Джонатан Страуд
Окото на голема (32)

30

Стъпалата вървяха по ръба на колоната отгоре, извиваха се надолу под земята по посока на часовниковата стрелка. Проходът беше тесен, а таванът — нисък. Дори Кити трябваше да се наведе, а Фред и Ник — които бяха превити на две — трябваше да слизат на една страна като два странни рака. Въздухът бе задушен и неприятен.

Господин Пенифедър водеше най-отпред. Фенерът му бе нагласен да свети най-силно. Всички други направиха същото и с наличието на светлина духът им се повдигна. Сега, след като вече бяха влезли под земята, нямаше начин някой да ги види. Опасната част бе отминала.

Кити вървеше след тътрещия се Ник, а Стенли ги следваше отблизо. Дори и с неговия фенер отзад сенките сякаш ги дебнеха; постоянно се стрелваха и подскачаха в периферното й зрение.

Един порядъчен брой паяци си бяха направили домове в процепите от двете страни на стъпалата. От ругатните на господин Пенифедър ставаше ясно, че му се налага да си проправя път през множество стогодишни паяжини.

Слизането не продължи дълго. Кити преброи трийсет и три стъпала, а после пристъпи през метална решетка в едно открито пространство, зле осветено от светлината на фенерите. Тя отстъпи встрани, за да позволи на Стенли да излезе от стълбището, после си махна маската. Господин Пенифедър току-що бе направил същото. Лицето му беше леко зачервено, обръчът от бяла коса — разрошен и на шипове.

— Добре дошли — прошепна той с висок, дрезгав глас, — в гробницата на Гладстон.

 

 

Първото усещане на Кити беше очевидната представа за тежестта на земята над главата й. Таванът бе направен от внимателно изсечени каменни блокове; с течение на годините камъните се бяха разместили. Сега се бяха издули застрашително и притискаха слабата светлина, сякаш искаха да я угасят. Въздухът бе изпълнен с мирис и дим, извиващ се от фенерите и натрупващ се гъсто по тавана. Кити се хвана, че се бори инстинктивно за всяко вдишване.

Самата крипта бе сравнително тясна, може би само около четири метра в най-широката си част; дължината бе неопределена, защото се простираше отвъд светлината на фенерите им. Подът бе покрит с плочки и гол, като изключим покритието от бяла плесен, която на места се бе разпростряла и нагоре по стените. Трудолюбивите паяци от стълбището явно не се бяха осмелили да минат през решетката: никъде не се виждаха паяжини.

В една от стените на камерата, точно срещу входа, имаше изрязан дълъг рафт, който бе празен, с изключение на трите стъклени полусфери. Въпреки че стъклото беше мръсно и напукано, Кити успя да види останките от халки от изсушени цветя във всяка една от тях: стари лилии, макове и стръкчета розмарин на петна от гадни лишеи. Погребалните цветя на великия магьосник. Кити потрепери и се обърна към основния предмет на внимание на групата — мраморния саркофаг точно под рафта.

Беше два метра и четиридесет сантиметра дълъг и метър и половина висок, чисто изсечен, без орнаменти или някакви надписи, като изключим бронзовата табелка, поставена по средата на едната страна. Капакът, също от мрамор, бе отгоре, въпреки че Кити си помисли, че стои малко на една страна, сякаш е бил поставен там набързо и е останал ненагласен.

Много развълнувани, господин Пенифедър и останалите се наредиха около саркофага.

— В египетски стил е — казваше Ан. — Типичната грандиозност, в желание да се подражава на фараоните. Но няма йероглифи.

— Какво пише тук? — Стенли се взираше в табелката. — Не мога да го разбера.

Господин Пенифедър също го оглеждаше.

— На някакъв дяволски език е. Хопкинс може би щеше да може да го прочете, но на нас не ни върши работа. А сега… — Той се поизправи и почука с бастун по капака на саркофага. — Как можем да отворим това нещо?

Кити сбърчи вежди с отвращение и нещо като притеснение.

— Трябва ли? Какво ви кара да мислите, че нещата са там?

