Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (42)

41.

Ню Йорк

9-ти февруари 2000 г.

Докато се приближаваше към дежурния сержант на „Полис Плаза“ номер едно, Роджър Гордиън беше нервен и неспокоен.

Знаеше, че отчасти това се дължи на обиколката на Таймс Скуеър, която бе предприел. Мястото на атентата продължаваше да е пълно с неща, които напомняха за трагедията. Беше също толкова ужасно, колкото и когато го гледа по Си Ен Ен. Но нямаше никаква представа какво ще е въздействието на гледката на място.

Не го бяха ужасили толкова мащабите на унищожението. Въздействаха му тъкмо малките подробности, които свеждаха трагедията на личностно равнище. Под останките на уличен знак бе заклещено окървавено мече с раздърпана розова панделка, окаляно и посивяло след едномесечното излагане на нюйоркската мръсотия и зима. Гордиън можеше само да се надява, че детето, играло си с него, е живо и здраво и че е в състояние да тъгува за загубената си играчка.

Да, Таймс Скуеър го беше потресъл. И той вече кроеше планове да помогне за възстановяването му. Но знаеше, че това не е единствената причина за нервността му. Защото прекалено добре съзнаваше рисковете, които се готвеше да поеме, и експлозивния характер на онова, което носеше в джоба на палтото си.

Той се приближи до дежурния сержант.

— Началник Харисън, моля. Имам среща.

 

 

Когато секретарката му позвъни по интеркома, за да му съобщи, че Гордиън е пристигнал, Бил Харисън остави купчината доклади, които препрочиташе, за да обърне внимание и на най-малките детайли, свали очилата си, разтърка очи и каза:

— Дай ми една минута, после го доведи.

След смъртта на жена си не можеше да спи. Психотерапевтът на управлението го бе предупредил, че това трябва да се очаква, но от факта, че чувствата му бяха предвидими, не му ставаше по-добре. Предупреждението не му помагаше да се справи и с кошмарите. Нито със самотата.

Беше се отказал да спи на леглото си. Там спомените за Роузи го съсипваха. Вцепеняваше се, когато влизаше в спалнята. Всичките й дрехи, мирисът на парфюма й… един ден събра нещата си и ги премести в гостната. Но дори това не помогна. Всеки път, щом затвореше очи, сънуваше и в сънищата онази нощ отново и отново се повтаряше пред очите му. И той се събуждаше с ужасен вик.

Най-страшни бяха сънищата, в които я спасяваше, в които измъкваше всички, само за да се събуди и отново да се изправи пред ужасната истина.

Роузи я нямаше.

Започна да спи на шезлонг в дневната. Беше толкова неудобно, че всъщност не можеше да заспи. Това му помогна да се справи със сънищата, но за сметка на способността му да се съсредоточава.

А ако имаше намерение да реши проблема, трябваше да е максимално съсредоточен.

Чудеше се какво ли иска от него този богаташ.

Пътят от коварните улици на Манхатън до Калифорния беше дълъг. Особено до онази Калифорния, в която живееше Гордиън.

По дяволите, неговият апартамент навярно щеше да се събере в гаража на Гордиън и щеше да остане достатъчно място, за да паркира каравана.

Защо тогава секретарката на Гордиън бе позвънила, за да му уреди частна среща? По полицейска работа ли? Малко вероятно.

Е, съвсем скоро щеше да разбере. Любопитството му — онзи прекомерен интерес, който го беше накарал да постъпи в полицията — бе единственото чувство, останало непокътнато след трагедията.

Когато вратата се отвори и мъжът, когото беше виждал в безброй списания и телевизионни предавания, влезе, Харисън се изправи да го посрещне. Ако можеше да се съди по мрачното изражение на Гордиън, това не бе прищявка на богаташ. Гордиън влезе тихо, остави палтото си на дивана, после се обърна към началника на полицията.

Ръкуваха се и се запознаха.

После, свършили с любезностите, седнаха един срещу друг и размениха няколко незначителни думи. Утринните лъчи косо се процеждаха през щорите и хвърляха странна светлина върху странната среща. Гордиън не изглеждаше по-спокоен от него. Очевидно и двамата се чувстваха неловко. Харисън най-после реши да сложи край на безсмисления разговор и да пристъпи право към въпроса.

— Летели сте шест часа, за да се срещнете с човек, когото не познавате. С мен. Секретарката ви ми каза, че имате намерение да пътувате обратно за Сан Франциско още тази вечер. Струва ми се, можем да приемем, че не сте дошли, за да обсъждаме времето. Защо не ми кажете какво ви води тук?

Мигът на истината. Харисън го виждаше по лицето на Гордиън.

