Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бартимеус (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golem’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Джонатан Страуд. Окото на голема

Превод: Борис Христов

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

ISBN: 978-954-761-292-1

История

  1. — Добавяне

34

Тази вечер над покривите на Лондон кипеше дейност. Освен около четиридесетте джина от тежката артилерия, като мен, които след напускането на Уайтхол повече или по-малко спонтанно се пръснаха във всички посоки, въздухът гъмжеше и от дяволчета и фолиоти от най-различни нива на негодност. Едва ли имаше кула или административна сграда, в които нямаше по един или два такива спотаени горе и наблюдаващи. Долу в ниското се разхождаха цели батальони от нощната полиция, оглеждаха неохотно улицата за следи от отклонилия се африт. Накратко, столицата беше залята от правителствени служители от всякакъв тип. Цяло чудо беше, че афритът не беше засечен в първите няколко секунди.

Известно време криволичех напосоки из Централен Лондон под формата на гаргойл, без да имам определен план. Както винаги склонността ми да стоя далеч от неприятности се бореше с желанието ми да свърша работата и да ускоря възможно най-много освобождението си. Проблемът е, че афритите са измамни досадници: много трудни за убиване.

След известно време, понеже нямаше какво друго да правя, прелетях над една непривлекателна модерна многоетажна сграда — магьосническо хрумване, издигнато от бетон и стъкло, — за да говоря с постовете на смяна там.

Гаргойлът кацна с балетна грациозност.

— Ей, вие двамата. Скелетът да е минавал оттук? Говорете. — Това си беше относително учтиво, при условие че бяха малки сини дяволчета — един вечно дразнещ вид.

Първото дяволче отговори бързо.

— Да.

Изчаках. То козирува и отново започна да си лъска опашката. Гаргойлът въздъхна изморено и се изкашля насила.

— И кога го видяхте? Накъде тръгна?

Второто дяволче прекъсна щателния оглед на пръстите на краката си.

— Мина оттук преди около два часа. Не знаем накъде отиде. Бяхме прекалено заети да се крием. Полудял е, да знаеш.

— Какво имаш предвид?

Дяволчето се замисли.

— Ами, всички вие висшите духове сте доста гадни, но повечето сте предсказуеми. Този… говори странни неща. В единия момент е щастлив, в следващия — ами, виж какво направи с Хибит.

— Изглежда ми доста щастлив.

— Това е Тибит. Той не хвана Тибит. Нито мен. Каза, че ще ни пипне следващия път.

— Следващия път?

— Да, мина оттук пет пъти досега. Всеки път ни изнася по една наистина отегчителна лекция, после изяжда по един от нас. Петима си заминаха, останахме двама. Казвам ти, комбинацията от страх и еднообразие няма начин да се промени. Мислиш ли, че този нокът расте навътре?

— Нямам мнение по въпроса. Кога се очаква да се върне скелетът?

— След около десет минути, ако се придържа към сегашното си разписание.

Благодаря. Най-после — някаква конкретна информация. Ще го чакам тук.

Гаргойлът се сви, стопи се и се превърна в синьо дяволче, само че малко по-малко противно от другите две. Замъкнах се срещу тях и седнах с кръстосани крака на перваза, гледащ към небето над Лондон. Имаше шансове друг джин да е открил африта преди да се върне тук, но ако не станеше така, щеше да се наложи да се пробвам. Можеше само да се гадае защо обикаля града надлъж и нашир; вероятно дългото бдение в гробницата му беше повредило мозъка. Но все пак имаше достатъчно подкрепления в околността: виждах как още няколко джина прелитаха наоколо през няколко улици.

Докато чаках, през главата ми минаха няколко мисли. Нямаше спор по въпроса, много странни неща се случваха в Лондон, всичките по едно и също време. Първо: големът създаваше проблеми, подбудител — неизвестен. Второ: съпротивата бе нахлула в строго охранявана гробница и бе офейкала с ценен предмет. Трето и като пряк резултат от второто: на свобода си имахме неуравновесен африт, правещ допълнителни поразии. Всичко това даваше резултат: бях вкусил страха и объркването сред магьосниците при общото призоваване. Можеше ли да е съвпадение? Не мислех, че е вероятно.