Нервността на господин Пенифедър си пролича в лесната му раздразнителност.

— Е, едва ли ще лежат по пода, нали така, момиче? Дъртият вампир със сигурност ги е искал близо до себе си, дори в смъртта. Останалата част от стаята е празна.

Кити остана спокойна.

— Проверихте ли?

— А! Загуба на време! Ан, вземи един фенер и провери далечния край. Увери се, че няма никакви ниши там. Фредерик, Никълъс, Стенли — ще ни трябват всички сили да отместим това. Можете ли да го хванете от вашата страна? Може да имаме нужда от въже.

Когато мъжете се събраха около него, Кити отстъпи назад, за да гледа как напредва Ан. Веднага стана ясно, че господин Пенифедър беше прав. След няколко стъпки фенерът на Ан освети далечната стена на камерата, една гладка повърхност от чисти каменни блокове. Тя прокара светлината по нея няколко пъти, проверявайки за ниши или контури на врата, но не видя нищо. Свивайки рамене към Кити, тя се върна в средата на стаята.

Стенли бе извадил въжето си и оглеждаше единия край на капака.

— Ще бъде трудно да го вържем — рече той, почесвайки се по врата. — Няма къде да го прокарам. И е прекалено тежък да го вдигнем…

— Можем да го издърпаме настрана — каза Фред. — Така си мисля.

— Нее, прекалено е тежък. Масивен камък.

— Може да няма много триене — изтъкна Ник. — Мраморът е достатъчно гладък.

Господин Пенифедър избърса потта от челото си.

— Е, момчета, ще трябва да опитаме. Единственият друг вариант е да възпламеним сфера, а това може да повреди предметите. Ако ти, Фред, си подпреш краката на стената, ще получим допълнителна опора. А сега, Ник… — Докато продължаваше обсъждането, Кити се наведе да огледа бронзовата табелка. Беше плътно покрита с малки клиновидни знаци, подредени така, че да оформят нещо, което явно бяха думи или символи. Не за първи път Кити съжали за неграмотността си. Познанието за непонятните ръкописи не беше нещо, на което те учеха в училище, а и господин Пенифедър бе отказал групата да изучава откраднатите книги със заклинания. Тя се почуди дали бащата на Якоб би успял да прочете надписа и какво ли щеше да му каже той.

— Кити, дръпни се настрана, ако обичаш. Добро момиче. — Стенли бе хванал едната страна на капака, Ник другата, а Фред — за когото бе останал горният край — бе подпрял крак на стената, точно под рафта. Подготвяха се за първия напън. Прехапвайки устни при шеговитостта на Стенли, Кити стана на крака и се отдръпна, изтривайки лицето си с ръкав. По кожата й избиваха капки пот, въздухът в криптата беше много спарен.

— А сега, момчета! Бутайте! — Мъжете се напънаха с ръмжащи възгласи. Ан и господин Пенифедър държаха фенери около тях, за да осветяват работата им. Светлината лъщеше по изкривените лица, оголените зъби и увисналите челюсти. За секунда сред пъшкането им се чу лек, стържещ звук.

— Добре — почивка! — Ник, Фред и Стенли рухнаха със задъхани викове. Господин Пенифедър ги обиколи, накуцвайки, и ги потупа живо по раменете. — Премести се! Определено се премести! Браво, момчетата ми. Все още не се вижда вътрешността, но ще стигнем и дотам, поемете си дъх, а после ще опитаме отново.

Така и направиха. И после още веднъж. Всеки път пъшкането им ставаше по-силно, мускулите им пращяха от усилието; всеки път капакът се отместваше още малко, а после отново упорито спираше. Господин Пенифедър ги подтикваше, танцувайки наоколо като демон, почти забравил куцането си, с изкривено на несигурната светлина лице.

— Бутайте — точно така! Съдбата ни е на сантиметри под носовете ви, затова направете малко усилие! О — бутайте, мамка му, Стенли! Още малко! Напънете се, момчета!

