Джонатан Страуд
Окото на голема (18)

16

Орелът профуча надолу в нощта, завивайки стремително в силната буря. Над покривите, към самотното кръстовище, надолу към статуята, кацнах на ръба на пиедестала, където дъждът плющеше силно по камъка. Всичко си беше както преди минута или две. Но шпаньолът го нямаше.

— Куизъл? — Не последва отговор. Нищо освен воя на вятъра.

Секунда по-късно, настанен на шапката на конника, прегледах седемте нива. Шпаньолът не се виждаше никъде; нито имаше някакви джинове, дяволчета, магии или други магически следи. Улиците бяха пусти. Бях съвсем сам.

Чудейки се, аз се върнах на пиедестала и го подложих на малък оглед. Стори ми се, че открих неясно черно петно на камъка, горе-долу там, където бяхме седели, но беше невъзможно да се каже дали е било там и преди.

Внезапно се почувствах незащитен. Накъдето и да се обърнех на пиедестала, гърбът ми беше уязвим към нещо, което тихичко изпълзяваше от дъжда. Излетях рязко и описах спирала около статуята, а в ушите ми бучеше шумът от разбиването на дъждовните капки. Издигнах се нагоре над нивото на покривите, далеч от обсега на всичко дебнещо по улиците.

И тогава чух трясъка. Не беше хубав, отчетлив трясък — да кажем като трясъка на бутилка, счупена в нечия плешива глава. Повече звучеше сякаш някой огромен дъб в гората е бил изтръгнат и захвърлен небрежно настрана или сякаш цяла сграда е била нетърпеливо пометена встрани от пътя на нещо много голямо. С други думи нищо обещаващо.

И най-лошото, можех да определя посоката, от която идваше. Ако дъждът се изливаше малко по-шумно или пък трясъкът бе малко по-тих, може би щях да успея да сбъркам и смело да отида да разследвам в грешната посока. Но нямах този късмет.

Все пак, винаги съществуваше малката възможност Куизъл да е още жива.

Така че направих две неща. Първо, произведох още един пламък, надявайки се на чудото някой от другите стражи от групата да го забележи. Най-близкият, ако не ме лъжеше паметта, беше един фолиот, базиран някъде по-надолу около „Черинг крос“. Той представляваше мършав индивид, лишен от храброст и инициативност, но всяко подкрепление сега щеше да е добре дошло, дори и само като пушечно месо.

Тръгнах на север на височината на комините, по пътя, откъдето бе дошъл звукът. Насочвах се към квартала с музеите. Летях толкова бавно, колкото е възможно на един орел, без да падне от въздуха^[1]. През цялото време оглеждах сградите отдолу. Районът беше пълен с луксозни магазинчета, малки, тъмни, дискретни. Старите изрисувани табели над вратите загатваха за удоволствията вътре: огърлици, топове коприна, джобни часовници със скъпоценни камъни. Златото определено преобладаваше в района, както и диамантите. Точно на тези места магьосниците идваха да си купуват онези малки допълнения, които подчертаваха статуса им. Богатите туристи също се тълпяха тук.

Страхотният трясък не се повтори; всички витрини на магазините изглеждаха напълно здрави, малките им светлинки горяха, дървените табели скърцаха от вятъра.

Дъждът падаше навсякъде около мен, долу по улиците. На места камъните бяха изчезнали под водната повърхност, която сега изглеждаше на точици. Нямаше и следа от никой, нито смъртен, нито някой друг. Едва ли не летях над призрачен град.

Пътят малко се разшири и минаваше от двете страни покрай малък кръг трева и хубави цветя. Гледката изглеждаше нелепо на тясната уличка, някак си не на място. После се забелязваха старият пречупен пилон в средата на тревата, знаменцата, скрити сред цветята, и се разбираше предназначението му^[2]. Властите на Лондон винаги ги е бивало в това да дават пример на обикновените, въпреки че през последните години телата на престъпниците биваха окачвани само в района на затвора, около Тауър. (Считаше се, че иначе отблъскват туристите.). Тази нощ мястото изглеждаше доста обрулено от вятъра и наводнено, но това, което ме заинтригува и ме накара да опиша кръг преди да кацна на пилона, бяха следите в тревата.