Не ми изглеждаше правдоподобно, че група обикновени биха могли да си осигурят достъп до гробницата на Гладстон съвсем сами. Вместо това предположих, че някой трябва да им е дал някои насоки, така че да минат покрай първичните защити и да влязат в гробницата. И така, този толкова полезен човек или не е знаел за пазителя вътре, или може би той (или тя) е бил наясно; и в двата случая много се съмнявах, че момичето Кити и приятелите й са имали представа срещу какво се изправят.

И все пак тя поне бе оцеляла. А сега, когато магьосниците се чудеха какво да правят в опитите си да хванат скитащия се скелет на Гладстон, страховитият жезъл беше някъде по света[1]. Някой щеше да се възползва от това и не мислех, че ще е момичето.

Спомних си неизвестния интелект, който бях усетил да ме гледа през окото на голема, когато съществото се опита да ме убие в музея. Беше възможно, ако се погледне на цялата работа безпристрастно, да си представиш едно подобно сенчесто присъствие и зад работата в абатството. Същото ли? Считах това за повече от вероятно.

Докато чаках, зает с множество умни размишления като това[2], автоматично преглеждах нивата, оглеждайки се за неприятности. И така стана, че постепенно на седмо ниво видях едно безформено сияние да се приближава във вечерната светлина. Прехвръкваше тук-там сред комините, понякога проблясвайки ясно, когато минаваше през сенките, понякога губейки се на фона на червения блясък на огрените от слънцето керемиди. На нива от две до шест сиянието беше еднакво; нямаше ясна форма. Определено представляваше аурата на нещо — следата на същността на нещо, — но бе невъзможно да се различи материалната му форма. Пробвах на първо ниво и там за пръв път мярнах подскачаща човекоподобна форма, обезцветена от залязващото слънце.

Скачаше от фронтони на ветропоказатели с точността на планинска коза, люшваше се на малкия въртящ се връх, после отскачаше по-нататък. С приближаването му започнаха да се чуват тънки писъци, като тези, извиращи от гърлото на развълнувано дете.

Моите дружки — дяволчетата, бяха обзети от внезапна тревога. Спряха да си чоплят ноктите и да си лъскат опашките и започнаха да търчат напред-назад по покрива, опитвайки се да се скрият едно зад друго и гълтайки коремите си в опит да изглеждат по-малко забележими.

— Ух-ох — казваха те. — Ух-ох.

Забелязах един от джиновете да следва подскачащата фигура от безопасна дистанция. Защо точно все още не бяха нападнали, не можех да разбера. Може би скоро щях да разбера. То идваше към мен.

Изправих се, бутнах опашката си под мишница, за да съм по-спретнат и зачаках. Другите дяволчета бягаха около мен, без да спират да квичат. Накрая протегнах крак и спънах едното. Другото го връхлетя и падна отгоре му.

— Тихо — озъбих се. — Опитайте се да покажете малко достойнство. — Те ме погледнаха мълчаливо. — Така е по-добре.

— Ще ти кажа нещо… — Едното дяволче сръга другото и ме посочи. — Може той да е следващият.

— Да. Този път може да вземе него. Може да се спасим!

— Мушкай се зад него. Бързо.

— Първо аз! След мен!

Последва толкова непристойна сцена, докато се бутаха и бързаха, в боричкането си да се скрият зад гърба ми, че вниманието ми през следващите няколко секунди бе изцяло заето с раздаването на няколко напълно заслужени шамара, екотът от които проехтя из целия град. Насред това представление погледнах нагоре; и там, седнал на парапета на ръба на покрива на блока, на не повече от два метра се намираше дезертиралият африт.

Признавам си, че видът му ме стресна.

Нямам предвид златната маска, оформена в смъртните черти на великия магьосник. Нямам предвид сплъстената коса, ветрееща се назад от лекия вятър. Нямам предвид ръцете на скелета, почиващи спокойно на хълбоците му, или гръбначните прешлени, подаващи се над вратовръзката, или прашния погребален костюм, висящ така отпуснато на скелета. Нищо от изброените дотук неща не бе особено вълнуващо; приемал съм вид на скелет десетки пъти — и не сме ли го правили всички ние? Не, това, което ме изненада, беше осъзнаването, че това не беше маскировка, а истински кости, истински дрехи и истинска златна маска най-отгоре. Същността на самия африт бе напълно невидима, скрита някъде в останките на магьосника. Той нямаше своя собствена форма — нито на това, нито на някое от другите нива. Никога преди не бях виждал такова нещо[3].

