Лео Таксил
Забавна Библия (21)

Глава двадесет и първа
„Свещените“ подвизи на праведния Иисус Навин, вожда израилски

След смъртта на Моисей вожд на израилекия народ станал Иисус Навин. За ободряване на евреите бог веднага дошъл да навести Иисус и му дал няколко типични за Библията обещания.

„Затова стани, мини през този Йордан, ти и целият този народ, в земята, която аз давам тям, на синовете израилеви.

Всяко място, на което стъпят стъпалата на вашите нозе, ви давам, както казах на Моисея; от пустинята и от тоя Ливан до голямата река, река Ефрат, цялата земя Хетейска, и до голямото море към залез-слънце ще бъдат вашите предели.

Никой не ще устои пред тебе през всички дни на твоя живот; и както бях с Моисея, тъй ще бъда и с тебе; няма да отстъпя от тебе и няма да те оставя.

Бъди твърд и храбър, защото ти ще предадеш на тоя народ за владение земята, за която се клех на отците им да им я дам“ (Иисус Навин, гл. 1 ст. 1–6).

Вече не за пръв път от излизането от Египет бог повтарял обещанието, дадено някога на Авраам, Исаак и Иаков. Какво грамадно царство той обещал с клетва да даде на своя народ! Всичките земи между Синайския полуостров, Средиземно море и Ефрат! Това царство трябвало да бъде по-обширно дори от Асирия!^[1] Но какъв колосален банкрут, какво долно нарушаване на думата си показал бог! Евреите завзели нищожна територия, и то след много мъки. На бреговете на обещания им Ефрат те живели не като господари, а като жалки пленници — в тежко робство у вавилоняните. А тяхна „голяма“ река бил само мършавият Йордан.^[2]

Какво направил приемникът на Моисей в отговор на божията заповед?

„Иисус, син Навинов, прати тайно от Ситим двама съгледвачи и каза: идете, обгледайте земята и град Иерихон. (Двама момци) отидоха и дойдоха (в Иерихон и влязоха) в къщата на една блудница на име Раав, и останаха да пренощуват там“ (Иисус Навин, гл. 2, ст. 1).

Някои преводи на Библията поменават госпожа Раав като съдържателка на кръчма. Но оригиналният библейски текст сочи, че Раав живеела с дохода от женските си прелести. Защо се среща тази неточност в преводите? Не затова ли, че тази Раав фигурира в евангелието сред предците на Иисус Христос?^[3]

„Иерихонският цар прати да кажат на Раав: предай човеците, които са дошли при тебе и са влезли в къщата ти (нощес), понеже са дошли да обгледат цялата земя.

Но жената взе двамата ония човеци, скри ги и каза: идваха, наистина, при мене човеци, но не зная отде бяха те; когато пък на мръкване трябваше да се затворят портите, те излязоха; не зная къде отидоха; спуснете се по-скоро подире им, ще ги настигнете“ (Иисус Навин, гл. 2, ст. 3–5).

След заминаването на царската полиция Раав сключила сделка с двамата шпиони. Тя им съобщила, че страната знае вече за чудесата на еврейското „излизане от Египет“ и че много се страхува от еврейската армия. Те й дали отличителен знак, който трябвало да й послужи за спасяване на живота и дома й през време на предстоящото превземане и изтребване на Иерихон. После шпионите се спуснали през прозореца по въже, понеже къщата на Раав била „на градската стена“ (ст. 9–24).

„Какво го е заставило него (Иисус) — забелязва Волтер — да прибегне до услугите на тази нещастница, щом бог със собствените си уста му е обещал съдействие и помощ, щом той не е могъл да не бъде уверен, че бог се е сражавал за него? Той е бил начело на шестстотинхилядна армия и бил отделил 40 000 човека за превземане на Иерихон, града, който никога не е бил укрепен и принадлежал на народ толкова неопитен във военното дело, че дори столицата си поставил в долина и по този начин се лишавал от възможността сериозно да я защищава. От Иерихон сега са останали само няколко жалки къщурки, в които се приютяват едва към 300 жители“.

За случая Раав богословът Калмет на времето си питал: била ли е виновна в лъжа или не е била, като твърдяла, че еврейските разузнавачи са си отишли, в това време, когато са били у нея. Той намирал, че Раав е постъпила добре.

