Боби Цанков
Тайните на мутрите (23) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 22
Красьо Черния

Зимата на 2007 година. По онова време еднолично управлявах дружество „Юнайтед медия“, в сянка, разбира се. Под шапката му бяха телевизиите „7 дни“ и Здраве ТВ. Работният ми ден започваше в 6:30 часа, когато вече бях в студиото, за да проконтролирам сутрешния блок, и свършваше около полунощ, когато стартираха прословутите SMS игри. Рядко намирах време да седна и да остана сам със себе си. В онзи ден раздадох задачите и тайно избягах до „Кемпински“.

Бях седнал в сладкарницата и разпалвах пурата си, когато телефонът ми звънна. Беше бившият финансов министър от правителството на НДСВ Милен Велчев.

— Охо, как си, г-н министър? — пошегувах се аз.

— Е, вече съм обикновен депутат, но, благодаря, добре съм — отвърна той. — Ти нали си в „Японския“ в момента?

— Да, да не си видял колите отвън? Ела да пием по нещо, ако си наблизо — поканих го аз.

— Не, не, имам работа, обаче един човек е в сладкарницата през една маса от теб и ми звънна, защото знае, че сме приятели — каза Милен. — Можеш ли да поговориш с него?

— Разбира се, твоите приятели са и мои — отговорих. — Кой е той?

— Краси се казва, много голям пич — каза Велчев. — Сега ще му кажа да дойде при теб.

Затворих телефона, а аз се огледах кой ли иска толкова да се запознае с мен, че чак звънка на Милен Велчев. След около минута към масата се приближи не много висок, но набит мъж, около 26–27-годишен. Беше облечен в синкава риза на петна, разкопчана до трето копче, и дънки. Направиха ми впечатление и обувките му, защото бяха от крокодилска кожа.

— Здрасти, аз съм приятелят на Милен — каза Красьо с усмивка.

— Приятно ми е, Боби — отговорих, като му подадох ръка.

— Красимир се казвам, може ли да седна?

— Разбира се, заповядай — поканих го аз.

— Виждам, че си любител на пурите, чакай малко — каза той и извади телефон верту. Набра някого и каза: „Донеси една кутия в сладкарницата.“ — Понеже много съм те слушал по радиото и ме кефиш, ще ти направя подарък. — Докато ми казваше това, до масата дойде шофьорът му. Изненадах се, та това беше Цецо Близнака, който возеше преди години главния прокурор Филчев.

— А, Цеци, как си, бе? — зарадвах се аз, тъй като не го бях виждал поне пет години, от времето, когато беше командирован от НСО при мен.

— Благодаря, добре съм. Сега съм при Краси. Много добър началник е — натегна се той.

Красьо взе кутията „Кохиба“ от ръката му и ми я подаде.

— Това е в знак на уважение към теб. Сега искам да поговорим за нещо — започна Красьо по същество. — Моето гадже е певицата Магда. Колко да ти дам, за да пускаш по-често нейните песни по твоето радио?

По онова време КРС беше върнала лиценза на радио „Хит 7“ и отново водех за развлечение от време на време.

— Глупости, нищо няма да ми даваш — отвърнах с изненада аз. — Ще я пускам по-често, нищо не ми коства.

— Аз по принцип съм от Плевен, но поне половината от седмицата прекарвам в София, така че дай да разменим телефони, може да се виждаме, да хапваме…

— Добре, разбира се — казах аз и му дадох номера на телефона си.

След тази среща често се сещах за Красьо, пушейки от подаръка му. Тогава не подозирах, че това е човекът, който подрежда списъците с висши магистрати в държавата. Мина някъде около месец, наближаваше Коледа. Беше дълга поредица от почивни дни, а аз бях в ефир. Включвах слушатели по телефона и пусках песни по техен избор. Когато включих поредния слушател, гласът му ми се стори познат. Поиска песен на Магда, а аз я пуснах и се избъзиках в ефир, че когато чуя името Магда, ми се допушва пура. След около тридесет секунди звънна мобилният телефон, пишеше „Краси“.

— Бобка, позна ли ме в ефир, братчето ми? — започна Красьо превъзбуден.

— Честно, не, но сега зацепих — отговорих му аз, смеейки се. — Как си, Краси?

— Дойдох в София да напазарувам подаръци от Сити центъра. Ти докога си там, айде след два часа да хапнем в „Кемпи“ — предложи той.

— ОК, договорено — отговорих и продължих с предаването.

Веднага щом свърши ефирът ми, минах през нюзрума на „7 дни“ и им парафирах реда на новините. Оттам отидох директно в „Японския“. Влязох в сладкарницата и видях Краси да пие кафе с двама мъже около 50-те, облечени с костюми. Махнах му и седнах през няколко маси, за да не му преча на срещата.

— Бобка, ела, бе — провикна се той в пълното заведение.

— Не искам да ти прекъсвам разговорите — казах аз.

— Няма проблем, това са едни приятели — каза Красьо. — Дадох им подаръците за Коледа, тъкмо си тръгваха.