Каквото и да беше вършил скелетът през деня, очевидно е бил доста енергичен, понеже дрехите му изглеждаха доста износени: имаше моден разрез на коляното (капачката на коляното, която се подаваше изпод крачола, не бе толкова модерна), изгорено петно на едното рамо и парцалив маншет, който сякаш е бил нарязан от хищнически нокти. Господарят ми вероятно би платил доста пари за това съчетание, ако го видеше в някой бутик в Милано, но за един почтен африт това си беше доста просташко. Обаче костите отдолу изглеждаха непокътнати, ставите се свиваха леко, сякаш бяха смазани.

Скелетът гледаше купчината дяволчета с наклонена на една страна глава. Стояхме напълно неподвижно, със зяпнали усти, замръзнали насред боричкането си. Накрая той проговори.

— Да не се разплождате?

— Не — казах аз. — Просто малко боричкане.

— Имам предвид броя ви. Последния път бяхте двама.

— Подкрепления — казах. — Извикаха ме да те чуя как говориш. И да бъда изяден, естествено.

Скелетът направи пирует на ръба на парапета.

— Колко очарователно! — извика той весело. — Какъв комплимент за моето красноречие и яснота! Вие, дяволчетата, сте по-интелигентни, отколкото изглеждате.

Погледнах Тибит и приятелчето му, които стояха като препарирани, с широко отворени и олигавени усти. Дори и заек пред светлините на кола би ги погледнал презрително.

— Не бих разчитал на това — казах аз.

В отговор на глупавата ми духовитост скелетът се изсмя звънко и импровизира танц степ с вдигнати високо ръце. На около петдесет метра по-нататък, зад един комин виждах другите джинове, които чакаха и гледаха като двама находчиви тийнейджъри[4].

— Изглеждаш в много добро настроение — отбелязах аз.

— И защо да не съм? — Скелетът спря да танцува и щракна с костите на пръстите като кастанети точно когато направи и последната си стъпка. — Аз съм свободен! — рече той. — Свободен като птичка! Звучи добре, нали?

— Е… ами, да. — Дяволчето се почеса по главата с крайчеца на опашката си. — Но все още си в този свят — казах аз бавно. — Или поне аз така го виждам. Така че не си напълно свободен, нали? Свободата идва само когато скъсаш оковите и се върнеш вкъщи.

— Така си мислех и аз — каза скелетът, — докато бях в онази воняща гробница. Но вече не. Погледни ме само! Мога да ходя, където си пожелая, да правя, каквото си искам! Ако искам да съзерцавам звездите — мога да съзерцавам колкото ми душа иска. Ако искам да се разходя сред цветята и дърветата — мога да направя и това. Ако искам да сграбча някой старец и да го запратя презглава в реката — пак няма проблем! Светът ме вика: Ела, Хонориус, и прави, каквото си пожелаеш. Е, дяволче, аз бих нарекъл това свобода, а ти?

С тези думи той направи няколко малко застрашителни крачки към мен, пръстите му се свиха леко, а в празните очни ябълки зад очите на златната маска изведнъж проблесна кръвожадна червена светлина. Бързо отскочих назад извън обсега му. Секунда по-късно червената светлина избледня малко и походката на скелета се превърна във весело шляене.

— Виж какъв залез! — въздъхна той, сякаш говореше на себе си. — Като кръв и топено сирене.

— Възхитителна гледка — съгласих се аз. Нямаше никакво съмнение, дяволчетата бяха прави. Афритът беше напълно полудял. Но полудял или не, няколко неща все пак ме озадачаваха. — Извинете, господин скелет — рекох, — като просто дяволче, което не разбира много, се чудя дали ще ме просветлиш. Все още ли действаш по заповедите си?

Един дълъг, извит нокът посочи към златната маска.

