Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (14)

13.

Различни места

31-ви декември 1999 г.

Минути преди излизането си в ефир Аркадий Педаченко не можеше да реши как да започне ежеседмичната си телевизионна програма. Разбира се, това не се дължеше на промяна в сценария или на неподготвеност. Всяко предаване неизбежно започваше с десетина-петнайсет минути, през които той седеше сам срещу камерата и разсъждаваше върху различни проблеми. Следваха телефонни обаждания, които му даваха възможност да се обръща към зрителите си в разговорна, диалогизираща форма, като се предполагаше, че отговаря на случайни въпроси — макар че в повечето случаи те всъщност бяха предварително подготвени и му се задаваха от определени хора. Вторият половин час от предаването включваше интервюта или дискусии с политици и други обществени фигури.

Не, проблемът му не беше в сценария. Педаченко ценеше структурата повече от всичко останало и се противопоставяше на всякакви отклонения от вече провереното и одобреното. Не се съмняваше и в съдържанието, тъй като въвеждащите думи вече се виждаха на телепромптера и гостът му, генерал Павел Илич Броден от руските военновъздушни сили, бе пристигнал в студиото навреме. Сега се намираше в „зелената стая“, както я наричаха продуцентите, и се готвеше за участието си.

Онова, което го занимаваше в момента, беше по-скоро въпрос на стил, на тон. Дали да направи коментара си с обичайната си рязкост, или да заеме по-предпазлива, по-хладнокръвна позиция? Медийните му консултанти го бяха посъветвали второто и му препоръчаха да избягва всичко, което би могло да се изтълкува като проява на песимизъм. Точно в този момент зрителите му били емоционално настроени за празнуване, копнеели да забравят трудностите си и отчаяно се нуждаели от надежда. От друга страна, какъв по-подходящ повод от навечерието на новото хилядолетие, за да раздвижи емоциите им? Да им напомни за злините на интернационализма и за неуспеха на правителствената политика, директно предадена по наследство от Елцин на Старинов? Да се представи като единствения човек, способен да поведе страната напред в този критичен момент от историята й?

Педаченко мислеше за всичко това. Нямаше навик да пропуска възможностите си. Но малко повърхностно напрежение може би нямаше да е зле. Щеше ясно да покаже на публиката си, че в навечерието на двайсет и първия век има място за надежда и оптимизъм… Ако тръгнеха по пътя, който им сочеше той.

— Шейсет секунди! — съобщи продуцентът.

Педаченко погледна към образа си на монитора. Красив петдесетгодишен мъж с късо подстригана руса коса, грижливо поддържани мустаци над уста, пълна с бели зъби, фигура, оформена от постоянните и упорити физически упражнения — той разглеждаше добрия си вид най-вече като средство, необходимо, за да получи политическо преимущество. Още от детството си бе научил, че ведрата и спокойна усмивка може да му спечели благоволението на родителите и учителите му, а по-късно в живота откри, че същият очарователен маниер му помага да привлича жените в леглото и му носи приятелството на влиятелни личности. Педаченко разбираше, че популярността му в медиите се дължи колкото на политическите му възгледи, толкова и на телегеничните му черти, и това изобщо не го безпокоеше. Най-важното беше с всички възможни средства да получи масова подкрепа. Най-важното беше да получи онова, което искаше.

Той посочи потта по челото си и гримьорката бързо се приближи иззад камерата, напудри го, после отново изчезна от сцената.

Продуцентът вдигна ръка и започна да брои секундите до излизането в ефир, като ги отмяташе с пръсти.

