Джонатан Страуд
Окото на голема (28)

26

Някъде в далечното минало, дълго преди първите магьосници да пристигнат в Лондон, голямата църква на Уестминстърското абатство бе имала значителна власт и влияние в града наоколо. Построено през вековете от една династия забравени крале, абатството и земите му се простираха върху обширен район, населен от учени монаси, извършващи служенията, учещи в библиотеката му и работещи на земите му. Главната църква се издигаше на над трийсет метра височина, с високи кули в западния край и в центъра на сградата над олтара. Сградата бе построена от твърд бял камък, който постепенно се обезцветяваше от дима и магическите излъчвания на растящия град.

Годините минаваха; кралете падаха от власт и бяха заменени от парламенти, които се събираха в Уестминстър хол, недалеч от абатството. Влиянието на църквата постепенно отслабваше, както ставаше и с талията на оцелелите монаси, за които сега бяха тежки времена. Много от външните сгради на абатството се рушаха и само манастирите — четири големи сгради, заобикалящи централния затревен площад — оставаха в добро състояние. Когато самият парламент бе превзет от новата власт — група силни магьосници, които нямаха много време за традициите на църквата — изглеждаше сякаш и самото абатство може да се превърне в руини.

Но една традиция спаси сградата. Най-великите лидери на страната, независимо дали крале или министри, отдавна биваха погребвани в подземията на абатството. Сред колоните в основния кораб вече се бяха струпали безброй много гробове и възпоменателни плочи, а земята отдолу бе направена на решето от крипти и гробници. Магьосниците, които се домогваха до вечната слава, както и кралете преди тях, решиха да продължат тази практика; вече беше въпрос на голяма чест за всекиго да бъде погребан в църквата.

Останалите монаси бяха изхвърлени. Бяха назначени няколко духовника да извършват редките служения и понастоящем абатството оцеляваше като гигантска гробница. Малко обикновени ходеха там през деня, а през нощта околността му се отбягваше. Имаше нездравословна репутация.

Затова и охраната на сградата бе сравнително слаба. Наистина нямаше голяма вероятност групата да срещне някаква охрана, когато точно в 11:30 часа първите от тях пристигнаха при отключената врата на външната страна на манастира и безшумно се вмъкнаха вътре.

 

 

Кити бе поискала да отиде в абатството през деня, за да разузнае както трябва и да види гробницата на Гладстон отвън. Но господин Пенифедър й бе забранил.

— Не трябва да предизвикваме подозрение — каза той.

Всъщност Кити нямаше защо да се притеснява. Господин Хопкинс се държеше както обикновено през целия този дълъг и притеснителен ден, проучвайки множество карти на абатството и околностите. Той им показа разположението на помещението, под което бяха скрити повечето гробници; показа им покритите алеи, където навремето монасите сядали да четат или се разхождали в лошо време. Показа им околните пътища, отбелязвайки караулните помещения на нощната полиция и известните пътища на наблюдателните сфери. Посочи вратите, които щяха да бъдат отключени, и предложи, в случай че има неочаквани патрули, да се съберат в абатството един по един. Всичко беше много добре организирано от господин Хопкинс.

— Само ми се иска да имах устойчивост като вас — тъжно рече той. — Тогава и аз щях да мога да взема участие в мисията.

Господин Пенифедър наблюдаваше Стенли, който мъкнеше една кутия с оръжия, взета от избата.

— Хайде сега, Клем — извика той. — Ти свърши твоята част! Остави другото на нас. Ние сме професионалистите по кражбите и прикриването.

— Извинете, сър — каза Кити. — И вие ли ще идвате?

Лицето на стареца почервеня от ярост.

— Разбира се! Това ще е върховният момент в живота ми! Как смееш да предполагаш обратното? Мислиш, че съм прекалено слаб ли?

— Не, не, сър. Естествено, че не. — Кити отново се наведе над картите на абатството.

В този ден в групата се бе прокраднало голямо нетърпение и притеснение; всички те, дори и обикновено спокойната Ан, бяха много нервни и докачливи. Сутринта екипировката бе измъкната и всеки мълчаливо приготви собствения си комплект. Когато Кити се завърна с подаръците от благодетеля, господин Пенифедър и господин Хопкинс се оттеглиха в задната стаичка на магазина да проучат инструкциите. Останалите обикаляха около боите и стативите почти без да продумват. Ан приготви сандвичи за обяд.

