Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бартимеус (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golem’s Eye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011 г.)

Издание:

Джонатан Страуд. Окото на голема

Превод: Борис Христов

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

ISBN: 978-954-761-292-1

История

  1. — Добавяне

7

На половин миля северно от тъмните води на Темза, в Сити, ежедневно се събираха търговците от целия свят, за да разменят, продават и купуват стоки. Докъдето поглед стигаше се простираха пазарни сергии, сгушени под стрехите на старите къщи като пиленца под крилото на майка си. Изложеното богатство нямаше край: злато от Южна Африка, късове сребро от Урал, полинезийски перли, люспи балтийски кехлибар, разноцветни скъпоценни камъни, шарена коприна от Азия и хиляди други чудеса. Но най-ценни от всички бяха магическите артефакти, които бяха плячкосани от древни империи и донесени в Лондон, за да бъдат продадени.

В сърцето на града, при разклонението на улиците „Корнхил“ и „Полтри“ приканващите викове на търговците кънтяха остро в ушите на минувачите. В тази централна зона се допускаха само магьосници и входовете към панаира се охраняваха от полицаи в сиви униформи.

Тук всяка маса бе отрупана с предмети, за които се твърдеше, че са необикновени. Един бегъл поглед би показал омагьосани флейти и лири от Гърция; гърнета, съдържащи погребална пръст от кралските гробища на Ур и Нимрод; нежни златни артефакти от Ташкент, Самарканд и други градове по пътя на коприната; племенни тотеми от северноамериканската пустош; полинезийски маски и фигурки; необикновени черепи със закрепени в устата кристали; каменни ками, целите в петна от жертвоприношения, отнесени от разрушените храмове на Теночтитлан.

Точно тук веднъж седмично, късно в неделя вечер, прочутият магьосник Шолто Пин оглеждаше конкуренцията с величествена походка и купуваше дреболиите, които му харесваха.

Бе средата на юни и слънцето потъваше зад триъгълните покриви. Въпреки че самият пазар, вклинен между сградите, беше плътно обвит от синя сянка, самата улица все още излъчваше достатъчно топлина, за да е приятна разходката на господин Пин. Носеше бяло ленено яке, панталон и широкопола сламена шапка на главата. В едната му ръка свободно висеше бастун от слонова кост; другата, от време на време, докосваше леко врата му с огромна жълта кърпичка.

Изисканото облекло на господин Пин си личеше дори и в лъснатите обувки. И то въпреки мръсотията по улицата, която бе доста; виждаха се остатъци от стотици недоизядени ястия — изхвърлени плодове, опаковки от сандвичи, ядки и черупки от стриди и остатъци от мазнина и хрущяли. На господин Пин не му пречеше: накъдето и да се насочеше, мизерията пред него се измиташе от невидима ръка.

Докато вървеше, той разглеждаше масите от двете страни през дебелия си стъклен монокъл. Бе приел обичайното изражение на отегчена незаинтересованост — защита срещу набезите на търговците, които го познаваха добре.

— Сеньор Пин! Тук имам балсамирана ръка с тайнствен произход! Била е открита в Сахара — подозирам, че е от мощите от някой светец. Отказах на всички посетители, чакайки вас…

— Моля поспрете, мосю; вижте какво имам в тази странна кутия от обсидиан…

— Погледнете това парче пергамент, тези рунически символи…

— Господин Пин, сър, не слушайте тези разбойници! Вашият изискан вкус ще ви покаже, че…

— … тази разкошна статуетка…

— … тези драконови зъби…

— … тази кратунка…

Господин Пин се усмихваше любезно, поглеждаше предметите, игнорираше виковете на търговците и продължаваше бавно напред. Той никога не купуваше много; повечето доставки му се изпращаха със самолет директно от агентите му, работещи из цялата империя. Но дори и при това положение човек никога не знаеше. Винаги си заслужаваше да погледнеш панаира.

Редицата свършваше с маса, претрупана със стъкло и грънци. Повечето стоки съвсем очевидно бяха съвременни фалшификати, но едно мъничко синьо-зелено гърне със запечатан капак привлече вниманието на господин Пин. Той се обърна небрежно към продавачката.

— Този предмет. Какво представлява?

Зад масата бе застанала млада жена с многоцветна забрадка на главата.

— Сър! Това е фаянсово гърне от Омбос в Древен Египет. Било е открито в дълбок гроб, под тежка каменна плоча, до костите на висок мъж с крила.

Господин Пин повдигна едната си вежда.

— Наистина? А имате ли този чуден скелет?

— Уви, не. Костите били пръснати от възбудената тълпа.

— Колко удобно. А гърнето — не е ли било отваряно?

— Не, сър. Мисля, че съдържа джин или пък някакво проклятие. Купете го, отворете го и вижте сам!

Господин Пин взе гърнето и го завъртя в дебелите си бели пръсти.

