Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (26)

25.

Сан Хосе, Калифорния и Ню Йорк

8-ми януари 2000 г.

Щом свърши разговора с Нимек, Гордиън позвъни на Лени Райзенбърг, който ръководеше регионалното му представителство в Ню Йорк.

— На какво дължа обаждането на gantse knahker? — попита Лени, когато секретарката му ги свърза.

— Мислех си, че съм groyss makher.

— Между двете има тънка разлика — каза Лени. — Първото означава „голяма клечка“. Второто се отнася за човек, който движи нещата. Общо взето обаче, двете определения са синоними, тъй като който е „makher“, обикновено е и „knahker“ и обратно. — Той замълча за миг. — От друга страна, ако те нарека ahlte knahker, имаш основание да се обидиш.

Гордиън търпеливо се усмихна и поклати глава. Нямаше представа защо, но Лени очевидно беше убеден, че е жизненоважно шефът му да научи идиш, и от десет години редовно му предаваше такива уроци. Винаги ли най-добрите служители имаха всевъзможни странности, или просто той притежаваше способността да се заобикаля само с такива?

— Лен, искам да ми направиш една услуга — каза той.

— И тъй като из твоите краища е едва девет сутринта и ти си още на първата си чаша кафе, предполагам, че е нещо спешно.

— Много — потвърди Гордиън. — Има една руска експортна фирма, „Завтра“.

— Почакай малко, дай да си запиша. — Гордиън чу, че Лени премества нещо на бюрото си. — Добре, как се пише, З-А-В-Т-Р-А ли?

— Точно така.

— Мисля, че никога не сме си имали работа с тях. Без да съм сигурен, разбира се.

— Това няма значение, Лен. Нуждая се от документите за всичко, което „Завтра“ са внесли в района на Ню Йорк през последните, да речем, шест до осем месеца. После може да разширим периода на търсене, но нека започнем с това. Ще ми трябва и крайният купувач.

— Може ли да попитам защо ще търся тази информация?

— В този случай е по-добре да не знаеш.

— Добре, ще видя какво мога да направя — въздъхна Райзенбърг. — Познавам един тип на митницата в Световния търговски център. Ако приключим този разговор през следващите десет секунди, навярно ще успея да го открия и да го изведа да хапнем заедно. Всъщност май разполагам тъкмо с онова нещо, което ще го накара да се държи любезно с нас.

— Не жали никакви средства, стига да не загазиш.

— Естествено, естествено. Ще ти позвъня веднага, щом открия нещо.

— Благодаря, Лен.

— Няма проблем. Нали затова съм известен нашир и длъж като жребец сред расови кобили.

— И истински mensch — прибави Гордиън.

— Съжалявам, не говоря френски — отвърна Райзенбърг.

И затвори.

 

 

— Ако питаш мен, срамота е, че онези нацисти гласуваха закона да не можеш да пушиш никъде в града, включително и в собствената си шибана тоалетна — каза шефът на митницата Стив Бейли, за когото Лени Райзенбърг беше споменал на Гордиън. Той седеше срещу Лени в тапицирано с кожа сепаре в „Куентинс“, кръчма в английски стил на улицата срещу двата еднакви небостъргача, типична с тъмната си дървена ламперия, огромен подковообразен бар и сервитьори на средна възраст, работили тук достатъчно време, за да са в състояние да кажат наизуст менюто отзад напред.

Лени безучастно сви рамене и отвърна:

— Има аргументи и за, и против.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че има нещо лошо в това в ресторантите да отделят зони за пушачи? Както си беше преди лигльовците да превземат света?

— Истината е — рече Лени, — че съжалявам бедния сервитьор, изложен на риска от рак на белия дроб заради дима, който вдишва по време на работа.

— Така може да говори само бивш пушач като теб, пафкал по три пакета дневно — изсумтя Бейли. — Искам да кажа, че ако собственикът изпитва угризения за персонала си, може да наеме пушачи да сервират в зоните за пушене.