Следобед Кити, Фред, Стенли и Ник отидоха до избата да упражняват уменията си. Фред и Стенли се редуваха да хвърлят дискове по една стара греда, а Ник и Кити тренираха бой с ножове. Когато се върнаха, откриха, че господин Пенифедър и господин Хопкинс все още са затворени в стаичката и се съвещават. В 5:30 часа атмосферата бе наелектризирана до крайност и Ан донесе чай с бадемови бисквити. Един час по-късно господин Пенифедър излезе от задната стая. Много внимателно той си сипа хладък чай в една чаша.

— Дешифрирахме инструкциите — каза той. — Сега вече сме напълно готови. — Той вдигна чашата си за тържествен тост. — За това, което ще ни донесе тази вечер! Справедливостта е на наша страна. Бъдете уверени и вярвайте, приятели мои. Ако сме смели и не направим грешка, животът ни никога няма да е същият.

Той отпи и остави решително чашата си върху чинийката. Започна последното обсъждане.

 

 

Кити влезе втора във външната сграда на абатството. Ан я беше изпреварила с по-малко от минута. Тя се вторачи в тъмнината, чувайки дишането на Ан наблизо.

— Да рискуваме ли с малко светлина? — прошепна тя.

— Фенерчето химикалка — каза Ан. — Ето.

Един тънък лъч освети стената насреща, после за кратко и лицето на Кити. Кити премигна и вдигна ръка.

— Дръж го надолу — рече тя. — Не знаем нищо за прозорците.

Клякайки на каменния под, Ан несигурно завъртя фенерчето около себе си, осветявайки набързо купчини кутии от боя, лопати, градински гребла, една лъскава нова косачка за трева и множество други инструменти. Кити свали раницата от гърба си, хвърли я пред себе си и погледна часовника си.

— Време е за следващия.

Сякаш в отговор, някъде отвън, зад вратата прозвуча лек стържещ звук. Ан угаси фенерчето. Стояха клекнали в мрака.

Вратата се отвори и затвори, придружена от звука на тежко дишане. Въздухът в стаята се раздвижи за момент, донасяйки силния аромат на афтършейв.

Кити се успокои.

— Здрасти, Фред — каза тя.

Останалите от групата пристигнаха на интервали от по пет минути. Последен се появи самият господин Пенифедър, изморен и задъхан. Изхриптя заповед.

— Фредерик, Стенли! Фенерите! Няма… няма никакви прозорци в тази стая. Няма от какво да се страхуваме.

Шестимата се появиха на светлината от силните фенери: всички имаха раници, всички бяха облечени в черно. Господин Пенифедър дори си беше боядисал бастуна в черно и бе заглушил края му с парче плат. Сега той се облегна на него, оглеждайки групата един по един бавно и решително, събирайки сили.

— Много добре — рече той накрая. — Ан, качулките, моля.

Бяха извадени и раздадени тъмни, вълнени маски. Фред погледна недоверчиво своята.

— Не ги обичам тези неща — изръмжа той. — Дращят.

Господин Пенифедър изцъка нетърпеливо с език.

— Само младежките пъпки няма да са достатъчни тази вечер, Фредерик. Прекалено важно е. Слагай я. Добре — последна проверка. После към манастира. И така, Никълъс, при теб ли е сандъчето с херметическата мантия?

— Да.

— А чукът, с който трябва да го разбием?

— И той.

— Фредерик, щангата при теб ли е? Добре. А толкова полезният ти комплект от ножове? Отлично. Стенли — въжето и компаса? Кити — лейкопласта, превръзките и мехлема? Добре, а ключът за гробницата е при мен. Що се отнася до оръжията, трябва при всеки един от нас да има поне по едно моулърско стъкло и някаква първична сфера. Много добре.

Той замълча за момент да си поеме дъх.