— Хм — промърмори той. — Изглежда странно тежко за размерите си. Може би сгъстена магия… Да, този предмет донякъде ме интересува. Каква е цената?

— За вас, сър — сто лири.

Господин Пин се изкиска от сърце.

— Аз наистина съм богат, скъпа моя; но и с мен не бива да се шегуват. — Той щракна с пръсти, чу се тракане по грънците, драскане по плата и нещо невидимо бързо се изкатери нагоре по един от прътите, които поддържаха масата, изтича през платнището и леко скочи на гърба на жената. Тя изпищя. Господин Пин не откъсна поглед от гърнето в ръката си.

— Пазаренето е хубаво нещо, скъпа моя, но човек винаги трябва да тръгва от разумна цена. А сега защо не предложиш друга сума? Моят асистент, господин Симпкин, с готовност ще потвърди, ако цената ти си заслужава.

След няколко минути с посиняло лице и задушаваща се от хватката на невидимите пръсти около врата й жената изпелтечи една минимална сума. Господин Пин подхвърли няколко монети на сергията и си тръгна развеселен, отнасяйки находката на сигурно място в джоба си. Той напусна панаира и закрачи по улица „Полтри“ към колата си. Всеки, който му стоеше на пътя, биваше набързо помитан встрани от невидимата ръка.

Господин Пин намести туловището си в колата и даде сигнал на шофьора да тръгва. После, намествайки се на седалката, той заговори на въздуха.

— Симпкин.

— Да, господарю?

— Тази вечер няма да работя до късно. Утре е денят на Гладстон и господин Дювал организира вечеря в чест на нашия основател. За съжаление аз трябва да отида на този събор на скуката.

— Много добре, господарю. Малко след обяд пристигнаха няколко сандъка от Персеполис. Искате ли да започна да ги разопаковам?

— Искам. Сортирай и надпиши всичко по-маловажно. Не отваряй никой от пакетите, запечатани с червен пламък; тази маркировка означава голямо съкровище. Ще намериш и сандък с плочи от сандалово дърво — погрижи се за него; вътре има скрита кутия с детска мумия от дните на Саргон. Персийските митници стават все по-наблюдателни и моят агент трябва да става все по-изобретателен в контрабандата. Ясно ли е всичко?

— Ясно е, господарю. Ще изпълнявам старателно.

Колата спря пред златните колони и лъскави витрини на „Аксесоари Пин“. Задната врата се отвори и затвори, но господин Пин остана вътре. Колата потегли към движението на „Пикадили“. Малко след това в ключалката на предната врата на магазина издрънча ключ. Вратата се отвори, после леко се затвори.

Няколко минути по-късно на четвърто и пето ниво около къщата се издигнаха предупредителни възли, усукаха се над нея и се затвориха. „Аксесоари Пин“ бе защитена за нощта.

 

 

Вечерта напредваше. Движението по „Пикадили“ намаля и покрай магазина минаваха малко пешеходци. Фолиотът Симпкин хвана един извит прът с опашката си и издърпа дървените капаци над витрините. Единият леко изскърца, докато се затваряше. С възклицание на досада Симпкин стана видим и се появи в малка светлозелена форма, с криви крака и превзето изражение. Намери една тенекия зад тезгяха и протегна опашка да смаже пантата. После премете пода, изпразни кошчетата, оправи витрината с манекените и след като магазинът бе достатъчно чист според него, издърпа няколко големи сандъка от задната стаичка.

Преди да се заеме със задачата си, Симпкин провери още веднъж магическата алармена система много внимателно. Преди две години един зъл джин бе успял да се вмъкне, докато той бе на стража и много ценни предмети бяха унищожени. Той извади късмет, че господарят му бе простил, а изобщо не го заслужаваше. И въпреки това споменът за наказанията все още разтреперваше същността му. Това не трябваше да се случва никога повече.

Възлите бяха цели и вибрираха предупредително, като се приближеше до стените. Всичко бе наред.

Симпкин отвори първия сандък и започна да маха опаковъчната вата и стърготини. Предметът, който извади най-напред, бе малък и опакован в насмолена хартия; с обиграно движение махна хартията и огледа предмета несигурно. Представляваше странна кукла, направена от кост, слама и черупки. Симпкин надраска няколко реда в дневниците с едно дълго гъше перо. Средиземноморски басейн, на около 4000 години. Само антикварна стойност. Незначителна стойност. Постави я на тезгяха и продължи да рови.

Времето течеше. Симпкин бе на предпоследния сандък. Беше натъпканият със сандалово дърво и той внимателно бърникаше около него в търсене на контрабандната мумия, когато за пръв път чу тътнещите звуци. Откъде идваха? Уличен шум? Не — спряха и започнаха твърде внезапно. Може би далечна гръмотевица?

Шумът стана по-висок и обезпокоителен. Симпкин остави перото и се заслуша с леко наклонена на една страна кръгла глава. Странни, непоследователни трясъци… накъсани от тежки, тъпи удари. Откъде идваха? Някъде извън магазина, това бе очевидно, но от коя посока?

