Джонатан Страуд
Окото на голема (47)

45

Първите няколко секунди Кити вече не беше на павираната алея, вече не дишаше сутрешния въздух; още веднъж се намираше под земята, затворена в черната крипта, усещаше вкуса на смърт в устата си, а приятелите й бяха накълцани пред очите й. Ужасът беше същият, както и безпомощността; усети как силата и решителността й се стопиха в нищото, като парченца хартия, погълнати от огън. Едва можеше да диша.

Първата й мисъл бе гневът към демона Бартимеус. Твърдението му, че бил унищожил демона, сега се оказа просто още една лъжа. Втората й мисъл бе за Якоб, който стоеше и трепереше до нея: заради действията й той щеше да умре — знаеше го с абсолютна сигурност и се мразеше за това.

Повечето от дрехите на скелета бяха изпопадали; малкото останали висяха безформено по пожълтелите кости. Златната маска липсваше; в тъмните очни ябълки на черепа горяха малки червени пламъчета. По-надолу слънчевата светлина се процеждаше между ребрата и излизаше през останките от сакото. Панталоните и обувките липсваха изцяло. Но енергията на създанието бе непроменена. Подскачаше от крак на крак с ужасяващо рязка бързина.

— Е, адски хубаво е, казвам аз. — Веселият глас звънтеше ясен като камбанен звън измежду тракащите зъби. — Не бих могъл да искам повече. Ето ме, щастлив като агънце, само малко влажен около хрущялите, но иначе потънал в работа. Какво искам ли? Просто да последвам миризмата на загубената си собственост, да си я прибера и да си ходя. А какво намирам? Жезълът ми — да! Като нов — но и нещо повече… Още две малки агънца, с които да си поиграя — две агънца, за които мислих дълго и много, докато се плакнех из естуара в онази студена, студена вода, а хубавите ми дрехи изгниваха по кокалите ми. О, не гледай толкова невинно, скъпа моя — пискливият глас се превърна в ръмжене, черепът се обърна надолу към Кити — ти си едното от тях. Малкото мишле, което обезпокои почивката на господаря ми, което взе жезъла и си мисли, че на една дама подобава да носи гадно сребро в чантичката си. С теб ще се разправя най-накрая.

Скелетът подскочи и се поизправи, тропна с ходила по предния капак на лимузината и проточи пръст към Бартимеус, който все още бе в подобието на смугло момче.

— А, ето те и теб — рече, — този, който ми открадна лицето. Този, който ме удави в Темза. О, аз съм ти ужасно ядосан.

Дори и да беше обезпокоен, демонът го прикриваше много добре.

— Това го разбирам — каза той хладнокръвно. — Всъщност и аз самият съм малко разочарован. Ще ми кажеш ли как стигна дотук?

Черепът ядно стисна зъби.

— Само шансът ме спаси от забвение — прошепна той. — Докато се носех безпомощен по течението в студената, студена тъмнина, сгъвката на лакътя ми се закачи в една ръждясала верига, издигаща се от котва на речното дъно. След миг бях стиснал веригата с пръсти и челюсти; преборих се с тегленето на океана, покатерих се нагоре към светлината. Къде излязох ли? На един стар шлеп, закотвен за през нощта. Докато ужасната вода капеше от костите ми, енергията ми се възвърна. Какво исках ли? Отмъщение! Но първо жезълът, за да ми върне силите. Пълзях по брега ден и нощ, душейки за аурата му като куче… И днес — гласът избухна във внезапен бурен възторг — я открих, последвах я до този двор, почаках в уюта вътре с този приятел на земята. — Презрително посочи тялото на шофьора с пръст на крака. — Опасявам се, че той не беше добър събеседник.

Бартимеус кимна.

— Човеците не са прочути с духовитост. Много са тъпи.

— Такива са, нали?

— До смърт.

— Ммм. Ей! — Скелетът се съвзе с възмущение. — Опитваш се да промениш темата.

— Изобщо не. Казваше, че си ми ужасно ядосан.

— Именно. Докъде бях стигнал…? Ужасно ядосан… Две малки агънца, едно момиче и един джин… — Явно съвсем бе изпуснал нишката на мислите си.