Отпечатъци от стъпки и то какви. Огромни. Леко наподобяваха шпатула, с отпечатък от по един отделен пръст на по-широкия край. Пресичаха тревния кръг от единия край до другия, а всеки отпечатък бе потънал дълбоко в почвата.

Изтръсках влагата от перата на главата си и почуках с нокти по пилона. Идеално. Просто идеално. Врагът ми не само беше тайнствен и силен, а също и голям и тежък. Нощта ставаше все по-хубава и по-хубава.

Проследих посоката на стъпките с орловия си поглед. Първите стъпки оттатък тревата все още бяха частично видими, както се виждаше от разхвърляните следи натрупана кал. След това изчезваха, но бе ясно, че нито един от магазините и от двете страни не беше пострадал от вниманието на мародера. Жертвата ми очевидно отиваше другаде. Полетях и продължих по пътя. Улица „Джибит“ свършваше при широк булевард, който се простираше наляво и надясно в мрака. Право насреща имаше висока, внушителна ограда от метални пръти, всеки от които по шест метра висок, пет сантиметра дебел и от твърдо желязо. Оградата имаше двойна порта, която висеше отворена. Всъщност, за да бъдем точни, висеше отворена на близката улична лампа заедно със солидно количество от прътите около нея. В оградата зееше огромна крива дупка. Нещо я беше разкъсало на две в бързината си да се вмъкне вътре. Колко е хубаво да си толкова нетърпелив. За разлика от нещото, аз се приближих с изключителна неохота, летейки бавно през улицата.

Кацнах на едно изкривено парче от метала. Зад унищожената порта имаше широка алея, водеща до огромни стълбища. Над последните се издигаше гигантски портал от осем внушителни колони, прикрепени към огромна сграда, висока като замък, еднообразна като банка. Разпознах я по старостта: легендарния Британски музей. Простираше се встрани и в двете посоки, крило до крило, по-далеч, отколкото можех да видя. Имаше размерите на огромен блок^[3].

Дали само аз си мислех така, или мястото наистина бе доста голямо? Орелът енергично разроши перушината си, но нямаше как да не се почувства сравнително малък. Обмислих положението. Нямаше да получа награда, ако познаех защо непознатият, едрокрак и очевидно доста силен враг беше дошъл тук. Музеят съдържаше достатъчно материал за унищожаване, че да го държи зает в продължение на цяла седмица. Който и да искаше да предизвика неудобство на британското правителство, беше направил добър избор и съвсем спокойно можеше да се каже, че жалката кариера на господаря ми нямаше да продължи много дълго, ако мародерът продължеше работата си без прекъсване през нощта.

Което, разбира се, означаваше, че трябваше да го последвам вътре^[4].

Орелът се плъзна напред по въздуха, ниско над алеята, нагоре над стъпалата и кацна между колоните на портала. Отпред се намираше огромната бронзова врата на музея; типично за нея, жертвата ми бе предпочела да я пренебрегне и вместо това си беше пробила път през солидната тухлена стена. Това не бе стилно, имаше впечатляващото качество да ти разбърква вътрешностите и това ме накара да прекарам няколко минути зает с очевидно забавящи тактики, като например внимателно да проверявам чакъла при портала за опасности.

Дупката в сградата зееше голяма и черна. От почтено разстояние надникнах вътре в някакво фоайе. Всичко беше неподвижно. Нямаше движение на никое ниво. Бъркотия от разбито дърво и зидария и един натрошен знак, весело заявяващ „ДОБРЕ ДОШЛИ В БРИТАН“ показваше къде нещото решително си бе проправило път. Във въздуха се носеше гъст прахоляк. Стената вляво бе разбита. Заслушах се напрегнато. В далечината на фона на барабаненето на дъжда ми се стори, че чух звука от трошенето на безценни антики.

