Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (47)

46.

Дагомис

Черноморското крайбрежие, Русия

12-ти февруари 2000 г.

Облечен в леко, късо яке, долнище от анцуг и маратонки, Владимир Старинов крачеше по брега точно над линията на вълните. Соленият субтропичен вятър галеше лицето му като топла длан. Кокершпаньолът му тичаше зад него, подскачаше по белия пясък, преследваше прииждащите и отстъпващи вълнички, от време на време захапваше купчина водорасли, разтърсваше ги в челюстите си и ги захвърляше там, откъдето ги беше взел. Бе ясна, прекрасна вечер с медна луна над водата и звезди, блестящи като диаманти, безразборно пръснати върху черен бижутерски сатен.

Старинов се чувстваше изпълнен с покой. За първи път от много време. Покой. Знаеше, че много километри на север жестоката зима продължава да вилнее и че заплахата от глад заплашва да обхване цяла Русия като вихрушка. Тук обаче имаше отдих от безмилостните бойни ритми на лидерството и политическото оцеляване.

Понякога, мислеше си той, животът в Кремъл беше като да попаднеш в някаква огромна машина, която работи ли, работи безспир.

Пъхнал ръце в джобовете си, Старинов спря и погледна към водата. На около триста метра можеше да види светлините на малък кораб, който бавно се движеше по морската повърхност, почти като охлюв по гладко, тъмно стъкло.

— Е, Оме — каза той и се наведе да почеше кучето по главата. — Животът ми не е само проблеми, разбираш ли? Тук можем да се замислим и да си спомним, че битките ни имат цел. — Старинов погледна ухиленото изражение на кучето и се подсмихна. — Или не знаеш, или не те интересува за какво бърборя, а, миличко?

Кучето близна дланта му.

Все още усмихнат, Старинов се обърна и погледна през дюните към вилата си. Прозорците й светеха в бледожълто. В мрака той едва можеше да види неподвижните очертания на двамата от охраната му, които стояха на пост навън. О, колко се дразнеха от настояването му да ходи сам на тези разходки. Но имаше моменти, в които човек трябваше да остане сам.

Той постоя до водата още няколко минути, загледан в бавното движение на кораба към някакво неизвестно пристанище, и реши да тръгне обратно, за да изпие чаша чай. Навярно преди да си легне щеше да почете малко. Във всеки случай вече ставаше късно и той се чувстваше приятно уморен.

— Хайде — каза Старинов и плесна с ръце, за да привлече вниманието на шпаньола. — Нали не искаме охраната още повече да ни се ядоса?

Той тръгна обратно край брега. Кучето игриво го следваше по петите.

 

 

„Съвършено“ — помисли си Гилеа, като гледаше към плажа през двойните кръгове на очилата си за нощно виждане.

— Какво прави нашият приятел? — попита иззад нея мъжки глас.

— Очевидно се откъсна от унеса си и се връща към дачата си. — Тя свали бинокъла и запремигва, за да проясни зелените петна пред очите си. — Навярно е усетил, че тази вечер студеното Черно море го очаква. Ти как мислиш, Адил?

Високият, жилест мъж изсумтя неопределено. Подобно на Гилеа и другите на рибарския кораб, той носеше черен неопренов костюм и плавници и на челото му беше вдигната водолазна маска. На китките си имаха дълбокомери, а на раменете им висяха водонепроницаемо оръжие и екипировка. Щом се спуснеха под водата, дихателните апарати на гърдите им щяха да рециклират собствения им дъх, да абсорбират издишания въглероден двуокис и да смесват пречистения въздух с кислород, подаван от резервоарите им.

— Скимърите са готови — съобщи Адил.

Тя го погледна. И кимна. Отразената в зениците й лунна светлина приличаше на парченца строшено стъкло.

— Тогава да тръгваме — каза Гилеа.