Кити посочи с палец магьосника Мандрейк.

— Ами той?

Мандрейк се сепна.

— Никога през целия си живот не съм виждал този прекрасен африт! Той не може да ми има зъб.

Пламъчетата в очните ябълки на скелета припламнаха.

— Само дето носиш моя жезъл. Това изобщо не е малко. И още повече… планираш да го използваш! Да! Не отричай — ти си магьосник.

Струваше си да се засили гневът му. Кити прочисти гърлото си.

— Той ме накара да го открадна — каза тя. — За всичко е виновен той. За всичко. Освен това той накара Бартимеус да те нападне.

— Така ли…? — Скелетът огледа Джон Мандрейк. — Колко интересно… — Той отново се наведе към Бартимеус. — Не е права, нали? Наистина ли този келеш с жезъла е господарят ти?

Младото египтянче изглеждаше искрено засрамено.

— Опасявам се, че е така.

— Тц. Боже мой. Е, не се притеснявай. Ще го убия — след като убия теб.

Още докато говореше, скелетът вдигна пръст. Там, където бе стоял демонът, изригна зелен пламък, но момчето вече го нямаше. Бе направило салто през улицата и се приземи леко върху един кош за боклук до най-близката къща. Сякаш подтикнати от една и съща мисъл, Кити, Якоб и Джон Мандрейк се обърнаха и побягнаха, насочвайки се към арката, която водеше извън двора на тази уличка и излизаше на пътя от другата страна. Кити бе най-бърза и точно тя първа забеляза внезапното смрачаване на атмосферата, утринната светлина бързо изчезваше, сякаш някаква сила я отхвърляше оттам. Тя забави крачка и спря. Тънки нишки мрак се извиваха и опипваха арката пред тях, а зад тях идваше тъмен облак. Гледката зад него бе напълно скрита, дворът беше отрязан от външния свят.

Ами сега? Кити размени безпомощен поглед с Якоб и погледна назад през рамо. Египтянчето си беше пуснало криле и се стрелваше насам-натам из двора, извън обсега на подскачащия скелет.

— Стойте далеч от онзи облак. — Беше гласът на Джон Мандрейк, тих и колеблив. Бе близо до тях, с широко отворени очи и бавно отстъпваше. — Мисля, че е опасен.

Кити му се усмихна презрително.

— Сякаш ти пука. — И все пак тя също се отдръпна.

Облакът се проточи към тях. Беше ужасяващо тих и от него се носеше непреодолима миризма на мокра пръст.

Якоб докосна ръката й.

— Чуваш ли…?

— Да. — Тежки стъпки в дълбините на сенките, нещо се приближаваше.

— Трябва да се измъкнем от това — каза тя. — Към избата.

Обърнаха се и хукнаха към стъпалата, водещи до подземния склад на господин Пенифедър. От другия край на двора скелетът, който напразно бе мятал магически светкавици по енергичния демон, ги забеляза и плесна с ръце. Последва трус — паважът затрака. Носещата стена над вратата на мазето се сцепи на две и около тон тухли изведнъж се сринаха на стъпалата. Прахът падна; вратата я нямаше.

С два скока скелетът стигна до тях.

— Онзи проклет демон е прекалено чевръст — каза. — Промених си мнението. Първи сте вие двамата.

— Аз защо? — задъхваше се Якоб. — Не съм направил нищо.

— Знам, скъпо дете. — Очните ябълки проблеснаха. — Но ти си изпълнен с живот. А след времето, прекарано под вода, наистина се нуждая от енергия. — Протегна ръка — и тогава, за пръв път, забеляза тъмния облак, който се прокрадваше през двора, изсмуквайки светлината от въздуха. Скелетът се взря в тъмнината, челюстта му се разклати неуверено.

— Е, сега — рече той меко. — Какво е това?

Кити и Якоб изприпкаха назад до стената. Скелетът не им обърна внимание. Той извъртя таз, поизправи се с лице към облака и извика нещо на странен език. До себе си Кити усети как Якоб се сепна.

