Лео Таксил
Забавна Библия (7)

Глава седма
Праведното житие на светия патриарх Авраам

Читателят вероятно помни божията повеля — човешкият живот да не надминава 120 години (Битие, гл. 6, ст. 3). Въпреки категоричността на тази божия повеля, Сим решил да живее 600 години (Битие, гл. 11, ст. 10–11), Артаксад — 438 години (ст. 12–13), Сала — 433 години (ст. 14–15), Евер — 464 години (ст. 16–17), Талек и Рагав — всеки по 239 години (ст. 18–21), Серух — 230 години (ст. 22–23), Нахор 148 години (ст. 24–25), Тара — 205 години (ст. 32). Тези осем потомци на Сим ни довеждат до Авраам, на когото се паднало да играе удивително голяма роля в преданията за живота на еврейския народ.

Библията не казва защо бог отец неочаквано обикнал този Авраам, който отначало се нарича просто Аврам (с едно „а“). Той мирно си живеел в земята Харан, когато едно прекрасно утро при него се явил бог и му заповядал да си стяга дисагите.

„И рече господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; и аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ти ще бъдеш благословен.

Аз ще благословя ония, които те благославят; и ще прокълна ония, които те злословят; и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена“ (Битие, гл. 12, ст. 1–3).

Въпреки своите 75 години Аврам бил толкова доверчив, че не поискал никакво обяснение за това изумително предложение. Той си събрал вещите и се впуснал в път, без дори да знае накъде. Следвали го жена му Сара, племенникът му Лот с жена си и неколцина слуги.

Керванът трябвало да измине няколкостотин километра път, преди да се озове в Ханаанската земя. Точно тази земя бог непременно искал да посочи на Аврам, изпълнявайки с това своето обещание, че тя ще принадлежи на неговото потомство. Нашите пътешественици дълго се влачили по пясъчните равнини, лишени от растителност. За да се ободри и да повдигне своята вяра, чергарският патриарх издигнал олтар сред пустинята и започнал да моли бога да го отведе по-скоро в местоназначението му, понеже дългият път, очевидно, се е бил отразил достатъчно на старите му нозе.

Като преминал Ханаанската земя и други земи, керванът се отправил на юг и най-сетне се докопал до Египет^[1].

 

 

„А когато се приближаваше до Египет, рече на жена си Сара: ето, аз зная, че ти си жена хубава; и египтяни, като те видят, ще рекат: тази е негова жена; и ще ме убият, а тебе ще оставят жива; затова кажи, че ми си сестра, та да помина добре край тебе и да ми остане жива душата чрез тебе.

И когато дойде Аврам в Египет, египтяни видяха, че Сара е много хубава жена; видяха я и фараоновите велможи и я похвалиха на фараона; и я взеха в дома фараонов.

И покрай нея Аврам поминуваше добре; и той имаше дребен и едър добитък и осли, слуги и слугини, ослици и камили“ (Битие, гл. 12, ст. 11–16).

Това, разбира се, е благочестиво-поучително приключение: „светото писание“ не осъжда нито с думичка древния алфонс.^[2] Някои тълкуватели строго осъждали поведението на Аврам, затова пък свети Августин взел този патриарх под своя защита^[3]. Между другото да отбележим, че Сара тогава била на 65 години: нито тези години, нито дългото пътешествие из пустинята, разбира се, намалили с нещо нейната красота. Това, разбира се, е поредното религиозно „чудо“. По-късно, когато тя ще бъде на 90 години, ние ще я видим похитена от още един цар и все заради тази нейна поразителна красота.

Тъкмо фараонът взел при себе си прелестната бабичка и се гласял да сложи рога на мъжа й, когато изведнъж всевиждащото око на господа бога забелязало това, което става в харема на негово величество „царя египетски“:

„Но господ порази с тежки удари фараона и дома му поради Сара, жената Аврамова.

Тогава фараон повика Аврама и рече: какво стори с мене? Защо ми не обади, че тя е твоя жена?

Защо каза: «сестра, ми е»? Аз щях да си я взема за жена. А сега на ти жената: вземи (я) и си върви.

И отреди фараон за него човеци, та изпратиха него, и жена му, и всичко, що имаше (и Лота с него)“ (Битие, гл. 12, ст. 17–20).