Кити вдигна един захвърлен фенер и се разходи из празната крипта, влачейки краката си през гъстата бяла плесен, убивайки време. Тя се размота до далечния край на камерата, почти до стената, после се обърна и се върна.

Нещо й хрумна, едва доловима странност се мотаеше някъде в ума й. За момента не можеше да каже какво точно беше, а и ликуването на останалите след едно особено успешно отместване я разсея допълнително. Тя се завъртя на пети, загледа се обратно към далечната стена и вдигна фенера.

Стена — ни повече, ни по-малко.

Тогава какво беше това, което…? Плесента. Липсата й.

Навсякъде около нея под краката й се простираше бялата плесен; почти нямаше непокрит камък. И от двете страни стените бяха в същото положение. Плесента постепенно се издигаше нагоре към тавана. Вероятно един ден цялата стая щеше да е покрита с нея.

И все пак на далечната стена нямаше нито едно петънце плесен. Камъните бяха чисти, линиите им — ярко очертани, сякаш строителите си бяха тръгнали същия този следобед.

Кити се обърна към другите.

— Ей…

— Точно така! Още едно бутане и това е, момчета! — Господин Пенифедър буквално подскачаше. — Вече виждам единия ъгъл! Още едно отместване и ние ще сме първите видели стария Гладстон откакто са набутали костите му тук!

Никой не чу Кити; никой не й обърна ни най-малко внимание.

Тя отново се обърна към далечната стена. Изобщо нямаше плесен… В това нямаше смисъл. Може би тези чисти каменни блокове бяха направени от друг вид камък?

Кити пристъпи напред да докосне блокчетата; при това движение обувката й се закачи на неравния под и тя падна напред. Вдигна ръце да се подпре на стената — и падна право през нея.

Секунда по-късно се стовари тежко на плочите на пода, удряйки китките и колената си. Фенерът отскочи от протегнатата й ръка и издрънча край нея.

Кити извъртя очи от болка. Коляното й пулсираше болезнено и всичките й пръсти тръпнеха от съприкосновението при падането. Но тя беше най-вече объркана. Как се беше случило? Бе сигурна, че е паднала върху стената и все пак явно беше преминала през нея, сякаш я нямаше.

Зад себе си чу страховито стържене, последвано от ужасен трясък, няколко триумфални възгласа и някъде сред тях един болезнен вик. Чу и гласа на господин Пенифедър.

— Браво, момчетата ми! Браво! Стига си хленчил, Стенли — не си толкова зле. Съберете се наоколо — нека го погледнем!

Бяха го направили. Тя трябваше да види това. Сковано и с болка Кити се изправи на четири крака и се пресегна за фенера. Изправи се и в този миг светлината от фенера освети малко от мястото, където се намираше.

Без да иска, въпреки времето, прекарано в акции, въпреки измъкванията на косъм, клопките, демоните и смъртта на приятелите й, шокът от това, което видя, я накара да се задъха и разтрепери като детето, което бе на онзи железен мост преди толкова много години. Пулсът й блъскаше в ушите, главата й се завъртя. Тя чу дълъг, висок, пронизителен вой, който кънтеше из цялата камера и подскочи, преди да осъзнае, че идва от собствената й уста.

Зад нея, пламенните викове изведнъж спряха. Дочу се гласът на Ан.

— Какво беше това? Къде е Кити?

Кити все още зяпаше право напред.

— Тук съм — прошепна тя.

— Кити!

— Къде си?

— По дяволите това момиче — да не се е качила нагоре по стълбите? Никълъс, върви и погледни.

— Кити!

