Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Bible amusante, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавна Библия

Превел от руски език: Любомир Павлов

Редактор: Константин Колев

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Стефан Христов

Коректор: Блага Филипова

Корица: Александър Хачатурян

Дадена в произв. на 17.XII.1963 г. Подп. за печат на 25. II. 1964 г.

Формат 84×108/32 Печ. коли 31 Изд. коли 23,75. Авт. коли 44.00

Тираж 7,300. Изд. №3422. Лит. група II.

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1964 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и пета
Доблестните братя Макавеи

Ние се приближаваме към последния период от историята на еврейския народ, до така нареченото рождество Христово. В пълен вид вехтозаветната част на Библията завършва с трите книги Макавейски и трета книга на Ездра.

Първите седем стиха от първа глава на „Първа книга Макавейска“ споменават за победите на Александър Велики над Дарий III и съобщават, че гръко-македонският цар умрял от болест, като разделил необятното си царство между своите военачалници. Според еврейската легенда при приближаването на Александър Велики до Иерусалим еврейският първосвещеник излязъл да го посрещне и предсказал на завоевателя бързо покоряване на целия свят. Чувствителен към тая лъст, Александър уж пощадил Иерусалим.

Тогава Иудея била под теократическо управление: народът се ползвал от известна независимост, тъй като нямал цар и не бил притесняван от съседните държави. Страната била управлявана от жреците. Олтарът бил заедно с това и трон. Всъщност този вид управление не се е отличавал много от монархията, защото евреите плащали на върховния жрец и църковния десятък, и гражданските данъци.

Не се знае колко време е продължавал периодът на тая сравнителна независимост, но от книгите Макавейски следва, че евреите не са били особено щастливи в епохата на приемниците на Александър Македонски. Ето с какви изрази Библията отбелязва промяната на положението: след смъртта на Александър всички управници „туриха на себе си корони, а след тях и синовете им в продължение на много години; и умножиха злото на земята. От тях излезе коренът на греха — Антиох Епифан, син на цар Антиоха“ (I Макавейска, гл. 1, ст. 9–10).

В епохата на гръцката династия на Селевкидите, които царували в Сирия, евреите несъмнено пак видели черни дни, макар че „свещеният“ автор се сили чрез описването на някои чудеса да повдигне отново престижа на избрания от бога народ, въпреки горестното положение, в което са го държали поробителите. Както и всичко друго във Вехтия завет, книгите Макавейски гъмжат от противоречия и груби исторически грешки. Освен това събитията там са описани в такава безредна непоследователност и с противоречиви съобщения за едно и също нещо, че е мъчно да се отдели истината от лъжата.

Нека направим отначало кратък преглед на историята на евреите.

През време на царуването в Сирия на Антиох Епифан жрец Мататия дал сигнал за въстание, като убил евреина, който принасял жертва на сирийските богове. С него били петимата му синове — Иоан, Симон, Иуда, Елеазар и Ионатан. Нарекли ги Макавей (чукове). Иудея вдигнала бунт. Хората почнали да се въоръжават с каквото им попаднело. Иуда Макавей, най-силният от синовете на Мататия, застава начело на бунтовниците и сече на късове царските воини. Но той не се задоволява с положението си на вожд. Той поема върху си също и жречеството. В третата глава на първа книга са изброени победите, които Иуда удържал над Аполоний в околностите на Самария, над Сирон при Веторон и над трима други военачалници на Антиох — Птоломей, Никанор и Горгий.

През време на царуването на Антиох Евпатор, син на Антиох Епифан, Елеазар Макавей имал по-малко сполука от брат си Иуда: в разгара на сражението, като видял във вражеските редове слон, украсен с царски знаци, Елеазар се хвърлил срещу животното, като смятал, че върху него се намирал царят. Но слонът сграбчил нашия евреин с хобота и го счупил на две като порцеланова кукла[1].