„Бидейки осведомена — пише този богослов — за божиите замисли да изтреби хананейците и да предаде земята им на евреите, тя не можела да се съпротивяла на това, без да падне в грях против бога; освен това тя е била убедена в благите божии намерения и е знаела несправедливостта на хананейците. По такъв начин тя не е могла да постъпи ни по-справедливо, ни по-разумно.“

Ученият Фрере^[4] отговорил: „Ако това е така, значи проститутката Раав е била вдъхновена от бога, както и Иисус, което е доста странно. По-скоро трябва да се признае, че тази Раав, като предавала родината си на чуждия варварски народ, е била просто престъпна твар, достойна за най-жестоко наказание.“

Да видим по-нататък. Иисус заповядал да тръгнат на поход срещу Иерихон: затова по-напред трябвало да се премине река Йордан. Жреците, които носели „ковчега на завета“, вървели начело на народа. Те влезли смело във водата, като хора, твърдо уверени, че не може да не стане чудо. Щом намокрили краката си, водите на реката спрели точно като прерязани от невидима преградна стена.

Свещениците останали посред реката, докато не преминал еврейският народ. В памет на това чудо били поставени край река Йордан дванадесет големи камъка. Щом „ковчегът на завета“ бил пренесен на десния бряг, водите отново потекли по коритото си (гл. 3 и 4). Узнавайки за тези чудеса, царете на разните околни народи, чак до бреговете на Средиземно море, изпаднали в отчаяние.

Тук, между другото, бог обърнал внимание на Иисус, че след „изхода от Египет“ обредът обрязване, установен от бога за „вечни времена“, съвсем бил изоставен. Библията не обяснява причините на това странно явление: тя само ни поставя пред свършените факти. Ни един младенец от мъжки пол, роден в пустинята, не бил подложен ма операция. А еврейският народ наброявал тогава общо около 4 000 000 души от двата пола и значи приблизително 2 000 000 мъже. Можете да си представите фантастичното количество кожа, изрязана по заповед на Иисус от детеродните членове. Библията назовава доста образно мястото, където била извършена тази операция, „Хълм на обрезанието“ (гл. 5, ст. 3).

След четиринадесет дена била пасхата и у евреите се оказало достатъчно жито, за да приготвят безквасен хляб; оттогава манната „престанала да пада“ (гл. 5, Ст. 12).

Съгласно божествените разпореждания еврейската армия обкръжила Иерихон и в продължение на шест дена войниците страшно марширували под стените на града, а жреците свирели на духови инструменти. Обсадените били крайно изумени от този военен похват, но не се предавали. На седмия ден, пак съгласно разпореждането, преминали още седем пъти в пълен боен ред около стените, този път с друга, по-силна музика, съпровождана от виковете на целия народ. Тогава рухнали твърдините на града, паднали стените иерихонски.

Иисус заповядал да изтребят всички: мъже и жени, деца и старци, и дори „волове, овце и осли“. Били пощадени само проститутката Раав и нейните роднини, които тя събрала у дома си. „А градът и всичко, що беше в него, с огън изгориха; само среброто и златото, медните и железни съдове предадоха (за да се внесат за господа) в съкровищницата на дома господен“ (гл. 6, ст. 23).

„Възможно ли е — пише лорд Болингброк^[5] — бог, бащата на всички хора, сам да е водил и съпровождал един варварин, на когото не би искал да прилича и най-кръвожадният людоед? Велики боже! Да дойде от неизвестната пустиня, за да унищожи чуждия град, да изтреби всичките му жители, в това число жени и деца, да изколи всички животни, да изгори къщите и покъщнината тогава, когато самите победители още не са ни кол побили, и да пощади само една долна проститутка, предателка, достойна за изтезание. Тази приказка е не само съвсем безсмислена, но и съвсем отвратителна. Само пиян негодник е могъл да я напише и само пиян глупец може да й повярва.“

Да не забравяме, че авторът на тези думи е бил един от най-видните и почтени мъже на Англия. Като министър на външните работи, лорд Болингброк е бил истинският вдъхновител и създател на прочутия Утрехтски мир, който тури край на дългите кръвопролитни войни на Людвик XIV. Може да се каже, че това е било голямото дело, гордостта на живота му. Той възвърнал мира на Европа, като създал при това условия, възможно по-справедливи за всички държави. Полезно е да се напомнят заслугите на този почтен човек, който краси човечеството и е приложил своя гений да спре взаимното изтребление на народите; това е необходимо, за да се заставят да мълчат фанатиците, които биха искали да видят в приведения по-горе цитат богохулни речи на някакъв непросветен нечестивец. Лорд Болингброк казал за Библията: „Би било хула към бога и обида за хората да се гледа сериозно на това жалко сплитане на измислици, в които всяка дума е или връх на смешното, или връх на ужасното.“

Според думите на „свещения“ автор превземането и разгромът на Иерихон послужили като причина за организиране заговор против „израил“. Виждайки какво разбира еврейският народ под завоевание и как той се отнася с покорените градове, царете на тази местност решили, че е много по-добре да изтребят завоевателите, отколкото да чакат, докато завоевателите изтребят тях — те сключили съюз и взели много важни решения (гл. 9).