— Още няколко неща — добави той, — преди да започнем. Оръжията ще се използват само в краен случай, ако ни обезпокоят. Иначе трябва да сме неуловими. Невидими. Ако вратата към абатството е заключена, се оттегляме. В самата гробница трябва да намерим съкровищата; аз ще ги разпределя между вас. Напълвате чантите и се връщате обратно там, откъдето сте дошли. Ще се срещнем отново в тази стая. Ако нещо се обърка, при първа възможност отидете в избата. Избягвайте магазина. Ако по някаква причина загина, господин Хопкинс ще ви съветва по-нататък. Утре следобед той ще чака в кафене „Друидите“. Някакви въпроси? Не? Никълъс би ли…

В края на външната сграда имаше втора врата. Ник отиде тихо до нея и я бутна. Тя се отвори; отвъд се виждаше мастилената тъмнина на откритото пространство.

— Тръгваме — каза господин Пенифедър.

 

 

Влязоха в колона по един: Ник, следван от Кити, после Фред, Ан, Стенли и най-отзад господин Пенифедър.

Тихи като прилепи те се движеха безшумно и бързо, малки движещи се зрънца на фона на тъмните стени. Неясни по-бледи сенки маркираха сводестите прозорци отдясно, но вътрешният двор на манастира не се виждаше. Нямаше луна да им освети пътя. Маратонките им докосваха земята с нежно шумолене като изсъхнали листа, отронени от вятъра. Бастунът на господин Пенифедър, със заглушения си връх, потупваше най-отзад. Отпред покритият фенер на Ник се люлееше тихо на дългата си верига и хвърляше отблясъци по земята като блуждаещ огън; носеше го ниско, под нивото на прозорците от страх да не го видят нечии очи.

Кити преброи арките, докато вървеше. След осмата водещата светлина отпред се стрелна надясно, зад ъгъла на манастира. Тя също зави и продължи, без да забавя крачка, като и тук продължи да брои арките. Една, две… Тежестта на раницата притискаше гърба й; чуваше как съдържанието вътре се мести. Искрено се надяваше, че сферите са добре защитени в платнените си опаковки. Четири, пет… Автоматично провери дали останалите й оръжия са на място: нож в колана, диск за хвърляне в якето. Те й даваха много по-силно чувство за сигурност от всички магически оръжия: те не бяха покварени от допира на демони.

Шест, седем… Намираха се в края на северната страна на манастира. Водещата светлина се разтресе и забави. Кити едва не налетя в гърба на Ник, но спря навреме. Отзад шумоленето от крака продължи за момент, после спря.

Усети как Ник обърна глава. Гласът му бе полушепот:

— Вратата на главния кораб на църквата. Сега ще видим.

Той вдигна фенера, прехвърляйки го пред себе си за момент. Кити зърна черната повърхност на древна врата, тежко обкована с гигантски пирони, чиито сенки отскачаха и се въртяха при преминаването на светлината. Светлината се снижи. Мрак, тишина, леко драскане. Кити чакаше, пръстите й търкаха висулката в джоба. Представи си как пръстите на Ник пробягват по неравното дърво и набитите пирони в търсене на гигантското метално резе. Чу тихо потропване и звуците от постоянно и потиснато напрягане — тихи пъшкания и псувни от Ник, шумоленето на якето му. Очевидно беше затруднен.

— Хайде.

Приглушено дрънчене; по плочите се разля неясна светлина. Ник бе пуснал фенера на пода и се бореше с резето с две ръце. Близо зад себе си, почти направо в ухото си, Кити чу как Фред изрече сподавено проклятие. Осъзна, че от напрежение бе стиснала зъби толкова силно, че я боляха челюстите. Беше ли сгрешил благодетелят? Беше ли вратата все още заключена? Ако беше така, те определено бяха в безизходица. Това беше единственият начин да влязат, а вратата не можеше да бъде разрушена. Не можеха да рискуват с каквато и да е експлозия.

Нещо се тръкна в нея; от аромата позна, че е Фред.

— Нека аз. Отмести се… — Чу се шумолене, докато Ник се отместваше, кратко драскане, после Фред изсумтя. Веднага последва силно пукане и глухо тупване, едновременно с това ръждясалите панти изскърцаха. В гласа на Фред се долавяше нотка на задоволство. — А аз мислех, че има проблем. Дори не беше заяла.

Той се върна на мястото си в колоната; без повече коментари групата мина през вратата и я затвори след себе си. И така, те бяха в централното помещение на Уестминстърското абатство.

