Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (30)

29.

Бруклин, Ню Йорк

16-ти януари 2000 г.

Нимек стоеше на пост, докато Норико и Барнхарт се прокрадваха в сенките зад „Платиниъм Клъб“. В едната си ръка Барнхарт държеше ножици за тел, а в другата — фенерче. На рамото му висеше пушката помпа „Бенели“. Двамата оставяха следи в снега, но нямаше какво да направят. Освен това, ако Ник останеше верен на обичая си и се върнеше чак на следващия ден, снегът щеше да засипе отпечатъците преди някой да ги забележи.

Телефонната разклонителна кутия беше монтирана на равнището на очите на една от външните стени на сградата — по време на наблюдението преди две нощи Нори я бе открила, като проследи кабелите, идващи от телефонния стълб на съседната странична улица.

Сега тя спря и проучи правоъгълната метална кутия. От устата и ноздрите й излизаше пара, снегът скърцаше под краката й. След миг Норико протегна ръка към Барнхарт, който й подаде ножиците и насочи лъча на фенерчето към кутията. Изолираните с пластмасова обвивка телефонни кабели влизаха в дъното й. Нори знаеше, че алармената система използва същата връзка. Имаше вероятност Рома да е инсталирал отделна или дори клетъчна връзка за системата, но тя се съмняваше в това. Като член на тайната ударна част на Барнхарт по време на службата му във ФБР, Норико бе прониквала в много квартири на мафията и почти винаги беше откривала, че разполагат с груби, лесно преодолими алармени инсталации. Изключение правеше единствено огромното имение на Пол Кастелано на хълма, но донът от фамилията Гамбино винаги бе имал големи претенции. Това не се отнасяше за Рома. Той беше гангстер от старата школа и несъмнено разчиташе горилите му да се грижат за неговата сигурност.

Норико разчисти снега от пластмасовата изолация и приближи ножиците към кабела. Въздухът затрептя от статично електричество. Вятърът подхвана обвивка от храна от близкото кошче за боклук и я понесе край краката й. Тя стисна устни от напрежение и разряза едната страна на изолацията, после обърна ножиците и направи същото с другата. Накрая с едно-единствено бързо движение сряза оголените жици.

Като се изключеше малко вероятното наличие на дублираща система, телефоните и външните аларми бяха прекъснати.

Норико хвърли поглед през рамо към Барнхарт и посочи наляво. Няколко метра по-нататък имаше задна врата, която излизаше на уличката. Барнхарт кимна и я последва.

Норико приклекна пред вратата и той насочи лъча на фенерчето към ключалката. Нори извади от джоба на комбинезона си плосък кожен калъф. Дръпна ципа, избра два подобни на игли стоманени инструмента, пъхна единия между зъбите си и вкара работния край на другия в ключалката. Сръчно го завъртя, усети как се отваря първо една, а после и още една от запънките на бравата. След секунди извади иглата и я смени с онази в устата си.

Ключалката поддаде с металическо изщракване.

Норико пак хвърли поглед през рамо към Барнхарт и той отново кимна. Тя протегна ръка към бравата. Ако от вътрешната страна на вратата беше поставен лост или нещо подобно, щеше да им се наложи да търсят начин да влязат откъм улицата, където щяха да са много по-забележими.

Норико завъртя бравата и леко натисна вратата с рамо.

Тя изскърца и се отвори.

Барнхарт измърмори одобрително и я стисна за рамото.

Норико въздъхна облекчено през зъби, отпусна се, прибра шперцовете в калъфа и го пъхна в джоба си. Барнхарт насочи фенерчето към уличката и два пъти направи знак с палец нагоре. Нимек му отвърна със същия сигнал и се затича през сенките към тях с найлонова чанта в ръка.

Изведнъж чуха ръмжене на двигател, видяха жълтата светлина на автомобилни фарове по покрития със сняг асфалт и се заковаха в очакване пред вратата. Изтече цяла секунда. И още една. После по уличката шумно премина снегорин на службата по чистотата, зави наляво и се отдалечи по булеварда.

Нимек даде знак за влизане в сградата.

