Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Bible amusante, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавна Библия

Превел от руски език: Любомир Павлов

Редактор: Константин Колев

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Стефан Христов

Коректор: Блага Филипова

Корица: Александър Хачатурян

Дадена в произв. на 17.XII.1963 г. Подп. за печат на 25. II. 1964 г.

Формат 84×108/32 Печ. коли 31 Изд. коли 23,75. Авт. коли 44.00

Тираж 7,300. Изд. №3422. Лит. група II.

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1964 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и шеста
Светият пророк Самуил

Живял в някои си библейски времена един човек, на име Елкан, който имал две най-законни жени — Ана и Фенана. Първата от тях нямала деца. Всеки ден между нея и нейния почтен съпруг ставали най-скандални сцени, защото плодовитата Фенана, която била противна като греха и кисела като оцет, се надсмивала над нейното безплодие. За да тури край на това, Ана решила да извърши религиозно поклонение. Но къде да отиде? Библията казва, че „ковчегът на завета“ се намирал тогава в Силом под охраната на върховния жрец Илий, двамата му синове Офни и Финеес. (Този вече не трябва да се смесва с Финеес, сина на Елеазар.) Елкан тръгнал със семейството си за Силом.

Пристигайки в Силом, „отиваше в дома господен… плачеше и не ядеше. И рече й Елкан, мъж й: Ано, защо плачеш и защо не ядеш и от какво тъжи сърцето ти? Не струвам ли аз за тебе повече от десет сина?

След като ядоха и пиха в Силом, Ана стана (и застана пред господа). А свещеникът Илий седеше тогава на седалището при входа на храма господен.

Тя скърбеше в душата си и се молеше господу и горко, плачеше и даде оброк, думайки: господи (всемогъщи боже) Саваоте! Ако ти погледнеш милостиво на скръбта на своята рабиня и си спомниш за мене, и не забравиш рабинята си и дадеш на рабинята си дете от мъжки пол, аз ще го дам на господа (в дар) за през всички дни на живота му; (и вино и сикер няма да пие) и бръснач няма да се допре до главата му.

Докато тя се молеше дълго пред господа, Илий я гледаше в устата; и понеже Ана говореше в сърцето си, а устата й се само мърдаха и гласът й се не чуваше, то Илий я сметна за пияна.

И рече й Илий: докога ще бъдеш пияна? Отрезней от виното си (и се махни от лицето господне)“ (I Царства, гл. 1, ст. 7–14).

Ана не се изплашила. Тя бойко обяснила, че не е пила „вино и сикер“. Виждайки грешката си, първосвещеникът се заинтересувал от нея. Известно е как се осъществяват чудеса, подобни на онова, за което се молила Ана. Същият изпитан начин се практикува и в наши дни. Не е трудно да се досетим какво е станало. С разрешение на Елкан, мъжа на благочестивата оплаквачка, Илий поканил безплодната жена да го навести в светилището. Ана наистина малко се колебаела, но мъжът й сам я успокоявал: иди, казал той, с тоя господин, той ще ти даде да подържиш свещения талисман и това ще ти помогне. По такъв начин Ана била допусната в „светилището“.

Престояването на Ана в храма се поудължило малко и Елкан приседнал да отпочине под външната колонада на храма. Най-после скъпата съпруга се появила, съпровождана от синовете на жреца Офни и Финеес, лицата на които неизвестно по какви причини сияели. Те уверили добрия Елкан, че без всякакво съмнение този път бог ще ороси Ана с всемогъщата си благодат. И наистина след девет месеца в семейството на Елкан се появил здрав шишко, когото нарекли Самуил. Тържествувайки, Ана повтаряла обещанието си никога да не отрязва нито една къдрица от главата на това дете.

Когато Самуил поотраснал, Ана го завела при върховния жрец Илий. Момчето било посветено на бога. Заставяли го да пее в църковния хор и да пази олтара. Илий уверил майката с думата си на „пророк“, че на отрока предстои необикновена кариера. Добрата Ана била толкова доволна, че още тук, без да слиза от мястото си, съчинила дълга песен, изложена изцяло в глава 2. Читателят трябва да ни благодари, че я изпускаме.