В епохата на Димитрий Сотер, чичо и приемник на Антиох Евпатор, Иуда Макавей още веднъж възтържествувал над сирийската армия, която била под командуването на Вакхид, и два пъти над Никанор, на когото победителите „отсякоха главата и дясната му ръка… и окачиха пред Иерусалим“ (I Макавейска, гл. 7, ст. 47). Ала при новото настъпление под предводителството на Вакхид иудеите в ужас се пръснали и предоставили на своя генерал сам да загине под ударите на врага. Така загинал прочутият Иуда Макавей. Братята му Ионатан и Симон го наследили един след друг.

zabavna-biblija-30.png"Елеазар… видя един слон… който надминаваше всички… той пожертвува себе си, за да спаси своя народ и да си спечели вечно име" (I Макавейска, гл. 6, ст. 43–44).

 

 

Макавеите произлизали от левитско коляно и получили царската власт като прости жреци. В такъв случай трябва да признаем, че това събитие съвсем е разстройвало всички пророчества затова, че еврейските царе ще произлязат от Иудиното коляно. Възцаряването на Макавеите потъпквало пророчеството за върховенство на Давидовия дом. Никой не останал от Давидовото племе; поне никаква библейска книга не отбелязва нито един потомък на този цар от времето на пленяването на евреите.

Децата на левита Мататия, наречени отначало Макавеи, а после Хасмонеи, осквернили с престъпленията си и олтара, и трона. Те се придържали о варварска политика, която била причина за окончателната гибел на отечеството им. Жреческата власт не ги спасила от плащането на данък на сирийския цар. Освен това тия свети герои се изтребвали един друг. Опилият се на пира Симон, последният брат на Иуда Макавей, бил убит заедно с двамата си сина от зет си Птоломей, управител на Иерихон, който искал да завладее властта.

Хиркан, син на върховния жрец Симон и сам върховен жрец, се опитвал да вдигне бунт против Антиох Сидетий. Сирийският цар го обсадил в Иерусалим, а бог, види се, не искал да се яви на помощ, защото Хиркан трябвало да умилостивява сирийския цар с контрибуции.

Това бил същият Хиркан, който, възползвайки се от един смут в Сирия, завладял най-сетне Самария, отколешния враг на Иерусалим. След това тоя град бил възстановен от Ирод, който преименувал Самария на Севаста. Самаряните се оттеглили в Сихем, който сега се нарича Напеуза. Те се оказали още по-близо до Иерусалим. Взаимната омраза между двете половини на избрания от бога народ станала още по-яростна. Иерусалим, Сихем, Иерихон, Самария, които са толкова известни у нас благодарение на религиозните приказки и които са били така малко известни на Изток, са били през цялата, им славна, но измислена история малки градчета, притиснати едно до друго. И бедните им жители се занимавали със сезонна работа.

Опиянен от шовинизъм, Йосиф Флавий не изпуска случая да каже, че Хиркан Макавей бил завоевател и пророк и че бог често разговарял с него на четири очи. Неоспоримо доказателство за пророческия дар на тоя Хиркан, според Йосиф Флавий, е това, че като имал двама любими синове, които били чудовищно вероломни и жестоки, той им предсказал лош край, ако не се поправят. От тия двама хубостници единият бил Аристовул, другият Антигон. Тщеславието на тия евреи ги накарало да приемат гръцки имена. Бог посетил една нощ Хиркан и му показал портрета на другия му син, който отначало се наричал Иоан, а по-късно намислил да се нарича още и Александър.

— Тоя — казал бог — винаги ще заема мястото ти на велик жрец.

Добрият баща Хиркан, усетил в тия думи предсказание за узурпиране, побързал да убие сина си Иоан-Александър „от страх да не се изпълни предсказанието“, както се изразява Йосиф Флавий. Но, види се, тоя Иоан или съвсем не е умрял, или бог го е възкресил, защото след известно време той става върховен жрец и повелител на Иерусалим.