— Виждаш ли го? — каза скелетът, а гласът му се изпълни с меланхолия. — За всичко е виновен той. Той ме обвърза с костите си при последния си дъх. Закле ме да ги пазя завинаги и да охранявам всичките му вещи. Повечето от тях са тук… — Той се завъртя и ми показа съвременна раница, висяща нелепо на гърба му. — А също и — добави, — да унищожавам всички нашественици на гробницата му. Слушай, десет от общо дванайсет не е много зле, нали? Дадох най-доброто от себе си, но онези, които се измъкнаха, продължават да ме дразнят.

Дяволчето звучеше утешително.

— Много добре. Никой не би се справил по-добре. А и предполагам, че другите двама са били костеливи орехи, а?

Червената светлина отново проблесна; чух как зъбите изскърцаха зад маската.

— Единият беше мъж, май, не видях. Той беше страхливец; избяга, докато другарите му се биеха. Но другият… Ах, тя беше чевръста малка кучка. С удоволствие бих хванал бялото й вратле между пръстите си. Но… би ли предвидил, че у някой толкова млад ще се загнезди такова коварство? У себе си имаше от най-чистото сребро; причини такъв шок на Хонориус в бедните му кости, когато се протегна да я удари.

— Срамота. — Дяволчето поклати тъжно глава. — И се обзалагам, че дори не ти е казала името си.

Не, но аз го чух… О, и едва не я хванах. — Скелетът се разтанцува вбесено. — Кити се нарича тя и когато я открия, тази Кити ще умре. Но аз не бързам. Имам достатъчно време. Господарят ми е мъртъв и аз все още се подчинявам на заповедта му да пазя старите му кости. Просто ги вземам със себе си, това е всичко. Мога да отида, където си поискам, да изям, което си поискам дяволче. И най-вече — червените очи проблеснаха — приказливите и своеволните.

— Ммм. — Дяволчето кимна със здраво затворена уста.

— А искаш ли да чуеш най-добрата част? — Скелетът се завъртя (далеч на другия покрив видях как двата джина се хвърлиха зад комина) и се наведе по-близо към мен. — Няма никаква болка.

— Мм-ммм? — Все още си мълчах, но се опитвах да изразя подходящ интерес.

— Точно така. Изобщо никаква. И точно това казвам на всеки дух, когото срещна. Тези двамата… — Той посочи другите дяволчета, които бяха проявили достатъчно здрав разум да пропълзят до противоположния край на покрива. — Тези двамата го чуха вече няколко пъти. Ти, който си не по-малко противен от тях, също ще имаш привилегията да го чуеш. Искам да споделя своята радост. Тези кости предпазват същността ми: няма нужда да създавам своя собствена, уязвима форма. Намествам се уютно вътре, като пиленце в гнездото си. По този начин господарят ми и аз сме обединени с взаимна полза. Аз се подчинявам на заповедта му, но все пак мога да правя, каквото си поискам, щастлив и без болка. Не разбирам защо никой не се е сетил за това досега.

Дяволчето наруши обета си за мълчание.

— Ето ти идея. Може би, защото това включва смъртта на магьосника? — предположих аз. — Повечето магьосници няма да искат да направят такава саможертва. Те нямат нищо против това, че същността ни се сгърчва, докато им служим; всъщност, вероятно предпочитат да е така, понеже това ни концентрира. А и те със сигурност няма да искат да се шляем наоколо и да правим, каквото си искаме, нали?

Златната маска ме изгледа.

— Ти си едно много безочливо дяволче — каза накрая. — Ще погълна теб сега, понеже същността ми се нуждае от подхранване[5]. Но все пак говориш разумно. Вярно е, че съм единствен. Някога бях нещастен, затворен за дълги години в гробницата на Гладстон, а сега съм най-щастливият от всички африти. Отсега нататък ще бродя по света и ще си отмъщавам на воля и на хора, и на духове. Може би един ден, когато жаждата ми за мъст бъде утолена, ще се върна на Другото място — но засега не. — Внезапно се втурна към мен; аз се преметнах назад, далеч от него, приземих се с гръб към парапета и се олюлях на ръба.

— Значи не те притеснява, че си изгубил жезъла? — казах бързо, правейки трескави знаци с опашка на другите джинове на отсрещния покрив. Време беше да сложим край на Хонориус и неговата мегаломания[6]. С крайчеца на окото си видях как орангутанът се почесва под мишницата. Това или беше сигнал, обещаващ бърза помощ, или просто не беше ме видял.