Но не бива да се заобикалят с мълчание изпълнените с негодувание стихове, с които „свети дух“ ругае поведението на господата Офни и Финеес, двамата непрокопсаници, които причинили много загуби на господа бога.

„А синовете на Илий бяха лоши човеци; те не познаваха господа и дълга на свещениците спрямо народа. Когато някой принасяше жертва, слугата на свещеника дохождаше с вилица в ръка, докле се вареше месото, и я спущаше в котела, или в котлето, или в тигана, или в гърнето и каквото извади вилицата, това вземаше за себе си свещеникът. Тъй постъпваха те с всички израилтяни, които дохождаха там в Силом. Дори преди да са изгорили тлъстината, слугата на свещеника дохождаше и казваше на оногова, който принасяше жертва: дай месо за печено на свещеника: той няма да вземе от тебе варено месо, а дай сурово.

И ако някой му речеше: «нека първом изгорят тлъстината, както му е редът, и после си вземи, колкото душа ти пожелае», той казваше: не, сега дай, ако ли не, със сила ще взема. И грехът на тия младежи беше твърде голям пред господа, защото те отклоняваха от жертвоприношения господу“ (I Царства, гл. 2, ст. 12-17).

Това още не е всичко! Синовете на Илий „спят с жените, които се събират при входа в скинията на събранието“ (ст. 22).

Великият жрец знаел за всичките тези възмутителни постъпки на синовете си, но професионалното спокойствие на служителите на религията за това, че вярващите ще понесат всичко, го заставяло да гледа мълчаливо на тези толкова обикновени за духовенството постъпки на своите синове.

Заедно с това похвално негодувание Библията разказва в същата глава, че майката на Самуил редовно навестявала сина си в Силом. „Илий благослови Елкана и жена му и рече: да ти даде господ деца от тая жена вместо онова, което ти подари господу! И заминаха за своето място. И посети господ Ана, и тя зачена и роди още трима сина и две дъщери; а момчето Самуил растеше при Господа“ (I Царства, гл. 2, ст. 20–21).

Скептиците, моля, ще помислят, че увеличаването на семейството на Елкан е станало пак не без участието на Офни и Финеес. Но вярващите ще възразят, че татко Саваот лично се е заел с оплодотворяването на любезната Ана и че това е именно благо, когато синовете на Илий, които спели с другите богомолки, били най-обикновени непрокопсаници. Би било голямо светотатство да вземат прекрасните жени, избрани от бога, не по-малко, моля, отколкото да пъхат вилиците в свещената тенджера, където се варяло месото за самия господ бог.

„Момчето Самуил служеше господу при Илий; словото господне беше рядко в ония дни, виденията не бяха чести.

И случи се в онова време, когато Илий лежеше на мястото си — очите му бяха почнали да се премрежват, и той не можеше да види — и светилникът божи още не беше угаснал, и Самуил лежеше в храма господен, дето беше ковчегът божий; господ викна към Самуила: (Самуиле! Самуиле!) Той отговори: ето ме!

И се затече при Илий и рече: Ето ме, ти ме вика. Но той отговори: аз не съм те викал; иди си легни. И той отиде и си легна.

Но господ викна втори път към Самуила: (Самуиле, Самуиле!). Той стана и отиде пак при Илий и рече: Ето ме, ти ме вика. Но той рече: аз не съм те викал, синко; иди си легни.

Самуил още не познаваше тогава гласа на господа и още не бе му се откривало словото господне.

Викна господ към Самуила и трети път. Той стана и отиде при Илий и рече: Ето ме, ти ме вика. Тогава Илий разбра, че господ зове момчето.

И рече Илий на Самуила: иди си легни и когато (зовящият) те повика, ти кажи: говори, господи, понеже твоят раб слуша. И отиде Самуил и легна на мястото си.

И господ дойде, застана и викна, както първия и втория път: Самуиле! Самуиле! И Самуил рече: говори (господи), понеже твоят раб слуша.

И господ рече на Самуила: ето, ще извърша в израиля дело, за което, който чуе, ще му писнат и двете уши; в оня ден аз ще изпълня над Илий всичко, що съм говорил за дома му; аз ще почна и ще свърша.

