Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Политика (36)

35.

Калининград, Русия

30-ти януари 2000 г.

Връзката на Макс Блакбърн с Меган Брийн напълно го беше изненадала — не че една нощ бе отворил очи и се беше озовал между завивките заедно с нея, но и не бе много по-различно. Ако преди месец, по дяволите, дори преди седмица му бяха казали, че сега ще лежи гол в леглото и ще я гледа да се разхожда из стаята му само по къс, подобен на кимоно халат, да се възхищава на дългите й крака, да си спомня за нещата, които бяха правили през нощта, и да си мисли колко силно копнее да притисне тялото й до своето точно в този момент, със сигурност би се изсмял. Не можеше да си представи по-невероятна двойка — каленият в битките бивш агент от специалните служби на военновъздушните сили и интелектуалката, завършила престижен университет.

В миналото двамата никога не се бяха сприятелявали и най-ужасното беше, че не бе сигурен дали са приятели и сега. Не беше сигурен дори че имат нещо общо освен непоколебимата вярност към Роджър Гордиън, работата, пратила ги на хиляди километри от дома в страна, в която нито един от тях нямаше особено силно желание да бъде, и яростното физическо привличане. Те почти не се познаваха, не знаеха какво да си кажат, когато не обсъждаха професионални въпроси, и все пак бяха страстни, почти ненаситни любовници. В това отношение нищо не беше достатъчно.

— Трябва да тръгвам, Макс — каза тя и седна на ръба на леглото. — Скъли иска тази сутрин да се срещнем в комуникационния център.

— Още няма седем!

— Рано тази сутрин, така каза — отвърна Меган. — Скъл знае как да предразполага хората.

— Какво е толкова неотложно?

— Зависи за кога питаш. — Тя сви рамене и той се загледа в извивката на плата над гърдите й. — Преди два дни Скъл се тревожеше, че прекалено много от техниците ни се занимавали с преконфигурирането на компютърния софтуер за бази данните на „Политика“. Смята, че операцията изтегля хора и технически средства от завършването на сателитната станция… което според него би трябвало да е основният ни приоритет тук.

— А последната му тревога?

— Тя е резултат от предишната. Казва, че групата за охрана оредяла, като се има предвид, че сме пренасочили усилията си към събиране на разузнавателна информация и сме попаднали в променлива международна ситуация. Предполагам, че ще ме прати на продължително пътуване, за да докажа опасенията му, а после ще ме накара да подсиля охраната.

— Не знаех, че това попада в неговата област — усмихна се Макс. — Всъщност идва ми наум, че би трябвало да е в моята. Последния път, когато ме информираха, аз бях заместник-директор на „Меч“.

Тя постави длан на гърдите му. Ръката й беше студена и в същото време го пареше. Груба, но точна метафора за връзката им.

„Не — помисли си той. — Не връзка. Приключение.“ Тази дума бе много по-подходяща.

— Скъл просто не може да осъзнае, че правомощията му си имат граници. И тъй като заповядва на хората от много време, всички си мислят същото — каза тя.

— Чудя се дали е усетил, че двамата с теб спим заедно — рече Макс. — Това е тъкмо от онези неща, които биха го накарали да побеснее.

Тя го погледна развеселено.

— Наистина ли смяташ така?

— На Скъл не му е много приятно, че са го пратили в тази пустош. А когато се чувства нещастен, той не иска никой друг да се чувства добре.

— Или никоя друга.

— Радвам се, че удоволствието е взаимно.

— Изключително и понякога навярно дори още повече. — Тя погледна надолу към чаршафа, видя реакцията, която беше предизвикало докосването й, и на лицето й се изписа лека, но безсрамна изненада.

— Мили Боже — каза Меган. — Нямах намерение да те разсейвам.

Макс също погледна надолу и каза:

— Винаги верни^[1].

— Говориш като истински бивш морски пехотинец. — Тя продължаваше да се усмихва като котка, изяла канарче. — Хм, ако за момент ми позволиш да се върна на предишната тема, как според теб би трябвало да се отнасям към тревогите на Скъл? Към онези, които споделя, разбира се.

Блакбърн си помисли, че точно сега не иска да разговаря за това. Не иска и точка. Както тя очевидно разбираше.

Той леко прокара пръст по бедрото й и стигна до подгъва на халата й. Имаше намерение да продължи и нагоре.

— Мисля, че ми се иска да те убедя да му завъртиш една шайба и да го предупредиш, че ще закъснееш с половин час.

— Мисля, че и на мен ми се иска, и тъкмо затова няма да ти позволя да продължиш. — Тя го удари по китката. — Сериозно, какво смяташ?

Макс въздъхна, но се помъчи да не показва раздразнението си.

— Не мога да ти кажа дали графикът за окончателното пускане на станцията е нарушен. За разлика от Скъл, аз се придържам към известните ми факти. Но той е прав, че охраната трябва да се подсили. Не трябва да се самозаблуждаваме, че мисията на „Меч“ е строго делова.

— Това означава, че си съгласен за необходимостта от допълнителен персонал, така ли? — каза тя.

— Не непременно. Бих предпочел засега да почакаме и да се съсредоточим върху реорганизацията и стягането на дисциплината. Много може да се постигне с…

Сигналът на телефона до леглото го накара да замълчи по средата на изречението.

Меган го погледна.

— Не мислиш, че е Скъл, нали? Искам да кажа, дали би посмял да позвъни в твоя апартамент, за да се опита да се свърже с мен?

— Не го изключвам — сви рамене Блакбърн и протегна ръка към телефона, но после за миг остави дланта си да легне върху слушалката. — Ако все пак е Скъл, искаш ли да му тегля една?

— Ако е той, аз ще му тегля една — отвърна тя.

Той й се усмихна и вдигна слушалката.

— Ало?

— Макс, извинявай, че те безпокоя, знам, че в Калининград е рано. Но е много важно — каза гласът в другия край на линията.

— Не, не, няма нищо. — Блакбърн се обърна към Меган, покри слушалката с длан и прошепна: — Гордиън.

На лицето й се изписа странно изражение. Дали бе плод на въображението му, или непоклатимата Меган Брийн изглеждаше разтревожена? Макс ненадейно си спомни слуховете, че тя сваляла Роджър още откакто постъпила във фирмата. Дали можеше да са верни? Това не беше негова работа. Но защо се чувстваше наранен?

— Макс, нали знаеш хората, които издирваше Пит? — предпазливо попита Гордиън. — Онези, които провалиха новогодишното тържество?

Блакбърн се напрегна.

— Би трябвало да разговарям от кабинета си, там линията е по-сигурна — отвърна той. — Ще затворя и после веднага ще ти позвъня.

— Ще чакам — каза Гордиън и затвори.

Блакбърн се измъкна от завивките, стъпи на земята и побърза към дрешника си.

— Какво пък сега е толкова неотложно при теб? — попита Меган.

— По-добре се обличай — отвърна той, докато нахлузваше панталоните си. — Ще ти кажа по пътя.