Барнхарт тръгна първи, прибрал инструментите в джобовете си и стиснал с две ръце пушката. Светлинният мерник под цевта й хвърляше тесен коничен лъч в мрака. Вляво видяха тясно задно стълбище, което водеше нагоре, а право пред тях се откриваше коридор.

Барнхарт погледна в двете посоки, кимна към стълбището и тръгна нагоре.

Без да се колебаят, Нимек и Норико го последваха.

 

 

Уличната лампа на ъгъла на Осемдесет и шеста улица и Нароус Авеню се пръсна точно когато автомобилът завиваше от Шор Роуд, и Ник се стресна. Електрическата крушка ярко проблесна и избухна, обсипвайки улицата с остри, димящи парчета. Радиото припука.

— Мамка му — измърмори шофьорът.

Рома погледна през прозореца. Голите дървета по целия булевард се люлееха на вятъра, който духаше от залива Грейвсенд.

Той хвърли поглед към часовника на таблото и каза нервно:

— Почти единайсет и половина е. Защо се бавим толкова, по дяволите?

— Заради шибаното време — отвърна шофьорът. — Ако карам по-бързо, колата ще поднесе.

Рома отговори с неопределено изсумтяване. Чудеше се дали Мариса ще е облечена в онова късо бяло дантелено нещо, което носеше предишната седмица. Чудеше се колко време ще му трябва, за да я съблече, след като влезе в апартамента й. Господи, Господи, толкова бе напрегнат, изгаряше от толкова силно желание, че едва ли щеше да е в състояние да чака, докато стигнат до леглото. Може би по-късно щяха да се отпуснат във ваната с бутилка вино…

— Мамка му! — внезапно каза той и ядосано се плесна по крака. Какво му ставаше? Виното! Беше забравил проклетото вино в клуба.

Хвърли поглед през рамо към колата зад тях, доволен, че е наредил на телохранителите си да го следват отблизо, докато не стигне до жилището на Мариса. Сега поне щеше да има възможност да ги накара да свършат нещо полезно.

— Вал — каза той, като се наведе към предната седалка. — Свържи се с другите. До бюрото в офиса ми има найлонова торбичка с две бутилки вино. Кажи им да се върнат и да я вземат, после да я донесат при момичето и да позвънят. Аз ще им отворя.

Вал кимна, свали едната си ръка от волана и протегна ръка към клетъчния телефон в джоба си.

— И, Вал…

Шофьорът за миг срещна погледа му в огледалото.

— Да действат бързо — прибави Рома.

 

 

— Добре си живее тоя Ники — тихо каза Барнхарт, като насочи светлинния мерник на пушката си към найлоновата торбичка до бюрото на Рома. Светлината проблесна в две бутилка червено вино. — Оставил е цели две бутилки „Шамбертен“ да си седят тук просто ей така.

— И скъп одеколон — прошепна Норико, докато претърсваше чекмеджетата на бюрото. — Обаче като че ли това е всичко. Няма нищо друго. Нито документи, нито писалки — нищо.

Барнхарт се приближи до нея, издърпа едно от чекмеджетата и го пусна на пода. После бръкна в отвора и потърси тайник.

Междувременно Нимек се движеше покрай стените и плъзгаше облечените си в ръкавици ръце по тях, за да провери дали няма вграден сейф или шкаф. Единствените скрити устройства, които бяха открили до този момент, бяха един гигантски телевизор, озвучителна система с изключително качество и видео, включено и в двете системи. Както можеше да се предположи, касетата във видеото беше първата версия на „Кръстникът“. Но нямаше никакви други записи, дискове и изобщо нещо необичайно. Офисът беше чист. Бяха тук от пет минути и Нимек искаше да напуснат след десет. До този момент имаха късмет — бяха открили кабинета на Рома почти незабавно след като се качиха на втория етаж — освен един склад в късия задънен коридор нямаше други врати — и ключалката му не се бе оказала по-голямо препятствие за Нори, отколкото онази на външната врата. И все пак нямаха време за губене.

След като не успя да открие нищо от пръв поглед, Нимек спря и се огледа. Въпреки мрака виждаше, че помещението е педантично подредено и чисто. Дори да имаше тайници, Рома явно знаеше как да ги крие.