Аз му обадих, че ще накажа дома му навеки за оная вина, дето той знаеше как синовете му безчинствуват и не ги обуздаваше; и поради това кълна се пред дома на Илий, че вината на Илиевия дом няма да се заглади навеки нито с жертви, нито с хлебни приноси“ (I Царства, гл. 3, ст. 1–14).

Сутринта първосвещеникът поискал да узнае края на нощното приключение; можете да си представите затрудненията, които е изпитвал младият левит — негов ученик. Илий почнал да настоява, да иска цялата истина и в края на краищата Самуил почнал да я разкрива.

„И Самуил му обади всичко и не скри от него нищо. Тогава Илий рече: той е господ; каквото му е угодно, това да направи. Самуил порасна и господ беше с него; и не остана ни една негова дума неизпълнена. И цял израил от Дан до Вирсавия узна, че Самуил се е удостоил да бъде пророк господен“ (I Царства, гл. 3, ст. 18–20).

Тази първа част от историята на прочутия пророк, който заедно с това бил и последен от съдиите израилеви, възбудила някои критични бележки. По повод на самата книга, приписвана на Самуил, Фрере е представил следните общи съображения. Той отбелязва една грешка, в която не би попаднал никой сериозен историк и която се съдържа в това, че читателят е оставен в пълно неведение относно общото положение на народа, за който става дума. Действително, много трудно е да се заключи каква територия са заемали евреите през време на жречеството на Илий, в какви именно места са живеели, били ли са още роби, или само са плащали данък на финикийците, които невежите еврейски писатели между другото упорито наричат филистимяни. Авторът е бил изглежда жрец, когото са интересували изключително само въпросите, свързани с неговата професия, а всичко станало е смятал за дреболии.

Авторът сочи град Силом като резиденция на върховния жрец Илий. По този повод Волтер забелязва, че селото, наричано Силом, е принадлежало на финикийците и че е малко вероятно те да са търпели да се намира при тях върховен жрец от чужда вяра. Ако „ковчегът на завета“ пък се е намирал в това село, могли са да го държат само тайно, защото, както ще узнаем по-нататък, филистимяните са го овладели много по-късно, в резултат на доста ожесточена битка. Но тогава как да се обясни поклонението на евреите в Силом?

При описване на произшествията със Самуил авторът дава да се разбере, че бог не е удостоявал евреите с чести събеседвания, както по-рано. Тук още един път прозира идеологията на първобитните народи, които вярвали, че когато един народ е победен, победен е и неговия бог, и че когато той отново се въздига, въздига се и неговият бог.

Мнозина смятат, че ако юдео-християнският бог е действително творец на вселената, заставят го да играе в края на краищата много глупава роля: той седи в сандъка, откъдето посред нощ вика напразно три пъти момчето, преди да каже какво иска. Вулстон се учудва по повод на това, че малкият Самуил не е могъл да различи гласа на „всевишния“, защото бог никога още не бил разговарял с него. Разбира се, трудно е „да се познае“ глас, ако никога дотогава не си го чувал. Но като се изразява така, „свещеният“ автор представя своя бог като имащ човешки глас, и при това с определен характер, както гласът на всеки човек има свои индивидуални особености.

Оттук може да се изведе още едно доказателство, че евреите са си представяли своя бог в плът и са виждали в него само по-висш човек, който живее обикновено в облаците и се спуска понякога на земята, за да посети любимците си, които понякога покровителствува, а понякога изоставя; ту като победен, ту като победител. С една дума, също такъв, каквито са древногръцките и другите „езически“ богове.

Ето Самуил вече отраснал, а „свещеният гълъб“ все още не прекъсвал поведението на Офни и Финеес. Продължавали ли са те да пъхат вилиците си в котела на господа бога? Ние знаем само, че Самуил казал всичко на израилтяните; следователно осъждането на Илий и семейството му станало обществена тайна. Това не пречело обаче на вярващите да продължават да издържат осъдения жрец и синовете му. Може би последните, опасявайки се от наказание, сега са се отказали от светотатствените си навици? Но ние знаем също, че библейският бог е много злопаметен. И ето какво станало по-нататък. Тук трябва да се приведе „словото боже“ дословно.

„Филистимци се събраха да воюват с израилтяните. И словото Самуилово бе обърнато към цял израил. И излязоха на война израилтяните против филистимци и разположиха стан при Авен-Езер, а филистимци се разположиха при Афек.

