Боби Цанков
Тайните на мутрите (5) (Пряка линия с подземния свят)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2011)
Разпознаване и корекция
dartakoff (2011)

Издание:

Боби Цанков. Тайните на мутрите

 

© Боби Цанков автор, 2009

© Адриян Николов корица, 2009

© Ню Медия Груп, 2009

ISBN 978–954340–126–0

 

Снимка в. „Труд“

Художник на корица Адриян Николов

Технически редактор Галина Василева

Коректор Веселина Стоянова

Българска, първо издание

Формат 60×84/16 Печатни коли 17

Ню Медиа Груп

София, 1000 ул. „Триадица“ 5А

тел. 02/980–92–95

Печат „Multiprint“ ООД

История

  1. — Добавяне

Глава 4
Как синът на Милошевич опита да отстрани Бойко Борисов с яхтената афера

През 2003 година, на 18 април, се случи нещо, което промени подземния небосклон — изгря звездата на Доктора.

През този ден движението по „Цариградско шосе“ беше в обичайния си натоварен ритъм. Малко преди спирката пред Полиграфическия комбинат, в лявата лента, със скорост не повече от четиридесет километра се движеше брониран мерцедес с номер С8887МР.

„Колата просто подскочи, разбираш ли, някак изгрухтя… изведнъж стана тихо и чувах само пищене в ушите си… не усещах нищо с тялото си… отворих вратата, без да чувствам ръката и краката си, излязох и видях как хората ме гледат ужасени… още не осъзнавах какво става.“

Няма да забравя тези думи, които ми каза Доктора, никога, защото изпитах точно това в момента, когато беше извършен първият атентат с бомба срещу мен. Според някои, които никога не са познавали Иван, той беше прост контрабандист, според други, които само са чели дописките в ежедневниците за него, той беше прост бандит, но за онези, които го познаваха, беше една истинска енигма.

В началото на 2003 година имах среща с Косьо Самоковеца в обичайното за оперативките му място — сладкарница „Маркрит“ на булевард „Патриарх Евтимий“. Когато спрях, ми направи впечатление присъствието на повече гардове от обикновено.

— Странно, тези не сме ги виждали никога — каза Пацо, шофьорът ми по онова време, който към днешна дата обслужва енергийния бос Христо Ковачки.

— Може Косьо да е взел нови момчета — отвърнах му, докато подреждах в папка документи, които трябваше да обсъдя със Самоковеца.

— Да, бе, друг път! Тези са много обучени. Виж как са се разпръснали — направи му впечатление на Пацо.

Слязох и се насочих към обичайната маса, където Косьо провеждаше срещите си.

Тогава за пръв път срещнах Иван Тодоров-Доктора.

— Запознай се с Доктора — каза Самоковеца.

— Здрасти, какво лекуваш? — избъзиках го аз и му подадох ръка.

— Лекувам любопитни — отвърна в същия стил Иван, като стисна много здраво ръката ми.

След като довърши разговора си с Косьо, Доктора си тръгна, като преди това не пропусна да запише телефона ми в неговия.

— Този е истинска змия — каза Косьо, докато Иван излизаше от „Маркрит“.

— Защо се занимаваш с него тогава? — полюбопитствах.

— Мъдрите хора са казали: „Дръж приятелите си близо до теб, а враговете си — още по-близо.“ — отговори ми той.

Не мина много време след тази среща, и една сутрин, докато водех предаването си по радиото, телефонът ми звънна. Изписа се непознат, но лесен номер с много двойки.

— Ало! — вдигнах аз.

— Извинете, може ли един поздрав? — каза гласът от другата страна.

— Може един много „по-здрав“ — отговорих му, тъй като не обичах да приемат предаването ми на подбив.

— А може ли след това да те излекувам по моите методи? — отговори, без да се замисля, гласът от телефона.

— Ааа, ясно! — отвърнах с усмивка в гласа. — Как си, Докторе?

— Слушам те по радиото и си викам: чакай да те чуя. Кога свършваш там? — попита Иван.

— След два часа. Защо? — попитах.

— Хайде, ела в „Кемпински“ да се видим, но не казвай на онзи, дето ни запозна, че съм ти се обаждал — побърза да ме предупреди той.

— ОК, ще се видим там! — съгласих се.

Когато влязох в легендарната виенска сладкарница на Японския, веднага познах гардовете от „Маркрит“. Един от тях побърза да се изяви и застана пред мен, което изнерви моята охрана.

— Шефът те очаква, последвай ме! — каза здравенякът.

— Добре че си ти, че иначе щяхме да се загубим — заяде се моят бодигард.

Стигнахме до масата в дъното до прозорците, където обикновено сядаше Маргина.

— А, ето го човека, който слушам цяла сутрин — посрещна ме Доктора и отново стисна ръката ми до зачервяване.