Погледът му се спря върху огледалната стена срещу вратата. Той бързо се обърна към Барнхарт, потупа го по ръката и каза:

— Освети огледалото. Отгоре надолу.

Барнхарт кимна и насочи пушката си към стената.

Нимек я огледа, после даде знак с ръка Барнхарт да завърти пушката наляво, после да я спусне малко надолу. Накрая разсече въздуха с длан и възбудено прошепна:

— Видя ли? Дръж така. Точно там.

Барнхарт кимна. Под светлината на лъча се виждаше малък участък с диаметър не повече от сантиметър — повърхността изглеждаше прозрачна, сякаш огледалният пласт отзад липсваше. Представляваше съвършен кръг — прекалено съвършен, за да е някакъв дефект.

Нимек стоеше до огледалото и опипваше кръга с длан.

В същия миг, в който Барнхарт разбра, че гледа към двустранно огледало, стената се отвори.

— Леле, леле — каза той и насочи лъча към помещението зад нея. — Я да видим какво има тук?

Нимек знаеше, че няма смисъл да отговаря. Очевидно стояха пред скрита система за видеозапис — наблюдателна камера и преносимо дублиращо устройство за автоматичен презапис. Заобленият край на камерата бе изравнен с прозрачната част от огледалото и сочеше право към стаята. Рома можеше и да не пази документи на хартия за различните си предприятия, но това не означаваше, че няма записана документация.

Стоеше и гледаше към тайното помещение зад огледалото. На лавицата под електронната апаратура имаше три-четири пръснати видеокасети и цветни самозалепващи се етикети. Самите касети не бяха обозначени.

— Май не е имал време да систематизира последните си подвизи — прошепна Нори и се приближи зад Нимек, опряла лазерния зашеметител в крака си. — Какво ли има на тях.

— Трябва да проверим — отвърна Барнхарт.

Нимек бързо взе касетите от лавицата, пъхна ги в чантата си, после извади касетата от камерата и я прибра при другите.

— Хайде. — Той затвори огледалото и се обърна към спътниците си. — Най-добре да се махаме от…

Шумът на приближаващ се автомобил не му позволи да довърши изречението. Тримата размениха бързи, тревожни погледи. Можеха да чуят хрущенето на гумите по снега. Беше близо, много близо, може би точно пред сградата. После двигателят утихна, затръшнаха се врати и се разнесоха гласове. Дрезгави мъжки гласове.

Нимек пресече стаята, застана до прозореца и предпазливо надникна навън. До главния вход на клуба се виждаха двама мъже. На предната седалка на автомобила забеляза тъмните очертания на още двама. Единият от мъжете на тротоара носеше кафяво военно яке с кожена яка. Другият беше с дълго палто от туид. И двамата бяха огромни. Той незабавно ги позна, също както и колата, с която бяха пристигнали. Това бяха горилите на Рома, онези, които го бяха последвали при тръгването му преди по-малко от половин час.

Двамата слуги се приближиха до входа и се скриха под козирката.

Нимек рязко завъртя глава към Барнхарт и Нори и каза:

— Имаме проблем.

 

 

— Хей, ела тук — каза мъжът с военното яке.

— Какво има, Василий?

— Просто ела тук и хвърли един поглед, мамка му!

Мъжът със сивото палто отупа снега от обувките си и тежко се приближи до другия.

Василий бе застанал във входа и гледаше контролната кутия на системата за сигурност. Алармата беше настроена да се задейства трийсет секунди след отваряне на вратата, така че всеки, който знаеше кода, щеше да има достатъчно време да го набере — и да изключи системата. Той се бе готвил да направи тъкмо това, когато забеляза съобщението на миниатюрния екран.

Мъжът с палтото погледна екрана. Бледосиният електронен надпис гласеше:

КОД 29: ПОВРЕДА В СИСТЕМАТА

— Не разбирам.

— Може да е от бурята. Вятърът може да е прекъснал електричеството. Или телефонните линии.

— Не зная, Павел — поклати глава Василий. — Ще идеш ли да провериш задната врата?