— Четири, три, две, едно…

Педаченко погледна към камерата и каза:

— Добър вечер, приятели и сънародници. Докато се готвим да посрещнем новия век и новото хилядолетие, според мен трябва за момент да се обърнем назад и да си спомним историята. И в стремежа си към по-добро бъдеще, нека си позволим да изпитаме благороден гняв към бездействието на властите, накърнило националната ни воля и предизвикало толкова много от проблемите, с които ние — всички без изключение — ще трябва да се сблъскаме. Преди два века, по време на първата Отечествена война, нашите воини се сражаваха срещу великата армия на Наполеон и я отблъснаха от столицата ни. През нашия век отново проявихме храбростта и националната си решимост да защитим земята си от германския фашизъм и го победихме по време на войната, която днес наричаме Велика отечествена. Нека тази вечер всички ние се включим в последната Отечествена война. Тя е свещена и няма да се води на Марсово поле, а на бойното поле на морала — война, в която не ни заплашват автомати и бомби, а културна стагнация и упадък. Война, скъпи мои сънародници, която изисква да погледнем в душата си, да защитим националните си традиции и да победим изкушенията с желязна дисциплина…

 

 

— … война, която не можем да спечелим като тичаме след американските долари, като протягаме ръка към американските трохи хляб като отчаяни просяци или като допускаме младото поколение да се покварява с американската мода и музика. Не отричам, че положението е лошо, но ние трябва сами да поемем отговорността за съдбата си…

Докато го гледаше на телевизионния екран в кабинета си, Старинов трябваше да му отдаде дължимото. Дъвчеше едни и същи стари теми, но в същото време откриваше чувствителните струни в народната душа, които напоследък никой друг не можеше да докосва толкова резултатно. Блестящо използваше изрази като „свещена война“ и „благороден гняв“, произхождащи от най-популярния военен химн от Втората световна война. А начинът, по който завоалираше познатите си политически цели като нова Отечествена война, представляваше майсторско манипулиране на къкрещите страсти, провокираше руската гордост в най-дълбоките й корени, оприличаваше настоящите проблеми на страната с трудностите в миналото и поставяше борбата за преодоляването им в същия контекст като легендарните битки срещу чужди нашественици… битки, които Родината винаги печелеше едва след като се опреше на собствените си възможности и нейните граждани и воини се обединяха в експлозивна вълна на единство.

Старинов дълбоко си пое дъх, после въздъхна. Никога нямаше да забрави празнуването на 9-ти май през 1985-та, четирийсетата годишнина от победата над нацистите — огромни тълпи, събрали се за възпоменателната церемония пред паметника на Незнайния воин в Александровския парк, гръмовната процесия от войници, танкове и маршируващи оркестри, фойерверките в небето над Червения площад, вдъхновените песни и плющящите съветски знамена, групите престарели ветерани от Втората световна война, които минаваха с войнишка крачка, изправени, изпълнени с достойнство и някак си величествени въпреки старческата си немощ…

През онзи ден Старинов стоеше заедно с генералния секретар Михаил Горбачов и другите висши партийни лидери на балкона на мавзолея на Ленин, гледаше безкрайния парад и очите му плуваха в сълзи на гордост. Беше убеден, че въпреки неуспехите на комунизма, въпреки социалните и икономическите си проблеми, Съветският съюз ще крачи към бъдещето силен, жизнен и единен.

Отлично разбираше обаянието на страстната реторика на Педаченко, дори изпитваше вълнение, което не можеше да овладее, и тъкмо затова противникът му беше толкова опасен. Сега, в навечерието на новото хилядолетие, Старинов се страхуваше, че е свидетел на ново възраждане на национализма, което безвъзвратно щеше да насочи страната му към изолационизъм и към конфликт със Запада… и това бе причината, поради която нощите му се бяха превърнали в такова мъчение, а краткият му сън — в кошмар, от който се събуждаше облян в студена пот и с вкус на прах и пепел в устата си.

По телевизията Педаченко най-после беше завършил коментара си. Той скръсти ръце на бюрото си и се наведе усмихнат напред. Сините му очи като че ли гледаха право към зрителя.

— А сега, приятели, можете да позвъните в студиото и да зададете въпросите си…

— Не, благодаря, приятелю — каза Старинов, натисна бутона на дистанционното управление и Педаченко се стопи в небитието, натрапчивото му присъствие изчезна — но това не бе съвсем вярно, нали?

