Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Bible amusante, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавна Библия

Превел от руски език: Любомир Павлов

Редактор: Константин Колев

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Стефан Христов

Коректор: Блага Филипова

Корица: Александър Хачатурян

Дадена в произв. на 17.XII.1963 г. Подп. за печат на 25. II. 1964 г.

Формат 84×108/32 Печ. коли 31 Изд. коли 23,75. Авт. коли 44.00

Тираж 7,300. Изд. №3422. Лит. група II.

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1964 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и втора
Пророк Даниил и неговите свещени мемоари

Книгите на пророците Исаия, Иеремия, Иезекиил и др. не представляват никакъв интерес за нашето изследване. Разказите за събития, дори и в действителност станали, уж написани преди тия събития, всъщност говорят за миналото или за това, на което авторите са били съвременници. Що се отнася до пророчествата, те са невъзможно разлети и мъгляви. Това позволява да бъдат тълкувани по желание и дори да се мени тълкованието за различни цели и относно различни събития. Не се спираме на тях. Това би означавало да караме читателя напразно да си губи времето.

Сега ще се разделим с по-рано провежданата от нас система на последователен разбор на библейските текстове. В по-нататъшната част на нашия труд ние ще групираме всички епизоди, които съставят драматичната, отстоявана от служителите на религията история на еврейския народ от времето на разрушението на храма от Навуходоносор до Иисуса Христа. По такъв начин ние ще предложим на читателя подбор на най-интересните; откъси, като започнем от Даниил, чиито приключения се отнасят до епохата на Навуходоносор.

Книгата на Даниил почва с повествование за това, че цар Навуходоносор уж бил възпитал във Вавилон, сред своите евнуси и слуги, четирима млади евреи от благороден произход, най-хубави на лице. Асфенах, началник на евнусите, предал на своя помощник Амелсар тия четирима момци — Даниил, Анания, Азария и Мисаил, като ги преименувал на Валтасар, Сердах, Мисах и Авденаго. В Библията няма указания те да са били подложени на кастрация, но това личи доста ясно от текста. Както и да е, възпитанието било от полза за младежите и Навуходоносор признал, че те са десет пъти по-умни и по-учени от всички мъдреци и звездобройци в царството му.

Един прекрасен ден, или по-вярно една прекрасна нощ, Навуходоносор видял сън, който толкова го смутил, че като се събудил, не могъл да си го спомни. Той повикал при себе си всички халдейски мъдреци и им заповядал да кажат какво е видял насън и да му обяснят съновидението. Мъдреците отговорили, че първата част на задачата е съвсем неразрешима, но че ако царят си спомни своя сън, да го обяснят — това би било най-лесната задача на света. Навуходоносор кипнал и подложил мъдреците на мъчителни изтезания. През време на екзекуцията, от която е трябвало да загинат и четиримата млади евреи, макар че не били извикани на царската консултация, Даниил внезапно заявил, че се наема да напомни на Навуходоносор съдържанието на неговия сън и да го изтълкува по най-точен начин. Той съобщил на царя, че е видял голяма статуя със златна глава, сребърни гърди и сребърни ръце, с корем и бедра от мед и с крака наполовина железни и наполовина глинени. Едно малко камъче, откъртило се от съседната планина, ударило статуята по нозете и ги разбило, така че цялата статуя рухнала, а камъкът станал голяма планина, която изпълнила цялата земя.

Тълкувайки съня, Даниил казал, че златната глава — това е сам Навуходоносор. А след Навуходоносор ще се въздигне сребърно царство, по-малко; след това ще дойде трето царство, медно; на четвърто място ще има грамадно царство, наполовина желязно, наполовина от глина, т.е. наполовина силно, наполовина слабо. И тогава бог ще въздигне пето царство, което ще разбие и унищожи всички други. Това, петото, ще се установи навеки. Съвсем слисан от тая дълбока мъдрост, Навуходоносор паднал по очите си пред младия Даниил, обсипал го с подаръци и го назначил за губернатор на една от вавилонските провинции. Така поне говори Библията, макар че археолозите не са намерили нищо подобно в асирийските надписи.

