Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (22)

21.

Ню Йорк

Гробището „Калвари“, Куинс

3-ти януари 2000 г.

По дърветата и паметниците, които го заобикаляха, бавно се сипеше сняг. При други обстоятелства той би си помислил, че мястото е прекрасно. Ако можеше да го види от стая с добро отопление, Розета също би го харесала. Тя настиваше прекалено лесно, за да обича зимните пейзажи при каквито и да било други условия. Беше наредил да поставят в ковчега й одеяла. Не можеше да понесе мисълта, че никога вече няма да й е топло.

Не можеше да понесе и всичко това. Началникът на полицията Бил Харисън стоеше на ръба на изкопания гроб.

Знаеше, че не е единствен. Тази сцена щеше да се повтаря стотици пъти, докато Ню Йорк погребваше мъртвите си. Но това не го утешаваше, даже правеше нещата още по-ужасни.

Как да продължи занапред без Розета? Тя беше неговата душа, причината за съществуванието му. Когато работата му натежаваше, когато не можеше повече да издържа на ежедневните ужаси, той се връщаше вкъщи при нея и тя отново го изправяше на крака. Розета не можеше да промени онова, което виждаше той. Но във всеки един миг, в който бе с нея, Харисън знаеше какво се бори да защити. Тя олицетворяваше всичко добро на света.

А сега я оставяше в дупка в земята. Вече всеки момент щяха да донесат ковчега й.

Болката беше смазваща.

За милионен път се запита защо й бе позволил да дойде с него на Таймс Скуеър. Можеше да откаже, да излъже, че след като политиците заемат местата си, няма да останат достатъчно за истинските работни хора. Можеше да го направи, но в безграничната си мъдрост беше решил, че удоволствието на Роузи натежава над рисковете.

Никога нямаше да си го прости.

Дъщеря му стоеше до него. Сълзи изгаряха раните й. Тя също можеше да загине, само защото той не го бе предвидил, не го беше предотвратил още преди да е започнало. Сега нощите й, също като неговите, щяха да бъдат преследвани от кошмари, преповтарящи онзи ад. Беше белязана за цял живот, детето, което той обичаше… пред погледа му, до самия него, когато трябваше да е в състояние да го предотврати.

Защо не беше успял?

Не трябваше да обвинява кмета. Той беше мъртъв. Бе платил най-високата цена, след като постоянните му опити за извличане на политически дивиденти бяха направили мишената прекалено добра, за да бъде пропусната.

Нямаше полза да обвинява хората си. През онази стотна от секундата, през която я беше видял, амбулантната количка му се стори съвършено невинна. Как биха могли да открият нещо? Първите доклади от мястото на взрива показваха, че работата е била извършена от професионалисти, че е била невидима дори за най-внимателното наблюдение.

Полицаи в пълна униформа донесоха ковчега и бавно го поставиха върху въжетата, които щяха да спуснат Роузи в земята… Роузи го оставяше сам, докато следващият живот не призове и него.

Сърцето му се разкъсваше от мъка.

Той протегна ръка и стисна дланта на дъщеря си.

Забръмчаха камери и защракаха фотоапарати.

Дори скръбта им беше публично достояние.

Ковчегът бавно се спускаше. Сблъсъкът на дървото в земята му се стори най-самотният, най-окончателен звук, който бе чувал през целия си живот.

Както и ревът на експлозията, той също щеше да го преследва.

Свещеникът напевно произнасяше утешителни думи. Те минаваха покрай ушите му, сега безполезни, но навярно по-късно, когато останеше сам и започнеше да пресява спомените си от днешния ден, щеше да намери малко от покоя, който целяха да му донесат.

Той пусна върху ковчега букета рози, който беше донесъл. Ярки алени петна върху полираната дървена повърхност, те бавно, бавно се покриваха с бели снежинки. Също като сърцето му, цветовете скоро щяха да се обвият с лед.

Незабравките на Ташея последваха розите му. Докато службата наближаваше към края си, Харисън гледаше как те също изчезват под снега.

Бе загубил своята Роузи. Чувстваше в гърдите си толкова огромна празнота, че не разбираше как се вмества в тялото му. Но трябваше да направи нещо, за да сдържи мъката си която заплашваше да го погълне.

Той бе началник на полицията на Ню Йорк. Негово задължение беше да открие извършителите. В деня, в който изправеше тези хора пред съда, можеше да започне изцелението му.