Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Bible amusante, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавна Библия

Превел от руски език: Любомир Павлов

Редактор: Константин Колев

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Стефан Христов

Коректор: Блага Филипова

Корица: Александър Хачатурян

Дадена в произв. на 17.XII.1963 г. Подп. за печат на 25. II. 1964 г.

Формат 84×108/32 Печ. коли 31 Изд. коли 23,75. Авт. коли 44.00

Тираж 7,300. Изд. №3422. Лит. група II.

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1964 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора
Благочестиво въвеждане в „свещената“ история на съдиите израилеви

Книгата „Съдии“ — следващата след книгата на Иисус Навин (съдържа 21 глави) — започва от първата глава да описва войната на Иудовото и Симеоново коляно против 10 000 хананейци, управлявани от цар Адони-Везек. От само себе си се разбира, че всички тези пълчища, появили се тук бог знае откъде, били поразени от израилския меч. Но Адони-Везек бил подхвърлен преди смъртта на измъчване: отрязали му големите пръсти на ръцете и краката. Тогава Адони-Везек казал: „Седемдесет царе с отсечени палци на ръцете и нозете си събираха трохи под трапезата ми; както правих аз, тъй ми и въздаде бог“ (Съдии, гл. 1, ст. 7).

Този Адони-Везек бил изглежда изключително могъщ монарх, щом е взел в плен и заробил седемдесет царе. Неговата столица, разказва Библията, се наричала Везек. И пак и този град, и този ужасен властелин, и цялото му царство са съвършено неизвестни на историците. Това е много чудно, защото грамадната маса, под която седемдесет осакатени царе събирали трохи, би могла да осигури на Адони-Везек вечна памет и всеобща слава.

Както и да е, ако се прибавят тези седемдесет царе към тридесетте и един, изтребени вече от Иисус, ние ще получим общо сто и двама царе, включително и жестокия Адони-Везек, и следователно сто и две царства в ханаанската земя. Ако хвърлим поглед на географската карта и разделим тази мъничка територия на сто части, на всяко царство ще се паднат не повече от сто-двеста квадратни километра. Възмалко би било за едно царство. Но понеже „свещеното писание“ говори само истината, трябва да мислим, че тези сто и двама царе е трябвало да живеят в много голяма теснотия на своите територии и следователно евреите е трябвало да въведат тука ред и да се заселят в „обетованата земя“ вместо хананейците.

Ето какво обаче смущава недостатъчно вярващите хора: как при цялото си могъщество бог не е съумял да се справи с някои от хананейците? След поголовното им изтребване от Иисус те отново израствали като изпод земя в тази необикновена страна.

„Господ беше с Иуда, и той завладя планината; но не можа да прогони жителите на долината, защото те имаха железни колесници“ (Съдии, гл. 1, ст. 19).

Вероятно запасите от камъни, които бог имал в небесата, по онова време вече се свършили. Ако се задълбочим в изучаването на това място от Библията, трябва да помислим как хананейците, спасявайки се благодарение на военните походни колесници, са могли да ги използват: защото придвижването с тях е било съвършено невъзможно в тази страна, изцяло покрита с планини и скали. От историята е известно, че военните колесници били изобретени в равнините. Първи използвали това изобретение вавилоняните и персите, обаче не по-рано от три века след Иисус Навин.

Глава втора и трета от книгата „Съдии“ показват, че на евреите и сега била чужда признателността към бога. Той скоро ги наказал за това с разгром и обръщане в робство. След смъртта на Иисус евреите избрали съдии, които трябвало да ги управляват. Този период от тяхната история не бил особено блестящ. Синовете на израил „оставиха господа бога на отците си, който ги бе извел из земята египетска, и се обърнаха към други богове, към боговете на околните тям народи, и почнаха да им се покланят, и разгневиха господа; оставиха господа и почнаха да служат на Ваала и на разни Астарти“ (Съдии, гл. 2, ст. 12–13).