— Жезълът… — Очите на скелета просветнаха. — Да, малко ме мъчи съвестта. И все пак, какво значение има? Ще си остане в момичето, Кити. Тя е в Лондон; и рано или късно ще я открия. — Той се разведри. — Да… И с жезъла в ръка кой знае какво мога да направя. А сега не мърдай, за да мога да те погълна.

Той протегна бавно ръка, очевидно без да очаква повече съпротива. Предполагам, че другите дяволчета са си стояли мирно и тихо, приемайки съдбата си, тъй като не са кой знае колко решителна сбирщина. Но Бартимеус бе направен от по-твърд материал, както Хонориус бе на път да разбере. Скочих леко между протегнатите ръце, рипнах нагоре и отскочих от ужасната бяла глава, изтръгвайки смъртната маска[7].

Падна без усилие, понеже се придържаше само от няколко втвърдени влакна от мръсната бяла коса на скелета. Хонориус изпищя изненадано и се завъртя, гледайки злобно с напълно оголения си череп.

— Върни ми я!

Вместо отговор дяволчето затанцува, отдалечавайки се по покрива.

— Ти не я искаш — извиках през рамо. — Принадлежала е на господаря ти, а той е мъртъв. Уф, и не е имал много хубави зъби, нали? Виж само този, дето виси на нишката.

— Върни си ми лицето!

— Твоето „лице“? Това не е приказка на един африт. Опа, ето на. Колко съм непохватен. — С всички сили я метнах като малко златно фризби от покрива на сградата надолу в празното пространство.

Скелетът изрева яростно и в светкавична последователност запрати към мен три детонации, които подпалиха въздуха наоколо. Дяволчето подскачаше и се навеждаше, нагоре, надолу, нагоре и отдолу под парапета, където бързо използвах вендузите си, за да се захвана за най-близкия прозорец.

От тази изгодна позиция отново помахах на другите джинове, които се спотайваха край комина, и изсвирих колкото се може по-пронизително. Очевидно вещината на Хонориус с детонациите беше причината за предпазливостта им преди това, но сега с облекчение видях, че кокилестата птица се раздвижи, неохотно последвана от орангутана.

Чух как скелетът застана на ръба отгоре и изви врат, търсейки ме. Зъбите му изтракаха и изскърцаха гневно. Притиснах се колкото се може повече към прозореца. Както Хонориус беше на път да разбере, един от недостатъците на пребиваването му в костите беше, че не можеше да си променя формата. Всеки почтен африт досега щеше да си е пуснал криле и щеше да се изстреля надолу да ме намери, но без да има близък покрив или ръб, на който да скочи, скелетът беше в безизходица. Без съмнение сега обмисляше следващия си ход.

Междувременно аз, Бартимеус, направих своя. Много крадешком се помъкнах настрани по прозореца, преминах стената и завих зад ъгъла на сградата. Там бързо се покатерих нагоре и надникнах над ръба. Скелетът все още се навеждаше рисковано. Отзад изглеждаше доста по-малко застрашително, отколкото отпред: панталоните му бяха съдрани и окъсани и висяха толкова катастрофално, че бях подложен на нежеланата гледка на опашната му кост.

Само още момент щеше да се задържи в тази позиция…

Дяволчето подскочи на покрива и отново се превърна в гаргойл, който се запромъква напред на пръсти с протегнати длани.

И точно в този миг планът ми бе провален от внезапната поява на птицата и орангутана (сега имаха оранжеви крила), които се спуснаха от небето пред скелета. Всеки от тях изстреля по една магия — детонация и пламък, за да бъдем точни; двете светкавици се удариха в скелета, събаряйки го назад, далеч от пропастта. Със светкавичното си мислене, което си е моя запазена марка, аз изоставих идеята си и също се включих, избирайки сътресение просто за разнообразие. Над скелета се събраха трепкащи тъмни ленти, опитващи се да го раздрусат и направят на парчета, но безуспешно. Скелетът произнесе една дума, тропна с крак и остатъците от всичките три атаки се извъртяха далеч от него, свиха се и се стопиха.

Птица, орангутан и гаргойл се отдръпнаха малко на различни страни. Очаквахме неприятности.