Запратих още един пламък към небето, в случай че фолиотът кръшкач решеше да погледне в моята посока. После се промених и пристъпих в сградата.

Свирепият минотавър^[5] се огледа царствено из разрушеното фоайе. От ноздрите му излизаше пара, ръцете му с орловите нокти бяха свити, копитата риеха в мръсотията. Кой смееше да го предизвика? Никой! Е, защото както се очакваше, в стаята нямаше никой. Добре. Чудесно. Значи трябваше да пробвам в следващата. Няма проблем. Поемайки си дълбоко дъх, минотавърът предпазливо мина на пръсти през останките от разбитата стена. Той надникна много внимателно през дупката.

Мрак, барабанящ по прозорците дъжд, навсякъде по пода лежаха пръснати амфори и финикийски гърнета. А някъде отдалеч се разнесе трясък на стъкло. Врагът все още беше няколко стаи напред. Добре. Минотавърът пристъпи смело през дупката.

През следващите няколко минути последва една доста мудна игра на котка и мишка, като тези действия се повториха няколко пъти. Още една стая, празна, звуците се чуваха далеч напред. Мародерът продължаваше по своя весел път на разрушение; аз се влачех несигурно по следите му, не толкова енергично, колкото бих могъл, за да го настигна. Ще си призная, че това не беше традиционното перчене на Бартимеус. Наречете ме прекалено предпазлив, но съдбата на Зино не напускаше ума ми и се опитвах да измисля някакъв железен план да не бъда убит.

Заради степента на разрушенията, през които минавах, ми изглеждаше невероятно да си имам работа с човешка сила, така че какво ли можеше да е? Африт? Възможно, но странно нетипично. Очакваше се афритите да използват множество магически атаки — детонации и пламъци от висок клас, например, — а тук нямаше свидетелство за нищо друго освен чиста и брутална сила. Марид? Същото положение, а и със сигурност щях да съм усетил магическото им присъствие досега^[6]. Но не виждах нищо познато. Всички стаи бяха мъртви и студени. Това съвпадаше с предишните нападения: изобщо не изглеждаше да има замесени духове.

За да съм напълно сигурен, изпратих напред един малък магически импулс през следващата назъбена дупка, от която идваха силни шумове. Зачаках да се върне по-слаб (ако пред мен нямаше нещо магическо) или по-силен (ако там се таеше и чакаше нещо силно).

За мой ужас той изобщо не се върна.

Минотавърът замислено потърка муцуна. Странно и бегло познато. Бях сигурен, че съм виждал този ефект някъде преди това.

Заслушах се към дупката; отново единствените шумове бяха далечни. Минотавърът се промъкна през нея…

И се озова в огромна галерия, двойно по-висока от другите стаи. Дъждът блъскаше по високите правоъгълни прозорци много нагоре на всяка страна и отнякъде в нощта, вероятно от някоя далечна кула, неясна бяла светлина освети съдържанието на залата. Представляваше стая, пълна с древни статуи с колосални размери, всичките обвити в сенки: двама асирийски джинове-охранители на входа — крилати лъвове с човешки глави, които някога бяха седели пред портите на Нимрод^[7]; пъстър сбор от египетски богове и духове, издялани от дузина видове цветен камък, на които бяха дадени глави на крокодил, котка, ибис и чакал^[8]; огромни, издялани от камък образи на свещения бръмбар скарабей; саркофази на отдавна забравени свещеници; и най-вече фрагменти от монолитните статуи на великите фараони — натрошени лица, ръце, тела, длани и крака, намерени погребани под пясъците и пренесени от ветроходи и параходи до сивите земи на севера.

