция.

Още един малък взрив; стаята леко се разтресе.

Една лека и подвижна фигура на два крака притича по пътя и скочи през току-що взривената дупка в стената на сградата. Преследваше я вълк, но той беше погълнат от друга експлозия.

Бръмбарът скарабей подсвирна одобрително.

— Добра употреба на първична сфера. Твоето момиче е добро. И все пак едва ли ще избяга от целия батальон.

— Колко са?

— Дузина, може би повече. Гледай, придвижват се по покривите.

— Мисля, че ще я хванат…

— О, да — и ще я изядат. Вече са ядосани. Кръвта им ври.

— Добре… — Натаниел се отдръпна от прозореца. Беше взел решение. — Бартимеус — каза той, — върви и я вземи. Не можем да рискуваме да я убият.

Скарабеят изцвърча погнусено.

— Още една чудесна задача. Прекрасно. Този път сигурен ли си? Вървиш направо срещу властта на онзи началник на полицията.

— С малко късмет, той няма да знае, че съм аз. Заведи я в… — Умът на Натаниел препускаше; щракна с пръсти. — Онази стара библиотека — нали знаеш, онази, в която се подслонихме, когато ни гонеха демоните на Лавлейс. Аз ще взема затворника и ще се срещнем там по-късно. Всички ние трябва да се махаме оттук.

— Тук съм съгласен с теб. Много добре. Отдръпнете се. — Бръмбарът изприпка назад по перваза на прозореца, по-далеч от прозореца, вдигна се на задните си крака и размаха антени към стъклото. Ярка светлина, струя топлина; в средата на прозореца се разтопи наклонена дупка. Бръмбарът разтвори крила и избръмча навън в нощта.

Натаниел се завъртя в стаята, точно навреме, за да посрещне замаха със стола към едната страна на лицето му.

Падна тромаво на пода, полузамаян. Едното му въртящо се око видя под ъгъл как Якоб Хирнек захвърли стола настрана и забърза към вратата. Натаниел избърбори заповед на арамейски; едно малко дяволче се материализира до рамото му и пусна светкавица към задните части на пижамата на Хирнек. Последва звук от бързо прогаряне и пронизително скимтене. Като си свърши работата, дяволчето се изпари. Хирнек спря за момент, хвана се за задника, после продължи, препъвайки се към вратата.

Натаниел вече се бе изправил на крака; хвърли се напред, наведен в непохватна борба; протегнатата му ръка сграбчи един чорап и го дръпна настрана. Хирнек падна; Натаниел се издърпа върху него и започна да го удря с длани по главата. Хирнек отвърна по подобен начин. Известно време се търкаляха из стаята.

— Какъв безобразен спектакъл.

Натаниел замръзна, докато дърпаше косата на Хирнек. Той вдигна поглед от легнало положение.

Джейн Фарар стоеше на прага на вратата, от двете й страни стояха двама едри служители на нощната полиция. Носеше спретнатата униформа и островърхата шапка на Сивите, а очите й бяха очевидно надменни. Един от офицерите до нея нададе дълбок гърлен звук.

Натаниел се порови в мозъка си за логично обяснение, но не можа да намери такова. Джейн Фарар тъжно поклати глава.

— Как само падат могъщите, господин Мандрейк — рече тя. — Измъкнете се, ако можете, от този полуоблечен обикновен. Арестуван сте за държавна измяна.