Обаче те не помислили за едно обстоятелство, което си имало своето „свещено“ значение: с Иисус бил бог. Бог вселил суматоха в техните войски и израилтяните „им нанесоха голямо поражение в Гаваон, гониха ги по пътя към склона на Веторонската височина и ги разбиваха до Азек и Макед“ (Иисус Навин, гл. 10, ст. 10). Нещо повече, милостивият бог, подстрекаван вероятно от тщеславие, сам взел участие в сраженията: „А когато бягаха от израилтяните по склона на Веторонската планина, господ хвърляше върху тях от небето големи камъни (градушка) до самия град Азек и те умираха: умрелите от камъните на градушката бяха по-много, отколкото ония, които синовете израилеви убиха с меч (в битката)“ (ст. 11).

Но Иисус не смятал победата си окончателна.

„Иисус извика към господа в оня ден, в който господ (бог) предаде Аморея в ръцете на израиля — след като ги изби в Гаваон, и те бяха избити пред лицето на синовете израилеви, — и каза пред израилтяните: спри се, слънце, над Гаваон и ти, месечино, над Айалонската долина!

И слънцето се спря, и месецът стоя, докле народът отмъстяваше на враговете си. Нали това е писано в книгата на Праведния: слънцето стоеше сред небето и не бързаше да зайде почти цял ден?

Такъв ден не е имало ни преди, ни подир оня, в който господ (тъй) да е слушал човешки глас. Защото господ воюваше за израиля“ (Иисус Навин, гл. 10, ст. 12–14).

Като четеш това повествование, чудиш се защо след каменната градушка, изсипала се над вражеските глави, е притрябвало на Иисус да прибягва до ново чудо и да спира слънцето и луната. Разказът поменава, че дневното светило е било все още доста високо. На пръв поглед е имало достатъчно време да бъдат избити всички бегълци още преди настъпването на нощта на Веторонския път, та дори и да допуснем, че някои от бегълците са се отървали от небесните камъни. Наистина богословите ще ни възразят може би, че някои от бегълците така бързо са тичали, та е трябвало повече от седем часа време, за да бъдат настигнати. Но науката още не е успяла да ни обясни как така слънцето, което изобщо не обикаля около земята, е прекъснало своя бяг. Също така не може да се разбере как така този ден, който е бил двойно по-дълъг от всички останали, не е предизвикал ни най-малко смущение в движението на планетите и периодичността на затъмненията.

"… господ хвърляше върху тях от небето големи камъни… И слънцето се спря, и месецът стоя" (Иисус Навин, гл. 10, ст. 11, 13).

Това прекрасно „чудо“ на Иисус е възбудило много смях у просветените хора.

Разказват, че един учен, когото обвинявали, че поддържа учението на Коперник за движението на земята около слънцето, отговорил остроумно на инквизиторите: „Изглежда, че точно след чудото на Иисус Навин слънцето вече не се движи около земята.“

Начело на армията на аморейците, която била унищожена през време на библейското бедствие, стояли пет царе. Те се спасили от градушката камъни и от еврейските мечове. Царете се скрили в пещера (ст. 16). Като узнал това, Иисус заповядал да се затрупа входът на пещерата с големи камъни (ст. 18). Петимата царе били хванати като в капан. После Иисус заповядал да бъдат отместени камъните от пещерата и да се изведат и петимата царе. На военачалниците си Иисус заповядал: „стъпете с нозете си върху вратовете на тия царе“. Битите царе били убити и труповете им обесили на пет бесилки. Вечерта труповете били пренесени обратно в пещерата и пак я затрупали с големи камъни. „Свещеният“ автор сериозно ни уверява, че всичко това така си стои „и до днес“ (ст. 22–27).

Иисус пък продължавал благочестивите си подвизи.

„И порази Иисус цялата планинска и южна земя, низините и земята покрай планините и всичките им царе: не остави никого, който да оцелее, и всичко живо предаде на заклятие, както бе заповядал господ, бог израилев“ (Иисус Навин, гл. 10, ст. 40).