В друга ситуация можех да направя една носталгична обиколка в търсене на образите на отдавнашни приятели и господари, но не му беше сега времето. В средата на залата бе проправен празен коридор; няколко от по-малките фараони бяха разпилени настрана и лежаха като кегли на възмутителни купчинки по краищата, а няколко от боговете бяха в по-голяма близост един до друг, отколкото би им харесало приживе. Но ако тези не бяха причинили много трудности, то някои от по-големите статуи явно бяха оказали повече съпротива. Насред залата и точно на пътя на врага се издигаше гигантската фигура на Рамзес Велики в седнало положение, висока повече от трийсет стъпки и издялана от твърд гранит. Върхът на украшението на главата му леко се клатеше; от тъмнината отдолу долитаха леки стържещи звуци, загатвайки, че нещо се опитваше да отмести Рамзес от пътя си^[9].

Дори и някой утуку^[10] след няколко минути би разбрал, че най-лесно щеше да е да заобиколи нещо толкова голямо и просто да продължи пътуването си. Но моят враг се напъваше със статуята като малко кученце, което се опитва да вдигне бедрената кост на слон. Така че, вероятно, (една положителна мисъл) противникът ми беше много глупав. Или, вероятно (тази е по-малко положителна), просто беше амбициозен — имаше намерение да причини максимални разрушения.

Както и да е, очевидно за момента той беше доволен от себе си. А това ми даваше възможност да хвърля един по-близък поглед на това, срещу което се изправях.

Без да издава звук, минотавърът заситни през тъмнината в залата, докато стигна до един висок саркофаг, който засега беше непокътнат. Той надникна иззад него, към основата на статуята на Рамзес. И се намръщи недоумяващо.

Повечето джинове имат идеално нощно зрение; това е едно от безбройните неща, чрез които превъзхождаме човеците. За нас тъмнината няма голямо значение — дори и на първо ниво, което и вие виждате. Но сега, въпреки че се разходих и по другите нива със скоростта на мисълта, разбрах, че няма да мога да проникна в дълбокото тъмно петно в основата на статуята. То се раздуваше и свиваше по ръбовете си, но на седмо ниво си оставаше все толкова непроницаемо, както на първо. Каквото и да караше Рамзес да се тресе, беше дълбоко навътре в тъмнината, а аз изобщо не можех да го видя.

Обаче със сигурност можех грубо да преценя къде стои и тъй като то бе достатъчно добро да остане неподвижно, счетох, че е дошло времето за изненадваща атака. Огледах около себе си за подходящ снаряд. В едно стъклено шкафче наблизо имаше странен черен камък с неправилна форма, достатъчно малък, за да го вдигна, но и достатъчно голям, за да цапардоса хубавичко някой африт по главата. От едната страна имаше много драсканици, които нямах време да чета. Вероятно представляваха списък с правила за посетителите на музея, понеже явно беше написано на два или три езика. Както и да е, това щеше да свърши работа.

Внимателно и тихо минотавърът вдигна стъкленото шкафче от пода, отхлупвайки камъка и после отново го постави долу, без да издава звук. Погледна отново: тъмнината все още се подуваше агресивно в краката на Рамзес, но статуята си оставаше неподвижна. Добре.

След навеждане и изправяне камъкът се озова в мускулестата ръка на минотавъра, след което се насочих обратно през галерията в търсене на подходяща удобна позиция. Един дребничък фараон привлече погледа ми. Не го разпознах: не може да е бил от по-запомнящите се. Дори и неговата статуя имаше леко извинително изражение. Но седеше високо върху гравиран трон на върха на платформа и скутът му изглеждаше достатъчно голям, за да може там да седне един минотавър.

Все още с камъка в ръка, аз заподскачах, първо на платформата, после на трона и после на скута на фараона. Надзърнах над рамото му; идеално — сега бях на един хвърлей от пулсиращата тъмнина и достатъчно високо, за да получа подходяща траектория. Напрегнах козите си крака, издух бицепси, изпръхтях за късмет и метнах камъка нагоре и напред като от древен катапулт.

За секунда или две надписът на повърхността му проблесна на светлината от прозорците, после падна право надолу пред лицето на Рамзес, надолу към основата на статуята и в центъра на черната мъгла.