— Тук съм! В далечния край. Не ме ли виждате? — Не можеше да повиши глас; усещаше гърлото си стегнато. — Тук съм. Не съм сама…

Истинският край на залата не бе много по-далеч от илюзорния, през който беше паднала, може би само на около три метра от мястото, където стоеше. Бялата плесен не бе обърнала внимание на фалшивата бариера и бе преминала през нея: бе покрила стените, пода и всичко по него и светеше с болезнено сияние на студената светлина на фенера й. Но въпреки плътното си покритие, тя не можеше да скрие обектите, които лежаха подредени в редица между стените; видът им беше прекалено ясен. Бяха шест на брой, един до друг, обърнати с лице към Кити, с крака към задната стена на залата, костеливите им глави почиваха върху гърдите. Заради херметизацията на криптата плътта им не се бе разложила напълно; вместо това тя се бе свила около скелетите, така че челюстите им бяха изтеглени надолу от стягащата се кожа, оформяйки постоянните изражения на необуздан ужас. Самата кожа бе почерняла като вкаменелост или като обработена кожа. Очите им се бяха стопили напълно. И шестимата бяха облечени странно, в старомодни костюми; на люшкащите се крака имаше тежки ботуши. Ребрата на единия се подаваха изпод ризата. Косата им бе останала точно както е била в живота; спускаше се от ужасните глави като водорасли. Кити забеляза, че единият все още имаше красиви кестеняви къдрици.

Другарите й все още викаха името й; глупостта им я изуми.

— Тук съм! — С внезапно усилие тя се откъсна от вцепенението на шока, обърна се и извика в залата. И Ник, и Ан бяха наблизо; при звука на гласа й, главите им се завъртяха, но очите им останаха празни и безизразни, преминавайки през Кити, сякаш я нямаше. Кити изстена отчаяно и пристъпи към тях; при движението усети слабо съскане по тялото си.

Ник извика. Ан изпусна фенера.

— Най-добре елате да видите това — рече тя кратко; после, когато не отговориха, попита: — Какво, по дяволите, ви става?

Гневът й стресна Ник от шока му.

— В… виж се — заекна той. — Наполовина си вътре в стената, наполовина вън. — Кити погледна надолу — определено от тази страна илюзията бе доста добра: стомахът й, гърдите и единият й крак се подаваха от стената, сякаш бяха отрязани на две. Тялото й я щипеше там, където се докосваше до магията.

— Дори не блещука — прошепна Ан. — Никога не съм виждала толкова силна илюзия.

— Можете да преминете през нея — каза отегчено Кити. — Зад нея има разни неща.

— Съкровище? — Ник бе олицетворение на нетърпението.

— Не.

След малко останалата част от групата бе дошла край стената и след известно колебание един по един пристъпиха през илюзията. Камъните само станаха на леки вълнички. От другата страна бариерата бе невидима.

И шестимата зяпаха мълчаливо и шокирано осветените трупове.

— Аз казвам да се махаме оттук веднага — рече Кити.

— Погледнете косите — прошепна Стенли. — И ноктите им. Вижте колко са дълги.

— Наредени като сардини в чиния…

— Как мислите, че…?

— Задушили са се, може би…

— Виждате ли онази дупка в гърдите му? Тя не е естествена…

— Няма от какво да се притесняваме. Много са стари. — Господин Пенифедър заговори с насърчаваща увереност, вероятно целяща да успокои и него, колкото и останалите. — Вижте цвета на кожата им. Буквално са се мумифицирали.

— Мислите, че са от времето на Гладстон ли? — попита Ник.

— Несъмнено. Стилът на дрехите го доказва. Края на деветнайсти век.

— Но те са шест… По един за всеки от нас…

— Млъквай, Фред.

— Но защо ще са…?

— Вероятно някакво жертвоприношение…?

— Господин Пенифедър, слушайте, ние наистина…

— Да, но защо ще ги крият? В това няма смисъл.

— Тогава мародери? Наказани, като са били погребани живи.

— … наистина трябва да тръгваме.

— Това е по-вероятно. Но все пак защо ще ги крият?

— И кой го е направил? Ами проклятието? Ето това не разбирам. Ако те са го задействали…

— Господин Пенифедър! — Кити тропна с крак и изкрещя; звукът прокънтя в цялата зала. Обсъждането внезапно спря. Тя се насили да проговори през стегнатото си гърло. — Тук има нещо, за което не знаем. Някаква клопка. Трябва да забравим съкровището и да се махаме веднага.