— Дори да е така, Стив — възрази Лени, — едно време съобразяваха големината на тези зони с броя на местата и министерството на здравеопазването просто не можеше да наложи ограниченията. Инспекторите трябваше да влизат в заведенията и да броят клиентите, за да са сигурни, че няма нарушения, нали разбираш какво искам да кажа? — Той отново сви рамене. — А собствениците сближаваха масите и типовете от съседните маси буквално ти седяха в скута…

— Или мацетата от съседните маси, ако погледнем откъм позитивната страна…

— Няма значение — изсумтя Лени. — Въпросът е…

— … че току-що изядох вкусното си агнешко задушено, че имам в джоба си „Маканудо“ и че искам да си я изпуша, за да изпитам пълно удоволствие от обяда — каза Бейли и прокара пръсти през оредяващата си бяла коса. — Аз съм на петдесет години, простатата ми е по-голяма от баскетболна топка и нямам толкова много възможности за наслада. Човек заслужава да се поотпусне, Лени.

Лени го погледна и реши, че през следващите един милион години едва ли ще случи на такова подходящо начало на необходимия му разговор.

— Това ме подсеща за нещо. — Той бръкна в джоба на спортното си яке, извади тънък плик с емблемата на Медисън Скуеър Гардън и го плъзна по масата.

Бейли го зяпна и възкликна:

— Господи! Какво е това, по дяволите?

— Малък подарък, Стив. От нюйоркските Никърбокърс за мен и от мен за теб.

— От Никърбокърс?

— Аха.

— Господи! — Бейли преглътна и посегна към плика. Хвана го колебливо, сякаш беше горещ, после го отвори и надникна вътре.

Очите му се разшириха.

— Господи! — за трети път каза Бейли и поклати глава. — Та това е пропуск за цял сезон!

— Е, за част от сезона, тъй като вече е януари — отвърна Лени. — Защо клатиш глава?

— Не клатя глава.

— Клатиш — настоя Лени. — Ако подаръкът ми не ти харесва…

— Разбира се, че ми харесва! Как може да не ми харесва, мамка му? Но като имаме предвид, че Коледа мина и че ти не знаеш кога е рожденият ми ден, трябва да има някаква друга причина да ми подаряваш този пропуск и да ти кажа, изобщо не искам да я знам.

— Обиждаш ме, Стив. — Лени набоде с вилицата парче от боровинковия сладкиш, който си бе поръчал за десерт. — Пропускът си е твой, защото сме приятели. — Той се усмихна. — Разбира се, като спомена за това, наистина има нещо…

— Не знаех, че съм го направил.

— Какво да си направил?

— Да съм споменал нещо. — Бейли замислено гледаше плика и като че ли го претегляше в отворената си длан. После изсумтя и го пъхна в джоба си. — Но след като ти спомена и повдигна въпроса как мога да ти се отплатя, моля те, не се стеснявай. Но имай предвид, че се опитвам да спазвам закона. Когато е възможно, разбира се.

Лени кимна, изяде парчето сладкиш и избърса устни със салфетката си. После се наведе напред и каза на Бейли какво иска.

— Трябва ми всичко, което можеш да ми дадеш — с приглушен глас завърши той. — Описи на товари, сметки за товарене, изобщо всякакви документи. Колкото повече, толкова по-добре.

Бейли го погледна.

— Тази групировка „Завтра“… по въздух или море транспортира стоките?

— Доколкото ми е известно, и по двата начина. Има ли значение?

— Само толкова, колкото да ми облекчи живота. Искам да кажа, че в наши дни деветдесет процента от вносно-износните транзакции се извършват по електронен път, което означава, че получавам информацията от компютъра си на минутата. Но има различни системи в зависимост от начина на транспортиране.

— Не са ли свързани?

— Естествено, че са свързани. Както казах, универсалната проверка не е голям проблем. Просто се опитвам да съкратя необходимото време. — Бейли се почеса зад ухото. — Между другото, бързо ли ти трябват тези данни?