След известно време Навуходоносор издигнал в голо поле, във вавилонската провинция Деир, златен истукан, висок шестдесет лакти и широк шест, и събрал в деня на освещаването му всички сатрапи, старейшини, военачалници, управители, съветници и прочее. На известно разстояние от истукана той построил грамадна пещ, която горяла с огън. Вестител съобщил от името на царя, че който не падне по очите си пред златния истукан, ще бъде хвърлен в пещта. Анания, Азария и Мисаил не поискали да паднат по очите си и Навуходоносор, изпадайки в ярост, заповядал да нахвърлят в пещта седем пъти повече гориво, отколкото обикновено, и да хвърлят там тримата млади свободомислещи, като предварително ги вържат.

Но пещта пламтяла така ярко и горещо, че хората, които завели осъдените при нея, сами изгорели живи, едва-що приближили се до нея. Навуходоносор бил съвсем изумен, като видял, че не трима, а четирима души спокойно се разхождат в пламъка на пещта, без ни най-малко да страдат от горещината. Навуходоносор поканил Анания, Азария и Мисаил да излязат от пещта, което те направили. Всички сатрапи, управници и съветници били слисани, като видели, че тия хора излезли цели и невредими, че нито косъм не изгорял на телата им; дори дрехите им не били докоснати от огъня (ст. 27). Без да се помръдне от мястото си, Навуходоносор издал декрет, по силата на който всеки, който каже непочтителна дума против еврейския бог, ще бъде насечен на късчета, а домът му ще бъде разрушен (Даниил, гл. 3, ст. 96).

zabavna-biblija-28.png"И ходеха сред пламъка, възпявайки бога и благославяйки господа" (Даниил, гл. 3, ст. 24).

 

 

Глава 4 — това е шедьовър на тъпоумието. Свещениците разказват, че Навуходоносор се обърнал на животно и останал такъв в продължение на седем години. Даниил отстъпва тук перото на вавилонския цар и Навуходоносор разказва сам какво се е случило с него: „Аз, Навуходоносор, бях спокоен в дома си и добрувах в чертозите си. Но видях сън, който ме уплаши, и размишленията върху леглото ми и виденията на главата ми ме смутиха…“ (Даниил, гл. 4, ст. 1–2).

Разказал за необикновено глупавия си сън, Навуходоносор продължава. Веднъж той бил изгонен от чертозите си и всички хора почнали да го презират, поради което бил принуден да се скрие в полята; там почнал да яде трева и нямал никаква друга храна в продължение на седем години; тялото му обраснало с лъвска козина и орлови пера, а ноктите му станали като ноктите на хищните птици. В края на седмата година „аз, Навуходоносор, дигнах очи към небето, и разумът ми се възвърна в мене; и благослових всевишния, възхвалих и прославих вечно живеещия, чието владичество е владичество вечно и чието царство е от рода в род… В това време разумът ми се възвърна в мене и към славата на моето царство ми се възвърна величавост и предишният вид; тогава ме подириха съветниците ми и велможите ми и аз бях възстановен на царството си и величието ми още повече се възвиси“ (Даниил, гл. 4, ст. 31, 33).

Много неприятно е, че Навуходоносор не казва кой е царувал тия седем години вместо него. Не ще и дума, че на науката просто не е известно това „падение“ на сина на Набопаласар и връщането му на трона след седем години.

В глава 5 Даниил описва необикновеното приключение, известно под названието Валтасаров пир. Авторът заявява няколко пъти, че тоя Валтасар бил син на Навуходоносор. И така, тоя цар давал необикновен бал „на хиляда свои велможи“ (ст. 1). Като стигнал до десерта, му хрумнало да накара поканените да пият от свещените съдове, които баща му донесъл от иерусалимския храм. Тогава внезапно се появила незнайна ръка и почнала да пише на стената букви на неизвестен език. Уплашеният Валтасар повикал тайновидците и астролозите — най-учените халдейци и мъдреци, и обещал златни украшения, пурпурни дрехи и една трета от царството си на оногова, който пръв разчете тоя тайнствен, необясним надпис. Но никой не могъл да задоволи царя. За щастие царицата си спомнила за Даниил. Пророкът се явил и без да му мигне окото, прочел на стената думите: „мене, мене, текел, упарсин“. Сетне, без да каже от кой език са тия думи, той ги превел за най-голяма почуда на събранието: „Ето значението на думите: мене — изброи бог царството ти и му тури край; текел — претеглен си на къпоните и си намерен твърде лек; перес — царството ти е разделено и е дадено на мидяни и перси“ (ст. 26–28).