Щом чуха това, и двамата станаха, като уважително пожелаха весели празници.

— Ако закъсаш някога, това са хората, които решават проблемите — каза той със съзаклятнически поглед.

— Е, аз приключих вече с проблемите — отговорих му.

— Това е за теб — каза Красьо и ми подаде малка кутийка.

— Благодаря ти — отвърнах и прибрах кутийката в джоба си, без да я отварям. — Аз идвам директно от радиото и нищо не съм подготвен, но ще почерпя тук.

— Глупости, няма проблем — каза той.

Хапнахме заедно за около час. Говорихме си за общи приятели. Красьо прояви голям интерес около дружбата ми с Тони Клюна. Разпитваше ме за разни стари случки. Изненадах се, че знае толкова много неща. По едно време се изпусна: „Ако не бях аз да реша нещата в Плевен…“

Но после смени рязко темата, сякаш се притесни. Когато се прибрах, хвърлих кутийката с подаръка някъде вкъщи. След около седмица се присетих да я отворя и се впечатлих. Красьо ми бе подарил златни ръкавели.

През следващите няколко месеца не се чухме с Черния. През април аз реших да опитам нещо в телевизионната сфера, за което другите в България не се бяха сетили. Наредих на секретаря ми по това време Веско да организира срещи с лидерите на политическите партии, на които им предложих да имат свои платени предавания по „7 дни“. Първи прие предложението Стефан Софиянски. Последваха го ДСБ на Костов, земеделците на Личев, както и Христо Ковачки. Изненадах се, когато царят ми каза: „Аз пари не давам, но има кой да ти даде.“ Замислих се какво ли искаше да каже и дали вече не е изкуфял съвсем. На другия ден дойде отговорът, но не беше сам, водеше и Магда със себе си.

— А! С теб ли имам среща? — изненадах се искрено аз.

— Да — отговори Красьо със задоволство. — Запознай се с приятелката ми — и ни представи с Магда.

— Царят каза, че имало кой да плаща — започнах по същество аз.

— Е, какво да се прави, длъжник съм му за много неща — каза Черния и извади една пачка от столевки. — Това са 10 000 за начало.

— Ама, чакай — изненадах се. — Трябват много по-малко, 3600 лева за месеца.

— Абе, дават ли ти, вземай — каза той и бутна парите към мен. — Другите са за теб.

— Човек, не може така — казах и се обадих на счетоводителката Мариана. — Ще ги заприходим на сметката на НДСВ и като свършат, ще ти кажа.

Минаха два-три месеца, а Красьо пак дойде и плати за още предавания напред. Тогава се чудех какво ли толкова са направили жълтите за него, та да им угажда на масрафите така.

През 2009 година се чух само веднъж с Черния. Беше около Нова година, да си честитим. Направи ми впечатление възпитанието му. Каза „специални поздрави вкъщи“, макар че не познаваше семейството ми.

Както се знае в общественото пространство, аз имам само едно дело, което остана от поредицата „Кържевски“ дела срещу мен. Наричам ги така, защото всичките ми ги образува Славчо Кържев, когато отказах да му дам 10 000 долара в нощния бар на хотел „Хемус“, но за тази история в някоя от следващите глави. Та по това дело, след 5-годишни отлагания не по моя вина, държа да отбележа, аз най-накрая дадох своите обяснения. Истината за радио „Спорт“ излезе наяве и изплува името Манол Велев като организатор на цялата афера. След това през юни делото спря, тъй като се сдобих с изборен имунитет. През този период мои хора от Софийския районен съд ми казаха, че някакъв непознат човек им е поискал делото и се е запознал подробно с моите обяснения. Учудих се, тъй като това е крайно странно. След около седмица получих отговор на питанките, които се бяха породили в главата ми.

Бях спрял с бронирания си джип на една софийска улица. Бях сам, тъй като имах среща с един кандидат-депутат от друга партия и не исках никой да знае за нея. Докато чаках, към колата се приближи мъж на възраст около 50 години, облечен в черен панталон с ръбове, фланелка по него и тъмни очила. Стоеше до дясната врата и ми правеше знак да сваля прозореца, а аз му показах да отвори вратата, тъй като бронираните прозорци се свалят бавно и не ми се чакаше.

— Добър ден, господин Цанков. Изпраща ме при вас един приятел от Плевен — каза мъжът.

— От Плевен ли? — не зацепих веднага аз. — Как се казва?

— Краси Георгиев му е името — отговори човекът. — Може ли да се кача?

— Да, заповядай — казах с истинска изненада в гласа.

— От два дни чакам да направя контакт с вас, но сега е най-подходящ моментът, обикновено не оставате сам — започна той.

— За какво става дума? Краси не ми се е обаждал… — поинтересувах се.

— Ами, той в момента е на разработка и избягва да говори лично с когото и да било, но ме изпрати да ви предам нещо и да предложа помощ — обясни любезно мъжът.

— Слушам — казах аз и загасих двигателя.