— Това беше чешки — прошепна той. — Нещо като: „Предизвиквам те!“

Черепът се извъртя на 180 градуса и ги изгледа.

— Извинете ме за момент, деца. Имам да се погрижа за една недовършена работа. Ще се върна при вас след минутка. Чакайте тук.

Потраквайки с кости, с очни ябълки, фиксирани в подуващия се облак, той се отдалечи, зави към средата на двора. Кити се опита да си събере мислите. Огледа се. Пътят бе обвит в сенки, слънцето, като забулен диск, леко проблясваше на небето. Изходът от уличката бе блокиран от застрашителната тъмнина; от всички други страни ги гледаха празни стени и заковани с дъски прозорци. Кити изруга. Ако имаше само една сфера, можеше да им проправи път за бягство; при това положение бяха безпомощни. Като плъхове в капан.

До нея въздухът се раздвижи, една фигура кацна леко. Демонът Бартимеус сгъна прозрачните си крила зад гърба си и учтиво кимна. Момичето трепна.

— О, не се плаши — каза момчето. — Заповедите ми бяха да не ви позволявам да си тръгнете с колата. Приближете се до нея и ще трябва да ви спра. Иначе правете каквото си поискате.

Кити се намръщи.

— Какво става? Каква е тази тъмнина?

Момчето въздъхна печално.

— Помниш ли голема, който споменах? Появи се. Някой е решил да се намеси. Няма смисъл да гадаем защо. Онзи ужасен жезъл е коренът на всичките ни проблеми. — Той надникна през смога. — Което ми напомня… Той какво… О, не. Кажете ми, че не… И все пак го прави. Този малък идиот.

— Какво?

— Скъпият ми господар. Опитва се да активира жезъла.

Горе-долу срещу тях, недалеч от лимузината, магьосникът Джон Мандрейк се бе отдръпнал и бе застанал до една стена. Пренебрегвайки действията на скелета — който сега подскачаше напред-назад по паважа и сипеше обиди по адрес на приближаващия се облак, — той се наведе над жезъла, склонил глава, очите му изглеждаха затворени сякаш спеше. Кити мислеше, че вижда как устните му се движат и произнасят думи.

— Това няма да свърши добре — рече демонът. — Ако опитва обикновено активиране, без подсилване с потискащи заклинания, само си търси белята. Няма си и представа колко енергия има в него. Поне колкото два марида. Свръхамбициозност, това винаги му е бил проблемът. — Той поклати тъжно глава.

Кити разбра много малко от това, а още по-малко й пукаше.

— Моля… Бартимеус — това ли е името ти? Как можем да се измъкнем? Можеш ли да ни помогнеш? Би могъл да разбиеш някоя стена.

Тъмните очи на момчето я преценяваха.

— И защо да го правя?

— Ъмм… Ти… ти не искаш да ни навредиш. Просто следваш заповеди. — Не звучеше много уверена.

Момчето се намръщи.

— Аз съм зъл демон. Ти го каза. Както и да е, дори и да исках да ви помогна, точно сега не искаме да привличаме вниманието върху себе си. За момента нашият приятел, афритът, ни е забравил. Спомнил си е обсадата на Прага, когато големи като този причиниха безредици във войската на Гладстон.

— Прави нещо — прошепна Якоб. — Скелетът…

— Да. Наведете глави. — За известно време тъмният облак бе спрял напредъка си, сякаш гледаше лудориите на подскачащия пред него скелет. Докато го гледаха, той явно взе решение. Пипалата се спуснаха напред някъде в посоката на Мандрейк и жезъла. Сега скелетът вдигна ръка: от нея се изстреля ярък поток бледа светлина и се блъсна в облака. Чу се приглушен удар, като от експлозия зад масивна врата; части от черния облак се пръснаха във всички посоки, извиха се и се стопиха във внезапно увеличилата се топлина на утринното слънце.

Бартимеус издаде одобрителен звук.

— Не е зле, не е зле. Все пак няма да му помогна.