Какво се случва с двамата възлюбени братя — Аристовул и Антигон, синовете на Хиркан, след смъртта на баща им? Свещеникът Аристовул убива свещеника Антиген, своя брат, в храма и заповядва да удушат майка му в тъмницата. Това е същият Аристовул — първият Макавей, който приема титлата иудейски цар, — когото Йосиф Флавий нарича много мек властелин.

В тази епоха Иудея се вълнува от съперничеството между две религиозни секти, на които скоро предстояло да се превърнат в две политически партии. Това били фарисеите, което значи „обособени“, или „отлични“, понеже претендирали, че се отличават от останалия народ, и садукеите, наричани така по името на религиозния си вожд Садок. Последните били своеобразни еврейски епикурейци: като се придържали фанатично към законите на „Петокнижието“, те не признавали безсмъртието на душата, следователно не вярвали нито в ада, нито в рая, а още по-малко във възкресението на мъртвите.

Фарисеите пък прибавяли към Моисеевия писан закон и устната традиция, в съгласие с която вярвали в прераждането на душите, и към теорията за превръщане на душите прибавяли още редица други вярвания. Те поддържали например, че в човешкото тяло може да се всели зъл дух; те виждали във всички безпричинни болести злонамерена намеса на демони. Фарисеите били учени тълкуватели на „божия закон“. От тях се учели да разгадават „тайни“. Те проповядвали възкресението на мъртвите и царството небесно.

Имало и трета секта — есеи. Есеите, или есените, живеели в комуна, открито признавали търпимостта. Те били приели различни персийски вярвания.

Макавеите в началото покровителствували садукеите срещу фарисеите, което се обяснява, разбира се, с това, че фарисеите били много влиятелна партия в държавата и искали да се намесват във всичко, следователно заплашвали Макавеите. Когато Аристовул I умрял, убитият му брат Иоан-Александър „възкръснал“ и заел престола; разбира се, той е бил не в гроб, а в затвор. Иоан се оженил за Саломе, вдовицата на Аристовул, и я нарекъл Александра.

В тази именно епоха Птоломеите, гръко-египетски царе, и Селевкидите, гръко-сирийски царе, си оспорвали ожесточено Палестина. Този спор започнал от времето след смъртта на Александър Македонски. Враждата между тези владетели позволила на еврейския народ да се поукрепи. Свещениците, които управлявали народа, променяли своята политическа ориентация всяка година и се продавали на най-силния. Иоан-Александър започнал своето жречество с убийството на единствения си брат, който след това не възкръснал като него. Йосиф Флавий не казва името на този брат, пък и за нас то няма никакво значение в каталога на библейските престъпления. Иоан-Александър се е задържал само благодарение на смутовете, които господствували в Азия. Неговото управление е било едновременно жреческо, демократично и аристократично. Пълна анархия!

Флавий разказва, че веднъж народът в храма започнал да замерва великия жрец Иоан-Александър с ябълки и портокали, когато той се провъзгласил за управител. Александър заповядал да убият 5 000 души. Това избиване поставило начало на цяла епоха на масови убийства, които продължили десет години.

На кого по това време евреите са плащали данък? Флавий дори не се докосва до този въпрос: той предполага, че Иудея е била свободна и независима страна. Въпреки това египетските и сирийските царе си я оспорвали дотогава, докато не дошли римляните и не присъединили цяла Палестина към своите владения.

