Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (17)

16.

Сан Хосе, Калифорния

1-ви януари 2000 г.

От полунощ бяха минали пет минути.

На мястото на бързо менящите се кадри от веселото празненство на Таймс Скуеър сега се виждаха оранжеви пламъци, които се издигаха и разпръскваха на по-малки светлинки, които, гледани отгоре, напомняха на кибритени клечки, горящи върху тъмна маса.

„Кибритени клечки — помисли си Роджър Гордиън. — Де да бяха кибритени клечки.“

С пребледняло лице, изпълнен с ужас и неспособност да повярва, той стискаше страничната облегалка на дивана. Ръката му трепереше. Чашата с курвоазие се беше изплъзнала от пръстите му и лежеше преобърната на пода — около нея се бе образувала лилава локвичка, която попиваше в килима. Гордиън не забелязваше разширяващото се петно, не съзнаваше, че е изпуснал чашата, не мислеше за нищо друго освен за трагедията на екрана.

Пет минути след полунощ.

Десет минути по-рано хората по света се готвеха да посрещнат новия век, сякаш се бяха събрали на железопътна гара, за да наблюдават пристигането на цирка в града — но вместо това по релсите се беше появило нещо, което много повече приличаше на Апокалипсис. Странно, през първите поразяващи мигове след взрива Гордиън се бе опитал да се съпротивлява на истината за случилото се, мъчеше се да повярва, че всичко е грешка, че някой от техниците в телевизионната станция е натиснал погрешно копче, че е пуснал филм на ужасите вместо предаването от Таймс Скуеър.

Но той никога не бе успявал за дълго да се скрие от действителността, особено когато я предаваха по телевизията.

Сега стоеше неподвижен, със застинало лице, и стискаше облегалката на дивана, стискаше я така, сякаш подът се беше наклонил под краката му. И все пак, докато гледаше телевизора, почти парализиран от шок, мозъкът му продължаваше да функционира на аналитично равнище и автоматично да обяснява картините на екрана, да преценява мащаба, да изчислява степента на разрушенията. Това бе способност — някои биха я нарекли „проклятие“, — която беше донесъл от Виетнам и която, подобно на черната кутия на борда на самолет, напомняше на механизъм, продължаващ да работи дори той да бе емоционално съсипан.

„Огънят долу вляво като че ли е сграда. Голяма. А ярката капковидна точка над нея е изключително горещ пламък, отразяващ голяма част от светлината. Навярно е възпламенен бензин или метал… значи някакъв автомобил. Не кола, а по-скоро микробус или камион. Може би дори автобус.“

Гордиън дълбоко и пресекливо си пое дъх. Все още не можеше да се изправи, без да падне на земята. Седнал пред телевизора, който показваше кошмарните си гледки от Таймс Скуеър, докато водещата съобщаваше разпокъсани данни за случилото се, той си спомняше за Виетнам, спомняше си за бомбардировките, спомняше си за пламъците, осейващи джунглата като яростни червени въртопи. Независимо дали си играеше на гоненица с руска ракета земя-въздух, или гледаше надолу към виетнамски бункер, току-що получил пратка от двеста двайсет и пет килограмова бомба, той можеше да чете огнените точки и тирета на въздушния бой като знаци за успех, провал или опасност. Никога не бе очаквал това умение да се окаже полезно в цивилния живот и сега би дал всичко на света, за да се окаже, че е бил прав.

„Онези малки точки са парчета от различни останки. А онази червено-черна зона, от която се издига най-гъстият дим, трябва да е мястото на взрива.“

Насили се да се съсредоточи върху репортажа на Си Ен Ен. Гласът на водещата му се струваше неясен и далечен, макар да знаеше, че звукът е достатъчно силен, за да се чува в няколко стаи. Самотен без Ашли, той беше слушал репортажа за посрещането на Новата година от кабинета, където бе отишъл да си налее коняк, и беше чул взрива високо и ясно.

„Ашли“ — помисли си Гордиън. Бе му телефонирала в десет, за да му каже, че ще остане при сестра си в Сан Франциско. За миг си помисли да й позвъни. Но какво щеше да й каже? Че не иска да е сам в такъв момент ли? Че копнее за успокоителната топлина на любимия човек? Като се имаше предвид, че напоследък почти не й беше обръщал внимание, копнежът му изглеждаше егоистичен и неоправдан.

„Съсредоточи се върху репортерката. Не трябва да пропуснеш думите й.“

— … отново искам да ви напомня, че в момента гледаме пряко предаване от покрива на Морган Станли Тауър на Четирийсет и пета улица и Бродуей. Казаха ми, че телевизионната мрежа Ей Би Си, която излъчва от това място, е дала разрешение на всички останали медии да предават материала, докато излъчването в района се възстанови. От самия Таймс Скуеър не се получава картина… случилото се е повредило апаратурата… и докато има непотвърдени съобщения, че експлозията е причинена от бомба, трябва да ви предупредим, че няма, повтарям, няма абсолютно никакви доказателства, че тя е била ядрена, както заяви коментаторът по един от другите канали. От Белия дом съобщават, че след един час се очаква президентът да направи телевизионно изявление…

По гърба му полазиха тръпки, защото внезапно си спомни един израз, който не беше използвал и чувал от много години: „Това е работа на Привидението“. Още един спомен от Виетнам. „Привиденията“ бяха хеликоптери, снабдени със 7.62-милиметрови картечници, които откриваха вражеските позиции и в най-черната нощ и изстрелваха плътни завеси куршуми със скорост шест хиляди в минута, като всеки трети или четвърти бе трасиращ. Американските пехотинци се чувстваха в безопасност под червената стена от светлина, изливаща се от невидимите хеликоптери, но свити в окопите си, виетнамците умираха от ужас. За тях сякаш самите небеса изливаха гнева си. Сякаш никъде нямаше сигурност.

— Един момент — възбудено каза водещата, притиснала с ръка слушалката си. — Сега чувам, че губернаторът на Ню Йорк е въвел в града общ полицейски час и че той стриктно ще бъде налаган от полицията, както и от частите на Националната гвардия. Повтарям онова, което току-що казах: и в петте общини на Ню Йорк е въведен полицейски час…

„О, Господи — помисли си Гордиън. — О, Господи!“

Тази нощ в Америка работеше Привидението.