На Кити и Якоб им спря дъхът. Те видяха разкрилата се в средата на двора гигантска фигура с формата на човек, но в действителност много по-голяма, с яки и груби крайници, с гигантска като скала глава върху раменете. Явно бе възпрян от разрушението на облака му; размаха напразно ръце, сякаш се опитваше да събере тъмнината обратно около себе си. След като не успя, продължи да пренебрегва триумфалните възгласи на скелета и тръгна с тежки крачки през двора.

— Ммм, Мандрейк по-добре да побърза със заклинанието си… — каза Бартимеус. — Опа, Хонориус отново започна.

— Отдръпни се! — Викът на скелета проехтя в двора. — Жезълът е моя собственост! Предизвиквам те! Не съм го охранявал в продължение на сто години само за да видя как някой страхливец ми го отнема. Виждам те как гледаш през това око! Ще го изтръгна и ще го смачкам в юмрука си! — При тези думи той изстреля няколко магически светкавици към голема, който ги погълна почти без никакви последици.

Каменната фигура продължи да крачи. Сега Кити виждаше подробностите на главата по-ясно: две незначителни очички, а над тях едно по-голямо, далеч по-добре очертано трето око, сложено в средата на челото. То се въртеше наляво и надясно; грееше като бял пламък. Устата отдолу представляваше нещо като набръчкана дупка, символична и безполезна. Припомни си думите на демона — някъде в тази ужасна уста беше магическата хартия, която даваше на чудовището силата му.

Чу се предизвикателен вик. Афритът Хонориус, вбесен от неуспеха на магията си, се бе хвърлил напред на пътя на напредващия голем. Скелетът, който изглеждаше като джудже пред тази могъща фигура, присви колене и подскочи; сега от устата и ръцете му изригна магическа енергия. Приземи се право на гърдите на голема, кокалестите ръце се сключиха около врата, краката се обвиха около торса. Където пипнеше, изригваха сини пламъци. Големът спря на място, вдигна огромната си, подобна на бухалка ръка, и сграбчи скелета за едната лопатка.

В продължение на един дълъг момент двамата противници останаха вкопчени, неподвижни, абсолютно безмълвни. Пламъците се издигнаха нагоре. Усети се миризма на горене и невероятен студ.

После, изведнъж — внезапен звук, пулсираща синя светлина…

Скелетът се пръсна на парчета.

Костите се разпиляха по паветата като внезапна градушка.

— Странно… — Бартимеус седеше на земята с кръстосани крака. Изглеждаше като възхитен зрител. — Това беше наистина много странно. Не беше необходимо Хонориус да прави това. Абсолютно дръзка, безразсъдно смела постъпка, самоубийствено действие — и все пак смело, разбира се. Въпреки че беше луд, трябва да е знаел, че това ще го унищожи, не мислите ли? Големите обезсилват магията ни, унищожават същността ни, дори и когато е обвита в кости. Изключително странно. Може би все пак е бил изморен от този свят. Разбираш ли това, Кити Джоунс?

— Кити… — Беше Якоб, който я дърпаше настойчиво за ръкава. — Изходът е свободен. Можем да се измъкнем.

— Да… — Тя хвърли още един поглед към Мандрейк. Със затворени очи той все още произнасяше думите на някакво заклинание.

— Хайде…

Големът бе останал на място след унищожението на скелета. Сега отново се раздвижи. Наблюдателното му око заблестя, завъртя се и се спря на Мандрейк и жезъла.

— Изглежда е ред на Мандрейк. — Гласът на Бартимеус беше неутрален, реалистичен. Кити сви рамене и започна да се измъква след Якоб покрай стената.

Точно тогава Мандрейк вдигна очи. В първия момент изглежда не забелязваше идващата опасност; после погледът му се спря на напредващия голем. Лицето му се разтвори в усмивка. Вдигна жезъла пред себе си и изрече само една дума. Около дръжката на жезъла се появи мъглява светлина в розово и пурпурно и се издигна към върха. Кити спря да се измъква. Последва леко трептене, жужене — сякаш хиляди пчели бяха затворени под земята — въздухът потрепери; земята се разтресе леко.

— Не може да го е направил — каза Бартимеус. — Не може да е успял. Не и от първия път.

