Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Bible amusante, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавна Библия

Превел от руски език: Любомир Павлов

Редактор: Константин Колев

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Стефан Христов

Коректор: Блага Филипова

Корица: Александър Хачатурян

Дадена в произв. на 17.XII.1963 г. Подп. за печат на 25. II. 1964 г.

Формат 84×108/32 Печ. коли 31 Изд. коли 23,75. Авт. коли 44.00

Тираж 7,300. Изд. №3422. Лит. група II.

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1964 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и осма
Войнствените подвизи на гръмовержеца пророк Илия

Стигнахме до Ахав, нечестивия Ахав, син на Амврий. Преподавателите по свещена история заповядват на малките деца да проклинат името му. Но ние трябва да признаем, че с тоя цар Библията отново става интересна. Сега ще се срещнем и с безподобния пророк Илия, единствения човек, който се е възнесъл на небето на огнена колесница, теглена от коне, направени също от огън. „Амвриевият син Ахав се възцари над израиля… и царува… в Самария… двадесет и две години. Ахав вършеше… неугодно пред очите на господа повече от всички свои предшественици. Не стигаше, дето той изпадна в греховете на Иеровоама… взе си за жена Иезавел, дъщеря на сидонския цар Етваала, и начена да служи на Ваал и да му се покланя“ (III Царства, гл. 16, ст. 29–31).

Бог простил на Давид брака му с Вирсавия, чийто съпруг той убил; гледал благосклонно на брака на Соломон с дъщерята на египетския цар; но когато Ахав се осмелил да се ожени за Иезавел, дъщеря на сидонския цар, сметнал това за ужасно престъпление.

Нечестивият цар не се задоволил с обикновени златни телета за своите поклонения: Той „въздигна на Ваала жертвеник във Вааловото капище, което бе съградено в Самария“ (ст. 32). Това още не е всичко! Ужасявайте се, вярващи: „Ахав направи дъбрава и повече от всички израилски царе, които бяха преди него, Ахав върши това, що дразнеше господа, бога израилев“ (ст. 33).

Накъсо казано, царственият съпруг на Иезавел правел всичко напук на бога и се забавлявал с това, че дразнел стареца и не му давал покой. Естествено притрябвал първокласен пророк. И бог решил да противопостави на архинечестивия Ахав архисветия пророк Илия тесвитянина.

„И (пророк) Илия, тесвитец, от галаадските жители, каза на Ахава: жив господ, бог израилев, пред когото стоя! През тия години няма да има нито роса, нито дъжд, освен по моя дума“ (III Царства, гл. 17, ст. 1).

Библията не казва обаче как се е отнесъл към това съобщение самият Ахав.

„И биде слово господне към него: тръгни оттук, обърни се към изток и се скрий при поток Хорат, който е срещу Йордан; от тоя поток ще пиеш, а на враните съм заповядал да те хранят там. И той отиде и стори според словото господне… И враните му донасяха хляб и месо сутрин, хляб и месо вечер; а пиеше от потока“ (ст. 2–6).

Мисълта да се хранят светиите с помощта на врани по-късно е вдъхновявала много изобретатели на жития на светите отшелници. Пустинникът Павел например получавал от врана в тивиадската пещера своя дял от половинка хляб в продължение на шестдесет години. Когато Павел бил само на сто и трийсет години, отшелникът Антоний, млад човек, само на деветдесет години, го посетил в пещерата. И ето тогава враната донася на закуска на двамата светии вече цял хляб. Всичко това е абсолютно вярно! Поне свети Иероним уверява с честната си дума, че това е било тъкмо така!

Да се върнем към Илия.

„След няколко време потокът пресъхна, понеже нямаше дъжд за земята.

И биде слово господне към него:

Стани, иди в Сарепта сидонска и остани там; аз заповядах там на една вдовица жена да те храни.

И стана той, та отиде в Сарепта. Когато дойде при градските порти, ето там една вдовица жена събира дърва. Той я повика и каза: дай ми малко вода в съд да пия.

Тя отиде, за да вземе, а той завика след нея и каза: донеси ми в ръце и къс хляб.

Тя отговори: жив ми господ, бог твой, нямам нищо печено, а имам само шепа брашно в делвата и малко дървено масло в гърнето; и ето, аз ще събера две-три дръвца, ще отида и ще приготвя това за себе си и за сина си; ще изядем това и ще умрем.

А Илия й рече: не бой се; върви и направи, което каза; но по-напред направи от това малка прясна пита за мене и ми донеси; а за себе си и сина си ще направиш после; защото тъй говори господ, бог израилев: брашното в делвата няма да се свърши, и дървеното масло в гърнето няма да намалее до оня ден, в който господ ще даде дъжд на земята.

Тя отиде и направи тъй, както й каза Илия; и храни се тя, и той, и домът й няколко време.

Брашното в делвата се не свършваше и дървеното масло в гърнето не намаляваше, по словото на господа, което той изрече чрез Илия.

След това разболя се синът на тая жена, домакинята, и болестта му беше тъй силна, че у него ме остана дишане.

Тогава тя рече на Илия: какво имаш ти с мене, човече божий? Дошъл си да ми напомниш моите грехове и да умориш сина ми.

А той й отговори: дай ми сина си. И го взе от ръцете й, отнесе го в горницата, дето живееше, и го сложи на леглото си; и викна към господа и каза: господи, боже мой! Нима ти и на вдовицата, у която живея, ще направиш зло, като погубиш сина й?

И като се простря три пъти над момчето, извика към господа и каза: Господи, боже мой! Да се върне душата на това момче в него!

И господ чу гласа на Илия, върна душата на момчето в него, и то оживя.

Илия взе момчето, сне го от горницата в дома, даде го на майка му и каза: гледай, син ти е жив.