Той скочи на крака и приближавайки предпазливо най-близкия прозорец, леко повдигна кепенците. Зад охранителните възли „Пикадили“ бе тъмен и празен. В къщите отсреща светеха няколко лампи, а движението бе слабо. Не виждаше нищо, което да обясни звуците.

Заслуша се отново. Сега бяха по-силни; всъщност, сякаш идваха някъде зад него, от вътрешността на сградата… Симпкин спусна кепенците, опашката му свистеше неспокойно. Отдръпна се леко, протегна се зад тезгяха и измъкна една голяма неравна бухалка. Стискайки я в ръка, той отиде бавно до склада и надзърна вътре.

Всичко в стаята изглеждаше нормално: претъпкана със сандъци, кашони и рафтове с артефакти, които се подготвяха за излагане на витрините или за продажба. Електрическата крушка на тавана нежно бръмчеше. Симпкин се върна в магазина, мръщейки се озадачено. Шумовете бяха станали доста силни — нещо някъде се трошеше. Дали да не осведоми господаря? Не. Неразумна мисъл. Господин Пин не обичаше да го безпокоят излишно. Най-добре беше да не го тревожи.

Още един отекващ трясък и шум от счупено стъкло; за пръв път вниманието на Симпкин бе привлечено към дясната стена на магазина, която бе непосредствено между него и магазин за колбаси и вино. Много странно. Той пристъпи напред да проучи. В този момент се случиха три неща.

Половината стена избухна навътре.

Нещо огромно пристъпи в стаята.

Всички светлини в магазина угаснаха.

Вкаменен на средата на пода, Симпкин не виждаше нищо — нито на първо ниво, нито на някое от другите четири, до които имаше достъп. Внезапна леденостудена тъмнина бе обгърнала магазина и дълбоко в нея нещо се движеше. Чу стъпка, после ужасяващ трещящ шум откъм античния порцелан на господин Пин. Последва още една стъпка, а после късане и порене, което можеше да идва единствено откъм закачалките с костюми, които Симпкин бе окачил толкова внимателно тази сутрин.

Професионалната обида надделя над страха му: изстена ядно и вдигайки бухалката, случайно я удари в тезгяха.

Стъпките спряха. Усети, че нещо се взира в него. Симпкин замръзна. Тъмнината го обгръщаше.

Огледа се бързо напред-назад. По памет знаеше, че се намира само на няколко метра от най-близкия прозорец с кепенци. Ако сега тръгнеше назад, може би щеше да успее да го достигне преди…

Нещо в стаята пристъпи към него. Идваше с тежки стъпки. Симпкин започна да се оттегля на пръсти.

В средата на стаята се чу внезапен трясък на дърво. Той спря, трепвайки. Това бе махагоновият шкаф, който господин Пин толкова харесваше! Регентският период, с абаносови дръжки и лазурносиня украса! Каква ужасна катастрофа!

Насили се да се съсредоточи. Още само няколко метра до прозореца. Продължавай да вървиш… почти стигна. Тежките стъпки идваха след него, всяка една отекваше по пода.

Внезапно дрънчене и стържене на разкъсан метал. О — това вече беше прекалено! Сортирането на тези стелажи със защитни сребърни огърлици му беше отнело цяла вечност!

Възмутен, той отново спря. Стъпките сега бяха по-близо. Симпкин забързано се заклати малко по-далеч и опипом докосна металните кепенци. Усети предупредителното вибриране на възлите зад тях. Трябваше само да излезе през тях.

Но господин Пин го бе инструктирал да остане в магазина независимо от всичко и да го защитава с живота си. Вярно, че това не беше официална заповед, дадена от пентаграма. Такава не бе получавал от години. Така че можеше и да не се подчини, ако искаше… Но какво щеше да каже господин Пин, ако напуснеше поста си? Дори не искаше да мисли за това.

Провлачена стъпка зад него. Студен мирис на пръст, червеи и глина.

Ако Симпкин се бе подчинил на инстинктите си и бе подвил опашка и избягал, може би все пак щеше да се спаси. Можеше да счупи кепенците, да разкъса възлите и да падне навън на пътя. Но годините на охотно подчинение на господин Пин му бяха отнели инициативността. Бе забравил как да прави каквото и да е по собствена воля. Така че той не можеше да направи нищо друго освен да стои, да трепери и да надава дрезгаво писукане, което ставаше с все по-високи тонове, докато въздухът около него изстиваше като гроб и бавно се изпълваше с невидимо присъствие.

Той се сви назад към стената.

Точно над него се разби стъкло; усети го как се посипва на пода. Финикийските буркани за тамян на господин Пин! Безценни!

Нададе яростен крясък и в последния момент си спомни за бухалката в ръката си. Той замахна сляпо с всичка сила, удряйки срещу застрашителната тъмнина, която се спусна и го обгърна.