 

 

Леки и безшумни, всъдеходите се носеха по брега, като прескачаха възвишенията и вдлъбнатините с пъргава лекота. Специално произведени за „Меч“ от фирма, клон на „Ъплинк“, те бяха предназначени за двама души — водач и стрелец — и зад седалките бяха монтирани несмъртоносни оръжия. Мощните фарове бяха скрити зад затъмняващи щитове. Пътниците им носеха черни маскировъчни екипи, бронирани жилетки и защитни очила. Под каските си имаха миниатюрни радиостанции. Лицата им бяха намазани с маскировъчна боя.

Общо бяха дванайсет всъдехода — Блакбърн и Пъри начело, останалите в колона отзад.

Уверено стиснал кормилото, Блакбърн тревожно се взираше през очилата си към ниските дюни. Искаше му се вече да види вилата на Старинов, искаше му се да бе разполагал с повече от няколко часа, за да организира тази акция, искаше му се да бе знаел кога и как възнамеряват да нанесат удара си терористите, за да е в състояние да вдигне слушалката и да предупреди Старинов и охраната му. Но се тревожеше, че вилата може да се подслушва и че всеки опит да се свърже ще накара Гилеа Настик да ускори изпълнението на плановете си. Накрая бе избрал по-малкото зло — както беше направил по-рано същата сутрин, когато сключи сделка с Востов.

Сега насочи всъдехода над голяма извита дюна и спокойно я прехвърли. Пясък жулеше страните му, в главата му блуждаеха мисли за сключения договор. Той бе прост: участието на руския мафиот в атентата щеше да бъде забравено в замяна на пълно разкриване и съдействие. Беше им казал всичко, не само за Таймс Скуеър и за опита за компрометиране на Башкир, но и онова, което знаеше за замисленото за тази нощ убийство на Старинов… което бе предостатъчно. Той беше снабдил Гилеа с хора, оръжие и транспорт в замяна на един милион щатски долара. Нападението щеше да включва пътуване по вода и навярно допълнителна подкрепа от сушата. И целта му бе решителна и окончателна — Старинов да умре. Край на игрите, край на сложните ходове.

Щеше да загине един добър човек и това щеше да сложи край на всичко — това щеше да е преврат срещу демократичната реформа в Русия.

Освен ако той и набързо сформираната група, събрана от оцелелите след нападението на наземната станция и оскъдните подкрепления от централата на „Меч“ в Прага, не се изправеха на зловещия път на терористите.

Блакбърн подкара всъдехода с пълна скорост, предаде по радиовръзката заповед до хората си и чу двигателите им рязко да увеличават скоростта, за да не изостанат.

Спомни си как устоя на изкушението да извърши директна атака през нощта, когато беше изгорена наземната станция, и мрачно осъзна, че този път обстоятелствата го принуждават да го направи.

Това бе срещу инстинкта и опита му, срещу всяка негова клетка.

Защото възможно най-лошото нещо в директното нападение бе, че можеше да се превърне в чисто самоубийство, ако врагът го очакваше.

 

 

Надуваемите им балони изпуснаха въздуха си и скимърите плавно се плъзнаха под водата.

Лъскавите гумени машини лесно бяха транспортирани на борда на рибарския кораб на Гилеа и спуснати в морето с координирана точност. Всяка от тях се задвижваше от два компактни, но мощни извънбордови двигателя и можеше да откара до брега трима души. Безшумни и неоткриваеми, те бяха в състояние да изминат седемдесет морски мили. Самите водолази можеха да останат под вода повече от четири часа, без да се тревожат за мехурчетата въздух, изпускани от обикновените акваланги. Ако се спуснеха на повече от тринайсет метра обаче, чистият филтриран кислород, произвеждан от апаратите им, щеше да окаже токсичен ефект върху тях заради по-високото налягане. Тази нощ нито времето, нито разстоянието бяха от значение — брегът беше близо и те бързо се приближаваха към него на малка дълбочина.

Минути след потопяването си скимърите изскочиха на повърхността и се понесоха с пълна скорост, възлизаща на повече от осемдесет възела, плъзгайки се като горещо олио по тефлон. Когато стигнаха на брега, водолазите бързо изоставиха машините си, извадиха от водонепроницаемите си раници автоматите и очилата си за нощно виждане и започнаха да се прокрадват пеша.