— Адски — отвърна Лени.

Бейли наду бузи и изпуфтя.

— Винаги ли искаш такива неща от жена си и децата си, когато им правиш подаръци?

Лени поклати глава.

— Обичам семейството си, без да поставям никакви условия. Поддържам връзка с лакоми запалянковци като теб само от необходимост.

— Побързай и поискай сметката, задник такъв — ухили се Бейли.

 

 

— Майкъл Кейн!

— Не, Том Джоунс е.

— Том Джоунс е певец. Въпросът беше кой британски актьор е бил миньор преди да стане известен.

— Гледах го в един филм за нападение на марсианци, Боч…

— На това му викат „второстепенна роля“ и не е същото. Пък и Том Джоунс е бил шибан гробар…

— Не, не, Род Стюарт е бил гробар, а Том Джоунс…

— Слушай, stunade, не искам да слушам повече за Том Джоунс, ясно? Ако не е Майкъл Кейн, трябва да е Ричард Харис…

— Кой е Ричард Харис, по дяволите?

— Мили Боже, ти да не падаш от луната? Това е онзи, дето…

— Хей, Боч, какво правиш? — прекъсна го Лени Райзенбърг от входа на бараката.

През последните пет минути той мръзнеше и слушаше началника на докерите Томи Бокигуалупо да спори с приятеля си за въпрос, поставен по време на състезание, което двамата гледаха по малкия цветен телевизор на Томи. На доковете на Дванайсето авеню зад него съскаха хидравлични кранове и тракаха каросерии на самосвали — шум, придружаващ пренасянето на товари между корабните трюмове и тировете. До камарите от дясната страна на Лени два гълъба се караха с мръсна чайка за коричка от пица. Зад тях небето и реката се сливаха в сиво петно.

Лени чу ликуващата шумотевица от звънци, свирки и кречетала, която се разнесе от телевизора и сякаш разтърси стените на бараката. Очевидно някой бе спечелил нещо.

— Мамка му, Лен — каза Боч. — Заради тебе пропуснахме отговора.

— Извинявай. — Лени с копнеж погледна електрическата печка до стола на Томи. — Може ли да вляза?

— Естествено, mi задник es su задник — отвърна Боч и му посочи продънения диван. Лени си спомни как бе изхвърлил абсолютно същия някъде към 74-та.

Седна. Пружините изскърцаха, простенаха и се забиха в задника му. По някое време през дългия си живот страничната облегалка очевидно беше попила огромно количество отработено машинно масло. Въпреки това топлината от печката бързо прогони студа от костите му и Лени не можеше да не изпитва признателност.

— Как е синчето? — попита Боч, като завъртя стола си към него.

— Миналата седмица изчисти лилавите кичури от косата си и започна да я носи на плитки. Като онези типове в Ямайка. — Лени безпомощно разпери ръце. — В училище обаче получава само шестици, така че какво мога да му кажа?

Боч изсумтя съчувстващо и приглади намазаната си с брилянтин коса.

— Най-голямата ми дъщеря Тереза е бременна с второ дете. Мъжът й е кръшкач, capisce? Не знам дали да го поздравя, или да му строша шибаните крака.

Лени се наведе и протегна пръсти към печката.

— Деца — каза той и поклати глава.

— Деца — повтори Боч и въздъхна. — С к’во мога да ти помогна, Лен? Щото ако е някаква нова бърза работа за „Ъплинк“, нямаш късмет. След атентата пристанищното ръководство ми е увило ташаците с червена лепенка…

— Няма такова нещо. — Лени му отправи многозначителен поглед и посочи с глава другия мъж в бараката, който продължаваше да гледа телевизионното състезание.

Боч кимна и каза:

— Джо.

Мъжът извърна поглед от телевизора.

— Да?

— Размърдай се и провери стоките от Корея — нареди Боч и посочи през прозореца към дока. — Напомни на момчетата, че искам до края на смяната да ги пренесат в склада.