Валтасар повярвал и като порядъчен човек, който държи на дадената дума, веднага заповядал да пременят Даниил в багреница, да окачат на шията му златна верига и да го провъзгласят за владетел на една трета част от царството. Главата веднага свършва със следните два стиха: „В тая съща нощ Валтасар, халдейският цар, биде убит и Дарий Мидянин превзе царството, бидейки на шейсет и две години“ (ст. 30–31).

Знае се какъв успех е имал анекдотът за Валтасаровия пир. Сюжетът му е извънредно примамлив за писатели и художници, които са извлекли немалка полза от него. А колко добри хора вярват, че тоя пир наистина се е случил някога! Но за щастие има наука, наричана история, и тя по най-неоспорим начин опровергава Библията.

Първо, сред вавилонските царе не е отбелязан никакъв Валтасар. Навуходоносор умрял в 562 г. преди н.е., като оставя сина си Евилмеродах, който царувал от 562 до 556 г. преди н.е., и дъщеря, която се омъжила за Мергалсарасар (Нериглисор). Той убил шурея си, узурпирал трона и загинал след една година, в 555 г. преди н.е., в бой против персийския цар Кир. Но короната си оставала в семейството на Навуходоносор: тя преминала най-напред у внука му Лаворосоарход, син на Евилмеродах, който царувал само няколко месеца, а после у Набонид, син на най-малкия брат на Навуходоносор. Но Набонид, който царувал от 555 до 538 г. преди н.е. и е последният вавилонски цар от династията на Набопаласар, не е, разбира се, владетелят, когото Библията нарича Валтасар, защото „Книгата на Даниил“ определено нарича тоя Валтасар син на Навуходоносор и го кара да умре през нощта на превземането на Вавилон уж от Дарий. Ала тъкмо Кир, а не Дарий е превзел Вавилон през 538 г. преди н.е. и с това сложил край на царуването на Набонид, който, разбира се, също не е Валтасар.

Всъщност Вавилон бил превзет още веднъж след двадесет и две години и тоя път наистина от Дарий I. И ето някои богослови хитреци се опитват да внушат, че вавилонският цар от тая втора епоха именно е библейският Валтасар. Но и тая клопка не издържа критика. Стократно повече се знае, че като съединил короните на Персия, Лидия, Мидия и Асирия, Кир основал великата персийска монархия и установил владичеството си в цяла Западна Азия. Син му Камбиз присъединил към огромното си царство Египет, който завоювал през 525 г. преди н.е. Той умрял в 523 г. преди н.е. Знае се, че Камбиз не е имал деца. Короната преминала у брат му Смердиз. Смердиз бил убит тайно от мидийските влъхви, които турили на негово място едного от събратята си. Но след седем месеца подмяната била открита. Персийските владетели направили заговор, убили влъхвите и лъже-Смердиз (521 г. преди н.е.) и предали короната на Дарий, който бил два пъти зет на Кир (бил женен за двете му дъщери — Атоса и Арисфона) и е известен под името Дарий I, син на Хистасп. Това е историята! И Дарий, който царувал от 521 до 486 г. преди н.е., разделил царството си на двадесет сатрапии.

Вярно е, че в продължение на известно време вавилонските сатрапи Набу-Интук и син му Велсарусур се провъзгласили за независими и Дарий отново трябвало да завладява Вавилон (516 г. преди н.е.). Но как е възможно да се твърди, че Велсарусур може да бъде Валтасар, щом тоя цар бил само разбунтувал се сатрап, а не роден син на Навуходоносор — квалификация, която Библията дава на Валтасар и повтаря няколко пъти. Между Навуходоносор и Велсарусур деветмина царе са управлявали Вавилон.

В следващите глави на „Книгата на Даниил“ се говори, че тоя пророк изпълнявал най-високи функции при Дарий и Кир. Според Библията тия царе царуват едновременно — единият в Мидия, другият в Персия. А при това те са управлявали един след друг обединените царства Мидия и Персия и между царуването на Кир и царуването на зет му Дарий са били и Камбиз Завоевателя и лъже-Смердиз.