— Предпочитам да пуснете по-силно музика в колата, докато разговаряме — предложи той.

— Добре — казах и пуснах някакъв диск, който шофьорите бяха сложили в чейнджъра. — Какво става?

— Срещу вас тече едно дело, по което сте дали показания — каза той. — Разобличили сте Манол Велев в пране на пари и измами.

— Да, известно ми е — отвърнах със задоволство, — но не разбирам какво общо има Краси с това.

През юни още не беше избухнала аферата „Красьо с ланците“ и аз не знаех за неговите познанства и възможности.

— Ами, той има позиции в тези среди — заобяснява мъжът. — Миналата седмица с него се е свързала Весела Лечева. Поискала е от него съдействие да разговаря със съдия Ангелов, който ви съди.

— Ха! И? — прекъснах го с изненада аз.

— Ами, Лечева предложила 50 000 лева на Краси, ако може с тях да купи съдията. Единственото, което иска тя, е да не бъде призоваван на разпит Велев, както и да бъде прикрито престъплението, което е извършил. Лечева иска вие да бъдете осъден и да падне вината върху вас.

— Не мога да повярвам — казах аз с учудване.

— Вижте, господин Цанков, нищо не е решено все още — каза пратеникът, за да ме успокои. — Просто Краси ме изпрати да ви предупредя, че ще разговаря със съдията, и пак ще поговорим след това.

Минаха десетина дни. Много мислих през това време за всяка дума, която чух. Анализирах в главата си, сетих се как някакъв човек е чел показанията ми и картинката се подреди малко от малко. Съвсем умишлено сядах да пия кафе сам, без гардовете си, за да дам възможност на тайнствения пратеник да седне при мен. И точно това се случи. Бях в едно скрито кафене в „Стрелбище“, когато при мен дойде същият мъж.

— Добър ден! — поздрави той. — Аз имам информация за вас.

— Заповядай, седни! — поканих го.

— Вижте, Краси ме праща да ви предам, че съдията е приел офертата от 50 000 лева — каза пратеникът. — Има само един вариант за действие.

— Хм… Какъв е той? — попитах аз.

— Ами, трябва да предложите повече от тези пари — отговори той. — Само тогава можете да се спасите от съдия Ангелов. Ако не е през Краси, Лечева ще оферира през някой друг. Така поне имате ход за действие.

— Драги, ти идваш и ми казваш, че ако не дам пари на Краси, ще бъда осъден, така ли — повиших тон, защото много се вбесих.

— Вижте, не е нужно да се ядосвате. Ако господин Георгиев не ви приемаше като приятел, щеше да изпълни поръчката и вие дори нямаше да подозирате — зауспокоява ме мъжът. — Просто ви дава опция да предложите повече и да купите вие съдията. Той вече чака пари и му е все едно от кого ще ги вземе. Или вие, или Весела Лечева ще платите.

— Нека пак се срещнем след седмица — предложих аз. — Нека помисля малко.

Мъжът стана и се уговорихме отново той да дойде при мен, а аз да оставам сам от време на време. Веднага след този разговор потърсих мой приятел от специалните служби, заемащ много висш пост. Видяхме се извън работата му и аз разказах всичко по хронология. Той ми каза, че му трябват два дни, за да провери нещата. Каза ми също, че Красьо е на много активна разработка като следене, подслушване и снимане на всяка среща. Минаха двата дни и моят човек поиска да се видим в парка зад музея „Земята и хората“. Вървяхме по една от алеите, той ми каза:

— Заради теб прочетох най-горещата папка на агенцията. Побелях, като видях за какво става дума. Водещият офицер се притесни, когато го помолих да ми я покаже.

— Какво има вътре? — попитах аз.

— Този Красьо контролира ВСС! — хвърли бомбата той. — Скоро ще избухне страшен скандал и ще хвърчат глави на най-високо ниво. Не можеш да си представиш за какво ти говоря…

— Кажи за моя проблем — подканих го аз.

— Всичко е така, както са ти казали, но не са ти разказали правилно финала на историята, искали са да ти вземат парите — каза моят приятел.

— В смисъл… — учудих се.

— Ето как стоят нещата — заразказва той. — Лечева го е потърсила по своя инициатива, като му е казала, че техен общ познат го е препоръчала. След това са се видели в Плевен и му е разказала целия казус, има го записано със СРС. Той й е казал, че му трябват няколко дни, за да осъществи контакт с магистрата А. А., след което пак са се срещнали. Черния я е уверил, че съдията приема офертата и чака парите, за да прикрие Манол и да те осъди.

— Е, дотук всичко е, както ми каза пратеникът му — прекъснах го аз.

— Да, ама краят е различен — попари надеждите ми той. — Видели са се преди седмица в Горубляне и Лечева му е предала подкупа. Парите са били в евро, има го записано и филмирано. Искали са да вземат пари и от теб. Това е положението.

Разделихме се, а аз веднага набрах Красьо по номера, който ми беше дал. Телефонът се оказа изключен.

Месеци по-късно скандалът избухна точно както ми каза човекът от службите.