Той преследвал всичките останали царе до Сидон и ги избил така, че никой от тях не останал. „На конете им преряза жилите, а колесниците им с огън изгори. В същото време Иисус, като се върна, превзе Асор и царя му уби с меч (Асор пък беше по-преди глава на всички тия царства); и избиха с меч всичко живо що беше в него, като предадоха (всичко) на заклятие: не остана нито една душа; а Асор той с огън изгори“ (Иисус Навин, гл. 11, ст. 9–11). „Дълго време Иисус воюва с всички тия царе“ (ст. 18). „В същото време пристигна Иисус и порази (всички) енакимци на планината“ (ст. 21). „От енакимци не остана (ни един) в земята на синовете израилеви; останаха само в Газа, в Гет и в Азот“ (ст. 22). „Всичко трийсет и един царе“ — завършва Библията описанието на тези благочестиви подвизи на „светия праведен“ Иисус Навин (Иисус Навин, гл. 12, ст. 24).

Дявол да го вземе! Да порази тридесет и един царе! Това е доста много за една страна, която се простира върху няколко десетки километра.

Когато най-после „народите“, населяващи „обетованата земя“, били напълно унищожени, евреите се оказали единствени нейни господари. Останало само да си я поделят. Това било направено. От глава 13 до 21 включително книгата на Иисуса посочва с най-малки подробности кой участък на кое „коляно“ е бил определен. В тези глави срещаме изброяване на огромно количество „градове“. Можем да си съставим ясна представа за тяхното „количество“ дори само от това, че коляното на Иуда получило повече от 100 града, без да се смятат селата. Посочени са имената на всичките тези градове (Иисус Навин, гл. 15, ст. 20–63). Левитите получили 48 града, от които 6 били така наричаните „градове убежища“ (гл. 20–21). Сам бог определил тази цифра за тях: левитите някога, казал той, ще заемат 48 града, пръснати из земята на дванадесетте колена; те ще живеят в тези градове, а предградията им ще бъдат за добитъка. Освен това предградията на градовете на левитите ще имат хиляда лакти в окръжност (Числа, гл. 35). Шестте „градове убежища“ били предназначени да служат за приют на убийци, извършили престъпление без умисъл.

Лорд Болингброк предполага, че тези места в Библията са могли да бъдат написани само от алчен и невеж левит, и то през време на междуцарствието, т.е. много по-късно от времето на Иисус Навин. Ето как този мислител формулира съображенията си: „Никога, дори и в годините на най-високото си могъщество, дори целият еврейски народ не имал 48 укрепени градове. Едва ли е имало такива градове дори при Ирод, единствения могъщ техен цар. Иерусалим от времето на Давид бил единственото място на заселване на евреите, което би могло да се нарича град. Малкият скитнишки еврейски народец нямал никакви градове нито през времето на Иисус, нито дори през времето на съдиите. Дългото изброяване на градовете в книгата на Иисус е само смешна лъжа… Левитът, който направил подправка, когато е писал тези надути глупости, твърди, че на левитите били дадени още 6 града — убежища на убийци. Какво неочаквано, прекрасно поощрение за престъпниците! Не знаеш от какво повече да се възмущаваш — от пустословието за дадените 48 града на жреците в пустинята ли или пък от безсмислеността на устройването на 6 града, които в същата пустиня трябвало да служат за убежище на всевъзможни злодеи.“

В този знаменит раздел се подразбират приблизително 600 града за всички израилеви племена. Наистина, в религиозната фантазия не знае мярка дори и „свети дух“ — вдъхновителят на Библията! Забележете при това, че цялата тази местност има два градуса дължина в най-широкото и два и половина градуса ширина в най-дългото си място, и то в епохата, когато еврейското могъщество е достигнало най-висок разцвет, т.е. съвсем не през време на Иисус.

Когато подялбата била завършена, Иисус сметнал мисията си за изпълнена, поради което и умрял „на 110 години“ (Иисус Навин, гл. 24, ст. 29). До самата си смърт той все изтребвал: главите от неговата книга постоянно повтарят, че при всичките си „блестящи победи“ той не оставял жив ни един от победените народи.

Обаче, това е още по-интересно, след смъртта на Иисус ние срещаме в Библията всичките тези изтребени до последния човек врагове още по-могъщи от когато й да било и дори повече: именно тези народи държат евреите в най-жестоко робство чак до епохата на Саул и Давид.