Нашият Аврам отново тръгнал на път. Сега обаче той бил „много богат с добитък, със сребро и със злато“ (Битие, гл. 13, ст. 2). Това е ясно, защото той, разбира се, не върнал нищо на фараона от онова, което получил от търговията с жена си.

„И продължи пътуването си от юг до Ветил, до мястото, дето по-преди беше шатрата му — между Ветил и Гай“ (Битие, гл. 13, ст. 3).

По време на това ново скитане пастирите Аврам и Лот се скарали. Чичото и племенникът си поделили богатствата, но продължили, разбира се, да живеят в най-тясна дружба. Аврам решил да се посели в Ханаанската земя, докато Лот се впуснал в Йорданската долина и се заселил в Содом, където и „разпънал шатри“.

Малко след това някои царе, в това число и содомският цар, почнали война помежду си. В сражението Лот бил пленен. Чичо Аврам, който през това време още веднъж променил местожителството си и пренесъл своите шатри в Хеврон, узнал тук тази печална за него новина. Свещено недоволство изпълнило сърцето му и той решил да освободи своя родственик. И сега се видяло на какво е бил способен патриархът. Този чергар, непритежаващ нито педя своя земя, държал, както се оказало, огромен брой слуги: в Библията се казва, че той въоръжил 318 души от тях и с тази група слуги направил на пух и прах „армиите“ на четиримата най-могъщи царе на тази страна: Амрафел — царя сенаарски, Ариох — царя еласарски, Кедорлаомер — царя еламски, и Тидал — царя гоимски. Поразителен успех, няма какво да се каже! Победата била такава, че той „гони неприятелите до Дан (който впрочем по това време не е съществувал — Л. Таксил) и като раздели дружината си, нападна върху тях нощем, той и слугите му, разби ги, и ги гони дори до Хова, която е отляво на Дамаск; и върна всичкия имот и сродника си Лота, върна и имота му, както и жените и народа“ (Битие, гл. 14, ст. 14–16).

Годините минавали и Аврам все повече и повече се безпокоял. Той се питал, как може да има потомство? Кога ли ще се изпълни божественото обещание, по силата на което той трябва да стане баща на велик народ?

„Подир тия събития биде слово господне към Аврам във видение (нощем) и казваше: не бой се, Авраме; аз съм твой щит; твоята награда (ще бъде) твърде голяма.

Аврам рече: владико господи, какво ще ми дадеш? Аз оставам бездетен; разпоредник в дома ми е Елиезер от Дамаск.

И пак рече Аврам: ето, ти ми не даде потомство и на, мой наследник ще бъде домочадецът ми.

И биде слово господне към него и му казваше: той няма да ти бъде наследник; на оня, който произлезе от твоите чресла, той ще ти бъде наследник.

Па го изведе навън и (му) рече: погледни към небето и изброй звездите, ако можеш ги изброи. И му рече: толкова ще бъдат твоите потомци“^[4] (Битие, гл. 15, ст. 1–5).

Аврам повярвал на господа и решил да чака още. „Но Сара, жената Аврамова, не му раждаше. Тя имаше слугиня египтянка, на име Агар. И рече Сара на Аврам: ето господ заключи утробата ми, за да не раждам; затова влез при слугинята ми: може би ще имам деца от нея. Аврам послуша думите Сарини“ (Битие, гл. 16, ст. 1–2).

Това значи, че тя би осиновила детето на своята прислужница. Според източния обичай бащата или майката слагат детето на коленете си. С това се извършва обредът осиновяване.

„След като Аврам беше преседял десет години в Ханаанската земя, Аврамовата жена Сара взе слугинята си, египтянката Агар, и я даде на мъжа си Аврама за жена.

Той влезе при Агар и тя зачена. А като видя, че зачена, тя взе да презира господарката си.

И рече Сара на Аврам: за обидата ми ти си виноват; аз дадох слугинята си в твоите обятия; а тя, като видя, че зачена, взе да ме презира; нека господ бъде съдия между мене и тебе.

Аврам рече на Сара: ето, твоята слугиня е в ръцете ти; прави с нея, каквото щеш. И Сара взе да я притеснява и тя побягна от нея“ (Битие, гл. 16, ст. 3–6).

Колко божествено благочестив и нравствено поучителен е животът на „светия праотец“, нали?

За щастие, един ангел срещнал Агар в пустинята и я ободрил.

„Ангелът господен й рече: върни се при господарката си и й се покори.