Най-после безспорно е, че вавилонско-халдейското царство (династията на Набопаласар) е паднало в 528 г. пр.н.е. Вавилон бил превзет от Кир. И ето сега богословите фантазират, че когато командувал армиите на тъста си Кир, Дарий бил овладял царството от негово име. Те казват, че това се подразбира в приведения от нас 31 стих от петата глава на „Книгата на Даниил“. Те добавят — пак като си измислят това, — че Кир очевидно си оставал върховен управник на цялото новоперсийско царство, но че е трябвало да облече в особени пълномощия зет си Дарий, като го назначил наместник на Халдея, т.е. на територията на предполагаемия Валтасар. Столица на Халдея е бил Вавилон. Те намират потвърждение на тая догадка в стих 23 от шеста глава и в стих 1 от 9 глава. Ето какво казват тия стихове: „Даниил преуспяваше и в царуването на Дария, и в царуването на Кира персийски“ (гл. 6, ст. 28); „Дарий, син на Асуир; от мидийски род, който биде поставен за цар над халдейското царство“ (гл. 9, ст. 1). Това позволява, казват те, повествованието на Даниил да се съгласува с историческите данни.

Лесно е да се разбере, че богословите, които прославят Даниил като един от най-великите пророци, всякак се мъчат да го предпазят от обвинения в лъжливо хвалене. Инак, ако тоя еврейски писател е излъгал, като е разказвал за събития, в които уж бил едно от главните действуващи лица, на него не бива да се вярва и там, дето той говори за бъдещи събития. А тъй като тия „пророчества“ се отнасят за Христос и за неговата църква и имат грамадно значение за християнството, предсказано уж от Даниил, не трябва, разбира се, Даниил в никакъв случай да не бъде изобличен в лъжа. Ето защо християнските богослови излизат от кожата си в желанието си да докажат, че в последния ден на царуването на макар неизвестния там Валтасар, син на Навуходоносор, Вавилон бил превзет от Дарий мидийски, които действувал за сметка на Кир и бил облечен веднага с власт над халдейското царство.

Но тук има нещо съдбоносно: еврейските свещенослужители, увлечени от хвалби и неудържима бъбривост, мислели да пишат само за низшите слоеве на еврейския народ, за невежите си съплеменници, неспособни да спорят с левитите за историческите данни. По такъв начин били измислени легендите за Олоферн, Валтасар и другите епизоди от тоя жанр, много лъстиви за честолюбието на евреите, пострадали толкова от жестокостта на многобройни и разнообразни поробители. С легендите за героизма на Иудит, за възвисяването на какви ли не Данииловци и Естирки те гъделичкали приятно националната жилка, давайки нещо като утеха на нещастните победени, които най-сетне излезли от плен и робство. Тогава именно са били написани тия безсмислено-фантастични книги, защото никой не е предполагал, че ще дойде ден, когато това натрупване на лъжи ще рухне напълно и ще се открие целият цинизъм на расоносците от всички времена и религии.

Последният аргумент на богословите, от който те се ползват за защита на Даниил от обвиненията в лъжа относно Дарий и Кир, в действителност не е по-здрав, отколкото всичките им други хипотези. Дарий не бил син на цар, а произлизал от един персийски владетел, на име Хистасп; следователно той не е бил син на Асуир, а самият Асуир е още един мним цар, измислен от Библията като цар на Персия и Мидия, оженил се за еврейката Естир. Дарий не бил от мидийски род. Наопаки, след смъртта на Кир, който установил персийското владичество в новото царство, мидийските влъхви се възползвали от експедицията на Камбиз в Египет, за да се опитат да завземат властта. Това им се удава благодарение на лъже-Смердиз. Но тъкмо за отстраняване влиянието на мидийската раса персийските владетели вдигнали бунт, избили влъхвите и привържениците им и предали короната на Дарий, сина на Хистасп, роден персиец. Най-сетне Дарий никога не е имал отделно царство във Вавилон: той получил короната като законен наследник на Кир и Камбиз, за да бъде вожд на великата персийска империя, цар на Персия, Мидия, Лидия, Халдея и Египет.