Усмивката на момчето се разшири. Той насочи жезъла на Гладстон към голема, който спря неуверено. Около гравюрите на жезъла танцуваха разноцветни светлинки; лицето на момчето се бе оживило от тяхното сияние и ужасяващата му радост. С дълбок, заповеднически глас той произнесе сложно заклинание. Потокът около жезъла пламтеше. Кити присви очи, почти отклони поглед; големът се заклати назад на петите си. Потокът завибрира, запращя и се изстреля обратно назад по жезъла и по ръката на магьосника. Главата му отскочи назад; тялото му се вдигна във въздуха и бе запратено право в стената отзад с глухо тупване.

Момчето се просна на земята, с провиснал език. Жезълът изтрака от ръката му.

— Ах! — Бартимеус кимна далновидно. — Не е успял. Така си и помислих.

— Кити! — Якоб беше вече на известно разстояние покрай стената. Жестикулираше ядосано. — Докато все още има време.

Гигантската глинена фигура бе продължила величествения си напредък към проснатото тяло на магьосника. Кити понечи да последва Якоб, после се обърна обратно към Бартимеус.

— Какво ще стане?

— Сега ли? След малката грешка на господаря ми? Съвсем просто е. Вие ще избягате. Големът ще убие Мандрейк, ще вземе жезъла и ще го занесе на магьосника, който гледа през онова око.

— А ти? Няма ли да му помогнеш?

— Безсилен съм срещу голема. Веднъж вече съм пробвал. Освен това, докато преди малко бягахте, господарят ми отмени всичките си предишни заповеди — което включваше и задължението ми да го пазя. Ако Мандрейк умре, аз съм свободен. Не е в мой интерес да помагам на този идиот.

Големът вече се бе изравнил с лимузината, приближаваше тялото на шофьора. Кити отново погледна Мандрейк, който лежеше в безсъзнание до стената. Прехапа устна и се обърна.

— Виж, през повечето време аз нямам свободна воля — високо рече демонът след нея. — Така че когато имам, едва ли ще действам по начин, който да ми навреди. Това ме прави по-висш от сбърканите хора като теб. Нарича се разум. Както и да е, тръгвай — добави той. — Устойчивостта ти може изобщо да не действа срещу голема. Освежаващо е да видя, че правиш точно това, което бих направил и аз, че се измъкваш, докато нещата все още са добри.

Кити изду бузи, въздъхна и направи още няколко крачки. Тя отново погледна назад през рамо.

— Мандрейк не би помогнал на мен — каза тя.

— Точно така. Ти си умно момиче. Тръгвай и го остави да умре.

Тя погледна назад към голема.

— Прекалено е голям. Никога не бих могла да го надвия.

— Особено след като веднъж мине покрай лимузината.

— О, по дяволите. — Сега Кити тичаше не към изумения Якоб, а обратно по паветата, към тромавия гигант. Не обърна внимание на болката и изтръпването в рамото си, не обърна внимание на отчаяните викове на приятеля си; и най-вече не обърна внимание на гласовете в главата си, които й се присмиваха, крещяха за опасността, за безсмислието на действията й. Наведе глава и увеличи скоростта. Тя не беше демон, не беше магьосник — тя беше по-добра от тях. Алчността и личният интерес не бяха нейните единствени грижи. Тя притича зад гърба на голема, достатъчно близо, за да види грубите замазвания по повърхността на камъка, за да помирише ужасната смрад на мокра пръст, която се носеше зад него. Тя скочи на предния капак на лимузината, пробяга по него и се изравни с торса на чудовището.

Невиждащите очи гледаха напред, като очи на мъртва риба; над тях третото око искреше, пропито от коварна интелигентност. Погледът бе неотклонно фиксиран върху тялото на Мандрейк; той не забеляза как Кити скочи с всичка сила и се приземи на гърба на голема.

Невероятният студ на повърхността я принуди да изпъшка от болка: дори при нейната устойчивост усещането беше като да се потопиш в леден поток — излезе й дъхът, всеки нерв щипеше. Главата й се замая от вонята на глина, в гърлото й се надигна жлъч. Тя простря здравата си ръка върху рамото на голема и отчаяно стисна. Всяка негова стъпка заплашваше да я отърси от гърба му.

