Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (5)

4.

Белият дом

Вашингтон

26-ти октомври 1999 г.

— В Русия хлябът е всичко — каза Владимир Старинов на много добър английски, но все пак с акцент. — Разбирате ли?

Президентът Балард се замисли над думите му и отвърна:

— Мисля, че да, Владимир. Поне доколкото ми позволява постът ми.

И двамата замълчаха за миг.

Бяха се оттеглили в голямата заседателна зала с дървена ламперия в дъното на коридора, водещ до Овалния кабинет, нетърпеливи да изгладят договора за спешна селскостопанска помощ преди официалния обяд с лидерите на Конгреса. На масата до Старинов седяха неговият министър на вътрешните работи Йени Башкир, известен като яростен поддръжник на комунистите, и Павел Мозер, висш член на Съвета на федерацията. До Балард седяха вицепрезидентът Стивън Хюмс, министърът на земеделието Каръл Карлсън и външният министър Орвъл Боумън. На отсрещния край на масата седеше един от преводачите на Белия дом, Хейгън, който и изглеждаше, и се чувстваше излишен.

Старинов погледна президента. Широкото му, кръгло лице беше сериозно, сивите му очи гледаха твърдо иззад телените очила.

— Искам да подчертая, че говоря буквално — каза той. — Най-важното за американските гласоподаватели е да имат възможности за избор. Ако цените и доходите са стабилни, възможностите за избор се увеличават и те преизбират политиците. Ако в икономиката се наблюдават колебания, възможностите се ограничават и лидерите се заменят с други. Но руският народ има по-същностни потребности. Той не се тревожи какво ще яде, а дали изобщо ще яде. — Старинов замълча и дълбоко си пое дъх. — Навярно най-добрият начин да илюстрирам всичко това е да използвам изключението. Някога виждали ли сте ресторанта на „Макдоналдс“ в Москва? Хората пестят месеци наред, за да заведат семействата си там… онези, които имат работа, разбира се. Стоят на опашка цели часове, за да се доберат до вратата, сякаш води към някакво непознато и невъобразимо прекрасно място. И в известен смисъл наистина е така. За тях това е проява на разточителство. Нещо, което рядко могат да си позволят. А онези, които не живеят в столицата и които често остават без работа, дори не могат и да мечтаят за това място. Разбирате ли? Те могат да си позволят единствено хляб. Без хляб милиони ще останат без храна. Абсолютно никаква. Децата им ще умрат от глад. И справедливо или не, гневът им ще се насочи срещу техните лидери.

Балард се наведе напред, опрял лакти на масата и подпрял брадичката си с пръсти.

— И най-вече, струва ми се, срещу лидера, който се обръща към Съединените щати за помощ и се връща с празни ръце.

Погледите им се срещнаха.

— Да — отвърна Старинов. — Той наистина може да изглежда безполезен. А за съжаление в правителството има елементи, които продължават да изпитват към вашата страна враждебност, останала от времето на Студената война, хора, които с удоволствие ще използват такъв неуспех, за да подстрекават руския електорат и да си извоюват по-стабилни позиции.

„Туш — помисли си Балард. — Всички плачем за едно и също.“

Той се обърна към министъра на земеделието Карлсън.

— Каръл, каква помощ можем да окажем и колко бързо сме в състояние да реагираме?

Елегантна, петдесет и пет годишна, с неизтощима енергия и стройна фигура на десет години по-млада жена, тя замислено прехапа устни, като се престори, че бързо пресмята наум. Всъщност двамата с президента бяха разработили целия сценарий предварително. Балард харесваше, уважаваше и най-важното, имаше нужда от Старинов като съюзник. Беше готов да направи всичко необходимо, за да увеличи популярността му и да го задържи на сегашния му пост. И без да е прекалено циничен, идеята да нахрани гладуващите бебета му допадаше. Но бе под достойнството му да използва храната като лост в текущите търговски преговори и спогодби за разоръжаване.

— Разполагаме с достатъчно резерви, за да осигурим поне сто хиляди тона пшеница, овес и ечемик и малко по-малко царевица — след достатъчно продължителен според нея размисъл отвърна тя. — Що се отнася до сроковете, предполагам, че ще успеем да пратим първите доставки след месец. Разбира се, ако успеем да убедим Конгреса.

Балард кимна и насочи вниманието си към вицепрезидента.

— Стив, ти какво ще кажеш за финансовата помощ?

— Досега препоръчвах отпускането на заем от триста милиона долара като част от цялостен пакет. Реалистично погледнато, навярно сме в състояние да осигурим половината от тази сума при стриктни условия за използването и изплащането й.

— Според мен най-трудното ще е разпределението на храните — каза външният министър Боумън. — Дори ако участието на американски части се сведе до минимум, всички се опасяват от нова ситуация като онази в Сомалия.

Всички в залата разбираха, че това е деликатен термин за положение, при което американските войници са принудени да отблъскват със сила тълпи, опитващи се да отмъкнат стоката от камионите и зърнените складове.

Башкир остро погледна Боумън. Строг мъж на средна възраст, чиято тъмна кожа и тежки плоски черти говореха за далекоизточния му произход, в дипломатическите кръгове той беше известен като лично лоялен на Старинов, макар и откровено критичен към прозападната му политика.

— При цялото ми уважение, господин министър, моето правителство е напълно способно да разпредели храните веднага след пристигането им между собствените си граждани — отвърна Башкир. — Не виждам основание за пряко участие на вашата армия.

— Всъщност аз разсъждавах от гледна точка на по-мащабна програма за изхранване на световното население — обясни Боумън малко притеснено. — Ако ООН помогне, както очакваме, най-вероятно ще бъдем помолени да пратим наши сили, като част от многонационален корпус за борба с бедствията. Ще ни е много трудно да откажем.

Башкир се размърда на стола си, но не каза нищо повече.

Забелязал вдървената му поза, Балард реши, че е време да се намеси и да облекчи напрежението.

— Защо не се занимаваме с този въпрос, когато опрем до него? — каза той и разтегли уста във вариант на приятелската усмивка, която му служеше толкова добре по време на предизборната кампания. Президентът си погледна часовника, после отново се обърна към вицепрезидента. — Преговорите ни с Конгреса започват след по-малко от половин час. На кого можем да разчитаме за подкрепа?

— Позициите на сенатор Сомърс от Монтана изглеждат доста силни — отвърна Хюмс. — Той е водеща личност в комисията за международни връзки и изпитва огромно възхищение от усилията на министър Старинов да защити и продължи жизненоважните икономически реформи.

„Да не споменаваме факта, че през последните три години житната реколта в щата му беше огромна“ — помисли си президентът.

— Ами другата страна?

— Сенатор Делакроа със сигурност ще се противопостави. Но по този въпрос собствената му партия ще се разцепи и се съмнявам, че ще направи нещо повече, освен да мърмори.

Президентът Балард кимна и каза:

— Добре, мисля, че всички сме готови за обед. Надявам се, че от присъстващите не само аз вярвам в добрите ни перспективи.

Старинов се усмихна.

— Благодаря ви, приятелю. Аз също съм изпълнен с увереност — и във вашето ръководство, и в щедростта и състраданието на народа ви.

Той се пресегна над масата, стисна ръката на президента и силно я разтърси.

С безизразно лице Башкир мълчаливо и студено ги наблюдаваше.