— Това е много дълга история — отвърна Гордиън. — И краят й може да не е щастлив. — Той извади дебел плик от джоба на палтото си — нали го беше взел със себе си, вместо да го даде на секретарката. Странно поведение за такъв човек, бе си помислил Харисън. Навярно в дома си Гордиън денонощно разполагаше с прислуга. Сега посетителят му държеше плика и го гледаше така, сякаш очакваше да избухне. После като че ли си спомни къде е и вдигна очи към Харисън. Началникът на полицията седеше мълчаливо, готов да го слуша.

— Не знам дали ви е известно — продължи Гордиън, — но съм прекарал известно време като военнопленник. Бях свален над Виетнам и станах гост на ханойския „Хилтън“.

— Това е общоизвестно — потвърди Харисън, без изобщо да има представа докъде ще доведе всичко това. Какво ставаше, по дяволите?

— Върнах се от това преживяване нов човек. Исках да предизвикам света, да го отворя, да направя така, че никога вече да не се случи нещо подобно, ако е по силите ми да го предотвратя. — Той замълча и погледна началника на полицията. — Имам служители по целия свят. Те работят за общото благо далеч от дома си и са уязвими за политическите приливи и отливи в съответните страни. Аз ги пращам там. И съм отговорен за тях.

— Разбирам ви — отвърна Харисън. — И аз всеки ден пращам хиляди мъже в сини униформи, за да рискуват живота си.

— Тогава разбирате, че не бих се спрял почти пред нищо, за да защитя хората си.

— Къде точно теглите линията? Къде спирате, когато наистина е важно за вас? — Харисън най-после започваше смътно да се досеща за какво става дума.

— Зависи. По отношение на честните граждани ние следваме буквата и духа на закона на съответната страна. Винаги. Гордея се с компанията си. Но по отношение на престъпници и терористи нека просто кажем, че във фирмените ми мерки за сигурност има сиви петна и да оставим нещата дотук, става ли? — Гордиън потупа с плика по крака си.

— Ще си отбележа да не се занимавам прекалено подробно с методите ви, освен ако не се наложи. — Също като Гордиън, Харисън гледаше към плика.

— Инцидентът на Таймс Скуеър е ужасна трагедия — каза Гордиън. — Гледах го по телевизията, когато се случи. Прекалено силно ми напомни за дните ми във Виетнам. Ако не съм споменал, поднасям ви най-искрените си съболезнования.

Харисън дълбоко пое дъх. Ясно разбираше, че Гордиън знае какво изпитва той, знае всичко от собствен опит. Гордиън бе воювал там. И беше оцелял. Харисън мъчително преглътна.

— Благодаря. От вашите уста това означава много.

— Не обичам терористите. — Гордиън стисна зъби. — И когато заплашват народа ми, нямам намерение да кърша ръце и да гледам. Някои от служителите ми загубиха семействата си.

— Аз също — тихо каза Харисън. — Аз също…

— Съжалявам, аз… — Гордиън изглеждаше ужасен, очевидно току-що бе осъзнал какво е казал.

— Няма нищо. Всеки ден гледам снимки от местопрестъпленията, чета доклади от моите хора и от ФБР, опитвам се да открия система, да разбера кой го е извършил. Повярвайте ми, накъдето и да се обърна, всичко ми напомня за това. Ще открия кой уби жена ми и града ми. Четиристотин от хората ми денонощно се занимават само с този случай. Ще стигнем до дъното и ако трябва, лично ще копая в ямата. Трябва. Заради града. Заради кмета. И заради жена ми. Само това ме крепи. — Харисън продължително изгледа събеседника си. — С готовност бих сключил сделка с дявола само за един поглед към уликите, които да доведат до разкриването на извършителите.

Гордиън му подаде плика. Харисън го взе с треперещи ръце. Но не го отвори.

— Ще излъжа, ако ви кажа, че не знам какво има вътре — рече Гордиън. — Няма да ви кажа също, че сме се добрали до тази информация по съвсем законни канали.

Харисън не попита нищо. Има неща, които човек предпочита да не знае.

— Ще приема, че сте прикрили следите си.

— Може и да не съм — ще се справя с този проблем, ако се стигне дотам. Всичко, което успяхме да открием, е в този плик, заедно с допълнителни улики. Ако искате да ви информирам за развитието на събитията при нас, ще го направя. Ако имате желание, бих искал и вие да отвърнете на услугата, разбира се, в рамките на закона.

— Благодаря. — Харисън погледна плика. — Ако мога, няма да замесвам името ви. — После отново вдигна очи към Гордиън, който, изпълнил мисията си, очевидно се готвеше да си тръгне. — Имам един въпрос. Защо аз? Та вие дори не ме познавате.