За съжаление нещата никога не ставаха толкова просто. Защото Педаченко беше навсякъде извън стените на кабинета му, от единия край на Федерацията до другия.

 

 

— В ефир сте.

— Добър вечер, министър Педаченко. Бих искал да чуя вашето мнение за неотдавнашната визита на министър Башкир в Китай и за обещанията му за по-голямо сътрудничество между нашите две страни.

— Благодаря ви. Мисля, че трябва да разглеждаме намеренията на министъра отделно от конкретните договорености с Китай. В светлината на разрастването на НАТО и на другите усилия на Съединените щати да монополизират световните дела, аз съм съгласен с него, че имаме много общи интереси с нашите азиатски съседи. Американското могъщество е заплаха, на която трябва да се противопоставим, а за да постигнем това, нямаме друг избор, освен да се обърнем на изток. Но смятам, че министър Башкир глупаво пренебрегва служебните си задължения като говори за планове за внос на китайска техника и военни продукти. Собствените ни военни заводи, най-добрите в света, изпитват глад за производствени заявки. Нещо повече, Китай винаги е бил един от техните най-голели клиенти. Защо тогава да променяме това положение? Струва ми се идиотско и погрешно…

 

 

В дачата си на североизток от Москва Леонид Тодшивалин дремеше пред включения телевизор, когато внезапно го разбуди дрънченето на разбито стъкло. Той се завъртя на стола си и видя, че един от задните прозорци е строшен. През назъбения отвор в дневната нахлуваше студен вятър. Парчета стъкло бяха пръснати по килимчето под перваза. В ъгъла забеляза голям камък. Около него беше навито парче хартия, закрепено с ластик.

Тодшивалин се загърна в халата си, скочи от стола и бързо се приближи до прозореца. Коленичи, за да вземе камъка, като внимаваше да не стъпва в стъклата, и надзърна навън към покрития със сняг двор. Не видя никого. Но си помисли, че знае защо са хвърлили камъка.

Свали ластика и разви хартията. На нея имаше две думи, написани на ръка с печатни букви:

ГАДЕН ЗАДНИК

Ядоса се. Вече втори месец неговите вагони прекарваха американските зърнени доставки от централните складове в Москва до съседните западни провинции. Отпусканото на всеки район количество се изчисляваше според броя на населението и ако той не отмъкваше част от резервите, градът му щеше да получава незначителен дял.

Той беше поел риска. Нима при тези обстоятелства не заслужаваше да си позволи малка печалба, като сложи надценка на зърното, което разпределяше?

— Неблагодарници! — извика Тодшивалин и хвърли камъка обратно към невидимите си нападатели. — Пиенето ви е дошло нанагорно! Махайте се!

Отговор не последва. Той се изправи, като тихо ругаеше и си мислеше, че трябва да почисти стъклата. Някой щеше да си плати за това. Единственото му желание бе да прекара новогодишната нощ на спокойствие. Някой щеше да си плати.

Тодшивалин се отправи към килера, за да вземе метлата, когато чу силен удар по вратата. Рязко спря, обърна се и отново погледна през прозореца. В снега се виждаха застъпващи се следи. Дали ги бе имало и преди малко? Не беше сигурен — но всъщност нямаше значение. Важното бе, че сега бяха минали пред къщата.

Последва нов удар. И още един. Той погледна към вратата и видя, че пантите треперят.

— Махайте се! — извика Тодшивалин. — Махайте се преди да съм повикал полиция!

Отвън отново удариха по вратата и тя се разтърси. Резето затрака. От касата се отчупи треска.

Той чу сухото стържене на собствения си дъх. По носа и челото му избиха капки пот. Усети, че косата му настръхва.

Ударите по вратата продължаваха.

Тодшивалин постоя в коридора няколко секунди, после реши да вземе пушката от спалнята си. Трябваше да действа бързо, преди да са разбили вратата.

Хвърли се към спалнята и стигна до нея в същия миг, в който вратата полетя навътре, придружена от отломки от касата. В къщата нахълтаха трима мъже с маски от чорапи. Двама държаха метални тръби. Третият носеше голяма консервена кутия.