И филистимци се наредиха за бой против израилтяните; завърза се битка и филистимци разбиха израилтяните, и разбиха от тях на бойното поле до четири хиляди души.

Тогава народът дойде в стана; и старейшините израилеви казаха: защо господ ни порази днес пред филистимци? Да си вземем от Силом ковчега на завета господен и той ще върви посред нас и ще ни спаси от ръката на враговете ни.

И народът прати в Силом, та донесоха оттам ковчега на завета на господа Саваота, който седи на херувими; а при ковчега на завета божий бяха и двамата синове на Илий — Офни и Финеес.

И когато пристигна в стана ковчегът на завета господен, цял израил дигна такъв силен вик, че земята ехтеше.

И филистимци чуха радостните викове и рекоха: поради какво ли са тия радостни викове в стана на евреите? И узнаха, че в стана пристигнал ковчегът господен.

И се изплашиха филистимци, понеже казаха: оня бог е дошъл при тях в стана. И рекоха: Горко ни! Понеже такова нещо не е бивало ни вчера, ни завчера; Горко ни! Кой ще ни избави от ръката на тоя силен бог? Това е оня бог, който порази египтяни с всякакви порази в пустинята; стегнете се, филистимци, и бъдете юначни, за да не станете роби на евреите, както са те в робство под вас; бъдете юнаци и се ударете с тях.

Филистимци се удариха и израилтяните бидоха разбити и всеки побягна в шатрата си; поражението беше твърде голямо; от израилтяните паднаха трийсет хиляди пешаци.

Ковчегът божий биде взет и двамата Илиеви сина, Офни и Финеес, загинаха.

Един от вениаминовци се затече от мястото на битката и дойде в Силом същия ден; дрехата му беше раздрана и главата му в прах.

Когато той пристигна, Илий седеше на стол при пътните врати и гледаше, понеже сърцето му трепереше за ковчега божий. И когато тоя човек пристигна и обади в града, цял град високо застена.

Илий чу плачевните викове и рече: какъв е тоя, шум? И човекът веднага се приближи и обади на Илий.

Илий беше тогава на деветдесет и осем години; и очите му се бяха помрачили, и той не можеше да вижда.

И човекът рече на Илий: аз дойдох от стана, днес побягнах от мястото на битката. И рече Илий: какво стана, синко?

И вестителят отговори и рече: израил побягна пред филистимци, голямо поражение стана в народа и двамата ти синове, Офни и Финеес, загинаха, и ковчегът божий биде пленен.

Когато той спомена за ковчега божий, Илий падна от стола възнак при вратата, строши си гръбнака и умря; понеже той беше стар и тежък. Той беше съдия на израиля четирийсет години.

Снаха му, Финеесовата жена, беше непразна, вече навременила. Като чу известието, че ковчегът божий е пленен и че свекър й и мъж й са умрели, преви се на колене и роди, понеже й дойдоха болките.

И когато тя умираше, жените около нея й казваха: не бой се, ти роди син. Но тя не отговаряше и не обръщаше внимание.

И нарече младенеца Ихавод[1], като каза: «отиде си славата от израиля» — с пленяването на ковчега божий и (със смъртта) на свекъра й и мъжа й.

Тя рече: отиде си славата от израиля, понеже ковчегът божий е пленен“ (I Царства, гл. 4, ст. 1–22).

„Свещеният“ автор не разказва нито как са въстанали евреите против поробителите си филистимяни, нито за какво е войната, нито каква територия са заемали евреите. „Свещеният“ автор само казва, че 30 000 евреи били изтребени въпреки присъствието на „ковчега на завета“.