Очакваше големът да се протегне нагоре и да я отхвърли оттам, но той не го направи. Окото не я виждаше; този, който го контролираше, не можеше да усети нейната тежест върху тялото на съществото.

Кити се протегна напред с ранената си ръка; рамото й пулсираше и я накара да извика. Сгъна лакътя си и се протегна пред лицето, търсейки голямата дупка на устата. Така беше казал демонът: ръкопис, хартия, поставена вътре. Пръстите й докоснаха леденостудения камък на лицето; забели очи, почти припадна.

Не ставаше. Не можеше да стигне устата…

Големът спря. Изненадващо гърбът му внезапно започна да се навежда. Кити бе запратена напред, почти презглава, през раменете му. За кратко успя да види как безформената ръка отдолу посегна напред и надолу към припадналото момче: щеше да го сграбчи за врата и да го прекърши като клечка.

Гърбът продължи да се навежда. Кити започна да се прекатурва; захватът й отслабна. Пръстите й опипаха безумно огромното, плоско лице и изведнъж попаднаха на устната кухина; мушнаха се вътре. Груб, студен камък… назъбени неравности, които можеше да са зъби… нещо друго, меко и все пак грапаво. Сграбчи го и в същия момент изпусна опората си от гърба на съществото. Прекатури се напред през рамото му и падна тежко върху проснатото тяло на момчето.

Тя лежеше по гръб с отворени очи и изпищя.

Лицето на голема беше точно над нея: зиналата уста, невиждащите очи, третото око, втренчено в нея, изпълнено с ярост. Както гледаше, яростта помръкна. Интелигентността угасна. Окото на челото вече беше само глинен овал, изкусно гравиран, но угаснал и безжизнен.

Кити вдигна глава сковано, погледна към лявата си ръка.

С палеца и показалеца си стискаше един свитък жълт пергамент. С болка Кити се подпря на лакти. Големът бе напълно замръзнал, с юмрук само на няколко сантиметра от лицето на Мандрейк. Камъкът бе напукан и хлътнал; беше като статуя. Вече не излъчваше страшния студ.

— Луда. Напълно луда. — Египтянчето стоеше до нея с ръце на хълбоците и леко поклащаше глава. — Ти си толкова луда, колкото беше и оня африт. Все пак — посочи към тялото на магьосника — ти поне падна на меко.

Зад демона тя видя Якоб, който се приближаваше нерешително с ококорени очи. Кити изпъшка. Раната на рамото й отново кървеше и всеки мускул в тялото й я болеше. Тя се поизправи много внимателно и стана на крака, използвайки за опора протегната ръка на голема.

Якоб се бе втренчил надолу към Джон Мандрейк. Жезълът на Гладстон лежеше напряко върху гърдите му.

— Мъртъв ли е? — Звучеше обнадежден.

— Повече от жалко е, че още диша. — Демонът въздъхна; погледна настрана към Кити. — С храбрите си действия ме обрече на още робия. — Той погледна към небето. — Бих те нахокал, но тук по-рано имаше наблюдателни сфери. Мисля, че облакът на голема ги накара да се оттеглят, но ще се върнат — и то скоро. Най-добре би било да тръгвате възможно най-бързо.

— Да. — Кити направи няколко крачки, после си спомни за пергамента в ръката си. С внезапно отвращение тя отпусна пръсти; той падна на паветата.

— Ами жезъла? — попита Бартимеус. — Би могла да го вземеш, нали знаеш. Тук няма кой да те спре.

Кити се намръщи, погледна назад към него. Бе забележителен предмет, това го знаеше. Господин Пенифедър би го взел. Както и Хопкинс, благодетелят, афритът Хонориус, самият Мандрейк… много други бяха умрели за него.

— Не мисля — каза тя. — Не ми трябва.

Тя се обърна и закуцука след Якоб към арката. Почти очакваше демонът отново да извика след нея, но той не го направи. След по-малко от минута Кити стигна арката. Когато завиваше, тя погледна назад и видя, че смуглото момче все още гледаше след нея през двора. Миг по-късно той изчезна от погледа й.