— Да не сте се побъркали! — изкрещя Тодшивалин. — Не можете да…

Един от мъжете се хвърли към него и замахна с тръбата към кръста му. Останал без дъх, Тодшивалин се свлече на земята като пробит акордеон. Сега над него стояха и двамата с тръбите и го обсипваха с удари. Той вдигна ръце, за да защити лицето си, и една от тръбите смаза пръстите му. Тодшивалин извика от болка и се претърколи на една страна, като стенеше и притискаше ръце между краката си.

Мъжете продължаваха да го удрят по шията и лицето. Удариха го по устата и той усети, че гълта собствените си предни зъби. От носа и от раната на бузата му шуртеше кръв.

През сълзите, които струяха от очите му, Тодшивалин видя, че третият мъж навежда консервената кутия и от нея се излива нещо. Стаята се изпълни с миризма на бензин. Мъжът бързо обиколи стаята, като обливаше завесите и мебелите. После се приближи до него и плисна малко бензин върху халата му.

— Недейте, моля ви — немощно простена Тодшивалин. Виеше му се свят, устата му беше пълна с кръв. — Мога… да ви… дам… пари… храна…

— Млъквай, мръснико!

Тръбата удари Тодшивалин точно под брадичката и той изстена задавено. Мъжете се отдалечиха от него. Като в мъгла видя един от тях да вади от джоба си запалка и парче плат, да поднася запалката към плата и да го подпалва.

— Да не измръзнеш — каза през маската си мъжът.

И хвърли пламтящото парче върху напоения с бензин халат на Тодшивалин.

Той изкрещя и се загърчи на пода. Пламъците обхванаха гърба му, яростно обгърнаха тялото му.

Тодшивалин чу отдалечаващите се стъпки на мъжете. Беше сам в къщата. Огънят ревеше в ушите му, черен дим се стелеше из стаята. Той гореше, гореше! Чу някакъв глас, понечи да извика за помощ, но разбра, че е телевизорът, по който Педаченко продължаваше да говори, докато огънят го поглъщаше жив. Опита се да се изправи на колене, надигна се на сантиметри над пода, после рухна под огнените езици. Докато се гърчеше в ужасни мъки, си мислеше: „Убиха ме тия копелета, убиха ме…“

 

 

— В ефир сте.

— Министър Педаченко, искам да ви попитам, защо според вас американското жито се доставя толкова бавно? Някои градове на изток са получили само по един камион за стотици семейства. А там, където живея аз, до Стари Оскол, не сме получили абсолютно нищо.

— Основателен въпрос, приятелю. Както знаете, в правителството ни има хора, които твърдят, че за нередовните доставки са виновни политическите спорове в Съединените щати. Но ние можем поне да си представим и друго обяснение. Възможно ли е американците да извършват икономически саботаж, като съзнателно забавят помощта си? Дали целта им не е да ни поставят в дългосрочна зависимост? Рано или късно, ние трябва да си зададем тези въпроси…

Винс Скъл погледна часовника на стената и изключи телевизора. Достатъчно. Добре отиграната ярост на Педаченко му стигаше за тази вечер. Дори в Русия човек имаше право да се наслаждава на новогодишната нощ. Или поне да прати нежеланите лайна там, където им е мястото.

Отново погледна към приятния кръгъл циферблат на часовника. Осем часът. Което означаваше, че в Калифорния още не е станало обед. Там бяха жена му Ана — не, поправка — бившата му жена Ана с двете им дъщери и се готвеха да отпразнуват настъпването на новата година. Ако си спомняше вярно, щяха да гостуват на майката на Ана в Мил Вали. Зачуди се дали да телефонира на децата там — навярно щяха да останат до полунощ, за да посрещнат новата година, век, хилядолетие, а може би и други космически повратни моменти, за които Скъл си нямаше и представа.