„Как да се повярва — казва Волтер, — че народ, който се намира в робство и е понесъл такива големи загуби, е могъл толкова бързо да се въздигне?“

Критиците всякога са подозирали „свещения“ автор в склонност към преувеличаване както при описване на успехите, така и при описване на неуспехите. На даденото място от Библията той е зает много повече с прославянето на Самуил, отколкото с внасянето на яснота в еврейската история. Напразно е да чакаме вярно описание на страната на евреите; обстоятелствата, при които е станало въстанието; крепостите или в краен случай пещерите, които те са заемали; отбранителните мерки, които са взели; военачалниците, които са ръководели боевете — нищо от всичките тези важни и съществени обстоятелства! Именно оттук Болингброк заключава, че левитът, автор на тази история, е писал така, както са писали средновековните монаси, записвайки отделните събития в духа на своите възгледи. А Волтер прибавя със своята язвителна ирония: „Без съмнение, като станал пророк, към когото бог отправял своето слово още от детството му, Самуил е бил много по-важен от 30 000 убити, които нито един път не са били удостоени с божието слово. Ето вероятно защо свещеното писание описва много по-внимателно еврейските пророци, отколкото еврейския народ.“

Сега, внимание, читателю! Ще бъдем сериозни! Приближаваме до такова място на Библията, което разполага към веселие не повече от изкуствен крак на инвалид. Думата е за историята със златните хемороидални нарастъци.

Не се смейте! Това е нещо много сериозно и, разбира се, напълно благочестиво, защото е разказано от „свети дух“.

За да накаже Офни и Финеес, които много време пъхали вилиците си в божията тенджера, бог отец измислил да попадне в ръцете на филистимяните в своя прочут „ковчег на завета“. Офни и Финеес защищавали ковчега, т.е. защищавали и самия бог, но той пожелал (такава е непостижимостта на божествената воля!) двамата левити да бъдат умъртвени за него в компанията на още 30 000 други евреи, които обаче никога не били яли от неговата тенджера. Това било сензационно наказание!

В края на краищата, предавайки сам себе си в ръцете на езичниците филистимяни, бог сам извършил светотатство против себе си. Може би всичко това ще ви се стори нелогично? Затова пък то е божествено и всеки богослов ще ви потвърди това.

Ще отбележим отначало, че тези филистимяни, които по отношение предаността към боговете били всъщност добри хора, оказали най-голяма почит и към пленения израилски бог. Ние току-що видяхме, че те се страхували от неговото могъщество. Далечни на нетърпимия фанатизъм, който позволява да се оскърбяват светините на чуждите религии, те окръжили сандъка на еврейския бог с всякаква почит.

Ако някой си Юпитер или Буда би попаднал в ръцете на християнските инквизитори, те биха го хвърлили в помийната яма. Филистимяните, наопаки, знаейки, че в „ковчега“, паднал им се в резултат на кръвопроливане, се намира еврейският бог, пренесли тържествено свещената кутийка в Азот, където се намирал един от най-разкошните филистимски храмове — храмът на бог Дагон. Там те поставили „ковчега на завета“ в най-почитаната част на светилището, наред със самия Дагон.

Очевидно филистимяните разсъждавали така: израилският бог е първокласен бог. Ние знаем какви чудеса е правил, когато е трябвало да изведе евреите от Египет; щом вече имахме щастието да го заловим, да се постараем да бъдем внимателни към него, за да го предразположим в наша полза; да му окажем почести наравно с Дагон; излишен бог покровител никога не вреди.

Уви! Тези простодушни филистимяни били горчиво измамени: те много скоро изпитали върху си гадния характер на библейския бог. Вечерта след въдворяването на „ковчега“ в азотския храм жреците на Дагон се върнали у дома си, оставяйки през нощта своя бог на четири очи с еврейския бог. Ако вместо еврейския бог Яхве финикийците биха били щастливи да завладеят някакъв египетски Анубис, или персийски Ормузд, или гръцки Аполон, всичко би минало благополучно през тази и следващите нощи. Двамата богове биха си побъбрили приятелски, разказали си биха един на друг куриози из областта на религиозното побъркване на своите вярващи и биха легнали да спят. Те биха станали добри другари и жителите на Азот биха благоденствували.

Нищо подобно! Старият бърборко Саваот се възползвал от отсъствието на жреците на бог Дагон и се отнесъл с него като с непримирим съперник; много му се искало да докаже, че е по-могъщ от официалния идол на филистимяните. А Дагон всъщност бил незлоблив бог; той не заставял хората да му принасят човешки жертви и изобщо бил добряк. Следователно той трябва да е бил много учуден, когато в полунощ Яхве внезапно изскочил от кутията си, нахвърлил се върху него като бесен и го съборил.

zabavna-biblija-18.png"… ето, Дагон лежи ничком на земята пред ковчега господен" (I Царства, гл. 5, ст. 4).