Черепът на Гладстон се завъртя със скърцане и се обърна към мен.

— Защо мислиш, че господарят ми избра мен за честта да населя костите му? Аз съм Хонориус, африт от девето ниво, неуязвим за магията на простите джинове. А сега ме оставете на мира! — От пръстите на скелета с пукане изригнаха дъги от зелена сила; гаргойлът скочи от покрива, за да ги избегне, докато птицата и орангутанът се катурнаха безцеремонно от небето.

С един скок скелетът падна на по-ниския покрив и бързо отпраши. Трите джина проведоха бързо съвещание във въздуха.

— Тази игра не ми харесва много — рече орангутанът.

— Нито на мен — каза птицата. — Чухте го. Той е неуязвим. Помня един случай навремето в Сиам. Имаше един кралски африт…

— Не е неуязвим към сребро — прекъсна я гаргойлът. — Той ми го каза.

— Аха, но и ние не сме — запротестира орангутанът. — От него ще ми падне кожата.

— Не е необходимо ние да го докосваме, нали така? Елате.

Бързото снижаване към прохода отдолу доведе до дребен инцидент, когато един шофьор на камион ни видя да минаваме и изскочи от пътя. Гадничко, но можеше да е и по-лошо[8].

Колегата ми спря възмутено.

— Какво му става на този? Не е ли виждал орангутан досега?

— Може би не такъв с крила. Предлагам да се превърнем в гълъби на първо ниво. А сега ми отчупете три от онези метални пръчки. Не са от желязо, нали? Добре. Отивам да намеря някой бижутериен магазин.

Едно бързо проучване на търговската част разкри нещо още по-добро: истински търговец на сребърни изделия, окичил гордо претрупана витрина с кани, халби, голф трофеи и мемориални плочки, които очевидно бяха подредени с голяма любов. Птицата и орангутанът, които бяха успели да осигурят три дълги пръта, се отдръпнаха страхливо от магазина, понеже смразяващата аура от магазина достигаше същността ни дори чак на другия край на улицата. Но гаргойлът нямаше време за отлагане. Грабнах един от прътите, стиснах зъби и подскачайки към витрината, разбих стъклото[9]. С бързо набучване на пръчката вдигнах една сребърна халба за дръжката и се отдръпнах от магазина, пренебрегвайки жалостните викове отвътре.

— Видяхте ли? — Раздрънках халбата на края на пръта си пред зашеметените ми спътници. — Едно копие. Сега са ни нужни още две.

 

 

Трябваха ни двайсет минути нисък полет, за да открием скелета отново. Беше наистина лесно; просто следвахме звука от писъците. Явно Хонориус бе преоткрил удоволствието от плашенето на хора и се разхождаше по „Крайбрежна“, люлееше се на уличните лампи и изскачаше иззад речната стена, за да изкара акъла на всеки минувач. Това си беше напълно безопасно хоби, но ние имахме групова заповед, а това означаваше, че трябваше да действаме.

Всеки от нас имаше саморъчно направено копие, със сребърен предмет в края. Птицата си имаше люлееща се дартс купа на пръта си, а орангутанът, който бе прекарал няколко безплодни минути в опити да балансира една огромна сребърна чиния на върха на пръта си, накрая се задоволи с поставка за препечени филийки. Набързо им дадох урок по тактика и се приближихме към скелета като три овчарски кучета към упорит овен. Птицата летеше нагоре покрай „Крайбрежна“ от юг, орангутанът надолу от север, а аз идвах към него откъм сушата. Заклещихме го в района на Иглата на Клеопатра[10].

Хонориус видя първо птицата. Още една зашеметяваща струя енергия беше изстреляна, мина между кривите й крака и изпепели една обществена тоалетна. Междувременно орангутанът се приближи и заби поставката между раменете на Гладстон. Последва взрив от зеленикави искри и мирис на изгорял плат; скелетът подскочи високо във въздуха. Падна на земята с плачевен писък, подскочи към пътя и едва успя да избегне сблъсъка със спускащата се халба.