След забавната история с Валтасар Даниил разказва (гл. 6), че Дарий разделил халдейското си царство на сто и двадесет сатрапни и поставил над сто и двадесетте сатрапи трима губернатори. Даниил бил уж най-важният от тримата; другите губернатори и сто и двадесетте сатрапи, завиждайки на тоя грамаден авторитет на евреина, почнали да замислят да го убият. По тяхно предложение Дарий заповядал в продължение на тридесет дни да му се въздават божествени почести (Даниил, гл. 6, ст. 7). Даниил, разбира се, не се съобразил с тоя декрет и продължавал да възнася молитви на своя бог. Но когато Дарий получил донос срещу своя пръв министър, към когото изпитвал най-добри чувства, той разбрал, че съветниците са му поставили клопка. Ала царската дума е била казана и за да не я наруши, той заповядал да хвърлят Даниил в ров с лъвове. Във всеки случай, макар и да вярвал благочестиво в бога на своята страна, Дарий изпитвал също известно благоволение и към еврейския бог.

„Тогава царят заповяда и доведоха Даниила, и го хвърлиха в лъвовата яма… И донесоха камък, та сложиха върху отвора на ямата, и царят го запечата със своя пръстен и с пръстена на велможите си, за да не се промени нищо в разпоредбата за Даниила…

А на сутринта царят стана в зори и бързо се упъти към лъвовата яма. И като приближи до ямата, с жален глас извика Даниила: Данииле, рабе на бога живи! Твоят бог, комуто неизменно служиш, можа ли да те избави от лъвовете? Тогава Даниил отговори на царя: Царю, жив да си вовеки! Моят бог проводи своя ангел и затвори устата на лъвовете и те ме не повредиха, защото аз излязох пред него чист, па и пред тебе, царю, не съм извършил престъпление.

Тогава царят твърде много се зарадва за Даниила и заповяда да го извадят от ямата; и извадиха Даниил из ямата, и никаква повреда не се намери по него, защото той вярваше в своя бог.

Царят заповяда и доведоха ония люде, които обвиняваха Даниила, та ги хвърлиха в лъвовата яма, както тях самите, тъй и децата им и жените им, и още не стигнали дъното на ямата, лъвовете ги сграбиха и строшиха всичките им кости.

След това цар Дарий написа на всички народи, племена и езици, които живеят по цяла земя; «мирът да ви се умножи! От мене се повеля издава във всяка област на царството ми да треперят и да благоговеят пред Данииловия бог, защото той е бог жив и вечно живеещ и неговото царство е несъкрушимо, и неговото владичество е безкрайно»“ (Даниил, гл. 6, ст. 16–28).

Трябвало е наистина водачите на еврейския народ да са го държали в пълна тъмнина и невежество относно онова, което ставало у другите народи; трябвало е също ония, които са писали „свещените“ книги, да имат съвсем феноменална наглост! Обръщане на Дарий в еврейската вяра? Провъзгласяване на иудаизма в държавна религия с едикт на Дарий? И това религиозно-политическо събитие с толкова грамадно значение е доведено с царски заповеди до знанието на всички народи! Можем ли да си представим по-нахална и заедно с това по-самовлюбена лъжа? Бихме ли могли да си помислим, че нещо подобно е можело да хрумне някому, ако Библията не бе се запазила? Дарий, който се покланя на библейския Саваот — на Адонай? Оня Дарий, който допринесъл с богатствата си за построяването на храма на Диана ефеска — прочутото езическо светилище? Лъжи, но знай мярка!

Затова пък Даниил, тоя мним министър-председател на Дарий, нито в една от четиринадесетте глави на приписваната му книга не говори нито дума за войната на Дарий с гърците. За това грандиозно историческо събитие Даниил нищо не е чувал. Той не знае дори за Маратонската битка!