След този Иоан, тъй недостоен за великото име на Александър, вдовицата му Саломе-Александра взела властта в свои ръце в качеството на регентка на малолетните си синове, като предоставила впрочем фактическото управление на страната в ръцете на фарисеите и гледала през пръсти на всички жестокости, с които те преследвали своите противници — садукеите. Когато нейната смърт изцяло очистила полето за съперничество между двете секти, това царство, което нямало и двадесет километра дължина, отново започнало да се разкъсва от гражданска война. Хиркан II, по-големият син на великия жрец Иоан-Александър, застанал начело на фарисеите, а Аристовул II, по-младият, се присламчил към садукеите. По този начин Иудея вече имала двама царе вместо един. Братята врагове влезли в сражение под стените на градчето Иерихон, но вече не начело на армии от 300, 400, 500, 600 хиляди души, както разказваше преди невъзмутимия лъжец „свети дух“; по това време вече не се решавали да пишат такива измислици. Дори Йосиф Флавий, толкова склонен към преувеличение, не е направил това. Еврейските армии наброявали по това време три-четири хиляди войника. Хиркан бил победен и господар на положението останал Аристовул II.

В тази епоха римляните, без ни най-малко да се смущават от военния съюз, тъй да се каже, сключен от тях с Макавеите, понесли своето победоносно оръжие към Мала Азия, Сирия и по-далеч — до Кавказ. Селевкидите вече ги нямало. Арменският цар Тигран, тъст на Митридат, завоювал част от сирийските владения. Гней Помпей (106–48 г. пр.н.е.) покорил Тигран. Той довел Митридат до самоубийство и в 64 г. пр.н.е. направил Сирия римска провинция. В книгите на Макавеите не се споменава нищо за този велик римлянин, нито за Лукул, нито за Сула. За Библията това не е изненадващо!

Хиркан, изгонен от брата си Аристовул, се скрил при един арабски вожд на име Аретас. Иерусалим и тогава бил толкова незначително селце, че Аретас — водач на малка чергарска шайка разбойници — успял да обсади този град. Помпей тогава бил в Долна Сирия. Аристовул се обърнал за покровителство към един от военачалниците му и той заповядал на бедуините да снемат обсадата и да не нападат повече римските земи, тъй като е присъединяването на Сирия Палестина станала римска област. Такъв е бил единственият съюз, който Римската република е могла да сключи с иудеите.

Флавий пише, че Аристовул изпратил на Помпей разкошни подаръци, за да го омилостиви. Страбон казва, че това е било златен грозд, но приписва подаръка на Иоан-Александър, а не на Аристовул. Както и да е било, но Аристовул и Хиркан, като си оспорвали един друг званието върховен иудейски жрец, отишли при Помпей на съд. Последният се гласял да произнесе своето решение, когато Аристовул изчезнал. Може да се смята, че златните гроздове не повлияли на съдията и че по-младият син на Иоан-Александър решил, че е по-добре да разчита на Иерусалимските укрепления.

Помпей също обсадил Иерусалим. Известно е, че този град има великолепно отбранително положение. Той би могъл да стане най-добрата крепост в Изтока, ако попадне в ръцете на голям или средно изкусен строител. В краен случай храмът, който бил цитадела, можел да се направи непристъпен, тъй като е бил построен на върха на отвесна скала, обкръжена с пропасти. Помпей бил принуден да загуби почти три месеца за подготовка на военни машини. Но щом като те само били пуснати в ход, той завладял крепостта. Един от синовете на диктатора Сула се изкачил пръв на укреплението. Този ден е забележителен и поради това, че превземането на Иерусалим от римляните е станало по време на консулството на Цицерон (63 г. пр.н.е.).

Йосиф Флавий разказва, че 12 000 евреи са били избити в храма. Бихме му повярвали, ако не знаехме, че той винаги преувеличава. Не бива да му се вярва и когато прибавя, че в храма намерили 2 000 таланта злато и че победителят събрал още 10 000 таланта в града. В края на краищата Иерусалимският храм толкова пъти е бил завземан от победители на иудеите, които са го разграбвали, че е трудно да се вярва в него да е имало голямо количество ценности. Още по-безсмислено е да се вярва, че на такова мъничко царство, тъй бедно и изтощено от постоянни междуособици, е можело да се наложи контрибуция от 10 000 таланта.