Тогава жената рече на Илия: сега тъкмо узнах, че ти си човек божий и че словото господне в твоите уста е истинско“ (III Царства, гл. 17, ст. 7–24).

Тоя пророк е образец на проницателност, защото от пръв поглед се досетил, че жената, която събирала дърва, е вдовицата. Може би на някого ще се стори чудно, че е почнал от това, да поиска само за себе си целия остатък от хляба на тая бедна жена? Може да помислим, че вдовицата, макар че принадлежала към езическата вяра, е вярвала много повече на думите на непознатия, който говорел от името на бога на израил, отколкото сам пророкът вярвал в обещанията на своя бог. Но богословите казват, че само така ни се струва това: Илия изпитвал тая жена и чудото станало в нейна полза тъкмо затова, че тя не се колебала и веднага повярвала. Ако тя се откажела да даде на Илия последния си къшей, чудото, разбира се, не би станало. Но нали това чудо е било предсказано от бога! Как е можело да не стане? Налице е омагьосан кръг и е безполезно да се мъчим да разберем тая библейска измислица. Това спада към областта на свръхестественото и непонятното и затова е специалност на светите отци.

По-достойни впрочем за изследване са чудесата, които бог правил понякога, навярно за реклама, сред народите, които не изповядвали неговата вяра. Неверниците обаче не се поддавали и не се обръщали в „истинската“ вяра дори и след тия чудеса.

Библията не казва например, че сарепската вдовица е приела еврейската вяра. Всички древни народи, като признавали съществуването на различни богове, допускали, че тия богове предават част от своето могъщество на избраници — на египетски, персийски, вавилонски влъхви, а понякога дори и на обикновени идолопоклонници като Вааловци. Всеки от тия магьосници се придържал о свой ритуал, свой култ. С това се обясняват и библейските предания, че фараонът, като видял чудесата на Моисей, признал силата на неговия бог, но не променил религията. Сарепската вдовица признавала еврейския бог, но не смятала за необходимо да премине в друга вяра.

„След като се изминаха много дни, биде слово господне към Илия в третата година: иди и се яви на Ахава, и аз ще дам дъжд на земята“ (III Царства, гл. 18, ст. 1). Значи в продължение на три години не е имало дъжд. „Илия отиде да се яви на Ахава. А в Самария имаше голям глад“ (ст. 2). То се знае, че след три години суша е имало глад. Но защо ли гладът е свирепствувал в Самария повече, отколкото където и да било?

„И Ахав повика Авдия, началника на двореца. Авдий пък беше човек твърде богобоязлив: когато Иезавел изтребваше пророците господни, Авдий взе сто пророка и ги кри в пещери, по петдесет човека, и ги храни с хляб и вода.

И Ахав каза на Авдия: тръгни по земята, по всички водни извори и по всички потоци по земята, дано нейде намерим трева, за да си прехраним конете и мъските и да се не лишим от добитък.

И те разделиха помежду си земята, за да я обходят: Ахав тръгна отделно по един път, а Авдий тръгна отделно по друг път“ (III Царства, гл. 18, ст. 3–6).

Трудно е някак да си представим цар, който оставя двореца и тръгва да търси храна за конете. Струва ни се, че той е можел да прати някого от слугите си. Нима поради жестоката сиромашия, резултат на трите години суша, цар Ахав е разпуснал целия си дворец и служещите, като е запазил само началника на двореца? Най-необичайното в това е, че още имало извори, потоци и реки. Полята били безплодни поради липсата на дъжд — това е ясно; но същата суша не е могла да не окаже влияние на потоците и ручеите, за които Ахав говори с Авдий. Забавно е, че никой от вярващите, четейки Библията, не си задава нито един от тия въпроси.

Да продължим. Търсейки трева, Авдий срещнал Илия и се проснал пред него. Пророкът му заповядал да съобщи на Ахав за предстоящото му посещение. Тая поръка разтревожила по странен начин Авдий, който разсъждавал така: „Когато аз си ида от тебе, дух господен ще те отнесе, не зная къде; и ако отида да обадя на Ахава и той не те намери, ще ме убие“ (ст. 12). Очевидно тоя наивник Авдий така се е боял от бога, че дори в думите на пророка подозирал клопка. За щастие, Илия го успокоил и насърчил, като обещал непременно да се покаже на Ахав в същия ден.

„Авдий отиде да посрещне Ахава и да му обади. И Ахав отиде да посрещне Илия.

Щом Ахав видя Илия, рече му: ти ли си, който смущаваш израиля?

Илия му отговори: не аз смущавам израиля, а ти и бащиният ти дом, понеже презряхте господните заповеди и вървите по Вааловци; сега прати и събери при мене цял израил на планина Кармил, и четиристотин и петдесетте Ваалови пророци, и четирите стотин дъбравни пророци, които се хранят от трапезата на Иезавел.

И Ахав прати до всички израилеви синове и събра всички пророци на планина Кармил.

Тогава Илия пристъпи към целия народ и каза: още ли ще куцате на две колена? Ако господ е бог, вървете след него; ако ли Ваал — вървете след него. А народът му не отговори ни дума.

… Само аз останах пророк господен, а Ваалови пророци има четиристотин и петдесет души (и четиристотин дъбравни пророци); нека ни дадат две телета и нека си изберат едно теле, и да го разсекат и положат върху дърва, но огън да не подклаждат; аз пък ще приготвя другото теле и ще го положа върху дърва, и огън няма да подклаждам; тогава призовете вие името на вашия бог, аз пък ще призова името на господа, моя бог. Оня бог, който отговори чрез огън, той е бог. И целият народ отговори и каза: добре! (нека бъде тъй).

И рече Илия на Вааловите пророци: изберете си едно теле и го пригответе вие по-напред, понеже сте много; и призовете името на вашия бог, но огън не подклаждайте.