Глави 7–12 от „Книгата на Даниила“ са посветени на сънищата на автора и на пророчествата му. Ако тия съновидения бяха изложени дори от един правдив писател, и тогава, разбира се, те не биха представлявали никаква ценност. Но под перото на един лъжец, който невъзмутимо и непрестанно твърди, че е бил губернатор на вавилонска провинция при Навуходоносор, а сетне министър-председател на Дарий, тия претенциозни пророчества и видения губят дори оня интерес, който може понякога да накара човека да се вслуша и в своеобразните бълнувания на един луд. Какво ни интересува нас дали на Даниил се е присънил или не му се е присънил лъв с орлови криле, или мечка, от устата на която стърчали три грамадни зъба, или четириглав леопард, който имал на гърба си четири птичи криле, или неизвестно животно, което има десет рога и железни зъби? Какъв интерес представлява това, че тоя дързък лъжец предвещава всеобщо възкресение, което ще стане, казва той, „към свършека на времето и времената и полувремето“ (Даниил, гл. 12, ст. 7). Всичко това не струва повече от брътвежите на врачка, която гадае на карти или на кафе. При четенето на тия страници можеш само да почувствуваш още по-голямо отвращение към служителите на религията, които използват Библията за потискане разума на вярващите, и още повече да съжалиш ония, които приемат тия жалки безсмислици, виждайки в тях предмет на божествено вдъхновение.

Глава 13 разказва как Даниил спасил живота на една добродетелна жена, за която двама стари мошеници успели да изкарат смъртна присъда, и по какъв начин била доказана клеветата на обвинителите, които по негово настояване били умъртвени вместо жертвата им. Действието става във Вавилон през време на еврейския плен. Героинята е някоя си Сусана, жена на Иоаким. Тая Сусана била много хубава и вярна на мъжа си. Двама старци пламнали от страст към нея. „Те и двамата бидоха наранени от похот към нея, но не откриваха един другиму болката си, защото се срамуваха да открият пожеланието си, че искат да се съединят с нея. И те прилежно вардеха всеки ден да я видят“ (Даниил, гл. 13, ст. 10–12).

Веднъж случаят им развързал езиците. Те си казали един другиму за своята похот и решили занапред да действуват заедно, за да постигнат благосклонността на Сусана и за двамата. За тази цел веднъж те се скрили в градината, където тя идвала да се къпе, почакали, докато се съблече и изпрати слугините си, и като излезли внезапно от храстите, поискали тя да задоволи нечестивите им желания. В противен случай те щели да разкажат на всички, че са я заварили с любовник. Сусана плакала и всякак се съпротивявала. Двамата старци — между другото казано, това били местни съдии — се развикали, разтревожили слугите и съседите и събрали цяла тълпа, която на другия ден поискала народно събрание пред къщата на Иоаким.

Каква странна свобода за един народ, който живее в робство? Евреите са военнопленници, отведени в робство във Вавилон; те живеят там в най-тежките условия на древното робство. И изведнъж властите им разрешават да събират народни събрания за разглеждане на съдебни дела, също като че ли се намират у тях си, в Иерусалим! По-скоро би могло да се повярва, че Сусана, обвинена в изневяра от двамата вавилонски съдии, е била предадена на вавилонския съд, т.е. на съда на халдейците по законите на Навуходоносор.

И така, всички евреи, които живеели в плен във Вавилон, се събрали съвсем свободно в определения час. Сусана застанала пред народното събрание. Двамата старци поддържали обвинението. Като положил всеки от тях ръка на главата на Иоакимовата жена, те се кълнели, че са я заварили в градината гола, в прегръдките на някакъв млад човек. Прелюбодеецът успял да се скрие. Сусана отричала всичко, без да казвала обаче защо двамата стари мошеници лъжесвидетелствували против нея. Но тя отправила гръмка молитва към бога, като дала клетва в своята невинност и твърдяла, че ще трябва да умре напразно. А народът повярвал на клеветниците и решил, че тя трябва да умре.

Канели се вече да приведат присъдата в изпълнение, когато младият Даниил се заел да докаже невинността на Сусана. По негово предложение двамата старци били отделени един от друг. Тогава един от тях пак бива призован и Даниил почнал хитрия си разпит с такива думи: „Остарелий в зли дни! Сега се показаха твоите грехове, които си правил по-преди, произвеждайки неправедни съдби, осъждайки невинни и оправдавайки виновни, когато господ казва: «невинен и прав не умъртвявай». И тъй, ако си видял тая, кажи под кое, дърво ги видя да се разговарят един с друг? Той каза: «под мастиковото». Даниил рече: наистина излъга ти за главата си; защото ето ангел божий, който е взел решение от бога, ще те разсече на половина“ (Данаил, гл. 13, ст. 52–55).