За миг Павел остана неподвижен. Широкото му чело замислено се смръщи — сравняваше дребното неудобство да заобиколи отзад с онова, което щеше да му се случи, ако наистина имаше нещо нередно и двамата с Василий не му обърнеха внимание.

— Да — отвърна той и извади автомата изпод палтото си. — Най-добре да не рискуваме.

 

 

Нимек, Барнхарт и Нори слушаха от кабинета на Рома възбудения разговор между двамата телохранители, открили отключената задна врата. След секунди ги чуха да се хвърлят нагоре по стълбището, видяха, че осветлението в коридора се включва, чуха припрени стъпки.

Двамата бързаха към офиса.

Стъпките спряха пред вратата.

После настана тишина.

Тишината стана потискаща.

Бравата на вратата изтрака и се превъртя.

Нимек докосна ръката на Нори над лакътя и я видя да заема позиция — тъмен силует на фона на още по-тъмната стая.

Вратата рязко се отвори и двете горили се втурнаха вътре, насочили напред узитата си.

Нори натисна един от бутоните на контролната кутия на лазера си и от цевта на M203 бликна мощен светлинен лъч, който попадна точно в лицето на Василий. Той изкрещя, оръжието сякаш само изскочи от ръцете му и те се вдигнаха към очите му. Нори задържа пушката към него още секунда. Той залитна назад, блъсна се в рамото на Павел, после отскочи обратно в коридора, като хвърляше безумни сенки по стените.

— Очите ми! — изкрещя Василий и падна на колене, като продължаваше да притиска длани към лицето си. — Господи, очите ми!

Без да му обръща внимание, Павел се хвърли назад, скри се зад стената, протегна иззад рамката на вратата узито и натисна спусъка. От късата цев на оръжието се посипа дъжд от 9-милиметрови куршуми. Нори отскочи от пътя на смъртоносния порой, който пръсна прозореца, отчупи парчета мазилка от стените, проби дупки в бюрото на Рома и прекатури стола му сред летящия пух от надупчените му възглавници. Празните гилзи проблясваха около узито.

Хвърлил се в прикритието на мрака, Барнхарт насочи пушката си към вратата и изстреля светлинна граната. В коридора се разнесе високо тупване, последвано от внезапен мощен блясък и дим. Оръжието на Павел замлъкна. Почти едновременно с това Нори свали пръста си от бутона на лазера и натисна спусъка на модифицираната пушка M-16, за да осигури прикриващ огън за спътниците си.

— Сега! — извика Нимек.

Тримата се хвърлиха навън от офиса. Пушката на Нори бълваше порой от несмъртоносни куршуми. Когато излязоха в коридора, тя се завъртя надясно, забеляза приклекналия до вратата Павел, който стискаше узито с две ръце, и се прицели в гърдите му. Той отскочи назад и в движение автоматично натисна спусъка.

От тавана се посипаха парчета мазилка. Из коридора полетяха куршуми, които описваха невероятни траектории и рикошираха от стените.

— Мамка му! — изсъска зад нея Барнхарт.

Тя обърна глава и видя, че лицето му е сгърчено от болка и че е притиснал тялото си с ръце. През пръстите му се процеждаше кръв. Комбинезонът му вече започваше да подгизва от тъмна влага. Барнхарт понечи да пристъпи напред, краката му се подгънаха, но Нимек се втурна към него и успя да го подхване в мига преди да се строполи на земята.

Междувременно оръжието на Павел продължаваше да трака. Нори завъртя глава, насочи пушката си надолу и го улучи право в гърдите. От гърлото му се разнесе крясък и той се просна на пода, сякаш ударен от електрически ток. Миг след като той загуби съзнание, узито се изплъзна от пръстите му с металически тропот.

— Много ли е зле? — попита Нимек, докато помагаше на Барнхарт да се изправи, и кимна към кървавото петно на комбинезона му.

— Не знам точно — процеди през зъби Барнхарт. — Обаче адски боли.

Нимек твърдо го погледна, стисна устни и каза:

— Ще се опитаме да се измъкнем по същия път, по който влязохме. Ако имаме късмет, останалите горили още ще са отпред.

Барнхарт поклати глава.