 

 

Ник намести капака на фенера си, намалявайки го до най-ниската степен. Изчакаха няколко минути очите им да свикнат. Църквата не бе напълно тъмна: постепенно Кити започна да различава призрачните сенки на големите сводести прозорци срещу тях, простиращи се по северната стена на кораба. Очертанията им станаха по-ясни, осветявани от външната страна от далечни светлини, включително и от минаващи коли. По стъклото на прозорците бяха изобразени странни фигури — но светлината не беше достатъчно силна, за да се видят ясно. От пътищата отвън не долиташе никакъв звук; почувства се като затворена в гигантски пашкул.

Близо до себе си Кити различи каменна колона, чийто горен край се губеше в сводестите сенки. На равни разстояния в помещението се издигаха други колони, оградени в основата си от големи черни петна, със странни пропорции и доста многобройни. Видът им накара стомаха й да се свие: това бяха паметни плочи и гробове.

Приглушено почукване загатна, че господин Пенифедър продължаваше напред. Думите му, при все че бяха прошепнати изпод маската, събудиха серия от ехо, което се понесе сред камъните.

— А сега, бързо. Следвайте ме.

Тръгнаха през просторното помещение, под невидимия покрив, следвайки сиянието на светлината. Господин Пенифедър вървеше напред толкова бързо, колкото можеше, а останалите се струпаха след него. Стенли пристъпваше отляво. Докато минаваха покрай едно безформено черно петно, той вдигна фенера си любопитно и изпищя ужасено. Отскочи назад, а люлеещата се светлина хвърли нестабилни сенки около тях. В ушите им прокънтя отразеният му писък.

Господин Пенифедър се завъртя; ножът на Кити се озова в ръката й; а в тези на Фред и Ник се появиха сребърни дискове.

— Какво има? — просъска Кити, докато сърцето й биеше лудо.

От тъмното се чу плачевен глас.

— Точно до нас — там… призрак…

— Призраците не съществуват. Вдигни си фенера.

С очевидно нежелание Стенли се подчини. На трептящата светлина, в една ниша се разкри каменен пиедестал. Едната му страна беше извита и на нея имаше гравиран скелет, покрит с плащеница и размахал копие.

— О… — плахо каза Стенли. — Това е статуя.

— Идиот такъв — прошепна Кити, — това е просто нечия гробница. Не можеше ли да изпищиш още по-високо?

— Хайде. — Господин Пенифедър вече продължаваше. — Губим време.

След като напуснаха основната зала и завиха покрай една кръгла, бяла колона, за да навлязат в северната част, броят на паметните плочи, разхвърляни по пътеките, се увеличи. Ник и Стенли вдигнаха фенерите да осветят гробовете; тук някъде трябваше да се намира този на Гладстон. Много от статуите бяха изображения на магьосниците в реални размери: седяха в каменни столове и изучаваха разгънати пергаменти; стояха героично изправени в каменни наметала, а бледите им, остри лица гледаха невиждащо надолу към бързащата група. Една от тях носеше клетка, в която безнадеждно седеше жаба; тази жена бе изобразена усмихната. Въпреки желязната си решимост, Кити бе нервна. Колкото по-скоро напуснеха това място, толкова по-добре.

— Ето — прошепна господин Пенифедър.

Скромна статуя от бял мрамор — мъж, стоящ на нисък, кръгъл пиедестал. Веждите му бяха сбърчени, а лицето му представляваше истински пример за дълбока замисленост. Носеше широка пелерина, а под нея старомоден костюм с висока, колосана яка. Ръцете му бяха сключени небрежно отпред. На пиедестала имаше само една дума, гравирана в мрамора:

Частица от славата на това име се прехвърли върху тях. Отдръпнаха се от статуята, събирайки се плътно един до друг, на почтително разстояние. Господин Пенифедър заговори меко:

— Ключът към гробницата е в джоба ми. Входът е на онази колона там. Малка, бронзова врата. Кити, Ан, вие имате най-остър поглед. Намерете вратата и открийте ключалката. Според — той потисна кашлицата си — според записките, трябва да е от лявата страна.

Кити и Ан заобиколиха статуята и се приближиха към колоната, Ан прокарваше малкото си фенерче по камъните отпред. Внимавайки къде стъпват, те обиколиха колоната, докато на светлината не се показа матовият отблясък на метал. Пристъпиха по-близо. Металният панел беше малък, висок само метър и половина, и при това доста тесен. Нямаше никакви орнаменти освен миниатюрна шевица от коне по краищата.