 

 

Библията не описва подробностите на това нощно произшествие, но от целия текст е ясно, че е било именно така. „А филистимци взеха ковчега божий и го пренесоха от Авен-Езер в Азот. Взеха филистимци ковчега божии, внесоха го в Дагоновия храм и го поставиха до Дагона. На другия ден, като станаха азотци рано, ето, Дагон лежи ничком на земята пред ковчега господен. И взеха Дагон и го поставиха пак на мястото му“ (I Царства, гл. 5, ст. 1–3).

Втората нощ се оказала още по-ужасна от първата. На Яхве било обидно да дели поклонението на азотяните с Дагон. Може би и сам той е чувствувал, че ревността му е смешна и маниерите груби. Цял ден си лежал спокойно на дъното на ковчега.

Ах, ако набожните хора от онова време изведнъж биха видели как бог се измъква из кутията, ако той макар малко би ги проагитирал. Азотяните биха се отказали тогава от култа към своя идол. Но не! Бог Саваот си лежал мирно и не се показвал. Той мълчаливо се сърдел. Той желаел да става в тъмнината, та после, давайки простор на лошото си настроение, да насити злобата си.

Този път Дагон си изпатил много жестоко: „На следния ден, като станаха сутринта, ето, Дагон лежи ничком на земята пред ковчега господен; главата на Дагон, а и (двете му нозе и) двете му ръце (лежеха) отсечени, всяка отделно, на прага; само трупът на Дагона беше останал“ (I Царства, гл. 5, ст. 4).

Всичко това, разбира се, не е мажело да не смути жителите на града. Те обаче пак нищо не разбрали и в душевната си чистота били далече от подозрението, че виновник за нощното разрушение е обитателят на свещения сандък. Но страшен бич скоро ги поразил. Тук отново трябва да се приведе оригиналният текст: „И ръката господня натегна върху азотци, и бог ги порази и ги наказа с мъчителни нарастъци в Азот и околностите му (а вътре в страната се навъдиха мишки и в града имаше голямо отчаяние)“ (I Царства, гл. 5, ст. 6)[2]. Едва сега азотяните разбрали, че само пръстът на израилевия бог е могъл да им причини такова бедствие.

Старейшините заповядали да се пренесе „ковчегът на завета“ в друг град. За тази цел бил избран Гет. Пристигането на „ковчега“ в Гет се ознаменувало веднага с появяването на хемороиди у жителите и на този град. От Гет „ковчегът“ бил пренесен в Аскалон, където бедствието се повторило. Очевидно нещастната страна залинявала под ударите на „бича господен“. „И ония, който не умряха, бидоха поразени с нарастъци, тъй че писъкът в града се издигаше до небеса“ (ст. 12).

В продължение на седем месеца филистимяните мъкнели злополучния „ковчег божи“ от град в град и навсякъде появяването на това божие леговище се съпровождало с разпространяване все на същата тежка и изнурителна болест. В края на краищата решили да се посъветват с пророците. Това били жреци на „лъжлива“ религия, разбира се, лъжлива от гледна точка на християнството. Но все пак те се оказали великолепни пророци! Филистимяните решили да върнат „ковчега“.

„Те рекоха: ако искате да отправите ковчега на (завета на господа) бога израилев, не го отпращайте без нищо, а принесете му жертва за вина; тогава ще се изцерите и ще узнаете за какво не отстъпва от вас ръката му.

И те попитаха: каква жертва за вина трябва да му принесем? Те отговориха: според броя на филистимските владелци — пет златни нарастъци и пет златни мишки; защото еднаква пораза е върху всички ви и върху владелците ви; и тъй, направете изваяни подобия на вашите нарастъци и изваяни подобия на вашите мишки, които опустошават земята, и въздайте слава на бога израилев: може би той ще направи по-лека ръката си над вас, над боговете ви и над земята ви; и защо да ожесточавате сърцето си, както ожесточиха сърцето си египтяни и фараон? Ето, когато господ показа силата си над тях, те ги пуснаха и ония тръгнаха; и тъй, вземете, направете една нова кола и вземете две първескини крави, на които хомот не е турян, и впрегнете кравите в колата, а телетата им отведете от тях в къщи; и вземете ковчега господен и го турете на колата, а златните неща, които ще му принесете в жертва за вина, турете в ковчеже отстрани; пуснете го и нека върви; и гледайте, ако тръгне към своите предели, към Ветсамис, той ни е направил това голямо зло; ако ли пък не, ще знаем, че не ръката му ни е поразила, а това е станало с нас случайно“ (I Царства., гл. 6, ст. 3–9).