— Ах! Предатели такива! — Следващият изстрел на Хонориус мина покрай ухото на гаргойла; докато се бореше да държи пробягващата ми фигура под око, птицата се прокрадна близо и погъделичка кокалестия му крак с трофея от дартс. Докато се извърташе да се справи с тази нова опасност, поставката за препечени филийки отново влезе в употреба. И така продължи. Колкото и скелетът да се извиваше и въртеше, едно или друго сребърно оръжие постоянно влизаше в действие зад гърба му. Преди да мине много време изстрелите му станаха хаотични и без сила; повече се интересуваше от отстъплението, отколкото от боя. Виейки и проклинайки, той бягаше през крайбрежната улица, приближавайки все по-близо и по-близо до крайречната стена.

Ние тримата напредвахме изключително внимателно. Известно време не можах да разбера защо това ми се струваше толкова необикновено. После осъзнах: това беше преследване и за първи път аз преследвах. Обикновено мен ме преследваха.

След минути вече бяхме притиснали скелета в основата на обелиска. Черепът се въртеше трескаво, дупките на очите проблясваха, търсеха пътища за бягство.

— Хонориус — казах аз, — това е последният ти шанс. Разбираме стреса, на който си бил подложен. Не можеш да се дематериализираш, когато си искаш от тези кости, но без съмнение някой от съвременните магьосници може да те освободи от това. Предай се сега и аз ще поискам от господаря си да потърси необходимото заклинание.

Скелетът нададе пронизителен и презрителен вик.

— Ще поискаш от господаря си? Толкова ли сте равнопоставени? Много се съмнявам. Всички вие сте подложени на прищевките на човешки господари, а аз поне съм свободен!

— Ти си затворен в една торба разлагащи се кокали — казах аз. — Погледни се! Дори не можеш да се превърнеш в риба или птица, за да се измъкнеш.

— Аз съм в по-добро състояние от теб — изръмжа скелетът. — Колко години работиш за тях? Променяй формата си колкото си искаш, но фактът, че си роб, остава непроменен, с опасности и окови, които те обвързват към задачата ти. О, гледайте — сега съм дяволче, а сега съм голям дявол! На кого му пука? Чудо голямо!

— Всъщност гаргойл — промърморих аз. Но го казах тихо; той беше прав.

— Ако изобщо имаше някакъв шанс, щеше да си тук с мен, да обикаляш Лондон и да дадеш някой и друг урок на тези магьосници. Лицемер! Предизвиквам те! — Гръбначните прешлени изпукаха, торсът се обърна, белите кости се протегнаха нагоре и сграбчиха гранитната колона. Със стонове и въздишки скелетът на Гладстон се катереше по обелиска, използвайки древните изсечени йероглифи за стъпала.

Спътниците ми и аз наблюдавахме изкачването.

— Къде си мисли, че отива? — попита птицата.

Гаргойлът сви рамене.

— Няма къде да отиде — казах аз. — Просто отлага неизбежното. — Говорех ядосано, понеже думите на Хонориус съдържаха повече от зрънце истина и от това ме болеше. — Да го довършим.

Но когато се издигнахме, с насочени копия, чийто сребърни орнаменти проблясваха мрачно в здрача, скелетът достигна най-горната точка на древния камък. Тук той се изправи нестабилно на крака и вдигна парцаливите си ръце на запад към залязващото слънце. Светлината грееше през дългата бяла коса и танцуваше по кухите чаркове на черепа. После, без да издаде и звук, той присви колене и се изстреля нагоре и надалеч към реката в едно грациозно като лебед гмуркане.

Орангутанът запрати копието си след него, но всъщност нямаше смисъл.

Тази нощ Темза бе в прилив и беше придошла; скелетът удари повърхността далеч от нас и моментално потъна. Появи се отново само веднъж, далеч надолу по течението, с вода, преливаща от очните ябълки, разтваряща се челюст и размахващи се кости на ръцете. Но отново не издаваше звук. После изчезна.

Дали скелетът бе отнесен право в морето, или бе завлечен надолу в тинята на Темза, наблюдаващите от брега не можеха да кажат. Но афритът Хонориус, заедно с костите на Гладстон, които го подслоняваха, повече не бе видян.

