Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (45)

44.

Москва

11-ти февруари 2000 г.

Минути след като напусна телевизионното студио, от което водеше вечерното си дискусионно предаване, Аркадий Педаченко седна на задната седалка на мерцедеса си и нареди на шофьора да го откара в скъпия хотел „Национал“ срещу напомнящите на луковица куполи на катедралния храм „Василий Блажени“. Слезе пред входните врати, мина през осветеното с огромни полилеи фоайе, приятелски кимна на портиерите и хората на рецепцията и се качи с асансьора до луксозния апартамент, който наемаше от няколко години.

За Педаченко това до голяма степен беше нещо обичайно — идваше тук веднъж или два пъти седмично, най-често сам, и малко по-късно в стаите му към него се присъединяваше „доступная девочка“ или „лека жена“. Шофьорът и персоналът на хотела знаеха за това, но поведението му едва ли можеше да се смята за скандално, дори за известен политик като него. В края на краищата Педаченко беше ерген и репутацията му на плейбой само усилваше обаянието му за публиката, търсеща в лидерите си западняшка младост и чар, както и лек привкус на еротика. Освен това руснаците — особено московчаните от висшата класа, които представляваха ядрото на последователите на Педаченко — ценяха приятния живот и трудно разбираха свенливостта, като че ли обзела Съединените щати. Човек трябваше да си позволява някои малки приключения.

Тази вечер Педаченко едва беше влязъл в апартамента си, когато чу тихо почукване на вратата. Той отвори и отстъпи назад, за да пусне вътре красива жена с къса черна пола, черни чорапи, черно кожено яке и черна барета. Портиерът я бе видял да влиза във фоайето на високите си токчета, незабавно се досети, че отива в стаята на Педаченко, и се възхити на дългите й крака със замечтана завист, насочена към политика, който тази вечер със сигурност щеше да се наслаждава на срещата си повече от обикновено. Жената приличаше на пантера и несъмнено беше страстна.

Сега тя седна на високото кресло, свали си баретата и разтърси глава, така че косата й свободно се разпиля над яката на якето.

— Първо парите — студено каза жената.

Все още облечен в спортното си сако, той застана пред нея и съвсем леко поклати глава.

— Мъчно ми е, че връзката ни се основава предимно на заплащането за извършените услуги — с наскърбено изражение отвърна Педаченко. — След всичко, което сме направили заедно, между нас би трябвало да се е появило нещо по-дълбоко.

— Спести си остроумията за зрителите на предаването ти — каза тя. — Дай ми каквото ми дължиш.

Педаченко въздъхна, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади дебел бял плик. Жената го взе, отвори го и погледна вътре. После го пъхна в чантата си.

— Поне не сметна за нужно да ги преброиш пред мен, Гилеа — каза Педаченко. — Навярно в края на краищата това е началото на по-тясна връзка, на по-голямо взаимно доверие.

— Казах ти да се правиш на актьор другаде — отсече тя. — Имаме да обсъждаме неотложна работа. — Скулите й изведнъж като че ли се изостриха. — Нямам никакви сведения за Корут. Трябваше да се свърже с мен преди две нощи.

— Можеш ли да се опиташ да го потърсиш?

— Хората от групата ми не прекарват нощите си в лукса на скъпи хотели с телефони и факсове до леглата си — отвърна Гилеа. — Обстановката, в която спят, е далеч по-спартанска.

Той твърдо я погледна.

— Мислиш ли, че е нещо сериозно?

— Засега не се притеснявам много. Може да е в движение и да смята, че не е безопасно да се свързва с мен. И преди се е случвало. Но ще трябва да почакаме и да видим. — Тя замълча за миг. — Ако успее, ще ми прати съобщение.

Педаченко продължаваше да я наблюдава.

— Нещо не ми харесва — каза той. — Като се има предвид провала при сателитната станция…

— Това нямаше да се случи, ако аз ръководех операцията, а не Садов. Трябваше да ме изчакаш.

— Може би си права. Нямам желание да споря. Важното сега обаче е да поправим грешките си.

— Твоите грешки — отвърна тя. — Не ми излизай с тази игра на психология.

Той въздъхна и се приближи до нея.

— Виж, Гилеа, хайде да престанем с противоречията и да говорим направо. Имам друга работа.

— Не — отсече тя. — Стигнахме достатъчно далеч. Подготвихме падането на онзи министър, Башкир, и Старинов ще го последва. Точно според плана ти.

— Възможно е обаче някой да ни разкрие. Разбираш го също толкова добре, колкото и аз. Онзи инцидент в щаба на нюйоркския гангстер, слуховете, че това имало нещо общо с „Ъплинк“. И после съпротивата при наземната станция…

— Още една причина да не се афишираме — прекъсна го Гилеа.

Той отново въздъхна.

— Изслушай ме. Старинов е уведомил министерския съвет, че през следващите няколко дни ще е на вилата си край Дагомис. Бил съм там и преди и мога да ти кажа, че е особено уязвима за нападение.

— Сигурно се шегуваш — каза тя. Но очите й изведнъж проблеснаха, погледът й стана остър като бръснач и устните й леко се разтвориха, показвайки връхчетата на предните й зъби.

— Ще ти платя колкото поискаш, ще ти уредя каквото желаеш скривалище за после — прибави Педаченко.

Тя се вгледа в очите му, като облизваше устни и дишаше накъсано.

Изтече една секунда.

Две.

Гилеа го гледаше право в очите.

Накрая кимна и каза:

— Ще го очистя.