— Намерих я — прошепна Кити. На левия ръб по средата имаше малка дупка. Ан приближи фенерчето; дупката бе пълна с паяжини.

Господин Пенифедър доведе другите: те застанаха събрани до колоната.

— Никълъс — каза той. — Приготви мантията.

В продължение на около две минути, Кити стоя с тях в мрака, дишайки равномерно през вълнените влакна на маската си, в очакване Ник да се приготви. От време на време приглушеното бучене показваше преминаването на лимузина някъде по площада на парламента; но иначе всичко бе тихо освен звука от кашлицата на господин Пенифедър, потискана в ръкавиците му.

Ник се прокашля.

— Готово.

В този момент чуха воя на сирени, който ставаше все по-силен, после минаха по моста Уестминстър и продължиха. Заглъхнаха. Най-после господин Пенифедър кимна леко.

— Сега — каза той. — Застанете наблизо, иначе мантията няма да ви предпази.

Нито Кити, нито останалите имаха нужда да им се казва. Те се събраха наблизо в груб кръг, с лица обърнати навътре и докоснати рамене. В средата Ник държеше изящно абаносово сандъче; с другата ръка държеше малък чук. Господин Пенифедър кимна.

— Държа ключа. В момента, в който мантията ни покрие, ще завъртя ключа в ключалката. Когато това стане, останете неподвижни — независимо какво се случва.

Ник вдигна чука и рязко го стовари върху капака на абаносовото сандъче. Капакът се счупи на две; отчетливото изпукване прокънтя като пистолетен изстрел. От сандъчето нагоре излетя поток от жълти частици, които се въртяха и блещукаха със своя собствена светлина. Те описаха спирала над групата на височина от около четири метра и половина, после се извиха настрана и надолу като вода от фонтан, паднаха на каменния под и изчезнаха в него. От кутията продължаваха да се издигат частици, летяха нагоре и валяха надолу, оформяйки блед блестящ балдахин, който ги запечатваше като в купол.

Господин Пенифедър вдигна малкия, златен ключ. Много бързо той се протегна, внимавайки ръката му да не излезе извън ръба на блестящия купол и постави ключа в ключалката. Завъртя го и си дръпна ръката бърз като гърмяща змия.

Зачакаха. Никой не помръдваше. Бузите на Кити бяха покрити със студена пот.

Безшумно малката бронзова вратичка отскочи. Зад нея имаше черно пространство и от него бавно изплува сияещ балон от зелена светлина. Като стигна до отвора, той изведнъж стана по-бърз, нараствайки с особено противно съскане. Секунда по-късно в помещението изригна ярък, зелен облак и озари всички статуи и паметни плочи като мъртвешки пламък. Групата се разтрепери в защитната си мантия, докато проклятието изгаряше въздуха около тях и се издигна до половината височина на залата. Бяха в безопасност, стига да не мърдаха извън купола; дори при това положение до носовете им достигна такава миризма на зараза и разложение, че трябваше да се насилят да не повърнат.

— Надявам се — изпъшка господин Пенифедър, докато зеленият облак бушуваше напред-назад, — че мантията ще издържи по-дълго от проклятието. Ако не — ако не, Стенли, опасявам се, че следващите скелети, които ще видиш, ще са нашите собствени.

В мантията беше много горещо. Кити усети как главата й започва да се замайва. Тя прехапа устни и се опита да се концентрира: ако припаднеше сега, щеше да е фатално.

Изненадващо и неочаквано, проклятието се самовзриви. Зеленият облак явно изчезна в имплозия, сякаш — заради липсата на жертви — му се наложи да погълне сам себе си. За малко цялото помещение бе осветено от нездравата му светлина; после се просмука в нищото и отново настъпи мрак.

Измина една минута. От носа на Кити капеше пот. Никой не помръдваше и на милиметър. После изведнъж господин Пенифедър започна да се смее. Беше висок, почти истеричен звук, който накара Кити да стисне зъби. Съдържаше нотка на екзалтация, която малко излизаше от границите на нормалното. Тя отскочи инстинктивно назад, по-далеч от него, и пристъпи извън мантията. Усети щипане, минавайки през жълтия балдахин, после нищо. Огледа се за секунда, после пое дълбоко въздух.

— Е, гробницата е отворена — каза тя.