Вилата на Владимир Старинов се извисяваше върху ниска самотна скала неколкостотин метра нататък по плажа. Охраната дори не подозираше за приближаващите убийци. Прозорците все още хвърляха бледата си светлина в мрака.

 

 

Старинов вдигна чайника от печката, отиде до масата и напълни чашата си.

Преди да седне, извади кучешка бисквита от кутията на кухненския тезгях и повика Оме, протегнал в ръка лакомството, като се надяваше, че може да успокои животното. Кучето го погледна, но не помръдна. Преди няколко минути то беше изскочило от стаята и се бе промъкнало по корем до предния вход, като скимтеше, душеше и махаше с опашка.

Отначало Старинов си помисли, че го е подплашило пронизителното свистене на чайника, но сега, въпреки примамките, Оме продължаваше да лежи до вратата, без да обръща внимание на господаря си.

Старинов сви рамене, пъхна отхвърлената бисквита в джоба на халата си и започна да духа чая, за да изстине. Макар че поведението на кучето може би беше малко необичайно, той не мислеше прекалено много за това — понякога Оме се дразнеше от постоянните обиколки на охраната и навярно тази вечер случаят беше аналогичен.

„Е, добре, стой си там“ — помисли си Старинов. След разходката по брега се чувстваше отпочинал и спокоен и искаше да се наслади на това си рядко състояние.

 

 

На облечения в руска военна униформа пазач му се стори, че чува звук в подножието на скалата, и отиде да провери, като съзнаваше, че най-вероятно няма да има нищо — сигурно вятърът шумолеше в пясъка или в клоните, или пък бе минал някакъв гризач.

Погледна към колегата си от другата страна на двора и се зачуди дали да не го повика, но после видя оранжевия блясък на цигара в ръката му и реши, че е по-добре да го остави на мира.

Спусна се в подножието на скалата, спря, огледа се и се ослуша. Отдалечи се още малко и отново спря. Челото му се смръщи. Макар да не забелязваше по плажа никакъв признак на движение, сега като че ли чуваше друг шум, постоянно бръмчене, като от приближаващ се двигател. Не — от много двигатели. Все още бяха на известно разстояние, но се приближаваха. Напомняше му за бръмчене на оси. Цяло гнездо оси. Но какво общо имаше това с шумоленето, което беше чул? И дали не би могло да вещае някаква опасност за министъра?

Изведнъж обезпокоен, той най-после реши да съобщи на другите и тъкмо се обърна към дачата, когато към устата му се притисна длан и около шията му се сключи кокалеста ръка, която бързо и жестоко завъртя главата му и му счупи врата.

 

 

— Чуваш ли този шум? — изсъска Гилеа на Адил. — Като от двигатели.

Той стоеше с нея на брега и се взираше в мрака — в момента приличаше досущ на дебнеща лисица. Останалите от групата се придвижваха по плажа зад тях. Убитият пазач лежеше на пясъка в краката им.

— Не… — почна той и изведнъж посочи нагоре по плажа.

Гилеа проследи с поглед показалеца му и очите й се разшириха.

— Мамка му! — възкликна тя и вдигна автомата си.

 

 

Скалата със самотната вила се издигаше от лявата им страна. Блакбърн взе завоя и коничните лъчи на фаровете му незабавно осветиха мокрите фигури на пясъка, изоставените скимъри на брега и униформения пазач, лежащ с неестествено извит врат.

— Ето ги! — извика той в микрофона си. Погледът му обходи брега. — Директна атака! Напред!

Терористите се пръснаха по плажа. Блакбърн увеличи скоростта. Двойката, която беше стояла до трупа, се хвърли към скалата. От задната седалка Пъри въртеше картечницата и изстрелваше къси, бързи откоси. Брегът изригна в огън. Модифицираните калашници се насочиха към всъдеходите и започнаха да ги обсипват с куршуми.

Един от водолазите мигновено се строполи под огъня на Пъри, улучен в гърдите от гумен куршум, и оръжието изскочи от ръцете му. Скоро след облак от пясък го последва още един.