И пак, й рече ангелът господен: ще умножа и преумножа твоето потомство тъй, че от множество не ще може да се изброи…^[5] И ще родиш син, и ще го наречеш с име Измаил; защото господ чу твоето страдание“ (Битие, гл. 16, ст. 9–11).

„Аврам беше на деветдесет и девет години и господ се яви на Аврама и му рече: аз съм бог всемогъщи, ходи пред мене и бъди непорочен; и ще сключа моя завет между мене и тебе, и много, твърде много ще те размножа.

Тогава Аврам падна ничком, а бог продължаваше да говори с него и рече: аз съм и ето заветът ми е с тебе: ти ще бъдеш баща на много народи, и няма вече да се наричаш Аврам, а ще бъде името ти Авраам, защото ще те направя баща на много народи и много, твърде много ще те разплодя и ще произведа от тебе народи, и царе ще произлязат от тебе.

И моя завет между мене и тебе и между твоите потомци подир тебе в родовете им аз ще направя завет вечен, за да бъда бог на тебе и на твоите потомци след тебе.

И ще дам на тебе и на твоите потомци след тебе на земята, по която странствуваш, цяла ханаанска земя, за вечно владение; и ще им бъда бог.

И рече бог на Авраама: а ти запази моя завет, ти и твоите потомци след тебе в родовете им.

Този е моят завет, който трябва да пазите между мене и вас и между твоите потомци след тебе (в родовете им): целият мъжки пол у вас да бъде обрязан; обрязвайте крайната си плът: това ще бъде знак на завета между мене и вас.

На осмия ден след раждането да бъде обрязан между вас във вашите родове всеки младенец от мъжки пол, както роденият в дома, така и купеният със сребро от някой другоплеменник, който не е от твое семе.

Непременно да бъде обрязан и роденият в дома ти, и купеният с твое сребро, и моят завет ще бъде върху тялото ви завет вечен.

А необрязаният от мъжки пол, който не обреже крайната си плът (на осмия ден), тая душа ще се изтреби между народа си; защото той е нарушил завета ми.

И рече бог на Авраама: жена си Сара не наричай Сара, но да бъде името й Сарра.

Аз ще я благословя и ще ти дам от нея син; ще я благословя и ще произлязат от нея народи, и царе на народи ще произлязат от нея.

И падна Авраам ничком, засмя се и каза в себе си: нима от стогодишен ще произлезе син? И деветдесетгодишната Сарра нима ще роди?

И рече Авраам богу: е, дано поне Измаил да бъде жив пред твоето лице!

А бог рече (на Авраама): тъкмо Сарра, жена ти, ще ти роди син, и ще му наречеш името Исаак; и ще направя завета си с него завета вечен (че ще бъда бог нему и) на потомството му след него.

И за Измаила те послушах: ето, аз ще го благословя и ще го наплодя и много, твърде много ще го умножа: дванайсет князе ще се родят от него; и ще произведа от него голям народ.

Но завета си ще сключа с Исаака, когото ще ти роди Сарра догодина по това време.

Тогава бог престана да говори с Авраама и се издигна от него“ (Битие, гл. 17, ст. 1–22).

Описаното явяване на всезнаещия бог пред Авраама не може да не се чете с най-голямо благоговение. Авторът на това описание, разбира се, е бил вдъхновен за това от „свети дух“! Църковниците няма защо да се мъчат да доказват това, защото божията мисъл достига тук такива висоти, които нито един простосмъртен никога не би могъл да достигне. Никога не би хрумнало на Александър Македонски, когато сключвал съюз с индийските царе, например да им предложи да се обрежат и да обрежат всичките си поданици в знак на нерушима дружба. И когато в Тилзит Наполеон притиснал в обятията си руския цар Александър I, той е мислил да скрепи дружбата си с Русия изключително само с общата ненавист към Англия. Ако маршал Мюрат, придружаващ тогавашния повелител на Европа, би му казал: „Господарю, вместо да молим царя да се подпише под договора за военен съюз, поискайте той утре да извърши обреда обрязване над себе си и над всички чинове на щаба си, тъй като крайната им плът е най-добрият залог за здравия съюз между две империи“, Наполеон би заподозрял Мюрат във внезапно умопомрачение и би го предал на грижите на своите най-добри лекари. Но Александър Македонски и Наполеон са били човеци. Само божествен разум може да достигне до идеята за вечен съюз, изграден върху обрязване на половите органи, предаващо се от род на род.