Ще кажат може би, че преди да обвини първия старец в лъжесвидетелствуване, Даниил би трябвало да почака втория, противоречив отговор, защото само противоречията в показанията можели да разкрият клеветата на обвинителите. Но „младият момък“ (ст. 45), комуто по-късно предстояло още и да чете на стената и да превежда думи, които не принадлежали към никакъв човешки език, разбира се, не е устроен като всички хора. „Като го отстрани, заповяда да доведат другия и му каза: «семе Ханааново, а не Юдино! Хубостта те бе прелъстила и похотта развратила сърцето ти. Така постъпвахте с дъщерите израилеви и те от страх имаха общение с вас; но дъщерята на иуда не понесе беззаконието ви. И тъй, кажи ми: под кое дърво ги ти завари да разговарят помежду си?» Той отговори: «под зеления дъб»“ (Даниил, гл. 13, ст. 56–58).

Лъжесвидетелствуването било доказано. Явно е, че двамата вавилонски старци са заслужили примерно наказание. Но кой е могъл да ги съди? Библията твърди, че присъдата е била произнесена и приведена в изпълнение от народното събрание на пленените евреи. „Тогава цялото събрание завика с висок глас и благословиха бога, който спасява надяващите се нему, и се дигнаха против двамата старейшини, защото Даниил с техните уста ги изобличи, че те лъжливо свидетелствуваха; и постъпиха с тях тъй, както те бяха зло намислили против ближния, по закона Моисеев, и ги умъртвиха; и него ден биде спасена невинна кръв“ (Даниил, гл. 13, ст. 60–62).

Ако допуснем, че тая история, както и изпълнението на присъдата са правдиви, трябва, разбира се, да признаем, че двамата стари мошеници са заслужили напълно своята гибел. Но колкото и да не са достойни за съжаление, не можем все пак да не признаем, че разглеждането на престъпленията им е могло да се отнася изключително до компетентността на вавилонския съд. Това заключение е достатъчно, за да признаем веднага лъжливостта на библейското повествование. Немислимо е съдиите на Навуходоносор да са допуснали съденето и изпълнението на присъдата над двамата техни събратя, макар и безспорно виновни, да се предостави на едно сборище от военнопленени роби; невъзможно е евреите роби да са можели свободно и публично да прилагат Моисеевия закон към двама вавилонски държавни чиновници, две официални лица, които са принадлежали към числото на техните господари и поробители! А при това историята за Сусана и старците е една от най-разпространените в религиозните поучения. Изкуството я е популяризирало; тя е възпроизведена в хилядите картини за добродетелната Сусана, превърнала се е в почтена традиция, на която вярват много хора. Наистина, хората много малко четат Библията! Да я четеш значи да престанеш да й вярваш и да я презираш, толкова несръчни и грубо цинични са измислиците й.

Глава 14, и последна, от „Книгата на Даниил“ започва с въпиюща историческа неистина: „Цар Астиат се прибра при бащите си и Кир, персиец, прие царството му. И Даниил живееше заедно с царя и беше по-славен от всичките си приятели“ (ст. 1–2). Левитът, който е писал тая книга, не знае дори, че Астиат, цар мидийски, умрял в 559 г. преди н.е., е оставил сина си Киаксар II, който го наследил. Тоя левит не знае също, че едва след смъртта на Киаксар Кир, който бил едновременно негов племенник и зет, получил в наследство мидийската корона, която присъединил към короната на Персия, защото Киаксар не бил оставил наследник от мъжки пол. По такъв начин, като почва с груба и невежествена лъжа, тая глава веднага обещава много.

В тая глава именно ние научаваме, че във Вавилон Кир се покланял на идол под названието Вил. Много коментатори виждат в него Ваал. И ето жреците на Вил, или Ваал, твърдели, че техният идол в продължение на нощта ще изяде всички блюда, които вярващите ще поставят през деня пред престола му. Библията иска да ни накара да вярваме, че Кир е бил достатъчно наивен, за да преглътне измислица от такъв калибър, и че той уж се опитал дори да убеди в това Даниил. „Нима ти мислиш, че Вил не е жив бог? Не виждаш ли колко той яде и пие всеки ден?“ (ст. 6).