— Не съм сигурен, че ще успея да сляза по стълбите. Тръгвайте без мен… Мога да се оправя сам, ако дойдат… Ще използвам узито…

— Ще ни направиш ли една услуга, а, Тони?

Барнхарт го погледна.

— Просто млъкни — каза Нимек.

Барнхарт отново поклати глава, но този път не възрази.

Норико бързо мина отляво на Барнхарт, вдигна ръката му и я прехвърли през раменете си. Нимек продължаваше да го придържа отдясно. С лявата си ръка беше извадил „Беретата“ си от кобура.

Двамата с Норико се спогледаха и той кимна.

После понесоха Барнхарт към стълбището.

 

 

Още преди да стигнат дотам, на долната площадка се появи третият от телохранителите. Стискаше с две ръце пистолет и леко приклекнал, се целеше в тях.

Съсредоточено присвил очи, Нимек стреля два пъти преди телохранителят да успее да натисне спусъка. Първият куршум го улучи в дясното коляно, вторият в лявото. Телохранителят се търкулна по стъпалата и започна да вие от болка.

— Накарай го да млъкне — изхриптя Барнхарт, извади от самара си флакон с диметил сулфоксид и го подаде на Норико. Тя забеляза, че повърхността му лъщи от кръв, но не каза нищо, а се затича надолу по стълбите, насочи спрея към сгърченото от болка лице на мъжа и го обля с фина, почти невидима струя. Телохранителят вдигна длани към лицето си с широко отворени и изцъклени очи. После ръцете му се отпуснаха, лицето му стана безизразно и той загуби съзнание.

Нори се върна при спътниците си. Нимек стискаше парапета с една ръка, а с другата придържаше Барнхарт. Лицето на ранения беше пребледняло и Норико видя, че по страните му е избила пот. Той хапеше долната си устна и се задъхваше.

Навън ги посрещна леден въздух и сняг. Тримата тромаво се насочиха към началото на уличката. Барнхарт едва се движеше. От корема му по снега капеше кръв.

На уличката точно пред тях се появи четвъртият телохранител — размахваше узито си като полудял. От дулото му полетяха куршуми, посипаха се в снега пред краката им и вдигнаха във въздуха бяла пелена. Нимек дръпна Барнхарт встрани и го подпря на телената ограда на съседната сграда. Телохранителят продължаваше да стреля, надупчи тухлената стена на сградата и улучи пожарната стълба някъде над главите им, обсипвайки ги с дъжд от искри.

Нимек насочи оръжието си към него и стреля два пъти. Но заради Барнхарт не можеше да заеме подходяща позиция и куршумите му безрезултатно отлетяха в мрака.

Убиецът отново се приготви да стреля. Изглежда, беше разбрал, че един от противниците му е ранен. Със спокойна самоувереност той бавно завъртя узито си към тях, като човек, който се готви да убие осакатена птица.

Нимек се притисна до оградата и прикри Барнхарт с тялото си.

Нори стреля с „Фостър-Милъра“ си миг преди телохранителят на Рома да натисне спусъка. От дулото на оръжието се разнесе кух пукот. Лепкавата мрежа се разтвори над него и го покри от главата до петите в пашкул от свръхтънки влакна. Зашеметен, той се опита да се освободи, но само се оплете още повече, подхлъзна се в снега и се стовари по задник — сцена, която при други обстоятелства можеше да е смешна.

Нори се хвърли към него и го напръска с диметил сулфоксид. Миг по-късно мъжът престана да се движи.

Все още стиснала пистолета в ръка, Нори изтича покрай него към уличката и огледа тротоара през навяващите парцали сняг. Някои от прозорците на жилищните блокове по улицата светеха — очевидно стрелбата бе привлякла вниманието на хората, — но не се виждаше никой.

Норико се обърна и се затича обратно към спътниците си.

Лицето на Барнхарт бе обляно в пот, очите му бяха изцъклени.

— Доколкото успях да видя, всичко е чисто — каза Нори и го хвана за ръката. — Но трябва да стигнем до микробуса преди някой да повика ченгетата. Мислиш ли, че ще се справиш?

Той я погледна за миг и някак си успя да й отправи мрачна усмивка. После каза:

— Даже ще те надбягам.