За тези неща съвсем не мислят хората, които четат Библията, без да се замислят, и лекомислено повтарят басните, породени от потъпканото национално честолюбие! Разумният човек вдига учудено рамене, като вижда, че Александър не е могъл да събере в Иудея повече от 30 таланта във войната за независимост срещу Дарий и че изведнъж някой си намира в еврейските каси дванадесет хиляди таланта.

Без съмнение Помпей не е взел нищо за себе си и се е задоволил е това, да застави евреите да заплатят разноските по експедицията, която е била в края на краищата странична диверсия в цялостната му кампания в Мала Азия. Цицерон хвали неговото безкористие. Но историкът Ролен („История на Рим“, кн. XVI) казва, че оттогава започват несполуките на Помпей заради светотатственото му любопитство, което го тласнало в „светая светих“ на еврейския храм.

Волтер възразява на Ролен, че Помпей едва ли е можел да знае, че влизането там е забравено. Забраната се е отнасяла във всеки случай за евреите, а не за Помпей. Строители, дърводелци, каменари и други работници са влизали там, когато е трябвало да правят ремонт. Може би трябва да се прибави, че наличието на „ковчега на завета“ — сандъка, в който „живеел“ бог — е правело това място свещено. Но „ковчегът“ изчезнал безследно още по времето на Навуходоносор.

Цезар — продължава Волтер — също като Помпей би влязъл в това дълго около девет метра помещение. Той би полюбопитствувал да надникне в олтара на бог Саваот. Помпей бил победен от Цезар в битката при Фарсала на 6 юни 48 г. пр.н.е. Възможно е и с това той да е бил наказан за Иерусалимското си любопитство? Но за това поражение е имало и други причини, и сред тях военният гений на Цезар е изиграл много по-голяма роля. Но още по-голямо светотатство от влизането в „светилището“ е да се избият в храма 12 000 души.

Помпей взел Аристовул в плен и то изпратил в Рим. В 48 г. пр.н.е. той заповядал на един от потомците на Сципион, който го замествал в Сирия, да накаже големия син на Аристовул, провъзгласил се за цар под името Александър. Това събитие е последен пример за „равноправния“ съюз, който евреите уж сключили с Рим, както се хвали авторът на Първа книга Макавейска. Това показва колко малко трябва да се вярва на тези „свещени“ истории.

На края, за да се сложи последната щриха на картината и да се покаже с каква почит към евреите е била пропита римската държава, достатъчно е да се каже, че след няколко години (в 38 г. пр.н.е.) триумвирът Марк Антоний е осъдил още един еврейски цар, втория син на Аристовул — Антигон, на робска смърт: били го с камшик и го разпънали.

Сенатът дал титлата цар на идумееца Ирод — син на иудейския прокуратор Антипатор, — който се оженил за Мариана, дъщерята на Хиркан II. Той царувал около четиридесет години под протектората на Рим, държейки еврейските си поданици под жестокия гнет на желязната си власт.

Да приведем сага направения от Волтер кратък преглед на отделни места от книгите Макавейски. Той е имал търпение да разгледа библейските, текстове и да резюмира аргументите срещу достоверността и правдивостта на тези последни книги от Библията. Ето неговото резюме:

„I. Трябва да се отхвърли разказът за изтезаването на седемте братя Макавеи и майка им, които уж умрели в мъки за отказа им да ядат свинско. Първата книга не говори за това, макар че тя излиза далече извън епохата на царуването на Антиох Епифан. Бащата на Макавеите имал само пет сина, които до един се отличили в защитата на родината си. В разказа за изтезаването на Макавеите (гл. 7) втората книга не споменава в кой град е станала тази варварска екзекуция. Освен това Антиох едва ли е бил способен да извърши една така жестока, така подла и същевременно толкова безполезна постъпка. Той е бил владетел, възпитан в Рим, и достоен за възпитанието си: човек доблестен и великодушен. Единственото, в което го упрекват, е излишната простота в отношенията, характерна за римските владетели, които са търсели популярност сред народа. Прякорът «Епифан» (което значи «блестящ», «славен», «знаменит») е добър отговор за всички онези обиди, с които евреите са обсипали неговата памет.