Но щом като това обрязване има божествен произход, защо ли пък християните все пак са го отменили?

Що се отнася до „светия“ патриарх, той без колебание изпълнил изискването на „всевишния“.

„И взе Авраам сина си Измаила и всички родени в дома му и всички купени със среброто му, всички човеци от мъжки пол в Авраамовия дом, и обряза крайната им плът в същия оня ден, както му каза бог.

Авраам беше на деветдесет и девет години, когато му бе обрязана крайната плът.

В оня същия ден бяха обрязани Авраам и син му Измаил, и с него заедно бяха обрязани всички от мъжки пол в дома му, както родените в дома, така и купените със сребро от другоплеменници“ (Битие, гл. 17, ст. 23–27).

И как могат тогава християните да твърдят, че тяхната религия е основана върху религията на евреите, щом като те не изпълняват всички божествени предписания на тази религия? Дори и Христос се е подложил на обрязване. Крайната му плът е предмет на поклонение и една от най-скъпоценните реликви в църквата на свети Йоан Латерански в Рим. По някакво в най-висша степен загадъчно, но в същото време още по-изумително „чудо“ тази крайна плът дори се размножила: сега същата реликва се намира в Шар (до Поатие), в Пюи-ан-Вел, в Куломб (до Шартър), в Шалон на Марна, в Антверпен и в Хилдесхайм; освен това денят на „обрязването господне“ се отбелязва от църквата на първия ден от годината — 1 януари.

В своята критика на християнството император Юлиан Философ отбелязва, че последователите на новото вероучение нарушават предписанията на юдейската религия, но при все това се смятат за нейни верни синове. Той отбелязва различието в обредите, отменяването на жертвоприношенията, нарушаването на закона за употребата на месо, прехвърлянето на празника събота в следващия ден^[6] и т.н. и т.н.

По повод на обрязването той пише:

„Аз ви питам, галилеяни, защо не извършвате над себе си обреда обрязване? Нали Иисус е заповядал законът да се изпълнява точно? «Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да руша съм дошъл, а да изпълня» (Евангелие от Матея, гл. 5, ст. 17). По-нататък също той е казал: «който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно» (ст. 19). Но щом Иисус е заповядал нарочно законът да се изпълнява точно и е определил наказание за всеки, който наруши и най-малкото предписание на закона, тогава как ще се оправдаете вие, галилеяни, които нарушавате изцяло този закон? Или Иисус говори неистини, или вие е нарушители на закона.“

На тази забележка на Юлиан възразява „свети“ Кирил.^[7] Трябва да признаем, че доводите на този „светител“ са жалки и слаби.

„Ако отхвърлим неговия духовен смисъл — казва той, — обрязването е безполезно. Ако е нужно хората да се подлагат на обрязване и ако бог проклина и порицава плътта, защо в самото начало бог не е създал хората такива, каквито е искал да ги вижда? Към тази първа причина за безполезността на обрязването ще прибавим втора: в никое човешко тяло, необезобразено от болест или уродливост, нищо не е излишно, нищо не липсва; всичко е направено от природата разумно, съвършено и необходимо. И аз мисля, че човешкото тяло би пострадало, ако се лиши от която и да е от своите природни части. Нима творецът на вселената не е знаел какво е полезно и приятно? Нима той не се е ръководел от това, когато е създавал човешкото тяло, щом всички други създания са сътворени съвършено? Каква ли е ползата от обрязването? В защита на този обичай може би ще кажат същото, което говорят евреите и някои идолопоклонници: това, казват те, се прави, за да се държи тялото чисто и в ред. Аз не споделям това мнение. Мисля, че този обред оскърбява природата, която не е създала нищо излишно и безполезно. Напротив, всичко, което изглежда порочно и нечестиво в нея, е необходимо и благочестиво, особено ако се сдържат плътските страсти; трябва да се понася всяко бреме на плътта и да се остави крайната плът на източника на раждането; защото по-добре е съвсем да се затвори този нечестив извор, отколкото да се осквернява природата с намесата на ножа. Телесната природа не смущава разума.“