Дан! Удар на камък в камък, скала в скала. Малки черни парченца се разлетяха от мъглата във всички посоки, иззвънявайки по мазилката и напуквайки стъклата.

Е, бях ударил нещо и то беше твърдо.

Черният облак завря като от внезапна ярост. Накратко, отдръпна се; зърнах нещо много голямо и солидно в средата му, размахвайки гигантска ръка наоколо в безсмислена ярост. После облакът отново се затвори и се изду, обвивайки най-близките статуи сякаш търсеше извършителя на престъплението на сляпо.

Ако трябва да съм точен, героичният минотавър се стараеше да не се набива на очи: клечах колкото се може по-свит в скута на фараона и надзъртах през една пукнатина в мрамора. Дори рогата ми бяха леко увиснали, за да не се изложа на показ. Видях как сега тъмнината се раздвижи, защото нещото вътре бе започнало да търси: рязко се отмести от основата на Рамзес, пулсирайки към близките статуи. Прозвуча поредица от тежки удари: шумът от невидимите стъпки.

При все, че ще е вярно, ако кажем, че надеждите за първото ми нападение не бяха много големи, тъй като противникът ми можеше да разбива здрави стени, аз все пак бях малко разочарован, че камъкът не бе свършил нищо повече от това да го удари. Но пък ми бе дал един бегъл поглед върху съществото вътре и понеже — ако не можех да го унищожа — една от задачите ми беше да събера информация за мародера, това си струваше да се продължи. Един малък камък бе направил малка трапчинка в тъмнината… Щом това беше така, какво ли щеше да направи един голям камък?

Обемистият облак се отдалечаваше, за да разследва една подозрителна група статуи на отсрещната страна на залата. Извънредно внимателно минотавърът се смъкна от скута на фараона и тръгна на кратки прибежки от едно скрито място към друго, през галерията към огромния торс от пясъчник на друг фараон край стената^[11].

Торсът беше висок — около петнайсет стъпки. Наврях се в сянката зад него, грабвайки пътьом една малка погребална урна от съседна стойка. След като се скрих както трябва, проврях косматата си ръка навън и метнах урната на земята на около десет стъпки от мен. Счупи се със задоволително силен трясък.

Моментално, сякаш бе очаквал точно такъв звук, тъмният облак смени позицията си и бързо се насочи в посока на шума. Прозвучаха нетърпеливи стъпки; протегнаха се черни търсещи пипала, удряйки статуите, покрай които минаваха. Облакът се приближи до разбития съд; тук той спря, издувайки се неуверено.

Беше точно на мястото. През това време минотавърът се бе покатерил до половината на пясъчния торс, бе подпрял гърба си на стената отзад и буташе статуята с цялото могъщество на сцепените си копита. Торсът веднага се раздвижи, клатейки се напред-назад, издавайки лек стържещ звук^[12]. Черният облак долови шума и се втурна към мен.

Но не достатъчно бързо. С едно последно залюляване центърът на тежестта на торса са премести безвъзвратно; падна долу, просвистявайки през тъмната зала, и фрасна облака.

Силата на удара пръсна облака на милиони малки облачета; те се разпръснаха във всички посоки.

Отскочих и леко се приземих встрани. Обърнах се усърдно и огледах сцената. Торсът не лежеше плътно на земята. Беше се спукал по средата; горният му край стърчеше на няколко фута от пода, сякаш облегнат на нещо голямо.

Внимателно се приближих към него. От мястото си не можех да видя какво лежеше в кома отдолу. Все пак изглежда бях успял. След няколко секунди щях да мога да си тръгна, да дам знак на момчето и да се приготвя за освобождаването си.

Примъкнах се по-близо; наведох се да погледна зад статуята.