Иерусалим е бил присъединен към обширните владения на Сирия. Евреите въстанали срещу Антиох. Той тръгнал да накаже бунтовниците. Понеже религията е била вечният предлог за всички престъпления и жестокости на евреите, Антиох, комуто омръзнала собствената му търпимост, издал заповед по всичките му владения да няма никаква друга вяра, освен култа на сирийските богове. Той лишил бунтовниците от религията и парите им — две неща, които били по-скъпи от всичко за еврейските жреци. Впрочем в завоювания от него Египет Антиох не постъпил така. Нещо повече: той върнал това царство на неговия цар е великодушие, за което има само един пример — примера на Александър Македонски. Ако е проявил повече строгост спрямо евреите, това е било предизвикана строгост. Самаряните му се покорили, но Иерусалим се съпротивявал. Станала кръвопролитна война, в която Иуда Макавей и четиримата му братя извършили, по думите на Библията, необикновени чудеса начело на малка шепа воини.

II. Фантазьорът — автор на първа книга — започва лъжите с твърдението, че Александър е разделил земите си между своите пълководци още приживе. Тази грешка, за която не е необходимо опровержение, дава възможност все пак да преценим «учеността» ма автора.

III. Почти всички случаи и подробности в първа книга Макавейска са съвсем химерични. Нейните автори казват, че Иуда Макавей, който през време на войната се местел от пещера в пещера в някакъв си затънтен кът на Иудея, намислил да сключи съюз с римляните, понеже му били разказвали «за юнашките подвизи, които те показали над галатяни, как ги били покорили и направили поданици» (гл. 8, ст. 2). Но галатяните по това време не са били още покорени и не са плащали данъци на римляните. Това е станало едва при Луций Корнелий Сципион.

IV. По-нататък авторът казва, че Антиох III (управлявал от 223 до 183), чийто син бил Антиох IV Епифан (управлявал от 175 до 163), бил пленен от римляните. Това е явна грешка: той е бил разбит през 190 година от Луций Корнелий Сципион азиатски (в битката при Магнезия), но не е бил взет в плен. Сключил мир с Рим и платил военните разходи. В случая тук проличава еврейски автор, който е много малко осведомен за събитията в останалата част на света и бръщолеви глупости за неща, които съвсем не познава.

V. Авторът прибавя, че Антиох III отстъпил на римляните Индия, Мидия и Лидия (гл. 8, ст. 8). Това е вече прекалено! Тази смелост в манипулирането с историческите факти с нещо съвсем постижимо. Оставало е още авторът да отстъпи на римляните Китай и Япония!

VI. След това в желанието си да се прояви като познавач на положението в Рим, той казва, че всяка година там избират един владетел — съдник — и само на него се подчиняват (гл. 8, ст. 16). Този невежа не е знаел, че в Рим има двама консули!

VII. Иуда Макавей и братята му, доколкото можем да вярваме на книгата, изпратили посланици до римския сенат, които казали следното: «Иуда Макавей и братята му и целият иудейски народ ни пратиха при вас, за да свържем с вас съюз и мир». Това трябва да е звучало например така, както ако някой партиен водач от република Сан Марино изпратеше посланици в Турция да сключат съюз за дружба. Но и отговорът на римляните, който се цитира от Библията, е не по-малко учудващ. Ако в Рим наистина са пристигнали и пратеници от някаква повече или по-малко известна и силна република и ако Рим действително е сключил тържествен съюз с Иерусалим, без съмнение Тит Ливий и другите историци биха знаели това. Но за «съюза» с Рим споменава само Библията.