И те взеха телето, което им бе дадено, приготвиха го и призоваха името на Ваала от утринта до пладне, думайки: Ваале, чуй ни! Ала нямаше ни глас, ни отговор. И те скачаха пред жертвеника, който бяха направили.

По пладне Илия начена да им се присмива и казваше: викайте по-високо, защото той е бог; може би се е замислил или е зает с нещо, или е на път, а може би и спи тъй ще се събуди!

И те почнаха да викат високо и по обичая си да се бодат с ножове и копия, тъй че кръв течеше по тях“ (III Царства, гл. 18, ст. 16–28).

Критиците отбелязват, че планина Кармил се е намирала на територията на сидоняни, а сидонското царство не трябва да се омесва с израилското царство. Могли ли са поданиците на Ахав, за да отговорят на предизвикателството на пророк Илия, да се съберат в местност, принадлежаща на друго царство? Планината Кармил е намерила място в това повествование само поради слабата запознатост на „божествения гълъб“ с географията. Критиците посочват още, че ако се повярва в реалността на тоя епизод и той се приеме така, както е разказан, от него проличава нагледно, че народът е бил много добросъвестен и честен, щом е приел единодушно предложението на Илия. Не по-малко очевидно е, че неговите жреци, които библията толкова порицава, са вярвали в своя Ваал така, както Илия в своя бог, щом са си нанасяли екзалтирани удари с нож и са проливали кръвта си, за да добият небесния огън.

Но от подобни смешни и фантастични повествования трябва все пак да извеждаме правилни заключения относно историята на еврейския народ. Материал за това, макар и дребен, остава, когато библейските анекдоти се освобождават от „чудесата“ и другите фантастични украшения. От изложеното например личи, че израилският и иудейският народ в края на краищата са се покланяли на един и същи бог и само го наричали различно. Израил имал златни телци, а иуда златни бикове, които Соломон поместил в светилището и които останали там до разрушението ма Иерусалим и на храма „от фараон Сусаким“. От текста личи, че израил всъщност не се покланял на телците си, защото е казано, че се покланял на Ваал. Но думата „Вал“, „Вел“, „Ваал“, означавала „господ“, както и „Адонай“, „Елоха“, „Саваот“, „Яхве“. Ритуалът на жертвоприношенията бил същият. Разликата била само в користните интереси на свещенослужителите. Ереста на израил се заключавала в това, че израилтяните извършвали моления и принасяли жертви не в Иерусалим, който се владеел от коляното на иуда, а у тях си.

„Пладне мина, а те се още вилнееха тъкмо до вечерното жертвоприношение; ала не се чу ни глас, ни отговор, нито слух…

Тогава Илия рече на целия народ: приближете се до мене. И всичкият народ се приближи до него. Той въздигна пак срутения жертвеник господен.

И взе Илия дванайсет камъка, тъкмо колкото са колената на синовете на Иакова, комуто господ бе казал тъй: Израил ще бъде твоето име.

И съгради от тия камъни жертвеник в името на господа, и около жертвеника направи окоп, който побираше две сати зърна.

И тури дърва (върху жертвеника), разсече телето, положи го върху дървата.

И каза: напълнете четири ведра вода и изливайте върху всеизгаряната жертва и дървата. (И направиха тъй)…

И водата се разля около жертвеника, а окопът се напълни с вода.

Когато принасяха вечерната жертва, пророк Илия се приближи (извика към небето) и каза: господи, боже Авраамов, Исааков и Израилев!… Нека познаят днес (тия човеци), че ти един си бог у израиля, и че аз съм твой раб и извърших всичко по твое слово.

Чуй ме, господи, чуй ме! Нека познае тоя народ, че ти, господи, си бог и ти ще обърнеш сърцето им (към себе си).

И огън господен падна и пояде всесъжение, дърва, камъни и пръст и погълна водата, която беше в окопа.

Като видя това, всичкият народ падна ничком и каза: господ е бог, господ е бог!

Тогава Илия, им рече: хванете Вааловите пророци, та ни един от тях да се не скрие. Хванаха ги, а Илия ги отведе при потока Кисон и там ги изкла“ (III Царства, гл. 18, ст. 29–40).

zabavna-biblija-24.png"Тогава Илия им рече: хванете Вааловите пророци… а Илия ги отведе при потока Кисон и там ги изкла" (III Царства, гл. 18, ст. 40).

 

 

Някои учени твърдят, че Илия е алегорична личност и че в действителност никога не е имало никакъв пророк Илия. Но дори и да е живял, то, казват критиците, никога нито един човек не е бил по-безчовечен. Защото, според самия текст, пророците на Ваал също така горещо вярвали в своя бог, както и той в своя, и вярата им била също така силна, както и неговата вяра. Те били верни на своя бог и на царя си. Най-голяма несправедливост било да се лишат от живот. И как така израилският цар е изтърпял тази масова екзекуция? Нали това е било за него присъда срещу самия него. Най-сетне Илия е трябвало да разчита, че нечуваното чудо — появата при ясно време на мълния, която мигновено запалва бика, дървата, камъните и потоците вода — би накарало, разбира се, пророците еретици да се поразмислят и несъмнено би ги обърнало във верния път. Нали той е трябвало да се грижи за разкаянието на грешниците, а не за това, да ги умъртви.

След като захвърлил пророците на Ваал във водите на Кисон, „Илия рече на Ахава: иди, яж и пий, защото се чува шум от дъжд“ (ст. 43). Вие не сте забравили, че в продължение на три години всички народи на земята с нетърпение чакали благодатен дъжд. Следователно Илия съобщил на Ахав щастлива новина. Но той е лъгал, като казвал, че се чува шум на потоци, защото за момента още нищо не се чувало, както личи от следните редове: „Ахав отиде да яде и да пие, а Илия се изкачи на връх Кармил, наведе се към земята, тури лицето си между коленете“ (42). Пророкът е имал, види се, акробатични способности!

