Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (4)

3.

Кавказ

Близо до Каспийско море

Русия, 10-ти октомври 1999 г.

Мелницата мълчеше.

През половинвековния си живот Вели Газон отлично беше научил чудовищните неща, на които бе способна враждебната природа. Само преди шест години загуби двамата си сина по време на холерната епидемия, две десетилетия по-рано земетресение отнесе жена му, наводненията бяха опустошили част от фермата му. Бръчките по лицето му сами говореха за тежките времена, които беше преживял. Мрачните глъбини на очите му обаче показваха жаждата за оцеляване, въпреки ужасните загуби.

Не се нуждаеше от физически удобства, не смяташе и че изобщо са потребни някому. Този начин на мислене му беше чужд — просто не можеше да го разбере. По произход от аланските племена, обработвали земята в продължение на векове, той притежаваше вродената вяра, че е достатъчно да работиш и да постоянстваш с достойнство. Оплакванията или стремежът към повече можеха само да донесат някому проклятие и да предизвикат света отново жестоко да демонстрира мощта си.

И все пак днес, застанал насред пустия силоз, някога пълен с пшеница, сред огромната, неподвижна конструкция от елеватори, конвейери, машини за чистене на зърно, валяци, сита̀…

Днес той изпитваше гняв. И страх.

Ужасен страх.

Той силно дръпна от ръчно свитата си цигара, задържа за миг дима в дробовете си и го изпусна през носа си. Семейството му въртеше мелницата още от времето на съветското управление и колхозите и беше получило пълна собственост над нея при разпродажбата на държавните фабрики. С общи средства Вели, брат му и братовчедите им многократно бяха изплатили на корумпирани чиновници стойността на престарелите машини — и някак си, дори по време на най-тежките от предишните зърнени кризи, бяха успели да продължат работа.

Но сега… сега мелницата мълчеше и складовете й бяха празни. Вагоните, които бяха докарвали зърното от фермите, а после транспортираха пълните с брашно чували до складовете в северните райони, стояха неподвижни и със студени двигатели на приемателната станция под сивото октомврийско небе.

Нямаше зърно.

Никакво.

Черноземът, плодородната черна почва, давала реколта и през най-опустошителните катастрофи, сега не бе родил нищо. През август, когато растежът на пшеницата беше спрял, пристигналите от столицата представители на министерството на земеделието изследваха почвата и обясниха, че е замърсена. Била преизползвана, така казаха. Дъждовете я били напоили с отрови. Но не казаха тия бюрократи, че преизползването е станало по заповед на собственото им министерство по времето, когато то определяше задължителни зърнени квоти и ръководеше разпределението на добивите. Не казаха, че водата е замърсена от отпадъците, изхвърляни от държавните химически и военни заводи.

А преди да си тръгнат не казаха и дали има някакъв начин стореното да се поправи навреме за следващата или по-следващата сеитба.

Навярно вече беше прекалено късно.

Сега мелницата мълчеше.

Мълчеше като гроб.

Нямаше зърно.

Вели наплюнчи палеца и показалеца си, угаси цигарата и прибра фаса в джоба на ризата си. По-късно щеше да смеси недопушения тютюн с този от други фасове и да направи нови цигари, за да не губи нищо.

Нямаше зърно.

Нито в неговото село, нито в съседните. Никъде по нивите между Черно и Каспийско море.

А това означаваше, че скоро…

Ужасно скоро…

Русия щеше да изобилства единствено на виковете на гладните и умиращите.