Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (7)

6.

Хабаровска област

Близо до руско-китайската граница

7-ми октомври 1999 г.

Няколкото къщички край реката, която руснаците наричаха Амур, а китайците Хейлонгджиан или Реката на черния дракон, представляваха селото Сикачи-Алян с население от местни нанайци, прекалено малобройно, за да се взима предвид при официалните преброявания, и повече от доволно да остане извън обсега на вниманието. Без нито един хотел или ресторант, селото лежеше надалеч от основните търговски пътища и привличаше малцина външни хора освен учените, които от време на време пристигаха тук, за да разглеждат хилядолетните петроглифи, изрязани по скалите край тинестия речен бряг.

И тъкмо тази уединеност — както и близостта му до границата — го правеше идеалното място за тайна среща.

Дървеният рибарски кораб беше напуснал Хабаровск по залез-слънце и бе изминал четирийсетина километра по течението в спускащия се мрак. Половинвековните му двигатели тракаха и хриптяха, а светлините на носа блестяха в мъглата и дъжда като малки червени очи. По кораба не бяха останали почти никакви съоръжения. На борда нямаше екипаж. В малката рубка имаше място само за един човек, нанайски кормчия, който почти не говореше руски и който беше получил заповед да стои там като стриктно условие, за да получи възнаграждението си.

Сега малкият кораб бе спрял на кея край селцето. В заключения трюм пътниците седяха на дървените пейки и се държаха здраво за тях — заради люлеенето на кораба.

С едно изключение всички бяха мъже. Руснаците Ромуал Посад и Юрий Востов бяха пристигнали с различни самолети от Москва по-рано същия ден. Тен Чу беше пътувал по по-бавен, по-уморителен път от Пекин до летището в Харбин и оттам през нощта на задната седалка на военен джип. Стигнал до Фуюан в седем часа сутринта, той направо беше заминал за крайречното село и бе взел хидроплана за Хабаровск от руската страна на Амур, където три часа по-късно го бяха посрещнали представителите на китайското консулство. Краткият сън в квартирата им за гости изобщо не го беше освежил.

Седнала срещу него, Гилеа Настик, единствената жена в групата, мълчаливо проклинаше студа и влагата. В тази част на света, с отвращение си мислеше тя, нямаше преходи между сезоните — един ден бе лято, на следващия зима. Жилестото й, загоряло в пустинята тяло не беше привикнало към такъв ужасен климат.

— Е, от вас зависи — каза тя на руски. Беше й писнало от нерешителността на Посад. От цели десет минути той не бе промълвил нито дума. — Ще получите ли одобрението на началниците си в министерството, или просто си губим времето?

Той мълчаливо хапеше долната си устна. Накрая каза:

— Зависи. Не се заблуждавайте, аз виждам как може да стане, стига да получим парите. И сигурна мрежа от връзки.

Тя го погледна. Кожата на скулите й се опъна и придаде на лицето й остро, почти хищническо изражение. После Настик сведе очи към ръцете си и поклати глава.

— Вече ви гарантирах неограничени средства. И необходимите материали — отсечено каза Тон Чу. — Би трябвало да знаете, че държа на думата си.

Посад хвърли поглед към Востов.

— Хората ти в Съединените щати… сигурен ли си, че може да им се вярва?

Востов сви рамене, за да не издаде раздразнението си — зле прикриваното превъзходство на Посад го изпълваше с неприязън, граничеща с омраза. Държавните служители — от най-обикновените до най-висшите бюрократи — бяха лицемерни копелета, които сякаш никога не се поглеждаха в огледалото и не знаеха нищо за егоизма, алчността и предателството.

— Ако всеки изпълни своята част от сделката, няма да има никакви проблеми — отвърна той. — Чисто и просто.

Посад продължи да хапе устната си, опитвайки вкуса на собствената си кръв. От мига, в който се беше срещнал с тези трима, той се чувстваше така, сякаш скача от мост в бездънна пропаст. Но вече бе дал нарежданията си. Каква друга възможност имаше, освен да ги последва?

Комюникетата от делегацията във Вашингтон показваха, че Старинов бързо е сключил договор с президента и че повечето конгресмени очевидно са склонни да го подкрепят. Скоро под ръководството на Америка щеше да започне операция по ликвидиране на глада. И московската преса вече приветстваше Старинов като политически спасител. Той беше използвал безценната помощ, за да подобри имиджа си и да се справи с противниците си. А скоро щеше да я използва и за да продаде руския народ на Запада в поредната от безкрайните си концесии.

Само драстична акция можеше да промени насоката, която взимаха събитията, поне според Посад. И ако съюзниците му в подготовката на тази акция трябваше да са главорези, спечелили състоянието си от наркотици, кражби и проституция… индонезийски търговец на оръжие, представляващ интересите на Пекин, безмилостна жена, търгуваща с кръв и плът… е, след като необходимостта го бе принудила да стигне до ада, какъв друг избор имаше, освен да сключи сделка с дяволите?

— Добре — най-после каза той. — Приемам плана и съм готов да посъветвам министъра да го одобри. Но има още нещо…

— Познавам играта, която играем, както снощи доказа акцията на хората ми в Калининград — отвърна Гилеа. Тъмните й умни очи блестяха като полиран оникс. — Бъдете спокойни, вината ще падне върху когото трябва. Двамата с господин Чу вече обсъдихме начина, по който можем да го постигнем.

Чу леко кимна в знак на съгласие, но не каза нищо.

Известно време всички мълчаха в тесния, студен трюм. Корабът се люлееше, водата ритмично се плискаше в дъното му.

— Жалко, че в тази развалина няма елементарни удобства — каза Востов. — Сега би трябвало да отворим бутилка шампанско и да вдигнем тост за съвместния ни успех.

— И за настъпването на новата година — прибави Гилеа.

Месестите устни на Востов се разтеглиха в усмивка.

— Да — каза той. — Точно така.

Посад ги погледна и усети, че стомахът му се свива. Помисли си, че има да учи още много за човешката жестокост.

След миг премести очи към мръсното стъкло на единствения люк — просто трябваше: за да си напомни, че светът, който винаги е познавал, все още е там навън, че не е останал безвъзвратно в миналото…

Но не видя нищо освен мрак.