Блакбърн видя, че пилотираният от Винс Скъл всъдеход завива надясно и се насочва към двама мъже в мокри костюми с очевидната цел да ги отблъсне към водата. Те нагазиха до бедро, но Скъл не престана да ги преследва и се хвърли към тях като атакуващ бик. В този момент всъдеходът на Блакбърн беше улучен от куршум и рязко зави, за да избегне огъня.

Въздухът трепереше от битката и макар че изненадата бе дала на групата на „Меч“ преимущество, те срещаха решителна съпротива. Град от 7.62-милиметрови куршуми улучи директно един от всъдеходите и водачът му полетя във въздуха като парцалена кукла. От гърдите му бликаше кръв. Машината се преобърна два пъти в движение и изхвърли мъжа на задната седалка. Загубил ориентация, той се изправи и беше застрелян преди да успее да реагира.

Терористите свалиха втори всъдеход отдясно на Блакбърн — гумата му бе пробита и изригна въздух, изхвърчайки от колелото като свалена змийска кожа. Машината загуби равновесие, плъзна се настрани сред облак от пясък и изхвърли двамата мъже вътре. Блакбърн видя, че единият се навежда над партньора си и му помага да се изправи. В този момент един от терористите се прицели и Макс разбра, че трябва да действа бързо.

Те бяха в капан.

Той обърна всъдехода си в тяхна посока, бързо се приближи и свали ръка от кормилото, за да махне на Пъри. Пъри кимна, насочи оръжието си и обсипа водолаза с точна канонада преди онзи да успее да стреля.

Блакбърн отново зави и неочаквано чул автоматична стрелба от върха на скалата, изруга.

„Старинов“ — помисли си Макс и насочи машината към склона.

Убийците бяха горе.

Горе при Старинов.

 

 

Гилеа и Адил тичешком прехвърлиха хребета на скалата и продължиха към вилата. Зад тях лежеше мъртъв още един от охраната и кръвта му попиваше в пясъка. Стигнаха до вратата и спряха. Гилеа отстъпи назад, за да позволи на Адил да се приближи и да я разбие.

Тя се обърна и предпазливо се огледа. Иззад къщата тичаше трети пазач и тя го преряза с откос през гърдите още преди той да ги забележи. След него се появиха още двама точно в мига, в който Гилеа чу вратата да се отваря сред дъжд от трески. Един от войниците незабавно се свлече, повален от куршума й, но другият успя да стреля преди да го улучи, после залитна в широк кръг, строполи се и изпуска оръжието си.

Тя се обърна. Адил лежеше проснат пред избитата врата. Главата му бе почти отнесена. Вторият войник го беше улучил. Гилеа отбеляза смъртта му без никакви чувства.

Мислите й бяха насочени към задачата й, а тя бе да се погрижи Старинов да се присъедини към Адил.

 

 

Блакбърн прехвърли възвишението точно навреме, за да види как Настик прескача трупа на спътника си и се хвърля през избитата врата.

Той спря всъдехода сред облак прах, скочи на земята и се метна след нея, като в движение извади пистолета изпод бронираната си жилетка. Пъри го следваше по петите.

Блакбърн изтича вътре, зареди пистолета и се огледа. Искаше да хване Настик жива, но ако трябваше да избира между нея и Старинов, щеше да направи каквото трябва.

Фоайето беше пусто. Накъде трябваше да тръгне сега? Къде бе тя, по дяволите?

Чу Пъри да идва след него и бързо му даде знак да провери в лявата част на къщата. Самият той се насочи надясно, към помещение, което приличаше на спалня. В този момент чу кучето да ръмжи, чу изстрел и след това силен трясък, сякаш някой се беше блъснал в стена.

 

 

Когато стрелбата започна, Старинов бе в кухнята и разбрал какво става, осъзнал, че домът му е нападнат, се хвърли в спалнята, за да вземе личното си оръжие от чекмеджето на шкафа. Това беше малък 22-калибров пистолет и министърът знаеше, че няма да му е от голяма полза срещу автоматичните оръжия, които чуваше да стрелят в нощта, но разполагаше само с него.