„И живееха израилевите синове между хананейци, хетейци, аморейци, ферезейци, евейци (гергесейци) и иевусейци, и си взимаха дъщерите им за жени… и служеха на техните богове“ (Съдии, гл. 3, ст. 5–6).

За да оценим по-добре тези странни бракове, ще напомним още един път, че шестстотинхилядната еврейска армия под началството на Иисус изтребила вече без милост всички жители на тази страна. Ако Моисей някак си запазил живота на тридесет и две хиляди девственици, неговият приемник не оставил живо нито едно същество: „ни човек, ни добитък“.

„Тогава господ се разгневи силно против израиля и ги предаде в ръцете на Хусарсатема, месопотамски цар, и синовете израилеви робуваха на Хусарсатема осем години“ (Съдии, гл. 3, ст. 8).

Английският критик Вулстон[1] забелязва по повод на това, че трябва да се направи избор между историята на съдиите и историята на Иисус Навин: едната от тях е неизбежно лъжлива предвид на това, че между двете „свещени“ книги има поразителни и едно друго изключващи се противоречия. „Невъзможно е — пише той — евреите да са попаднали в робство непосредствено след изтребването от шестстотинхилядната тяхна армия на всички жители на Ханаан. Кой е Хусарсатем, цар месопотамски, който изведнъж оковава във вериги синовете израилеви? Как е дошъл той от своята далечна страна? Защо нищо не е известно за неговия поход? Наистина, в «свещения» текст е казано, че това било наказание божие на евреите, защото те встъпвали в брак с жените от хананейските народи и им давали дъщерите си за жени. Но твърде недостатъчно е да се каже, че победителите са победили благодарение на това, че оставали верни, и че победените били победени само заради своите грехове. Няма ни един див народец, който не би съумял да каже това. И никога не може разумно да се разбере по какъв начин народ, наброяващ четири милиона души, с армия от шестстотин хиляди войни, е можело да бъде поробен в същата тази земя, която той току-що е завоювал. Също така невъзможно е тези внушителни пълчища войни да са изтребили безследно прежните жители и след това брачните връзки да са свързали завоевателите с изтребените народи. Такъв куп противоречия е невъзможно да се защищава.“

Е, а сега в книгата „Съдии“ се казва, че след осем години съдията Готониил освободил евреите от робство и че те убили месопотамския цар Хусарсатем (ст. 9–10). Библията обаче не дава никакви сведения за тази борба, която трябва да е била много ожесточена и за която между другото никакви историци никога нищо не са чували.

След четиридесет години (ст. 11–14) евреите попаднали под робството на моавския цар Еглон, макар че според същата тази Библия моавското царство вече отдавна-отдавна е било престанало да съществува, а населението му — мадиамци и моавитци — било нееднократно поголовно изтребвано от евреите.

Моавското робство продължило 18 години. Турнал му край Аод. Този евреин, за когото Библията споменава само това, че „бил левак“, поднасяйки дарове на Еглон, помолил царя да го приеме отделно в „кабинета“ си под предлог, че има да му довери лично някаква тайна. Доверявайки се, Еглон се заключил в стаята заедно с Аод, а последният „забил в корема му“ меча си и се отдалечил, незабелязан от никого (ст. 21–22). Терористичният акт въодушевил евреите; те се разбунтували и „около десет хиляди“ моавитци били убити. В страната настъпил мир за осемдесет години.

„След него (Аод. — В. Ш.) дойде Семегар, Анатов син, който изби шестстотин души филистимци с волски остен; и той също избави израиля“ (Съдии, гл. 3, ст. 31).

После евреите били роби на ханаанския цар Навин. За щастие някоя си госпожа Девора, почтена пророчица, поканила при себе си някой си Варак, разпалила в него мъжеството, както и геройството в 10 000 войници от колената на Завулон и Нефталим и ги повела в бой. Войските на Навин, които командувал „генерал“ Сисара, били насечени на късове при първата среща с войските на Варак и Девора.