И тъй „свети“ Кирил пита, защо е нужно обрязването, ако се отхвърли неговият мистичен смисъл? Император Юлиан би могъл лесно да отговори на александрийския епископ: никак не е нужно, ако ви се харесва, но не е там работата. Важното е заповядал ли е бог на патриарха Авраам обрязването като вечен и верен знак на съюза си с него и с последователите на неговата вяра. От текста на „свещеното писание“ се вижда, че намерението на бога е било такова и че по този повод той се е изказал най-точно и ясно. По-късно по божия заповед^[8] Моисей възстановил закона за обрязването. Иисус Христос, който учел, че е дошъл да изпълнява закона, а не да го разрушава, не е говорил нищо за нуждата да се отмени обрязването. Евангелистите не отбелязват никъде той да се е изказвал някога за отменяване на този обред. Защо в такъв случай наскоро след смъртта на техния божествен законодател християните се сметнали за освободени от този закон.

Християнските богослови се опират на това, че „свети апостол Павел“ казал: „обрязването е нужно само в сърцето“. Но лично Павел според книгата „Деяния на апостолите“ (гл. 16, ст. 3) обрязал своя ученик гърка Тимотей, изпълнявайки точно указанията на еврейския закон. Не е ли смятал той, следователно, че обрязването е нужно и полезно? И защо ли „свети“ Павел след това е изменил своето мнение?

Бог ли му е открил това? Павел не казва. Дали после е станал по-учен? Ако се допусне това, трябва да се предположи също, че той е бил невежа доста дълго време, дори и като апостол.

Волтер казва: „Учените не привеждат никакви разумни оправдания за обрязването. Някои предполагат, че този обред спомага за запазване на телесната чистота. Очевидно те никога не са виждали самия обред. Иначе те биха разбрали колко малък е резултатът от тази операция и колко лесно би могло тя да се замени с обикновено измиване, което е много по-леко и по-малко опасно, тъй като децата често умират от операцията. Тъй като евреите са живеели при много горещ климат, някои казват още, че техният закон е искал да ги предпази от последиците на извънредната горещина, която можела да стане причина за поява на язви по половия член. Това не е истина! В Палестина не е по-топло, отколкото в Южна Европа. В Персия е много по-топло, а в Индия или в Африка е още по-топло, обаче никога жителите на тези страни не са мислили да се подлагат на обрязване, загрижени за здравето си.

Истинската причина за обрязването е тази, че свещениците от различните страни измислили да принасят жертва на боговете някаква част от тялото, заради което едни си нанасяли рани по тялото, като жреците на Белона или на Марс; други се скопявали, като жреците на Кибела. Някои си забиват гвоздеи в задника; факирите пък нанизвали пръстени на половите си органи. Други бичуват богомолците, както това е правил например йезуитът Жирар с Екатерина Кадиер. В чест на своите богове хотентотските жреци си изрязват едното яйце и слагат вместо него топче ароматични треви. Суеверните египтяни се задоволявали, като в жертва на Озирис си правели частично обрязване. Евеите, които заели от египтяните много обреди, създали обреда на пълното обрязване и продължават да го извършват и до днес. Араби и етиопци имали такъв обичаи от незапомнени времена. Победителите на арабите, турците, приели от тях този обичай, а у християните е възприето да обливат детето с вода или да го потапят в нея. Всичко това е еднакво разумно и хубаво и очевидно еднакво се харесва на всевишния“ — заключава Волтер.

Но стига за това. Да се върнем към нашия патриарх. Той вероятно е бил много учуден от странното решение на бога да промени името му и името на неговата съпруга. Това е било толкова по-странно, защото сама по себе си промяната била твърде незначителна: Авраам вместо Аврам, Сарра вместо Сара. Наистина богът на юдеите и християните е смешен бог!

От този момент Библията става все повече и повече интересна.

„И яви се господ на Авраама в дъбрава Мамре, когато той седеше при входа на шатрата (си), през дневната жега.

Той дигна очите си и погледна: и ето, трима мъже стоят срещу него. Като ги видя, затече се от входа на шатрата (си) да ги посрещне и се поклони доземи“ (Битие, гл. 18, ст. 1–2).

Разговорът, който последвал след това, е много странен: това е едно такова неочаквано смесване на единствено и множествено число, което ни кара да предполагаме, че или патриархът е говорил изобщо лошо на своя език, или наистина му е било много горещо!

„И рече: Господарю! Ако съм намерил благоволение пред очите ти, не отминавай твоя раб; ще донесат малко вода, ще умият нозете ви; и ще си починете под това дърво, аз пък ще донеса хляб и вие ще подкрепите сърцата си; след това вървете (по пътя си); защото затова именно минахте край вашия раб. Те рекоха: стори, както казваш“ (Битие, гл. 18, ст. 3–5).