„И рече на слугата си: иди и погледни към морето. Той отиде, погледна и рече: няма нищо. Той каза: направи това седем пъти.

На седмия път той каза: ето от морето се подига малко облаче, колкото човешка длан. Той рече: иди, кажи на Ахава: впрегни (колесницата си) и тръгвай, да те не свари дъждът.

В това време небето потъмня от облаци и от вятър и заваля силен дъжд; Ахав пък седна в колесницата си, (заплака) и тръгна за Изреел.

И ръката господня беше върху Илия. Той препаса кръста си и тичаше пред Ахава до самия Изреел“ (III Царства, гл. 18, ст. 43–46).

Видът на тоя свет старец, който без чадър тичал пред царската колесница под дъжда с все сила, трябва да е бил доста живописен!

„И Ахав разказа на Иезавел всичко, що стори Илия, и как той уби с меч всички пророци.

А Иезавел проводи пратеник при Илия да каже: (ако ти си Илия, пък аз Иезавел), нека боговете ми сторят това и това и нещо повече да сторят, ако утре по това време не направя с твоята душа, каквото бе сторено с душата на всекиго от тях.

Като видя това, Илия стана и замина, за да спаси живота си, и дойде във Вирсавия, която е в Иудея, и там остави слугата си; а сам отиде в пустинята на един ден път и като дойде, седна под една хвойна и искаше да умре, думайки: стига вече, господи, прибери душата ми, понеже аз не съм по-добър от отците си“ (III Царства, гл. 19, ст. 1–4).

Тук са чудни две неща: първо, че царица Иезавел била толкова глупава, че предупредила Илия за заповедта си да го убие на другия ден. Това давало на пророка двадесет и четири часа време да си плюе на краката. Второ, чудна е също страхливостта на тоя господин; притежавайки способност да възкресява мъртви и да извиква по свое желание облаци и мълнии, той почувствувал малодушен страх пред заплахите на една жена езичница.

„И легна, та заспа под хвойната. И ето ангел се докосна до него и му каза: стани, яж (и пий).

Илия погледна, и ето до възглавето му печена питка и стомна вода. Той хапна, пийна и пак заспа.

Ангел господен се върна повторно, докосна се до него и каза: стани, яж (и пий), понеже те чака дълъг път.

Той стана, хапна и пийна и като се подкрепи с тая храна, вървя четирийсет дни и четирийсет нощи до божията планина Хорив“ (III Царства, гл. 19, ст. 5–8).

Диктувайки на библейския писател тая „свещена“ история, „божественият гълъб“ очевидно съвсем е забравил, че на времето сам е разказвал за евреите, които вървели от планината Хорив до околностите на Вирсавия тридесет и осем години. Нека си представим благочестива богомолка, която е поразена от това противоречие, ала като не смее да се съмнява, попитва своя духовен отец защо тук има такова противоречие. Мислите ли, че духовникът ще бъде поставен в трудно положение? Нищо подобно! „Светите отци“ винаги знаят какво и как трябва да говорят на вярващите.

— От планината Хорив до Вирсавия — важно би казал той — разстоянието е триста четиридесет и седем пъти по-голямо, отколкото от Вирсавия до планината Хорив; ето защо Моисей е ходил тридесет и осем години, а Илия четиридесет дни, според словото божие, което не може нито да се заблуждава, нито да ни въвежда в заблуждение.

И вярващата ще се покланя на Библията толкова повече, колкото по-малко я разбира. Трябва също горчиво да съжаляваме, че Библията не дава рецептата за приготвяне на тази питка, която може да насити пътешественика за четиридесет дни.

Пътешествието, което почнало по толкова необичаен начин, разбира се, е криело за пророка и други изненади. Щом пристигнал на планината Хорив, „влезе там в пещерата и пренощува в нея. И ето биде към него слово господне, и господ му каза: защо си тук, Илия?“ (ст. 9). Илия не получил от ангела никакви инструкции: той знаел само, че трябва да отиде на планината Хорив, и нищо повече. Каква е била целта на това пътешествие, той съвсем не знаел. По такъв начин въпросът на бога бил странен. При все това, като се извинил, Илия отвърнал: „пламнах от ревност за господа, бога Саваота, защото израилевите синове оставиха твоя завет, разрушиха твоите жертвеници и с меч убиха твоите пророци; само аз останах, но и моята душа търсят да вземат“ (ст. 10).

Нека отбележим между другото, че Илия лъже своя бог: той се бои не от израилевите синове, а от госпожа Иезавел, за която обаче мълчи. За да му угодят, децата на израил хвърлили всички пророци на Ваал в рекичката; от тях вече нямало защо да се бои. Идолопоклонството, за което той говори, вече е минала работа. Щом видял чудото на планината Кармил, народът викал: „Да живее Адонай!“ Бог също така добре знае, както и Илия, за обръщането на общественото мнение в негова полза. Не може да се разбере наистина що за глупости е брътвял Илия!

„И каза му бог: излез и застани на планината пред лицето господне; и ето господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред господа; но не във вятъра е господ; след вятъра — земетръс, но не в земетръса е господ“ (ст. 11). Представете си Илия върху тази танцуваща планина. Ето едно зрелище, за което заслужава да се плати! Но това не е всичко. „След земетръса — огън, но не в огъня е господ; след огъня — лъх от тих вятър (и там е господ)“ (ст. 12).