Бележки

[1] През шейсетте години на деветнайсти век, когато забележителното здраве и жизненост на Гладстон отслабваха, дъртият чудак вдъхна значителна сила на жезъла си, за да може по-лесно да има достъп до нея. Накрая се оказа, че съдържа няколко същества, чиято естествена агресия бе подсилена, като бяха натъпкани заедно в един-единствен възел с размера на напръстник в дървото. Полученото оръжие беше може би най-забележителното от славните дни на Египет. Бях го зърнал отдалеч по време на завоевателните войни на Гладстон, докато прорязваше нощта със сърповидните си изблици светлина. Бях видял силуета на стареца, неподвижен, с високи рамене; хванал жезъла, той и въпросният предмет бяха единствените неподвижни точки сред параболите от огън. Всичко в обхвата му — укрепления, дворци, здравите стени — се превръщаха в прах; дори афритите се свиваха пред силата му. А сега тази Кити го бе свила. Чудех се дали знае точно в какво се беше забъркала.

[2] Имаше и още купища невероятно интелигентни мисли, с които няма да се занимавам да тормозя хубавите ви малки главици. От мен да знаете, че всичките бяха добри, адски добри.

[3] Простичък факт е, че при материализиране в човешкия свят ние трябва да приемем една или друга форма, дори и да е само полъх на вятъра или капка течност. Въпреки че някои от нас притежават силата да бъдат невидими на по-ниските нива, на по-високите ние трябва да разкрием някакъв външен вид: това е част от жестоките окови, изковани от магьосниците. Понеже не притежаваме определени форми на Другото място, напрягането да направим това е значително и ни причинява болка; колкото по-дълго останем тук, толкова по-силна става болката, при все че смяната на формата може временно да облекчи тези симптоми. Това, което не правим, е да „обладаваме“ материални предмети: колкото по-малко вземане-даване си имаме със земни предмети, толкова по-добре, а и тази процедура е стриктно забранена в условията на призоваването ни.

[4] Единият беше приятелчето ми от масовото призоваване — кокилестата птица. Другият беше с формата на орангутан с изпъкнал корем. С други думи, добри и почтени традиционни форми; не се занимаваха с плесенясали кости.

[5] Можете да сте сигурни, че Хонориус беше доста изкуфял, след като очевидно не си бе направил труда да ме провери на различните нива. Ако го беше направил, щеше да види, че съм дяволче само на първите три нива. На останалите си бях Бартимеус в целия си лъскав блясък.

[6] Трябва да кажа, че несвързаните му брътвежи бяха интересни по един особен начин. Защото открай време всеки един от нас, от най-жилавия марид до най-малкото дяволче, е прокълнат с двойните проблеми на подчинението и болката. Ние трябва да се подчиняваме на магьосниците и ни боли, като го правим. Чрез заповедта на Гладстон Хонориус явно бе намерил начин да избяга от този жесток капан. Но през това време бе загубил разсъдъка си. Кой би предпочел да остане на земята пред това да се върне вкъщи?

[7] Шестте ми пръста на дяволче тук се оказаха от полза; всеки имаше вендуза в края си.

[8] Камионът, който доставяше товар от пъпеши за някъде, се вряза в стъклената витрина на рибен магазин и изпрати лавина от лед и камбали (Вид риба. — Бел.прев.) на тротоара. Задният капак на камиона се отвори и пъпешите заподскачаха по пътя, като набраха скорост, следвайки естествения наклон на улицата. Няколко велосипеда се преобърнаха или пък бяха избутани встрани в канавката преди пъпешите да се спрат във витрината на магазин за стъкло в основата на хълма. Няколкото пешеходци, успели да избегнат търкалящите се снаряди, трябваше да се разбягат от ордите улични котки, събрали се около магазина.

[9] Представете си неудобството при доближаване на бушуващ пожар: ето такъв ефект имаше всичкото това сребро върху мен — само дето беше студено.

[10] Иглата на Клеопатра: осемнайсетметров египетски обелиск, тежащ 180 тона, който изобщо нямаше нищо общо с Клеопатра. Би трябвало да съм наясно с това, понеже аз бях един от работниците, които го издигнаха за Тутмозис III през 1475 г. пр.Хр. Понеже го бяхме цопнали в пясъците на Хелиополис, бях доста изненадан да го видя в Лондон 3500 години по-късно. Предполагам, че някой го е свил. Напоследък не можеш да изпуснеш от очи каквото и да било.