Богословите смятат, че ако този ден бог е дошъл при Авраам в компанията на двама ангели, това е станало, за да покаже трите лица на „троицата“. Но Авраам не притежавал богословската проницателност и не разбирал това, както впрочем не го е разбрал преди християнските богослови и никой друг юдейски пророк.

„И затече се Авраам в шатрата си при Сарра и (й) рече: замеси по-скоро три ети от най-доброто брашно и направи пресни пити“ (Битие, гл. 18, ст. 6).

Някои съвременни преводачи на Библията пишат: „вземи три сати брашно“. Те нарочно прибягват към такъв неясен израз, защото онова, което „светият дух“ е издиктувал на автора на книгата „Битие“, е направо чудовищно. В еврейския текст е казано: „ети“, а обемът на една ета е повече от двадесет и два литра. Какво необикновено количество брашно! Наистина на Изток е имало обичай да се поднася само едно ядене, но затова пък изобилно; и все пак патриархът очевидно е сметнал гостите си за много опасни гладници.

Но това не е нищо. „А Авраам се затече при стадото, взе едно младо и добро теле и го даде на слугата, и той побърза да го сготви.

И взе масло и мляко, и сготвеното теле и ги сложи пред тях; а сам стоеше при тях под дървото. И те ядоха:

Тогава го попитаха: де е жена ти Сарра?

Той отговори: тук, в шатрата.

И един от тях рече: аз пак ще дойда при тебе (догодина) но това време и жена ти Сарра ще има син.

А Сарра слушала при входа на шатрата, зад него.

Авраам и Сарра бяха стари и в преклонна възраст; и на Сарра беше престанало обикновеното у жените.

Сарра се засмя в себе си и рече: аз ли ще имам тази утеха, след като остарях? Па и господарят ми е стар.

И рече господ на Авраама: защо Сарра се засмя (в себе си) и каза: нима наистина мога да родя, когато съм остаряла?

Има ли нещо мъчно за господа? В уреченото време догодина аз ще бъда у тебе, и Сарра (ще има) син.

Но Сарра не се призна, а рече: не съм се смяла. Защото тя се бе уплашила. Той обаче (й) рече: не, ти се засмя“ (Битие, гл. 18, ст. 7–15).

Много интересно е човек да се вслушва в разговора между бог и Авраам, тъй като подробностите на този разговор наистина могат да възрадват душата със своята наивност. Авторът на книгата „Битие“ описва всичко, което се случило, и всичко, което е било казано, с такава точност, като че ли той лично е присъствал там. Явно е, че той е имал откровение свише, иначе би бил най-обикновен лъжец.

Смутени от смешната наивност на всички тия подробности, някои съвременни коментатори се мъчат да докажат алегоричността на целия разказ; те предлагат да се разбира, че бог и ангелите, явили се при Авраам, се правели на гладни, но нищо не яли, а се престрували, че ядат. Достатъчно! Библията трябва да се приема такава, каквато е, отговаряме ние; защото, ако се приема тълкуването на тези богослови, на които някои места на Библията изглеждат невероятни, то на цялото „свето писание“ ще трябва да се гледа като на алегория. Тогава излиза, че нищо от онова, което е разказано от „гълъба“, в действителност не е станало? Че всичко това е само едно въображение? Че божествената Библия е сън, мечта, измислица? Вижте, господа проповедници, къде отвеждат подобни разсъждения! Много по-просто е да се допусне, че бог, за когото ние знаем, че „прави от земя“, че „вдъхва душа“ и „ходи“, има също и навика да яде, да пие, да храносмила и т.н. Той дори не е защитен от страданията, които горещината причинява, също както и неговият приятел Авраам, който преди малко разговаряше с него, като го назовавате объркано и в единствено, и в множествено число.

След обеда се поразходили малко:

„И станаха ония мъже и тръгнаха оттам към Содом (и Гомора); а Авраам отиде с тях да ги изпроводи.

И рече господ: ще скрия ли от Авраама (моя раб), каквото искам да направя?

От Авраама именно ще произлезе народ велик и силен и чрез него ще бъдат благословени всички народи на земята“ (Битие, гл. 18, ст. 16–18).