— Дадено — каза Джо.

— А, Джо?

— Да?

— После иди да ни донесеш кафе.

— Дадено.

Джо закопча якето си и излезе.

Боч изчака, докато Джо се отдалечи достатъчно, и се обърна към Лени.

— Е? Казвай.

— Един мой приятел от митницата ми каза, че фирма на име „Мъркюри Дистрибюшън“ получавала много стока през този док. Някъде преди месец, месец и половина получила доставка от Русия.

И млъкна. Боч изсумтя и му даде знак да продължи.

— Трябва ми точна информация за „Мъркюри“ — каза Лени. — Законно ли действа?

— Защо питаш?

— Защото шефът ми ме помоли да попитам — отвърна Лени.

Последва мълчание.

Боч продължаваше да го гледа.

— По новините започнаха да приказват, че онова на Таймс Скуеър може да е работа на руснаците — най-после каза той.

— Да.

— А сега ти идваш и ме разпитваш за „Мъркюри“.

— Да.

— Не вярвам в съвпадения — рече Боч.

— И аз. Но се кълна, че не знам нищо повече от това, което ти казвам. Правя го на доверие, Боч.

Отново последва мълчание. Боч пукаше пръсти.

— Шеф на „Мъркюри“ е един тип на име Ник Рома — каза той накрая. — Не се заблуждавай от името му, той си е обикновен бандюга. Може да се нарича както си иска, но пак ми смърди на шибания си борш.

Лени кимна.

— Какви стоки внася?

— Не е моя работа — отвърна Боч. — Трябва да си пазя кожата заради жената, нали разбираш?

Лени отново кимна, изправи се и тръгна към изхода, после се обърна към Бокигуалупо. Макар че още беше в бараката, извън обсега на печката бе студено.

— Дължа ти услуга — каза той. — И за твоя информация, отговорът на въпроса от състезанието беше „Ричард Бъртън“.

— Благодаря, непременно ще кажа на Джо — отвърна Боч и прехапа горната си устна. — И кажи на шефа си да внимава, Лен. Тези хора са много опасни.

Лени направи крачка към вратата, после спря. На дока чайката бе спечелила борбата с обединените сили на гълъбите и триумфално разтърсваше коричката от пица в човката си. Небето изглеждаше малко по-сиво отпреди.

— Ще му кажа.

 

 

Гордиън се обади на Нимек в кабинета му в три следобед.

— Добри новини — каза той. — Току-що разговарях с нашия човек Райзенбърг.

Нимек напрегнато стисна слушалката.

— Получил ли е документите?

— Огромно количество. Или поне така твърди — отвърна Гордиън. — Искаш ли да го накарам да ни ги прати по „ФедЕкс“?

Нимек се замисли за миг. „ФедЕкс“ обикновено беше сигурна фирма, но се знаеше, че дори те от време на време объркват пратките — а те не можеха да си позволят тази пратка да отиде на грешен адрес. Не знаеше откъде Лени е получил информацията си, но знаеше, че някой ще загази, ако се разчуе, че се е раздрънкал. Освен това, щом така или иначе му предстоеше още една нощ без сън, защо да не си стегне багажа?

— Не — отвърна Нимек. — Мисля, че е най-добре утре сутрин да взема самолета за Ню Йорк.

Последва кратко мълчание и Гордиън отбеляза:

— Нещо ми подсказва, че пак си търкаш килима, Пит.

Нимек спря насред стаята.

— Това само говори колко зле познаваш подчинените си.

Гордиън се ухили, но лицето му бързо стана сериозно.

— Групата ти готова ли е за тръгване, Пит?

— Във всеки момент — отвърна Нимек.

— Добре — каза Гордиън. — Защото има вероятност наистина да не разполагаме с повече от момент.

— Ще ги предупредя — рече Нимек. — И след това ще ида да си приготвя багажа.

Той прекъсна връзката и набра първия телефонен номер.