— Струваше ми се, че вие най-много имате право на това. Използвайте го добре. — Гордиън стана и стисна ръката на Харисън — топло, твърдо ръкостискане, което без думи изразяваше съчувствие, увереност и утешение. После си тръгна, също толкова тихо, колкото бе дошъл. Харисън бе толкова хипнотизиран от срещата си с този човек, че не беше в състояние да помръдне. За да направи онова, което беше направил Гордиън, се изискваше смелост — смелост и високо съзнание, каквото и да му бе говорил за някакви сиви петна.

Той разтърси глава, за да проясни мислите си.

После разкъса плика и изсипа съдържанието му върху бюрото си.

— Господи!

Имена, снимки, точно време, място на влизане и излизане, записи на разговори, аудиокасети, видеокасети… всичко.

Прерови материалите, прочете няколко откъса. Пусна видеозаписа и изгледа част от него. Зяпна. После разбра какво казват двамата на екрана.

Господи!

Хвърли се към вратата и извика:

— Джаки! Веднага ми доведи шефовете на специалната група за Таймс Скуеър. Телефонирай в областната прокуратура — ще ни трябват няколко заповеди за арест. И се свържи с ФБР.

После отново насочи вниманието си към записа, вече откровено порнографски.

Гледаше лицата на убийците на жена си.

Беше време за действие.

 

 

Охраната в „Платиниъм Клъб“ бе усилена. Броят на пазачите беше утроен и под черни пластмасови балони на тавана бяха монтирани нови видеокамери.

Докато разглеждаше всичко това, Борис се усмихваше сам на себе си. Борис не бе истинското му име, а онова, което използваше за тази задача. Не можеше да не си помисли, че опитът на Ник да подсили охраната след взлома прекалено много напомня за онази стара американска поговорка — как беше? А, да: да заключиш обора, след като са ти задигнали кравите.

Прекалено малко, прекалено късно. Друга американска поговорка и също толкова вярна.

Усещаше тежестта на пистолета под якето на откраднатата куриерска униформа. Нагласи плика върху електронната папка и се заизкачва по стълбите към кабинета на Ник.

На горния етаж го посрещнаха двама едри, яки телохранители, единият с късо подстригана брада, другият гладко обръснат — препречиха му пътя още преди да успее да се огледа. „Точно навреме“ — помисли си Борис.

— Аз ще се разпиша за пратката — каза единият.

Борис вдигна поглед. На тавана в дъното на луксозния, застлан с килим коридор бе монтиран един от тъмните пластмасови балони. Това не го изненада. Знаеше, че Ник обича да записва абсолютно всичко.

— Заповядайте — каза Борис и подаде големия плик на телохранителя от лявата си страна, онзи, който бе гладко обръснат, а папката — на другия отдясно. Когато мъжът протегна ръка към нея, Борис натисна вградения отдолу бутон, задейства устройство, изстрелващо електрически стрелички, и в същото време разреди малкия възпламенител, скрит в плика.

Стреличката улучи телохранителя точно под късо подстриганата му брада. Другият изкрещя — пламъците от неочаквано възпламенилия се плик обгърнаха ръцете му.

Борис вече действаше. Той извади 9-милиметровия си пистолет със заглушител, бързо изстреля по два куршума във всеки от мъжете и се хвърли към вратата, която водеше към кабинета на Ник.

Знаеше, че е вътре. Знаеше също, че вратата е отключена — Ник прекалено много разчиташе за личната си сигурност на уязвимите човешки същества.

 

 

Когато вратата на кабинета му тихо се отвори и влезе човек в позната кафява униформа, Ник Рома вдигна поглед и попита:

— Пратка ли? От кого е?

И в същия момент осъзна, че личните му телохранители не придружават куриера, както би трябвало. Понечи да се пресегне към пистолета, който държеше в едно от чекмеджета на бюрото, но ръката му не успя да стигне дотам.

— От наш общ приятел. Юрий Востов ти праща почитанията си — отвърна мъжът в кафявата куриерска униформа.

Очите на Ник Рома се разшириха от изненада и внезапно просветление — което обаче дойде прекалено късно. — Почакай…

Но Борис не чакаше. Той изстреля два куршума право в главата на Ник: първият точно между очите, вторият — труден изстрел, тъй като главата все още се движеше — малко по-високо. После развъртя горещия, изхабен заглушител, монтира на мястото му нов, зареди нов пълнител и се насочи към аварийния изход. Спря само веднъж, за да прати бърза усмивка и весело да махне към огледалото, после излезе от кабинета.