Седнах при него и той побърза да ме попита:

— Ти нали не каза на Самоковеца, че ще се виждаме?

— Не, но трябва да ти кажа, че ако искаш да говорим за него, няма да бъда словоохотлив — предупредих го аз.

— Не, той не ми е интересен. Искам да поговорим за друго с теб — започна да ме въвежда в темата Иван. — Какво мислиш за Бойко?

— Кой Бойко? — учудих се.

— Е, как кой — Борисов! — отговори той.

— Ами, познавам го и му се кефя — казах. — Защо ме питаш това?

— Е, след като така си настроен към него, едва ли ти си нашият човек — каза с разочарование в погледа Иван.

— Вашият? — учудех се. — А кои сте „вие“?

— Ние сме група партньори, които имаме някои притеснения от него — заговори съзаклятнически Доктора, като почти шепнеше. — Знаем, че имаш огромна аудитория, и сме готови да ти предложим много пари, ако си склонен да ни сътрудничиш!

— Ха! — реагирах аз спонтанно. — Какво имаш предвид?

— Искаме да огласиш някои неща по радиото — шепнеше Доктора. — Искаме да го бутнем.

— Виж, не мога да направя това. Първо, предаването ми е съвсем друг тип и, второ, този човек е пич и не искам да се карам с него — казах аз. — Моите приятели също имат притеснения от него, но и на тях им казах същото.

— Тогава забрави, че този разговор се е състоял — каза Иван, — и запомни, че ако чуя и дума от това, което ти казах, просто ще те убия. Нищо и никой няма да те спаси.

— Предполагам, че се шегуваш с последното — казах аз, а изражението ми се промени.

— Може би, да, а може би, не — отвърна Доктора, като леко се усмихна. — Но не ти препоръчвам да научаваш отговора.

След този разговор не се видях повече с Иван. Не споделих нито с Косьо, нито с Клюна за тази среща. Мина повече от месец, преди да чуя отново за моя „приятел“ с медицински прякор.

Беше петък, 18 април 2003 година. Пътувах по булевард „Васил Левски“, когато телефонът звънна.

— Ало, жив ли си, бе? — попита от другата страна притеснен Клюна.

— Да, що за идиотски въпрос?! — възмутих се аз. — Какво става?!

— Обадиха ми се, че е взривен Мерцедес, брониран, като твоя, и затова така ти звъннах — отговори ми той.

— Чакай да се обадя тук-там, да разбера кой е взривен и ще се чуем пак — казах аз.

Прозвъних някои мои източници, по онова време на високо ниво в МВР, и те ми казаха, че мишената е Доктора. „Не коментирай нищо по радиото!“, предупреди ме човекът, на когото звъннах. След като затворих, веднага се замислих дали няма предвид разговора, който проведох в „Кемпински“ с Иван. Дали службите не са подочули нещо?!

На следващия ден, в събота, към обяд телефонът звънна — номерът беше „скрит“. Замислих се дали да вдигна, защото по принцип не отговарям, когато не знам кой ме търси. Тогава обаче си спомних какво ми каза човекът от МВР и нещо ме подръчна да вдигна.

— Ало! — казах аз.

— С Боби Цанков ли говоря? — попита тежък мъжки глас.

— Да! — отвърнах. — А кой се интересува?

— Не мога да ти кажа. Само знай, че един много важен човек ще те чака пред вас в 14:00 часа. Ако не излезеш две минути след това, няма да разбереш кой е бил той — каза гласът от другата страна и затвори.

Погледнах часовника на стената — показваше 12:30 часа. Замислих се, по принцип мразя конспирациите, но в този случай вече бях заинтригуван от казаното ми предишния ден. Не знаех дали не съм попаднал в разработка и исках да разбера. До 14:00 часа звъннах на Косьо, на Клюна, на Демби и опипах почвата. Никой не издаде с нищо да е притеснен, нещо да се случва. Вече знаех, че не става въпрос за нищо, свързано с тях.

Когато стана време, излязох пред входа на кооперацията. От „Патриарх Евтимий“ по улица „Цар Асен“ зави мерцедес, 5 класа с червен дипломатически номер. В първия момент погледнах дали не завива и друга кола, но изненадата ми бе огромна, когато автомобилът спря и от предната врата слезе мъж на около 45–50 години, облечен в официален костюм. Човекът отвори задната врата и каза:

— Господин Цанков, качете се, моля!

Без да мисля, седнах в колата. Мъжът затвори вратата и се качи. Вляво на седалката до мен стоеше мъж на около 35 години, леко брадясал, с коса, сресана напред, но определено къса и остра. Беше облечен с черни дънки и черно поло.

— Бобане, познаваш ли ме мен? — попита той на леко развален български, като ми подаде ръка.

— Не! — отвърнах с искрено любопитство. — Сигурно си някой дипломат, но не знам какво, за бога, става тук.