На Даниил му става жал за заблудения Кир и той му предлага изпитание. Пред олтара на Вил било сложено месо и вино. Жреците от храма били отстранени. Сетне Даниил в присъствието само на царя пръснал в храма пепел и те двамата си отишли, а Кир предвидливо сложил печат на всички врати. Но жреците имали подземен вход под олтара. През този вход те се промъкнали през нощта и отнесли цялата храна. На другия ден измамата им била ясно доказана от дирите на краката им върху пръснатата пепел. Кир изпаднал в неописуема ярост, като видял, че толкова дълго е бил мамен; той заповядал да избият всички жреци на Вил, жените и децата им, а идола дал на Даниил, който го разрушил заедно с целия храм.

„На това място имаше голям змей и вавилонци го почитаха“ (ст. 23). Кир казал на Даниил: това чудовище не е направен идол; то е живо и следователно е бог. Тогава Даниил помолил царя да му разреши да влезе в борба с тоя змей, и дори не само без меч, но и без тояга. Кир се съгласил и „тогава Даниил взе смола, лой и косми, свари ги заедно и като направи от тях буца, хвърли я в устата на змея и змеят се пръсна“ (ст. 27).

Народът бил недоволен от смъртта на змея. В желанието си да смири нарастващото вълнение Кир заповядал още веднъж да хвърлят Даниил в прословутия ров с лъвове. Кир и вавилоняни трябвало да знаят, че Даниил няма да бъде изяден, защото това приключение вече е издържало първо издание. „Свещеният“ автор се заплита тук в лъжи по най-комичен начин. Първия път той туря Даниил в ров с лъвове през времето на Дарий и тоя цар го оставя там само за една нощ. Тоя път по заповед на Кир Даниил прекарва сред хищниците шест дни и шест нощи, защото второто чудо трябвало да бъде много по-смайващо от първото. „В ямата имаше седем лъва и даваше им се всекидневно по две тела и по две овци; в това време не им ги даваха, за да изядат Даниила“ (ст. 32).

Тоя път станало нужда не само да бъде запазен „пророкът“ от ноктите и зъбите на хищниците, но и той самият да бъде изхранен в продължение на шест денонощия. По този начин чудото не оставя да се желае нещо по-добро. Продължението на тоя епизод наистина е най-забавното от всичко, което сме чели досега.

„В Иудея имаше един пророк на име Авакум, който, като бе сварил чорба и надробил хляб в паница, отиваше на нивата, за да занесе това на жътварите.

Но ангел господен каза на Авакума: «занеси тоя обед, който е у тебе, във Вавилон на Даниила, в лъвовата яма».

Авакум каза: «господи, аз никога не съм виждал Вавилон и не зная ямата».

Тогава ангел господен го улови за темето и като го повдигна за косата на главата му, постави го във Вавилон над ямата със силата на своя дух.

И Авакум извика и каза: «Данииле, Данииле! Вземи обеда, който бог ти проводи.»

Даниил рече: «спомнил си си за мене, боже, и не си оставил ония, които те обичат».

И стана Даниил и яде; а ангел божи в миг постави Авакум на мястото му.

На седмия ден дойде царят, за да потъжи за Даниила, и като приближи до ямата, погледна в нея и ето Даниил седи“ (Даниил, гл. 14, ст. 33–40).

Разбира се, подражавайки на Дарий, Кир заповядал да измъкнат Даниил от ямата и да го сменят с враговете му, които в същата минута били разкъсани от лъвовете. Ясно е, че чудото с лъвовата яма на Кир слага в джоба си чудото с лъвовата яма на Дарий. Но все пак критиците правят някои бележки и по повод на него: Дарий се е възкачил на престола десет години след смъртта на Кир. Диктувайки приказките си на църковния писател, „светият дух“ съвсем е забравил хронологията, заплел се е в нея като муха в паяжина и е смесил реда на престолонаследството на тия двама царе.