Всички народи по земята благословени в името на Авраам! И юдейските, и християнските коментатори виждат в този текст утвърдяването на единния бог по цялата земя, който наистина е бог на Авраам, но християните не отстъпват този „патриарх“ на юдеите. Ако припомним обаче, че юдеите и християните се различават по въпроса за почитането на сина на Мария, ще възникне нов въпрос: коя от двете религии ще победи — ще бъде ли земята юдейска или християнска? Важен въпрос!

Впрочем ние не бързаме и ще почакаме. Населението на земното кълбо наистина достигна вече почти три милиарда души, от тях католиците, т.е. хората, които искат да се смятат за единствени последователи на истинската християнска религия, наброяват около 400 — 500 милиона. Има почти толкова православни и други християни, които смятат единствено себе си за истински последователи и изпълнители на истинската християнска вяра.

За да се сбъдне божието пророчество следователно, всички тези християни трябва да станат еднакво верующи, трябва да се съединят всички в едно: и католици, и православни, и лутерани, протестанти, разколници, англикани, баптисти, йеховисти и пр. и пр. После, след като убедят най-сетне юдеите в съществуването на „троицата“, ще им остане да обърнат в християнство „още само“ мюсюлманите, конфуцианците, брахманите, таоистите (даоистите) и пр. и пр. Или пък може би юдеите ще сполучат да убедят всички: и правоверните, и „еретикствуващите“ християни, че с историята си за месията от преди около две хиляди години те са попаднали в задънена улица и се намират и досега в това положение! Както и да е, предсказанието за приобщаване на целия свят към вярата на Авраама обаче, по всичко личи, още не се е сбъднало, пък, разбира се, и никога няма да се сбъдне.

Но какви ли са били по-точно онези планове на бога отец, за които той се поколебал да бъде ли откровен с любимия си патриарх или не. Като се размислил добре и претеглил всички обстоятелства, той решил, че не си струва да играе с Авраам на криеница. Тогава последният като че ли се сетил, че тримата пътници, които излапали неговото теленце и 80 оки брашно, без да се смятат млечните продукти, са били свръхестествени същества и между тях е и неговият стар приятел, самият бог!

„И рече господ: голям е поплакът против Содом и Гомора и грехът им е твърде тежък; ще сляза и ще видя дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е поплакът пробив тях, който стига до мене, или не; ще узная“ (Битие, гл. 18, ст. 20–21).

Бог е бил добър администратор: не е обичал да се доверява сляпо на донесенията на своята полиция. Може би ще кажат, че в качеството си на всезнаещ бог той не е могъл да не знае нищо и че следователно винаги е знаел как да постъпи, без да има нужда от някакво разследване. Но нека да не се забравя, че всичко това става в много топло време и че смилането на обилния обяд, с който току-що го угощаваха пред очите ни, наистина е могло да замъгли донякъде неговия божествен мозък.

„И като потеглиха мъжете оттам, отидоха в Содом; Авраам пък стоеше още пред лицето на господа.

Тогава Авраам се приближи и рече: нима ще погубиш праведника с нечестивеца заедно (и с праведния да стане същото, каквото с нечестивия)?

В тоя град може би има петдесет праведника; нима ще погубиш и не ще да пожалиш (всичкото) това място заради петдесеттях праведници (ако се намират) в него?

Не може да бъде ти да постъпиш тъй, че да погубиш праведника с нечестивеца заедно, та същото да стане с праведния, каквото и с нечестивия; не може да бъде това от тебе! Съдията на цялата земя ще постъпи ли не правосъдно?

Господ рече: ако намеря в град Содом петдесет праведника, заради тях ще пожаля (целия град и) всичкото това място.

Авраам отговори: ето, реших се да говоря на господа, аз, който съм прах и пепел: може би до петдесеттях праведници да не достигнат пет; нима заради петтях ти ще погубиш целия град? Той отговори: няма да го погубя, ако намеря там четирийсет и пет“ (Битие, гл. 18, ст. 22–28).

Беседата продължава в същия тон (ст. 29–32). Авраам се мъчи да изтръгне все нови и нови отстъпки: от 45 праведника минава на 40, на 30, на 20. В края на краищата бог прекратява отстъпките и обявява, че по-малко от 10 праведника не го задоволяват. Това е последната му дума!

„И господ си тръгна, като престана да говори с Авраама; Авраам пък се върна на мястото си“ (Битие гл. 18, ст. 33).