— След малко ще ти кажа, имай търпение — отговори ми той.

Мерцедесът се движеше с бърза скорост по малките улички, а след това продължи по булевард „Цар Борис“. Докато се возехме, и двамата мълчахме. Поглеждахме се, сякаш се опознавахме с поглед. Мислех си, че има някакво недоразумение — последното, което очаквах да видя на тази странна среща, е някакъв сръбски дипломат. Когато пресякохме Околовръстния път, колата зави по една от малките пресечки в Княжево. Шофьорът и гардът слязоха, а около колата се подредиха 7–8 мъже, въоръжени с автомати.

— Кой по дяволите си ти и какво правим тук? — попитах с изнервен глас.

— Спокойно бре, Бобане! — отвърна той. — Аз съм Марко Милошевич!

— Милошевич?! — учудих се. — Като Слободан Милошевич?

— Той е баща ми. — Каза мъжът и продължи: — Ти си говорил за нещо с един Доктор, ама, той вчера нещо се спъна по стълбите.

— Не, взривиха го, не се е спънал — отговорих аз.

— Въпрос на разбиране — каза Марко. — Виж сега, ще бъда директен с теб. Аз и моите партньори имаме канал във вашата страна. Транзитираме цигари в огромни количества през Бургас. В последно време обаче вашето правителство на Сакскобургготски стана много алчно.

— Не разбирам, първо, защо ми разкриваш това — прекъснах го, — и, второ, какво общо имам аз?

— Проучили сме те, знаем, че можем да ти се доверим. В понеделник ще има голям компромат срещу правителството и искаме да ни срещнеш с някои журналисти, които знаем, че познаваш. Ще ти платим 500 000 лева — предложи Милошевич.

— Чакай, чакай сега — сепнах се аз. — Доктора ми предложи нещо и аз му отказах.

— Знаем това, но дали ще откажеш на нас? — попита Марко.

— Категорично! — отговорих нападателно, като използвах психологически метод.

Марко замълча няколко секунди.

— Ама, ти си бил много смел, бре… — каза Милошевич.

— Да, и съм взел някои мерки. Ако си мислиш, че не ни е следвала кола дотук, значи си много наивен — блъфирах го аз; в онзи момент нямах друг ход.

— Ще видим — каза Марко и ми посочи вратата.

Слязох, а шофьорът му се качи и потегли с мръсна газ буквално за секунди. Аз се качих в едно такси на булеварда и казах да потегли веднага. Не знам как съм изглеждал тогава, но шофьорът попита дали не искам вода, бил съм много блед.

На следващия ден, в неделя, не излязох никъде. Размишлявах и анализирах разговора с Марко Милошевич. Обадих се на мой приятел в Белград и го попитах за този човек. Той, като чу, буквално се развика с типичния за сърбите темперамент, че това е най-големият мафиот в Сърбия.

В понеделник отидох в радиото и стартирах сутрешния блок. Когато отворих новинарските агенции, веднага видях компромата — снимките, на които министрите на царя играеха карти с Пени Амигоса, а зад тях Доктора си говореше с министъра на транспорта. Същата седмица, в петък, 25 април, новинарските агенции написаха:

„Министър-председателят Симеон Сакскобургготски повика днес главния секретар на МВР Бойко Борисов, който пристигна в Министерския съвет направо от аерогара София след завръщането си от Москва. Срещата се състоя едва днес, тъй като до края на миналата седмица премиерът отсъства от страната, а генералът замина на посещение в Русия.

Генерал Борисов докладва на министър-председателя за събитията от последните 7 дни, след което писмено депозира оставката си.“

През следващата седмица царят даде вот на доверие на Бойко Борисов и не прие оставката му. Не прие оставката и на Милен Велчев, който също бе депозирал такава.

След още няколко седмици неизвестни стрелци откриха огън с автомат по колата ми, докато се прибирах една нощ към вкъщи. Тогава вестниците писаха, че отново ставало въпрос за наркоразпределения, макар че никога не съм бил приобщаван към тези неща. Тогава си помислих дали и аз не съм се спънал по стълбите.

Мина година и половина от тези събития и случайно срещнах Иван Тодоров-Доктора в лоби бара на „Кемпински“. Ушите му стърчаха като пеленгатори след пластичните операции.

— Благодаря ти, че ме метна на сръбската скара — казах аз с ирония.

— Заклевам се, че онова куфарче със снимките дойде от Белград. Да не съм луд да си го нося в багажника? — отвърна Иван. — Нямам нищо общо с атентатите срещу теб, заклевам се!

Изглеждаше искрен, променен и смачкан. Вече беше станал звезда в пресата… а както са казали мъдрите хора, „ако не успееш да убиеш някого с куршум, можеш да го убиеш с вестник“.

В смисъл, че когато го захапа пресата и стана известен, партньорите му го ликвидираха. Вече беше опасно да не пропее срещу тях.