Не се смейте! В тихия вятър именно е бил господ! „Като чу това, Илия си закри лицето със своя кожух, излезе и застана при входа на пещерата. И към него биде глас, който му каза: защо си тук, Илия?“ (ст. 13). Пророкът повторил дума по дума предишния си отговор. „И господ му рече: върни се по пътя си през пустинята в Дамаск и кога пристигнеш, помажи Азаила за цар на Сирия, а Ииуя, Немесиевия син, помажи за цар над израиля; Елисея пък, Сафатовия син, от Авел — Мелоха, помажи за пророк вместо себе си; който избегне от Азаиловия меч, него ще убие Ииуй, а който се избави от меча на Ииуя, него ще убие Елисей“ (ст. 15–17). Никой никога не е могъл да обясни това място в Библията, тъй като никъде не е казано, че Елисей е бил помазан и че е убил нещастници, спасили се от меча на Ииуй.

„И той тръгна оттам и намери Сафатовия син Елисея, когато ореше; дванайсет рала (волове) имаше той и сам беше при дванайсетото. Минавайки край него, Илия хвърли кожуха си върху му. И (Елисей) остави воловете и се затече след Илия и каза: позволи ми да целуна баща си и майка си и ще тръгна след тебе. Той му отговори: иди и върни се, защото какво съм ти сторил?“ (ст. 19–21). По такъв начин Елисей просто става слуга на Илия, без да получи нито капка елей на темето си.

Глава 20 от третата книга на „Царства“ разказва за войната, която сирийският цар Венадад (още един неизвестен!) обявява на израилския цар по съвсем необикновен случай. Едно прекрасно утро тоя Венадад изпратил да кажат на Ахав: „дай ми среброто си и златото си, жените си и синовете си“ (ст. 5).

Ахав свикал старейшините и им казал:

— Струва ми се, че той ми се присмива?

А старейшините му отговорили:

— Не слушай Венадада и не изпълнявай молбата му.

Като видял, че искането му е отхвърлено, Венадад изпаднал в голям гняв и се заклел, че ще превърне Самария на пух и прах. Обявяване на война. Жестоко сражение. Тържество на Ахав, когото внезапно и неизвестно защо бог покровителствува. Венадад се скрива в град Афек и се крие там, като пребягва от една вътрешна стая в друга. В края на краищата Венадад попада в ръцете на Ахав, който му дарява живота. „Неизменният“ бог се разкайва, че дарил на Ахав победа!

По-нататък следва прочутата история с Навутей, който имал лозе в Изреел, в съседство с двореца на Ахав. Царят направил на тоя лозар предложение, което могло да съблазни всекиго: поискал да купи лозето, за да си направи там градина. Предлага да заплати на Навутей, без да се пазари, каквото той поиска, или пък, ако Навутей желае, царят му предлага друго лозе, много по-хубаво. Навутей отклонява предложението на царя. Лозето му е наследствено и той няма да го отстъпи за каквито и да било блага. Като вижда това нечувано упорство, Ахав е толкова огорчен, че престава да пие и да яде. Тогава Иезавел праща при Навутей наемни убийци и след това съветва Ахав да влезе във владение на многожеланото лозе. Тия събития предизвикват намесата на бога чрез Илия. Като чул заплахата, казана по негов адрес чрез Илия, Ахав раздрал дрехите си и в продължение на известно време се разхождал по улиците на града не другояче, а в чувал (гл. 21).

Обстоятелствата, които предшествуват смъртта на Ахав, заслужават да се разкаже за тях подробно, според „свещения текст“. За щастие глава 22 от третата книга на „Царства“, която излага онова, което станало по тоя повод не само на земята, но също и на небето, може да се чете без скука. Ние срещаме тук някой си Михей, по занятие пророк, който присъствувал на великия съвет на самия бог в небесното царство и разказал всичко, каквото е видял и чул там със собствените си очи и уши. Вие ще се убедите, че по-голяма точност не е възможна.

„Минаха се три години, без да има война между Сирия и Израил. На третата година иудейският цар Иосафат отиде при израилския цар“ (III Царства, гл. 22, ст. 1–2). Полезно е да се знае, че Иосафат, син на добродетелния Аса, сам се отличавал с примерно благочестие: през цялото време на съществуването на иудейското царство само той, Иосафат, а също и цар Езекия, за когото ще стане дума по-нататък, са посочени от църквата като примерни монарси. Но благочестивият Иосафат поддържал най-тясно приятелство с нечестивия Ахав; идолопоклонството на Ахав и Иезавел толкова малко го смущавало, че той поискал ръката на дъщеря им Готолия за своя син Иорам, което не му било отказано. Ще отбележим между другото, че царица Иезавел била много плодовита, а многобройността на семейството е една от най-добрите божии благословии, както твърди Библията. Макар и идолопоклонници, Ахав и Иезавел били достатъчно благословени от бога, защото, както ще видим по-късно, те имали не по-малко от седемдесет и двама синове, без да се смятат дъщерите, от които Готолия била най-голямата.

И ето благочестивият Иосафат е на гости на тъста си Ахав. „Израилският цар каза на слугите си: знаете ли, че Рамот галаадски е наш? А ние тъй дълго мълчим и го не вземаме от ръцете на сирийския цар“ (ст. 3). Наистина преди три години, през време на войната с Венадад, Ахав бил изтребил враговете си, но след изтребването им не се досетил да завладее еврейския град Рамот. Каква разсеяност! „И рече на Иосафата: ще дойдеш ли с мене на война против Рамот галаадски. Иосафат отговори на израилския цар: както ти ще идеш, тъй и аз; както твоят народ, тъй и моят народ; както твоите коне, тъй и моите“ (ст. 4).

Трябва да отбележим, че това било във висша степен мило от негова страна и е изказано със свещено изящество! Бидейки благочестив човек, Иосафат посъветвал да направят и справки при бога, за да изяснят дали той гледа благосклонно на замисляната експедиция. „Иосафат рече на израилския цар: попитай днес какво ще каже господ. Израилският цар събра пророците — до четиристотин души — и ги попита: да ида ли на война против Рамот галаадски, или не? Те отговориха: иди, господ ще го предаде в ръцете на царя“ (ст. 5–6). Очевидно на евреите не са липсвали пророци: осемстотин и петдесетте пророка Ваалови и дъбравни били изтрепани на брега на Кисон; след три години вече ги замествали четиристотин пророци на Яхве.

