Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (28)

27.

Бруклин, Ню Йорк

16-ти януари 2000 г.

Небето зад прозореца беше замъглено от сипещия се сняг. Вятърът го навяваше на парцали и уличното осветление му придаваше зловещ розов оттенък.

Ник Рома остави безжичния телефон и изруга наум. Можеше да чуе воя на вятъра навън — виелицата шибаше прозореца сякаш с шепи пясък. Макар че мокрият от падналия преди това дъжд паваж не позволяваше на снега да натрупа, Ник знаеше, че до сутринта градът ще е скрит под бели планини.

Е, имаше си достатъчно притеснения и без да се занимава с времето. По-добре да се заеме с работа. Току-що Мариса му беше казала по телефона, че й липсва. И го бе попитала защо не й се обажда.

Не беше зле да ги държи в неведение. Тази нощ тя щедро щеше да го дари с любовта си, за да се увери, че не му е омръзнала. И какво от това, ако се интересуваше от пари, а не от секс, докато се извиваше под него? Поддържането на апартамента й на Шор Роуд му струваше почти пет хиляди долара месечно. И освен това Мариса пръскаше цяло състояние за парцали и дрънкулки. В основата на страстта й бяха парите — макар че му се отплащаше с всичко, с което можеше. Както във всяка честна сделка, всяка страна получаваше своето.

Той стана от бюрото, отиде до закачалката, свали спортното си яке „Армани“ и го облече. После застана пред огледалото, за да се донагласи и да се среши. Нека снегът си вали. Нека градът се задушава под него. Той щеше да прекара утрешния ден, наслаждавайки се на мека, топла плът.

Доволен от вида си, Ник се върна до бюрото. В найлонова торбичка до него имаше две бутилки „Pinot Noir“. Френско вино — американското изобщо не можеше да се сравнява с него.

Погледна часовника си. Единайсет без десет. Беше понеделник и нощният клуб на долния етаж не работеше. И както обикновено в понеделник вечер, Ник стоеше в офиса си, за да се срещне с помощниците си, да получи дела си, да им даде инструкции, да реши споровете им и така нататък. Повечето бяха мърморили, че ще трябва да излизат в тази буря, но нямаха никаква представа какво е да си на негово място. Той вярваше в поддържането на строга дисциплина. Обратното означаваше хаос.

Тъкмо такъв, разбира се, бе проблемът с участието му в извършеното в новогодишната нощ. Още от самото начало нямаше почти никаква власт върху събитията. И после, оставаше онази работа с невзривилия се експлозив. Ник подозираше нещо такова още преди в пресата да се промъкнат първите намеци. Отначало се споменаваше, че първата експлозия била последвана от още три, и тогава той оптимистично се беше надявал, че грешат. Но съмненията му оставаха и твърдите доказателства се бяха трупали ден след ден, за да станат в крайна сметка категорични. Три експлозии. Не четири. При това според всички свидетели, според всеки заснет кадър, според всяка снимка, направена на Таймс Скуеър. Когато публикуваха съобщението, че е разкрита невзривила се бомба и че е предадена за изследване на ФБР, той разбра, че всичко е вярно. И се замисли. Беше ли възможно Гилеа и хората й да са искали тъкмо това? И в такъв случай защо? Ник съзнаваше, че са искали да попречат на определени политически ангажименти между Съединените щати и Русия… но най-голямата му грешка бе, че се дистанцира от тънкостите на плана им и по този начин остана полусляп за желания резултат. Дали замислите им не бяха по-сложни, отколкото си мислеше? И следователно дали имаше вероятност да го пожертват, за да постигнат целта си?

Струваше му се, че тази мисъл е плод на болно въображение… но преди настъпването на Новата година същото можеше да се каже и за атентат с мащабите на онзи на Таймс Скуеър. Да предположим, че се готвеха да го натопят. Трябваше да обмисли тази възможност въпреки начина, по който се беше държала Гилеа в нощта след експлозията, и въпреки онова, което двамата бяха правили точно тук, в офиса му… а може би именно заради това. През онази нощ тя винаги бе отгоре му. Сякаш гореше. Сякаш пламъците, убили онези стотици хора, бяха разпалили в тялото й неугасим пожар от друг вид. Ник не знаеше как иначе да го опише. Гилеа, Гилеа. Появяваше се и после изчезваше. Какво трябваше да прави с нея? Такава жена беше способна на всичко. На абсолютно всичко.

Ами ако прекаляваше с подозренията си? Трябваше да признае, че през последните две седмици нервите му бяха опънати. Ами ако наистина грешеше, ако не го бяха използвали като пионка в някаква коварна игра, ако бомбата не бе избухнала по случайност? Дали това по някакъв начин правеше положението му по-благоприятно? Не трябваше задължително да има предателство. Често се случваше нещата да се объркат и в резултат да повлекат хората към дъното. Най-много го тревожеше вероятността анализът на експлозивите да доведе до откриването на връзка между доставчика и компанията вносител. Ник не бе специалист, но знаеше, че това може да се постигне с определени тестове. Властите нямаха търпение да пристъпят към арести. Как можеха да съберат доказателства срещу него? Все още не беше сигурен, не можеше да е сигурен. Но нямаше намерение да стои и да чака някакъв гигантски юмрук да разбие стената на офиса му.

Вятърът блъскаше прозореца, обсипваше го с остри снежни кристалчета. Звукът бе достатъчно силен, за да откъсне Ник от мислите му. Той се намръщи, потисна тревогите си и се върна при бюрото. Отново взе телефона, свърза се с долния етаж и каза на хората си да загреят двигателите на автомобилите си. Искаше за малко да забрави грижите си, искаше да потъне дълбоко в Мариса, искаше да се отпусне.

Иначе можеше да полудее от мисълта, че събитията ще го унищожат.