Една гигантска ръка, по-бърза от мисълта, се изстреля и ме сграбчи за косматия крак. Беше синьо-зелена, имаше три пръста и палец, бе твърда и студена като надгробен камък. По нея протичаха вени като по мрамор, но пулсираха от живот. Захватът смаза същността ми като менгеме. Минотавърът измуча от болка. Трябваше да се променя, да измъкна същността си от юмрука, но ми се виеше свят — не можех да се концентрирам достатъчно дълго, за да го направя. Разпростря се ужасяваща студенина и се обви около мен като одеяло. Усетих как пламъкът ми гасне, енергията изтичаше от мен като кръв, капеща от рана.

Минотавърът се залюля, рухна на пода като празна марионетка. Навсякъде около мен беше студената самота на смъртта.

После, неочаквано, каменната китка се прегъна, хватката се отпусна; тялото на минотавъра бе запратено високо във въздуха, описвайки грозна дъга, след което се блъсна в близката стена. Без малко да загубя съзнание; паднах с трясък на пода долу.

Останах там за момент, заслепен, неразбиращ. Чух стържещи звуци, сякаш пясъчният торс се надигаше, но не направих нищо. Усетих как подът се разтресе, сякаш онзи торс бе набързо отхвърлен настрана, но не направих нищо. Чух първо един, после още един — тежки удари, сякаш огромни каменни крака се изправяха, но пак не направих нищо. А през цялото време отвратителният изгарящ мраз от докосването на огромната ръка бавно изчезваше и пламъкът ми се разгаряше наново. И сега, когато големите каменни крака се движеха целенасочено към мен и усещах как нещо ме фиксира със студена решителност, си бях възвърнал достатъчно енергия, за да действам.

Отворих очи, видях надвиснала сянка.

С едно измъчено усилие на волята минотавърът за пореден път се превърна в котка; котката скочи високо във въздуха, встрани от пътя на падащия крак, който се вряза дълбоко в пода. Котката се приземи малко встрани, с настръхнала козина и щръкнала като четка за тоалетна опашка; тя нададе вой и отново отскочи.

При отскачането погледна настрана и успя да види противника цялостно.

Черните облачета вече бяха започнали да се събират около него, като живачни капки, оформяйки неизменния прикриващ покров на съществото. Но беше останало достатъчно непокрито да го видя изложено на лунната светлина, проследявайки движенията ми с рязко обръщане на главата.

На пръв поглед изглеждаше сякаш някоя от статуите в залата беше оживяла: огромна фигура, с груба хуманоидна форма и височина три метра. Две ръце, два крака, тежък торс, относително малка, гладка глава на върха на всичко това.

То съществуваше само на първо ниво; на другите — мрак, изцяло и напълно.

Котката се приземи на главата на Собек — крокодила бог — и се настани там за малко, съскайки предизвикателно. Всичко във фигурата излъчваше чуждо естество; чувствах как енергията ми се източваше само като го гледах.

Пристъпи към мен с изненадваща скорост. За част от секундата лицето му — доколкото приличаше на такова — бе осветено от светлината от прозореца и тук приликата с древните статуи свърши. Тези статуи бяха изящно гравирани, без изключение; в това египтяните бяха наистина добри, както и в набожността и строителството. Но освен размерите, най-фрапиращото в съществото беше видът му — груб и изкуствен. Повърхността на кожата му бе покрита с неравности: с буци, пукнатини и равни места, сякаш е било грубо оформено. Нямаше очи, нито коса. Където трябваше да има очи, имаше две кръгли дупки, които изглеждаха сякаш са били грубо пробити в лицето му с тъпия край на гигантски молив. Нямаше нос и само един голям разрез вместо уста, който висеше леко отворен, подобно на тъпа и ненаситна акула. А по средата на челото имаше овална форма, която знаех, че съм виждал и преди, не много отдавна.

Този овал беше сравнително малък, оформен от същото синьо-зелено вещество като останалата част от фигурата, но беше толкова сложен, колкото груби бяха лицето и тялото. Представляваше отворено око без клепачи или мигли, но със завършени напречно набразден ирис и кръгла зеница. А в центъра на зеницата, точно преди черното наметало да го обвие и скрие от погледа ми, зърнах проблясъка на тъмен интелект, който ме наблюдаваше.