Иосафат сметнал, че това е недостатъчно. Той би желал нито един пророк да не пропусне тая консултация. Затова Иосафат казал: „няма ли тук още някой пророк господен, та чрез него да попитаме господа? Израилският цар отговори на Иосафата: има още един човек, чрез когото може да попитаме господа, но аз го не обичам, защото не пророкува за мене добро, а само зло — той е Иемвлаевият син Михей. Иосафат каза: царю, не говори тъй. Израилският цар повика един скопец и рече: иди по-скоро за Иемвлаевия син Михей“ (ст. 7–9).

Като се явил при царя, и Михей почнал, както другите, да им предвещава победа на Рамот (ст. 13–15). Това приятно пророчество в устата на Михей силно учудило Ахав. „Тогава царят му рече: пак и пак те заклевам да не говориш нищо, освен истината в името на господа. Той отговори: виждам всички израилтяни, пръснати по планините като овци, които нямат пастир. И господ каза: началник нямат: нека всеки се върне с миром у дома си. Израилският цар рече на Иосафата: не говорих ли ти, че той не пророкува добро за мене, а само лошо?“ (ст. 16–18).

Оставало да се изясни защо другите пророци давали благоприятни предсказания и кой в края на краищата е по-силен и по-прав? Кому да вярват? Какво да правят? Михей заговорва отново и тук неговото повествование става особено забележително.

„Изслушай словото господне: видях господа да седи на своя престол и цялото небесно войнство стоеше при него отдясно и отляво; и господ рече: кой би склонил. Ахава да иде и падне в Рамот галаадски? И един казваше тъй, а други — инак; един дух се изстъпи, застана пред лицето на господа и рече: аз ще го склоня! А господ попита: с какво?

Той отговори: ще изляза и ще стана лъжлив дух в устата на всичките му пророци. Господ каза: ти ще го склониш и ще изпълниш това; иди и стори тъй.

И ето господ сега допусна лъжливия дух в устата на всички тия твои пророци; но господ изрече за тебе лошо“ (III Царства, гл. 22, ст. 19–23).

Как намирате тоя свещен анекдот? И как намирате всемогъщия, всезнаещ бог, който се съветва с ангелите и измисля как да измами хората и да ги изтреби? Лорд Болингброк, като коментира това място от Библията, казва, че тоя анекдот е лошо подражание на един епизод от Илиадата, дето Юпитер, стараейки се да подигне славата на Ахил във вреда на Агамемнон, излъгва последния в съновидение.

„Възможно е — пише английският философ — свещеникът, който е съставял древноеврейските легенди, да е подражавал на легендите на Омир, защото еврейските книги са били написани много по-късно. В цялата Библия еврейският бог е много по-ниско от гръцкия бог: той почти винаги търпи поражение. Той мечтае само за жертвоприношения, а народът му постоянно умира от глад. Колкото и да се е появявал лично, колкото и да е говорел със собствените си уста, той не се ползува с особено влияние върху своя народ и народът не изпълнява нищо от исканията му. Построяват му храм, но се явява някой си неизвестен Сусаким, цар египетски, който не оставя от храма камък върху камък. Той дава на Соломон дара мъдрост, но Соломон му се надсмива, изменя му и се покланя на други богове. Дава обетованата земя на своя народ и тоя народ живее там в робство от времето на смъртта на Иисус[1] до възцаряването на Саул. Наистина няма нито по-нещастен бог, нито по-нещастен народ.

Нека съставителите на древноеврейските приказки да тълкуват, че евреите търпели нещастия заради неблагочестието и неверността си към бога. Нашите англикански свещеници биха могли да кажат същото и за ирландците, и за нашите шотландски планинци, много нещастни, макар и много религиозни и богобоязливи. Няма нищо по-лесно от това, да кажеш: щом си бил разбит и поразен, то е защото ти си недостатъчно религиозен; ако даваше повече пари на църквата, ти би преуспявал и би победил. Тоя гнусен предразсъдък води началото си от дълбоката древност: той е обиколил целия свят, бил е лозунг на всички попове, на всички религии и у всички народи е служил като средство за обогатяване за сметка на човешката глупост.“

Но опроверганите от Михея пророци се обидили, един от тях зашлевил на Михей плесница (ст. 24); освен това Михей бил турен под арест (ст. 27). А след това Ахав тръгнал на война, за да си завоюва Рамот от сирийците, и иудейският цар се присъединил към него (ст. 29). Значи благочестивият Иосафат повярвал повече на своите четиристотин пророка, отколкото на малко чудатия Михей.

Израилският дар, види се, не бил особено спокоен, „Израилският цар рече на Иосафата: аз ще се преоблека и ще вляза в бой, а ти облечи царските си дрехи. И израилският цар се преоблече и влезе в бой“ (ст. 30). Целта на Ахав не е трудно да се разбере, остава само да се чудим на наивността на Иосафат.

„Сирийският цар заповяда на колесничните началници, които бяха на брой трийсет и двама, думайки: не се бийте нито с малък, нито с голям, а само с израилския цар.

Колесничните началници, като видяха Иосафата, помислиха: без друго това е израилският цар, и се обърнаха против него, за да се ударят с него. Иосафат завика.

Колесничните началници, като видяха, че той не е израилският цар, обърнаха се от него.

А един човек опна случайно лък и рани израилския цар през шевовете на бронята. И царят каза на колесничаря си: повърни назад и ме изведи из войската, понеже съм ранен… А вечерта умря; кръвта от раната се лееше по колесницата“ (ст. 31–35).

