Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (46)

45.

Москва

12-ти февруари 2000 г.

Когато роувърът спря пред банята, там висяха трима мъже с тъмни костюми, широкополи шапки и дълги сиви палта.

— Искаш ли да им хвърлиш един поглед? — попита от задната седалка Скъл. — Като че ли се правят на шибани гангстери.

— Те са такива и в същото време не са — отвърна Блакбърн от предната дясна седалка. — В известен смисъл наистина не мисля, че тези маймуни могат да направят разлика между действителността и онова, което са гледали по старите американски гангстерски филми. Но не трябва да забравяш, че всеки един от тях носи оръжие под палтото.

— Искате ли да дойда с вас, момчета? — попита Нийл Пъри, който седеше зад волана.

Блакбърн поклати глава.

— По-добре да ни чакаш тук в случай, че се наложи бързо да изчезнем — отвърна той и разкопча до половината ципа на коженото си яке. Скъл забеляза дръжката на неговия „Смит & Уесън“ в кобура под мишницата му. — Но не мисля, че ще ни причинят сериозни неприятности.

Пъри леко му кимна.

Блакбърн погледна назад към Скъл и каза:

— Добре. Готов ли си?

— Готов съм вече от дни — отвърна Скъл.

Слязоха от автомобила и закрачиха по тротоара. Грееше слънце и температурата беше няколко градуса над нулата, топло за Москва през зимата, но въпреки това улицата бе почти пуста и търговията в модерните магазини по улица „Петровка“ вървеше бавно. „Заради несигурните хранителни доставки, оттеглянето на помощта на НАТО и потенциалното икономическо ембарго“ — помисли си Скъл. Хората стискаха парите си в очакване на най-лошото.

Когато Блакбърн и Скъл се приближиха до входа на банята, гангстерите застанаха един до друг и препречиха пътя им. Един от тях, висок мъж с тъмна коса и широка плоска брадичка каза нещо на Блакбърн на руски.

— Я не говорю по русски — отвърна той.

Гангстерът повтори думите си и махна с ръка на американците да се отдалечат. С периферното си зрение Блакбърн забеляза, че вторият руснак пристъпва напред и откопчава средното копче на палтото си. Беше по-нисък от първия и имаше мустаци, които сякаш бяха нарисувани над горната му устна с молив за очи.

— Току-що ти обясних, че не знам руски — каза Блакбърн и продължи напред.

Високият го блъсна назад с рамо.

— Тогава ще ти го кажа на шибания ти английски — отвърна той. — Веднага се разкарай оттук, шибан американски задник.

Блакбърн го изгледа за миг и после силно го удари в гърдите, като се извъртя и вложи в удара цялата си тежест. Мъжът се свлече на колене със сгърчено от болка лице. Два пъти се опита да се изправи и накрая се просна на земята в цял ръст.

Без да го изпуска от поглед, Блакбърн видя, че бандитът с мустаците пъха ръка под палтото си, измъкна своя „Глок“ и го притисна в гърлото му, като вдигна ударника. Ръката на мустакатия замръзна под ревера му.

— Извади си ръката така, че да мога да я виждам — заповяда му Блакбърн. — Разбираш ли ме?

Онзи кимна уплашено. Ръката му се появи изпод палтото. Скъл бързо се приближи и го претърси, бръкна под ревера му, извади пистолет „Глок“ и го пъхна в десния джоб на якето си.

Блакбърн погледна към третия. Мъжът не се беше помръднал от мястото си. Когато погледът на американеца падна върху него, той бързо поклати глава, после вдигна ръце.

— Няма проблем — каза гангстерът. — Няма проблем.

Скъл го претърси, намери пистолета му и го прибра в якето си.

Блакбърн още по-силно притисна дулото на оръжието си в гърлото на мустакатия.

— Помогни на другаря си да се изправи.

Той се подчини. Тримата застанаха един до друг разтреперани.

Блакбърн отново даде знак с пистолета си.

— Искам тримата бавно да тръгнете и тихо да влезете в банята. Ако издадете и един звук, който не ми хареса, няма да останете живи достатъчно дълго, за да съжалявате. Ние ще сме точно зад вас. А сега се размърдайте!

Миг по-късно всички тръгнаха по тротоара. Високият все още не се държеше съвсем стабилно на крака, от брадичката му се точеше лига.

Влязоха в банята и веднага ги обгърна влажна топлина. Някакъв прислужник надникна от странична врата и бързо я затвори.

Скъл се огледа и започна да отваря еднаквите врати. По средата на коридора откри каквото търсеше. Килер, пълен с хавлии и средства за чистене. Напъха гангстерите вътре, като прошепна смразяващо обещание за онова, което щял да направи с тях, ако през следващия час чуе от килера да се разнесе и най-тихият звук. После затвори вратата и залости бравата с един стол. Накрая щяха да успеят да я разбият, разбира се, но не и без да вдигнат много шум — а известно време щяха да са прекалено уплашени, за да го направят.

— Хайде — каза Блакбърн на Скъл.

Сауната се намираше отляво в дъното. Можеха да чуят стоновете, които се разнасяха отвътре. Мъж поне с две жени. Без да прибира пистолета, Блакбърн кимна на Скъл и отвори вратата, за да изпусне навън част от парата.

Юрий Востов беше гол. Също и жената в скута му, притиснала задник към клатещите му се хълбоци с ръце на корема. Както и втората жена, пъхнала глава между бедрата им. Тримата стреснато погледнаха към вратата и светкавично се разделиха при вида на въоръжените мъже на прага.

Скъл свали две хавлии от закачалката на стената и ги хвърли на жените.

— Довиждане — каза той и посочи с палец през рамо към вратата. — До свидания!

Те припряно излязоха, полуприкрили телата си с хавлиите.

Востов с мъка започна да се изправя от пейката.

— Чакай — вдигна ръка Блакбърн и насочи пистолета си към него. — Ти ще останеш на мястото си.

Малките плоски очи на Востов скачаха между двамата американци като камъчета по повърхността на езеро.

— Кои сте вие? — попита той на английски. — Какво искате от мен?

Блакбърн се приближи към него, все още насочил напред пистолета си.

— Ще ни кажеш кой даде заповед за атентата в Ню Йорк — рече той. — Веднага.

— Луд ли сте? Откъде мога да имам представа…

Блакбърн притисна пистолета между краката му.

Силно.

Востов потръпна от болка. Гърбът му като че ли се плъзна нагоре по плочките на стената.

— Казвай — повтори Блакбърн и вдигна ударника.

Щрак.

Востов погледна надолу и дълбоко си пое дъх. Очите му се изцъклиха.

— От ЦРУ ли сте? — попита той. — Мили Боже, това е престъпление!

Блакбърн отново го блъсна с пистолета. Востов изскимтя и се присви. По бузите му избиха червени петна.

— ЦРУ няма да ти пръсне топките — отвърна Блакбърн. — А аз ще го направя. Ако не проговориш.

— Моля…

— Имаш три секунди — прекъсна го Блакбърн. — Една. Две…

— Педаченко — каза Востов и преглътна. — Беше Аркадий Педаченко. И други извън страната. — Той пак преглътна. — Вижте, махнете пистолета. Казах ви каквото искахте.

Силно стиснал устни, Блакбърн поклати глава.

— Не, не си — отвърна той. — Всъщност едва сега започваш.