Четейки тази история, човек неволно си спомня за деветдесетгодишната Сарра, взета заради красотата й от герарския цар, който я смятал за сестра на Авраам. Вие помните, че докато царят не пуснал жената на патриарха, по божие повеление на всички герарски жени били „заключени“ „утробите“. Тук божият пръст се е докоснал до друго място на филистимяните мъже. Нещастни черва! Тяхната невинност във всички станали събития не е оставяла никакви съмнения, а заедно с това те така жестоко пострадали! Защо този странен библейски бог е простил сводничеството на Авраама, единствения виновник за герарското нещастие? Нали той сам е спекулирал с красотите на съпругата си, препоръчвайки я за своя сестра. И защо същият бог е наказал филистимяните, загдето те завладели самия него, вземайки го заедно с ковчега му? Та той сам е направил да го вземат. Свещена тайна, и божествена бърканица!

Обаче филистимяните послушали съвета на своите пророци. Те изготвили пет златни мишки и пет златни хемороидни израстъци, представляващи жертва на петте главни градове: Азот, Гета, Аскалон, Газа и Акарон. Качили ковчега и тези жертви на колесницата, запретнали в нея две млади крави, от които отнели телетата, и ги пуснали без колар през полето.

„И тръгнаха кравите право по пътя към Ветсамис: вървяха все по един път, вървяха и мучеха, но не се отбиваха ни на дясно, ни на ляво; а филистимските владелци вървяха след тях до ветсамиските предели“ (I Царства, гл. 6, ст. 12).

Колко чудесно е всичко това и колко прави са вярващите да се гордеят с такава прекрасна религия! В Библията наистина няма недостиг от пророци. Дори филистимските прорицатели, синове на проклет народ, се разглеждат като истински пророци. Всяка страна си има своите пророци и авторите на Библията, също пророци, уважават званието си дори в чуждоземните идолопоклонци, които имат същата професия. При необикновеното си могъщество бог прави свръхестественото, като вдъхновява прорицатели и пророци дори на „лъжливи“ религии, пример за което е Валаам. Бог не отказва дори и в чудесата на влъхвите и магьосниците на враждебните му вярвания, както видяхме това с примерите за египетските влъхви които съумяха да повторят някои от чудесата на Моисей. А кравите, които връщат на мястото му „ковчега на завета“ — нима това не е блестящо чудо? Те отиват сами при евреите във Ветсамис без колар, управлявани от невидимия божи пръст! Не са ли станали и те пророчици? Защото за бога всичко е възможно! Да си припомним впрочем „Валаамовата магарица“, която говорила с човешки глас.

„Ветсамиските жители тъкмо жънеха жито в долината и като погледнаха, видяха ковчега господен и се зарадваха, задето го видяха.

А колата дойде в нивата на ветсамисеца Иисуса и там се спря; имаше там един голям камък, и нацепиха колата на дърва, а кравите принесоха всесъжение господу.

Левитите снеха ковчега господен и ковчежето, което беше при него и в което се намираха златните неща, и ги туриха на големия камък; а ветсамиските жители принесоха оня ден всесъжение и заклаха жертви господу“ (I Царства, гл. 6, ст. 13–15).

И това още не е всичко! Вече доста отдавна бог някак си не е изпепелявал и изтребвал никого от своя възлюбен народ. С какво ще може той по-добре да ознаменува връщането си в „лоното на израил“, ако не със съответната касапница? И ето, полюбувайте се! Да се радват сърцата на вярващите! „И бог порази жителите ветсамиски, задето те надничаха в ковчега господен, и изби от народа петдесет хиляди и седемдесет души. И народът заплака, понеже господ го порази с голяма пораза“ (I Царства, гл. 6, ст. 19).