Така загинал съпругът на Иезавел! „Свещеният“ автор самохвално съобщава, че Ахав съградил „къща от слонова кост“ (ст. 39), и се ограничава с тая фантастична бележка.

Ахав бил наследен от по-големия му син Охозия, чиято кратка история е разказана в първа глава на четвъртата книга на „Царства“. Той започнал царуването, си с нещастен случай. „А Охозия падна през решетчестия прозорец на своята горница, която е в Самария, и заболя“ (ст. 2) Поради пълната липса на обяснения за тоя случай ние сме принудени да направим заключение, че Охозия е живеел на горния етаж на своя дворец. В съдбовната вечер той навярно е попрекалил в пиенето и се е изтърколил от прозореца, като е мислел, че това е шкаф с вино. Бог не позволил Охозия да се утрепа на място. Но царят се вълнувал и искал да знае дали ще оздравее. За тази цел той се обърнал към Велзевул, акаронско божество.

Пророк Илия бил шокиран във висша степен от това. „Ангел господен каза на Илия тесвитец: стани, посрещни пратениците на самарийския цар и им кажи: нима у израиля няма бог, та сте тръгнали да питате Велзевула, акаронското божество? Затова тъй казва господ: от постелката, на която си легнал, няма да се дигнеш, а ще умреш. И отиде Илия (и им каза)“ (IV Царства, гл. 1, ст. 3–4).

Слугите повторили пред Охозия думите на Илия, макар че не можели да дадат на царя точни сведения за личността на тоя вестител на зло. Охозия „ги попита: какъв беше наглед оня човек, който ви посрещна и ви каза тия думи? Те му отговориха: оня човек беше цял в косми и опасан през кръста с кожен пояс. Той рече: това е Илия тесвитец. И проводи царят при него петдесетник с неговите петдесетмина. И той се изкачи при него, когато Илия седеше на връх планината, и му каза: човече божий, царят каза: слез. Отговори Илия и каза на петдесетника: ако съм аз човек божи, нека падне огън от небето и да изгори тебе и твоите петдесетмина. И падна огън от небето и изгори и него, и неговите петдесетмина“ (ст. 7–10).

Тогава бил изпратен още един офицер с петдесет войника: и те изпитали същата съдба (ст. 11–12). Царят изпратил трета делегация.

„И падна (петдесетникът. — Л. Таксил) на колене пред Илия, молеше го и му думаше: човече божий, да не бъде презряна душата ми и душата на твоите раби — тия петдесетмина — пред твоите очи; ето падна огън от небето и изгори двамата предишни петдесетници с техните петдесетмина; но сега да не бъде презряна душата ми пред твоите очи!

И рече ангелът господен на Илия: иди с него, не бой се от него. И той стана, та отиде с него при царя.

И му каза: тъй говори господ: задето праща пратеници да питат Велзевула, акаронското божество, като да нямаше у израиля бог да питаш за словото му — ти няма да се дигнеш от постелката, на която си легнал, а ще умреш.

И той умря по словото господне, което изрече Илия. И се възцари Иорам (брат на Охозия) вместо него, във втората година на Иорама, син Иосафатов, цар иудейски, понеже оня нямаше син“ (IV Царства, гл. 1, ст. 13–17).

Лорд Болингброк коментира този епизод така: „Илия, който успява на два пъти да призове небесни мълнии върху главите на двамата военачалници и войниците, изпратени от царя, е измислена личност, защото, ако можеше ей така да сипе мълнии, той безусловно щеше да завоюва цялото земно кълбо, разхождайки се просто със своя слуга. Тъкмо това разумните хора винаги са казвали на вълшебниците и магьосниците: щом сте уверени, че дяволът, с който имате съюз, ще направи всичко, каквото му заповядате, защо не искате от него да ви предаде всички земни царства, всички богатства и всички жени например? Същото би могло да се каже и на Илия:

— Ти си убил двама военачалници и две роти войници с мълнии и пак ти офейкваш като страхопъзльо, щом само царица Иезавел те заплаши с арест. Нима ти не можеше да поразиш с мълния Иезавел, както порази тия нещастни воини? Какво възмутително противоречие те прави да приличаш и на бог, и на страхопъзльо? Кой разумен човек може да понесе тая отвратителна приказка, която възбужда усмивка на съжаление и въздишка на ужас?!“

Трябва да добавим, че причината за това изтребление с мълния на напълно невинните подчинени на царя е съвсем непонятна. Никъде в библейския текст не е казано, че Охозия е замислял нещо лошо против Илия; дори когато тоя вестител идва при царя и му излага всички лоши предзнаменования, никой не му причинява ни най-малко зло, и той си отива цял и невредим. Освен това, ако Охозия наистина се е канел да накара Илия да сподели съдбата на Михей, не е било нужно да се унищожават със силата на небесния огън сто и двама съвсем невинни воини, които изпълнявали поръката на началството. Би било съвсем достатъчно да се направят например безпомощни с внезапно парализиране. Това би било не по-малко чудо и в края на краищата не така гнусно и жестоко.

По повод на Охозия, Иосафат и двамата Иорамовци божествената книга изпада в толкова крещящо противоречие, че е полезно да подчертаем това. В глава 22 на третата книга на „Царства“ е казано: „Иосафат, син Асов, се възцари над Иудея в четвъртата година на израилския цар Ахава. Иосафат беше на трийсет и пет години, когато се възцари, и царува в Иерусалим двайсет и пет години“ (ст. 41–42). А малко по-нататък, в същата глава, четем: „Иосафат почина при отците си… И вместо него се възцари син му Иорам“ (ст. 50). Тоя Иорам, цар иудейски, е не някой друг, а съпругът на Готолия, дъщерята на Ахав. „Ахавовият син Охозия се възцари в Самария над израил в седемнайсетата година на иудейския цар Иосафата и царува над израилтяните две години“ (ст. 51).