Главнокомандуващият Сисара избягал и се скрил в шатъра на Наил — жена на Хевер, когото „свещеният“ автор нарича кенеец. Любезната Наил, на която бог пошепнал две топли думи, сама предложила убежище на Сисара. Тя излязла да го посрещне и казала: „Влез, господарю мой, влез при мене, не бой се“ (Съдии, гл. 4, ст. 18). Тя завила Сисара с покривка и му дала мляко. Сисара заспал. Тогава Наил взела един кол от шатъра и чук, приближила тихичко до него и забила кола в слепоочието му така, че го приковала към земята. „И ето, Варак тичаше след Сисара. Наил го посрещна и му каза: влез, аз ще ти покажа човека, когото търсиш“ (Съдии, гл. 4, ст. 22).

Що се отнася до цар Иавин, евреите не закъснели да убият и него по приетия образец, многократно освещаван от бога. Пророчицата госпожа Девора изпяла по този повод една от най-прекрасните си песни (гл. 5). Ние избавяме читателя от това досадно-благочестиво войнствено каканижене.

Злополуките на евреите и този път не се свършили. Появили се мадиамците (пак призраци!)[2], поставили си задача да отровят съществуването на нещастните потомци на Иаков. Последните, макар и да не били, точно казано, в робство у мадиамците, обаче били подлагани на всякакви обиди и опозоряване: когато сеели и дълго работели с надежда за обилна жетва, мадиамците идвали на нивите им върху безбройно много камили посевите пропадали. Те откарвали воловете, магаретата и дребния им добитък и изтъпквали градините. Нещастните евреи уж били принудени да се заселят в планинските пещери, за да оградят собствения си живот от хилядите коварства на бесните преследвачи (Съдии, гл. 6, ст. 1–6).

Всички тези неприятности продължавали седем години, докато най-после доброто боженце, като се съжалило над своя народ, решило да им призове нов герой. А за да бъде примерът по-поразителен, то спряло избора си на немощния юноша Гедеон, който бил толкова слаб и хилав, че трудно работел при баща си. И ето една прекрасна сутрин „ангел господен“ се явил на Гедеон и му казал: „С тебе е господ, силни мъжо“ (Съдии, гл. 6, ст. 12).

Гедеон не повярвал само на думите на ангела, особено когато узнал, че му предстои да освободи израил от игото на мадиамците. „Ако съм придобил милост пред очите ти, дай ми личба, че ти говориш с мене: не си отивай оттука, докле не дойда при тебе, не донеса дара си и ти го не предложа. Той каза: Аз ще остана, докле се върнеш.

Гедеон отиде и приготви козле и погача от ефа брашно; месото тури в кошница, сочивото наля в гърне, донесе при него под дъба и му предложи.

И ангел божий му каза: вземи месото и погачата и ги тури на тоя камък, и излей сочивото. Той така и направи.

Ангел господен простря края на жезъла, който беше в ръката му, и се докосна до месото и погачата; и излезе огън от камъка и изгори месото и погачата; и ангел господен се скри от очите му“ (Съдии, гл. 6 ст. 17–21).

Тогава Гедеон повикал десет най-добри слуги на баща си и през нощта отишъл да разруши престола на Ваал и да изсече дърветата на горичката, посветена на мадиамските богове; от тези дървета той направил огън и на него принесъл в жертва на бога цял вол. Велик бил гневът на жителите на града, когато видели, че жертвеникът на Ваал е разрушен и свещената горичка е изсечена. Но понеже Иоас, бащата на Гедеон, не искал да им предаде сина си, жестокият гняв обхванал всички врагове на израил и „всички мадиамци и амаликитяни, и жителите от изток“ се обединили, минали река Йордан и се разположили на лагер в изреелската долина. „И дух господен обзе Гедеон“ (Съдии, гл. 6, ст. 34).

Обаче Гедеон все още се колебаел действително ли бог го е избрал, та чрез него да натупа враговете на израил. Той свикал колената на Манасий, Асир, Завулон и Нефталим, на които най-много разчитал, и се обърнал към бога с молба посредством чудо да му докаже окончателно, че действително го покровителствува.