— Но тези кости са стари — каза Стенли, възприемайки решителния маниер на господин Пенифедър. — Успокой се, момиче.

— Не ме поучавай, малка отрепко.

— Съгласна съм с Кити — каза Ан.

— Но, скъпи мои… — Господин Пенифедър постави ръка на рамото на Кити и го разтърка с фалшива веселост. — Това наистина е много неприятно, съгласен съм. Но не бива да преувеличаваме. Както и да са умрели тези бедни хора, те са били сложени тук преди много време — вероятно докато гробницата е била още отворена. Това е причината по илюзорната стена, която ги скрива, да няма плесен, нали виждате. Плесента е оттогава. Стените са били нови и чисти, когато са били изградени. — Той посочи труповете с бастуна си. — Помислете по въпроса. Тези момчета са лежали тук преди гробницата да бъде запечатана — иначе проклятието щеше да се е задействало при влизането им. А не е станало така, защото ние току-що го видяхме и разпръснахме.

Думите му имаха ефект върху групата; последва кимане и мърморене в знак на съгласие. Но Кити поклати глава.

— Тук има шестима мъртви мъже, които ни предупреждават — рече тя. — Ще сме глупаци, ако ги пренебрегнем.

— Ха! Те са стари. — От облекчението в гласа на Фред изглеждаше, че подтекстът в тази идея тъкмо бе стигнал до мозъка му. — Стари кокали. — Той протегна ботуша си и насмешливо сръчка най-близкия череп; той се изтърколи на една страна, падайки от шията, и тупна бързо на каменните плочи с лек звук, като от тракащ порцелан.

— Кити, скъпа, трябва да се научиш да си по-малко емоционална — каза господин Пенифедър, като извади носна кърпа от джоба си и избърса челото си. — Вече отворихме саркофага на стария дявол — и земята още не ни е погълнала, нали? Ела и погледни, момиче: все още не си го виждала. Има красив копринен покров, разпънат най-отгоре — само той сигурно струва цяло състояние. Пет минути, Кити. Ще ни трябват само пет минути да вдигнем покрова и да грабнем портмонето и кристалното кълбо. Няма да смущаваме съня на Гладстон за дълго.

Кити не каза нищо; пребледняла, тя се обърна и закрачи обратно през бариерата, към залата. Не можа да се насили да проговори. Гневът й бе насочен колкото към самата нея — заради собствената й слабост и безпричинен страх, — толкова и към водача й. Думите му й изглеждаха прибързани; прекалено повърхностни и леки. Но не бе свикнала да се противопоставя на волята му директно; а и знаеше, че настроението на групата е като неговото.

Почукването на бастуна на господин Пенифедър се придвижваше близо зад нея. Малко се беше задъхал.

— Надявам се, скъпа Кити, че ще ми окажеш честта лично да вземеш кристалното кълбо в твоята чанта. Разбираш ли, аз ти вярвам — вярвам ти безрезервно. Трябва всички да бъдем силни още пет минути, а после ще напуснем това прокълнато място завинаги. Съберете се наоколо и пригответе раниците си. Богатството ни очаква!

Капакът на саркофага лежеше, където бе паднал, под ъгъл между гробницата и пода. Едно парченце от ъгъла се бе отчупило при удара и лежеше малко встрани върху плесента. На пода стоеше и весело светеше един фенер, но никаква светлина не проникваше в зеещата черна вътрешност на гробницата. Господин Пенифедър зае позиция в единия край на саркофага, облегна бастуна си на камъните и се облегна на мрамора. Той се усмихна на групата и сви пръсти.

— Фредерик, Никълъс — вдигнете фенерите си отгоре. Искам да виждам точно какво пипам. — Стенли се изкикоти нервно.

Кити погледна назад към залата. През тъмнината едва успя да види студените очертания на фалшивата стена, с ужасната тайна, скрита зад нея. Тя си пое дълбоко въздух. Защо? В това нямаше смисъл…

Тя се обърна обратно към саркофага. Господин Пенифедър се наведе над него, внимателно хвана нещо и дръпна.