Като казва по-нататък, че Охозия нямал синове и че го е наследил брат му Иорам, Библията съобщава, че тоя Иорам, цар израилски, се възкачил на престола в деветнайсетата година от царуването на Иосафат, когато на Иосафат му оставали още шест години живот, с други думи, шест години преди възкачването на престола на Иорам, иудейския цар, син на Иосафат и съпруг на Готолия. В такъв случай трудно е да се примири глава 20 от третата книга на „Царства“ с глава 1 от четвъртата книга, защото тук, в седемнайсети стих, се казва, че Иорам (брат и наследник на Охозия. — Л. Таксил) се възцарил вместо него във втората година на Иорам, син Иосафатов, цар иудейски.

Щом Иорам иудейски е наследил баща си Иосафат осем години след смъртта на Ахав (гл. 22, ст. 42, 51 и 52), как е могъл той да царува вече две години в момента, когато шуреят му Иорам израилски е наследил Охозия, също негов щурей, който царувал две години след Ахав?

Ето ви едно доста замайващо противоречие. Но чакайте! Малко по-нататък глава 3 от същата четвърта книга на „Царства“ почва така: „Иорам, син Ахавов, се възцари над израил в Самария в осемнайсетата година на иудейския цар Иосафата и царува дванайсет години“ (ст. 1). Тоя път се получава тройно противоречие. Тоя стих свежда царуването на Охозия до една година, макар че стих 52 от глава 22 на третата книга на „Царства“ говори за две години; а първото противоречие (IV Царства, гл. 1, ст. 17) е продължило, наопаки, до осем години царуването на тоя монарх, забележителен в историята на еврейския народ само с това, че… паднал през прозореца.

Нека не бъдем упреквани, че губим време за подчертаване на тая груба несръчност на „свещения“ автор. Тя говори за немарливост и пренебрежение към задачата си от страна на ония служители на религията, които са изфабрикували тая глупава и ужасна книга и дори не са си дали труд да я редактират, както трябва.

В това време вече се носело във въздуха великото чудо.

„В онова време, когато господ щеше да възнесе Илия на небето във вихрушка, Илия с Елисей идеше от Галгал.

… И излязоха при Елисея синовете пророчески, които бяха във Ветил, и му казаха: знаеш ли, че днес господ ще възнесе твоя господар над главата ти? Той отговори: и аз зная, мълчете.

И каза му Илия: Елисее, остани тука, защото господ ме праща в Иерихон. А той рече: жив господ и жива ти душа! Няма да те оставя. И дойдоха в Иерихон.

Тогава се приближиха до Елисея синовете пророчески, които бяха в Иерихон, и му казаха: знаеш ли, че днес господ взема твоя господар и ще го възнесе над главата ти? Той отговори: и аз зная, мълчете.

И каза му Илия: остани тука, защото господ ме праща на Йордан. И той каза: жив господ и жива ти душа! Няма да те оставя. И тръгнаха двамата.

Петдесет души от синовете пророчески тръгнаха и се спряха надалеч срещу тях, а те двамата стояха при Йордан.

И взе Илия кожуха си, сви го и удари с него по водата, и тя се раздели на тъй и на тъй, и преминаха двамата по сухо.

Когато преминаха, Илия каза на Елисея: искай, каквото желаеш да ти направя, преди да бъда взет от тебе. Елисей отговори: духът, който е в тебе, да бъде двойно върху мене.

А той каза: мъчно нещо искаш; ако видиш как ще бъда взет от тебе, тъй ще ти бъде; ако ли не видиш, няма да бъде.

Когато вървяха и се разговаряха по пътя, изведнъж се яви огнена колесница и огнени коне, и ги раздвоиха един от други, и Илия се понесе във вихрушка към небето.

А Елисей гледаше и извика: отче мой, отче мой, колесница на Израиля и негова конница! И вече го не видя. И хвана дрехите си, та ги раздра на две. И вдигна той на Илия кожуха, който бе паднал от него… И удари по водата, и тя се раздели на тъй и на тъй, и Елисей премина“ (IV Царства, гл. 2, ст. 1, 3–14).

Налагат се няколко естествени забележки. Щом бог е решил да вдигне Илия жив на небето, с кости и плът, както направил преди това с Енох, защо го е накарал да направи тая лишена от всякакво съдържание разходка от Галгал във Ветил, от Ветил в Иерихон и от Иерихон при Йордан? Защо е трябвало да го кара да преминава Йордан? Нима огнената колесница, с която се издигнал Илия, не е можела също така лесно да му бъде предоставена на левия бряг, както и на десния? А каква е тая двойна порция от духа на Илия, която Елисей измолва? Библията казва само, че Елисей, гледайки отпътуването на Илия, след странните си викове повече не го видял.

Богословите уверяват, че „царството небесно“ се състои от чисти духове. Не противоречи ли на това двойното възнесение на небето — на Илия и Енох? За какво са могли да служат на тоя патриарх и на тоя пророк телесните обвивки в царството на свръхестественото и безплътното? Колко по-голяма е славата на Илия от славата на другите божии избраници, които обитавате небесните чертози без телесна обвивка? И когато например Илия и Моисей разговарят на небесата, каква ли пък беседа ще бъде това между душа без тяло, която се изразява само с мисъл, без звуци, и одушевено тяло, което говори с помощта на уста и издава звуци?

Най-сетне тая огнена колесница, тия огнени коне, тоя вихър и самото име „Илия“ (Ели, Елиос — слънце) са позволили на Болингброк и Буланже да видят в случката с Илия подражание на случилото се с древногръцкия митически герой Фаетон, който също така се настанява в огнена колесница. Но легендата за Фаетон е от египетски произход и това е напълно нравоучителна приказка, която показва опасността от гордостта. А какъв смисъл има отлитането на Илия на небето?

Бележки

[1] Навин — Бел.пр.