„И Гедеон каза богу: ако спасиш израиля чрез моя ръка, както ти говори, то ето, ще простра тук, на гумното, едно руно: ако има роса само на руното, а по цялата земя бъде сухо, ще зная, че ти чрез моя ръка ще спасиш израиля, както говори.

Тъй и стана: на заранта, като стана рано, взе да изцежда руното и изцеди роса от руното цяла чаша вода.

И Гедеон каза богу: не гневи ми се, ако пак кажа и ако само още веднъж направя опит с руното: нека бъде сухо само на руното, а по цялата земя да има роса.

Тъй и направи бог през оная нощ: само на руното беше сухо, а по цялата земя имаше роса“ (Съдии, гл. 6, ст. 36–40).

Ето това са действително свръхбожествени чудеса! Предполагам, че и вие сте възхитени от тях до дълбините на душата си.

Слуховете за тези велики чудеса се разпространили в израил и целият народ пожелал да тръгне да се сражава наред с Гедеон. Но ентусиазмът не траял дълго. Понеже героят казал в едно от своите възвания: „нека страхливите се върнат у дома си“, с него останали десет хиляди души, а всички останали се възползували от разрешението и се върнали, откъдето дошли.

Обаче бог отсъдил, че и тези десет хиляди са твърде много, и по негов съвет Гедеон отбрал шепа храбреци, които трябвало да го съпровождат в похода. Той заповядал на всичките десет хиляди войници да слязат край реката и да пият вода направо от нея. Докато те пиели, той ги наблюдавал с голямо внимание. Въпросът е, че казал „господ Гедеону: който лоче вода с езика си, както лоче куче, него туряй настрана, тъй също и всички ония, които коленичат, за да пият.

И броят на тия, които лочеха с уста от ръка, беше триста души; а целият останал народ коленичеха, за да пият вода.

И рече господ на Гедеона: с тия триста, които лочеха, ще ви спася и ще предам мадиамци в ръцете ви, а целият народ нека си иде, всеки в своето място“ (Съдии, гл. 7, ст. 5–7).

И така Гедеон задържал тристате „лочещи като кучета“, вероятно с тайната мисъл, че в необходимата минута те ще покажат кучешките си зъби. А сега — внимание! Не пропущайте нито едно редче от повествованието за новите библейски подвизи: ще видите, че Александър Македонски, Юлий Цезар, Наполеон са били само хлапета и палета в сравнение с Гедеон, предводителя на армията на негово величество „небесния цар“.

Лагерът на мадиамци е бил на ниско, в долина. Героят разделил своите триста локачи на три отряда. Дал на всекиго по една тръба, глинено гърне и светилник. И им казал: „гледайте мене и правете същото; ето, ще се приближа при стана и каквото правя аз, това правете и вие; когато аз и тия, които са с мене, затръбим с тръба, тръбете и вие с вашите тръби около целия стан и викайте: (меч) господен и Гедеонов!“ (Съдии, гл. 7, ст. 17–18).

Дочакали нощта. Тогава той се спуснал с тристате лочещи към мадиамския лагер. Те се промъкнали тихичко към аванпостовете. После, когато всеки запалил свещника си и го поставил в гърнето, Гедеон и войниците му внезапно затръбили с тръбите и с шум почнали да разбиват съдовете си, съпровождайки всичко това с викове, от които по-силно се чувал „свещеният“ лозунг. Разбудени от шума, мадиамците били много изплашени и нищо не разбирайки, малко по малко се изтребили един друг.

По-нататък Библията привежда броя на жертвите на това избиване: двама мадиамски „генерали“ — Орива и Зива, били убити от ефремовци и двама „царе“ — Зевей и Салман, били собственоръчно убити от Гедеон. „Свещеният“ текст гласи: „А Зевей и Салман бяха в Каркора и опълчението им с тях до петнайсет хиляди, всичко, що бе останало от цялото опълчение на жителите от изток; а паднаха сто и двайсет хиляди души мечоносци“ (Съдии, гл. 8, ст. 10).