Господ бог изобщо не обича шегите и не понася празното любопитство по отношение своята персона. Не обявяваше ли той няколко пъти, че с изключение на редки случаи всеки, който го види в лицето, ще умре? Така че тези ветсамиски зяпачи са били в края на краищата достатъчно предупредени. Кажете, за бога, що за дурашка мисъл е това — да надничат в „ковчега“? Очевидно, филистимяните са били по-почтителни и са се въздържали от желанието да приповдигнат капака на „свещената“ кутийка. Затова и бог се ограничил с това, че им на изпратил само… хемороиди.

Между другото още една забележка: макар град Ветсамис да е абсолютно неизвестен на географията, той обаче трябва да е бил доста значителен град, щом там са могли да се намерят само любопитни 50 070 души, които били изтребени на място. Тази внезапна смърт на толкова хиляди ветсамитяни още и още един път ни показва най-точно какво представлява „свети дух“. Нека да поразсъдим.

Физически е невъзможно 50 070 души да обкръжат „ковчега“ всички заедно и едновременно. Не е ли истина? Да допуснем, че десет, двадесет, е, ако искате, тридесет човека едновременно, изведнъж, всички заедно, повдигнали капака и вперили поглед в сандъка. Тези първи тридесет любопитни веднага са заплатили за смелостта си и са паднали мъртви. Допускаме, че още тридесет души не са разбрали урока и са повторили дързостта на първите със същия жесток резултат. Да допуснем още и трета редица неустрашими. Но в края на краищата за ветсамитяните става все по-трудно и по-трудно да приближат до „ковчега“: те трябва да крачат по трупове, за да надникнат в „свещената“ кутийка. Потребно е наистина твърде голяма упоритост; за да желаят настойчиво да бъдат унищожени на място, когато виждат към какво довежда това любопитство. Колкото и да са били упорити тези ветсамитяни, те обаче по неволя е трябвало най-после да се спрат, защото купчината на труповете би направила „ковчега“ просто недостъпен. По-скоро трябва да се допусне обратното: щом паднали първите няколко десетки, естественият ужас е трябвало да накара тълпата да се разбяга панически.

Разбира се, броят, посочен в „свещения“ текст, е много силно преувеличен, това е извън всякакво съмнение. Към допустимите 70 жертви „свещеният гълъб“ просто е пригукал още 50 000.

Ще се постараем да не учудим никого, напомняйки, че съгласно Библията ветсамитяните, които оцелели от избиването, побързали да откарат „ковчега“ по-далече. Текстът казва в Кириатиарим. Смъртоносният сандък останал там 20 години. Едва след изтичането на този срок бог решил най-после да дарува на своя избран народ победа над филистимяните между Масиф и Ветхор (I Царства, гл. 7, ст. 11).

Самуил продължавал да бъде съдия на израил. В изпълнение обещанието на неговата майка той не стригал косите си. Библията прибавя, че той съумял да спечели любовта на евреите с всякакви благодеяния и че популярността му била грамадна. Впоследствие, когато синът на Ана поостарял, той назначил двамата си синове — Иоил и Авий, за свои помощници. Но тези юнаци стрували вероятно не повече от Офни и Финеес. „Синовете му не вървяха по неговите пътища, а се впуснаха в корести, взимаха подаръци и съдеха криво“ (1 Царства, гл. 8, ст. 3).

Любопитен факт: бог, който умъртвил синовете на Илий, този път не стоварил мълниите си върху беззаконниците, колкото и скандално и възмутително да е било поведението на тези синове на Самуил: съдиите рушветчии не засягали личните интереси на господа бога и затова престъпленията им били в неговите очи същински дреболии в сравнение със светотатствените опити на Офни и Финеес, които се осмелявали да пъхат вилиците си в литургиената тенджера на самия господ бог.

Бележки

[1] Безславие — Бел.ред.

[2] В руските (и българските — бел.бълг.ред.) преводи на Библията са отстранени от църковниците много неприлични места. Но църковнославянският текст е по-откровен: „И отяготе рука господня на Азоте, и наведе на них, и воскипе им на седалищах их, во Азоте и в пределах его, и посреде страны его умножишася мышы“ (ст. 6); „и поразил мужи града от мала до велика, и поразил их на седалищах их, и сотвориша гефеи себе седалища (злата)“ (ст. 9).