Издърпа чекмеджето и затършува под дрехите, за да извади пистолета, и в същия миг жената влетя в стаята и насочи от упор автомата си срещу него. Усмивката, разтеглила устните й, нямаше нищо общо с човешката.

И в този момент Оме изскочи изпод леглото с оголени зъби, заръмжа, хвърли се към жената и заби зъби в глезена й.

Загубила равновесие, Гилеа политна, блъсна се в стената. Опита се да се задържи и да отблъсне кучето, но зъбите му дълбоко се бяха забили в крака й.

— Не мърдай! — с всичка сила извика Блакбърн и с две ръце насочи пистолета си към нея. — Пусни автомата, чуваш ли ме? Пусни го!

Тя погледна към него и здраво стисна оръжието си. Кучето отскочи и залая. Крачолът на водолазния й костюм бе подгизнал от кръв. Иззад Блакбърн в стаята прииждаха хората, с които се беше свързал по радиостанцията. Начело със Скъл, те изведоха Старинов спалнята.

— Недей да се самоубиваш — каза Блакбърн. — Всичко свърши.

Тя го погледна. Поклати глава. Усмихна се. Треперещите й пръсти се стегнаха около автомата.

И изведнъж, преди Блакбърн да успее да реагира, Гилеа вдигна оръжието си и го насочи право към сърцето му.

— Свърши за мен — каза тя. — Свърши и за двама ни.

Устата му пресъхна. Кръвта запулсира в ушите му. Блакбърн продължаваше да държи пистолета си насочен към нея, докато тя се целеше в него, и наблюдаваше ръката й за най-лекото потръпване, като се молеше на Господ да е достатъчно бърз, за да предусети следващия й ход. Зрението му се сви в тесен тунел, обхващащ ръката му, Гилеа и нищо друго.

Бавно изтече една секунда. После още една. Нито един от двамата не помръдваше. Нито едно от оръжията не се свеждаше. Въздухът около Блакбърн като че ли изведнъж се бе сгъстил.

Той не усети внезапното раздвижване зад гърба си, докато не стана прекалено късно. Всичко се случи сякаш с мълниеносна скорост — мазното изщракване на огнестрелен механизъм до ухото му, високият пукот на оръжие зад него, изненаданото, почти иронично изражение на лицето на Гилеа точно преди куршумът да прониже челото й и да образува съвършено кръгла червена дупка над носа й. Блакбърн видя автомата да подскача в ръцете й и за един ужасяващ миг беше сигурен, че пръстът й инстинктивно ще натисне спусъка и че с него е свършено.

Но оръжието се изплъзна от ръцете й, без да стреля, очите й помътняха, краката й се подкосиха и тя плавно се свлече на пода, оставяйки по стената зад себе си кръв, мозък и парченца от черепа си.

Блакбърн сведе пистолета си и обърна глава на скованите си мускули.

Старинов стоеше точно зад него, успял да се откъсне от членовете на „Меч“, които се бяха събрали около него. От цевта на малкия му пистолет се виеше дим.

Погледът му срещна този на Блакбърн.

— Така е по-добре — каза той.

Макс мъчително преглътна, но не отговори. Миризмата на барут дразнеше ноздрите му.

— Хората ви ми спасиха живота, аз спасих вашия. — Старинов сведе пистолета си. — Сега може би ще бъдете така любезен да ми обясните откъде се взехте.

Известно време Блакбърн продължи да мълчи. Гледаше покрай Старинов към хората от групата си, хора, събрали се от всички кътчета на земното кълбо, за да изпълнят задача, която бе едновременно неблагодарна и извънредно опасна. Помисли си за Ибрахим и неговите пустинни ездачи в Турция, за Нимек и неговите агенти в Ню Йорк и за различните обикновени хора, направили всичко по силите си.

Какво трябваше да отговори?

Той помисли още няколко секунди и накрая просто сви рамене.

— Отвсякъде, сър — отвърна Блакбърн.