Излиза, че мадиамците, амаликитяните и другите източни народи, разположени на лагер в долината Изреел, са били 135 000 души. Лагерът е доста внушителен! Разполагането на сто хиляди души изисква повече от 15 квадратни километра площ. Войниците на Гедеон оставали „всеки на своето място“. Следователно, за да се обкръжи лагерът, тристате „лочещи“ е трябвало да се разтегнат във верига с интервали не по-малко от 50–70 метра. Работата била през нощта. Как са могли те на такова разстояние да се виждат един друг и да повтарят заедно жестовете на господин Гедеон, който разбивал глинените гърнета? И в края на краищата, колко жалко впечатление би произвело разбиването на 300 гърнета на линия от 15–20 километра! Триста души, дори да бяха влезли в лагера в сгъстени редици, биха произвели също не много голям ефект на една площ от 15 квадратни километра. А пък те били разпръснати и стояли на външните линии на укрепленията. Ефект, разбира се, никакъв не е могъл да се получи. Хитроумният замисъл на Гедеон не е изиграл в цялата тази история ни най-малка роля. Ако пък той действително е успял да направи нещо, това е просто едно от „прочутите религиозни чудеса“ и нищо повече. Вероятно бог с триста тръби е дигнал такъв шум, както и с триста хиляди; той е усилил хиляди пъти шума от разбиваните гърнета; повторил е виковете на лочещите с необикновено, гръмоподобно ехо. Впрочем Библията не говори за това. Ясно е, че разказът на божествения „гълъб“ такъв, какъвто е — е неправдоподобна, невъзможна и уродлива безсмислица.

Както и да е, след този необикновен военен подвиг Гедеон станал извънредно популярен сред израил. Съотечествениците му предложили царството. Но нашият герой се оказал толкова скромен, колкото и практичен. Той се отказал от царските почести, но скромно помолил: „Дайте ми всеки по обеца от плячката си“. И теглото на златните обеци, които те не отказали да му дадат, било 1700 златни сикли (Съдии, гл. 8, ст. 22–26).

Ние ще узнаем по-нататък, че Гедеон бил многоженец и имал 70 деца (ст. 30). От една държанка, живееща в Сихем, имал син на име Авимелех. Библията съобщава, че един прекрасен ден този Авимелех изклал всичките си братя „на един камък“, с изключение на младия Иотам, който сполучил да се скрие. Жителите На Сихем, много горди със своя земляк, син на Гедеон, го провъзгласили за цар. Но след три години Авимелех загубил популярността си. В столицата му започнало „революционно брожение“, подбуждано от някой си Гаал. Авимелех овладял разбунтувалия се град и избил населението. Вождовете на въстанието се укрили в Сихемската кула. Той я обсадил, а после изгорил.

След известно време Авимелех обсадил също град Тевец; но там получил върху главата си воденичен хромел, който някаква жена хвърлила върху му от крепостната стена. Този голям камък, както всеки се досеща, направил главата на „царя“ на пихтия. Обаче Авимелех успял да повика оръженосеца си и му казал: „умъртви ме, за да не се каже за мене: жена го уби“ (Съдии, гл. 9, ст. 54). За да угоди на царя, юношата го пробол с меча си. Авимелех не бил лишен от честолюбие и показал това дори със сплескан череп.

Така свършил дните си знаменитият син на Гедеон. След него Библията отбелязва господата Тола и Иаир, които били съдии на израил, единият — 23 години, другият — 22 години. За последния Библията отбелязва, че имал 30 синове, които яздели на 30 млади магарета. Освен тази „свещена“ подробност, за тях не е казано нищо повече.

Бележки

[1] Томас Вулстон — английски богослов. Твърдял, че вехтозаветните чудеса никога не са съществували и че те са послужили за създаване евангелската история на Исус. В по-нататъшните си работи изказал предположението, че и евангелските чудеса са само алегории. Измъчван в 1733 г. в затвора за твърде свободното от гледна точка на служителите на църквата тълкуване на Библията.

[2] Мадиамците, както читателят помни, били вече всички избити от Моисей (Числа, гл. 31). Това не пречи на „свещения“ автор отново и отново да ги изважда на сцената.