Тъмната сила се втурна; котката подскочи. Зад себе си чух как Собек се пръсва на парчета. Приземих се на пода и се стрелнах към най-близката врата. Беше време да тръгвам; бях открил, каквото трябваше. Не се превъзнасях, че мога да направя нещо повече тук.

Някакъв изстрел мина над главата ми, удари се във вратата и я разби. Котката се хвърли през нея. Отзад идваха разтърсващите стъпки.

Намирах се в малка, тъмна стая, пълна с нежни етнически завеси и гоблени. Един висок прозорец в края ми обещаваше изход навън. Котката се втурна към него, с прибрани назад мустачки, свити плътно към главата уши и дращещи по пода нокти. Подскочи, после, в последния момент, се хвърли настрана с едно не съвсем котешко проклятие. Беше видяла греещите бели линии на високо устойчив възел зад прозореца. Магьосниците бяха пристигнали. Бяха ни запечатали вътре.

Котката описа един кръг в търсене на друг изход. Не намери никакъв. Проклети магьосници.

Врящ облак тъмнина изпълни рамката на вратата.

Котката се сви защитно, притискайки се към пода. Зад нея, по стъклата на прозореца, барабанеше дъжд.

За момент нито котката, нито тъмнината помръднаха. После нещо малко и бяло изригна от облака, прелитайки през стаята: крокодилската глава на Собек, изтръгната от раменете му. Котката отскочи встрани. Главата разби прозореца и изсъска при удара във възела. През дупката нахлу горещ дъжд, изпарявайки се при досега с бариерата; с него нахлу и внезапно течение. Гоблените и парчетата плат по стените се развяха.

Стъпки. Приближаваща се тъмнина, която се изду и изпълни стаята.

Котката пристъпи назад в един ъгъл, притискайки се в опит да стане възможно най-малка. Всеки момент онова око щеше да ме види…

Отново нахлу дъжд: краищата на гоблените изплющяха нагоре. Хрумна ми идея. Не много добра, но точно тогава не бях много придирчив.

Котката скочи върху най-близко висящия плат, нежен експонат, може би от Америка, изобразяващ квадратни хора сред море от стилизирана царевица. Тя се покатери, драскайки нагоре, където фини връзки я прикрепяха към тавана. Замахване с нокти — платът се откачи. Вятърът моментално го подхвана; отлетя навътре към стаята и се блъсна в нещо насред черния облак.

Котката вече беше на следващия гоблен и прерязваше вървите. После още един. След малко половин дузина парчета плат бяха запратени към средата на стаята, където танцуваха като бледи призраци сред вятъра и нахлуващия дъжд.

Съществото в облака бе разкъсало първия гоблен, но сега още един беше отвят върху него. От всички страни се подмятаха и въртяха парчета плат, обърквайки съществото, пречейки на погледа му. Видях как огромните ръце се размятваха, а гигантските крака се препъваха напред-назад из стаята.

Докато то беше заето с това, аз имах за цел да пропълзя другаде.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, понеже сега вече черният облак бе изпълнил стаята, а аз не исках да налетя на носещото смърт тяло вътре в него. Така че тръгнах бавно, прегърнал стените.

Бях стигнал на около половината път от вратата, когато съществото, очевидно достигнало до върховно безсилие, изгуби всякакво усещане за перспектива. Последва внезапно тропане на крака и страхотен удар по лявата стена. Отгоре се откърти мазилка и облак от прах и отломки падна в стаята и се смеси с вихрушката от вятър, дъжд и древни платове.

При втория удар стената се срина, а с нея и целият таван.

За частица от секундата котката остана неподвижна, с широко отворени очи, после се сви на защитно кълбо.

Миг по-късно десетина тона камък, тухли, цимент, стомана и разнообразна зидария се стовариха с трясък право върху мен, погребвайки стаята.