Полунощ в Калифорния, помисли си той. Това беше, колко, седем сутринта по собственото му време. И три през нощта в Ню Йорк, където все още живееше майка му, здрава осемдесет и две годишна старица. Предполагаше, че тя ще празнува по обичайния си начин — като гледа по телевизията предаването от Таймс Скуеър с чаша вино от едната страна на креслото и с чиния наденички от другата.

Стана и си взе дрехата. Жилището му тук, в калининградската станция — три стаи в сглобяема сграда, в която живееха повече от сто души — беше тясно и задушаващо, сякаш построено от огромни детски строителни кубчета. Нуждаеше се, наистина се нуждаеше от глътка чист въздух.

Вдигна ципа на ватираното си яке, приближи се до вратата, поколеба се с ръка на бравата, после се върна в кухненския бокс. Настъпи педала, който отваряше малкия му хладилник, коленичи пред него и погледна бутилката „Кристал“ на горния рафт. Имаше намерение да я отвори в полунощ, но по дяволите, защо да чака дотогава? Някъде на планетата със сигурност вече беше полунощ.

Извади бутилката, после бръкна в голямата колкото кутия за обувки хладилна камера, за да вземе лалевидната чаша, която бе оставил там да замръзне. Човек се чувстваше странно, когато се замислеше за времето. Вдигаш поглед към някоя далечна звезда и всъщност виждаш как е изглеждала преди няколко милиона години. Обръщаш тази перспектива наопаки и тя става още по-странна — някой извънземен наблюдател в далечна система, гледащ към Земята през футуристичния си мегателескоп, всъщност ще види динозаври, разхождащи се из праисторическите й джунгли. При всички човешки усилия, положени за възстановяване на част от миналото, разкопките, научните спорове за това как са живели онези чудовища, дали тиранозавърът рекс е бил бавно или бързоподвижен, умен или тъп — а междувременно астрономът там в космоса знае истината от първа ръка. За него тази новогодишна нощ на 2000-та всъщност ще е след един милион години.

„И става още по-странно, нали? — помисли си Скъл. — След милион години, когато от мен остане само прах — ако остане и толкова, — някой учен от същата онази планета може да ме види как излизам от сградата с бутилката шампанско, за да отида на разходка. След милион без десет години би могъл да види как двамата с Ана заминаваме на нашата първа ваканция, романтично пътешествие на Каймановите острови, по-голямата част от което прекарахме в каютата си в работа върху първото си бебе. След милион без една година обаче би присъствал на жалкия епизод, когато Ана ме хвана с друга жена, мен — тъп, безотговорен шибан кретен.“

Скъл въздъхна. Всичко това не само отправи мислите му в друга посока, но го изпълни с дълбока потиснатост.

Отвори шампанското. После обърна чашата върху гърлото на бутилката и тръгна към вратата.

Апартаментът му бе на първия етаж и когато излезе навън, погледът му се плъзна по голямото равно поле към трите сферични сателитни антени на комплекса. Бяха монтирани върху бетонни платформи на около триста метра и ъглестите им метални плочки им придаваха вид на огромни брилянти.

Без конкретна причина той се отправи към тях. Въздухът беше сух и ужасно студен, земята бе здраво замръзнала под тънката кора утъпкан сняг. Гъста гора заграждаше полето от три страни и през нея на изток минаваше един-единствен път. Голите, покрити със скреж клони на дърветата блестяха в ясната зимна нощ като изящен кристал.

Заслушан в тишината, Скъл спря по средата на пътя между жилищния блок и антените. Повечето прозорци зад него светеха и отраженията на лампите падаха по побелялата земя. Почти всички от персонала бяха на тържеството, организирано в една от общите зали от Артър и Илейн Стайнър. Останалите щяха да се съберат на по-скромни групички в апартаментите си. А Ана и децата бяха на хиляди километри оттук.

Той взе чашата, напълни я до половината с шампанско и остави бутилката на земята. После постоя известно време на вятъра и се опита да измисли наздравица.

Мина доста време преди да му хрумне нещо подходящо.

— Нека пороците ми умрат преди мен — най-после каза Скъл и вдигна чашата към устните си.