VIII. Наскоро след това попадаме на още едно самохвалство: това е измисленото родство на евреите със спартанците. Авторът казва, че някой си лакедемонски цар, на име Арей, писал на еврейския първосвещеник Оний (гл. 12, ст. 21–23): «Намери се в писанието за спартанците и за иудеите, че те са братя и са от Авраамовия род. Сега, след като узнахме това, добре ще сторите да ни пишете за вашето благосъстояние. Ние пък ви известяваме: вашият добитък и вашият имот са наши, а което ние имаме, то е ваше. И заповядахме да се извести вам това.»

Невъзможно е да се отнасяш сериозно към измислици, напълно лишени от здрав смисъл. Това прилича на историята с Арлекин, който се представял за свещеник. Когато съдията го изобличил в лъжа, той отговорил: «Но аз наистина мислех, че съм свещеник!» Излишно е да се доказва, че спартанците никога не са имали цар на име Арей и че по времето на великия жрец Оний лакедемонците вече не са имали никакви царе. Би било също така излишно губене на време да се доказва, че Авраам е бил така малко известен в Гърция, както и в Рим.

IX. Да се спрем сега на чудното приключение на Илиодор, за което разказва 3 глава на втората книга. «Селевк, азийски цар» (Селевк IV Филопатор), по-голям брат и предшественик на Антиох IV Епифан, научил уж от един евреин, бивш домакин на храма, че Иерусалимската съкровищница притежава несметни богатства. Понеже имал нужда от пари за войните, които водел, царят изпратил своя офицер Илиодор да изиска тези богатства. Илиодор отива да изпълни поръчката и се споразумява с великия жрец Оний. По време на разговора им в храма, от небето слязъл грамаден кон, яхнат от конник, целия в злато. Конят заудрял Илиодор с предните си копита, а двамата ангели, които държали коня за юздите, биели Илиодор с камшици. Жрецът Оний взел да моли бога за него. Просветите ангели престанали да бичуват офицера и му казали: «Благодари се на Оний! Ако не бяха неговите молитви, бихме те пребили от бой». След това те изчезнали.

На критиците това чудо се е сторило особено странно, защото нито египетският цар Сусаким, нито Навуходоносор, нито Антиох Епифан, нито Птоломей Сотер, нито великият Помпей, нито император Тит, всичките грабили ценности от еврейския храм, някога са били бити от ангели. Наистина някой си свят монах бил видял дяволи да изпращат душата на Карл Мартел[2] с лодка в ада. Дяволите бичували душата му с камшици, защото Карл задигнал нещичко от богатствата на манастира на свети Денис. Но подобни случаи стават, нека си послужим с учтиви изрази, не съвсем често.

X. Изоставяме големия брой анахронизми, обърквания, грешки, подправки, невежи измислици, с каквито са препълнени книгите Макавейски, и преминаваме към смъртта на Антиох, описана в 9 глава на втора книга. Тази грамада от лъжа, измислици и глупости предизвиква отвращение. По думите на автора Антиох уж дошъл в Персеполис, за да разграби този град и храма. Добре е известно, че градът, наречен от гърците Персеполис («град на персите»), е бил разрушен от Александър Македонски. Евреите живели винаги изолирано от другите народи, винаги увлечени само от своите собствени интереси и презиращи всички инородци и иноверци, разбира се, не са могли да знаят за събитията в Китай или Индия. Но нима е било възможно да не знаят, че градът, който само гърците са наричали Персеполис, е престанал да съществува 160 години преди Антиох? Същинското име на този град е било Истхар. Ако книгата Макавейска е написал евреин от Иерусалим, жител на Азия, той не би назовал столицата на персийските царе е име, което се среща изключително в гръцки източници. От това вадят заключение, че последните книги на Стария завет е можело да бъдат написани само от евреи елинисти от Александрия[3].

Но ето още един повод за съмнения. В първата книга е казано, че Антиох Епифан поискал да изземе златните щитове, оставени от Александър Македонски в град Елимаис, по пътя за Екбатана, и че той умрял от «голяма скръб в чужда земя» (гл. 6, ст. 13), когато узнал, че Макавеите са оказали отпор на неговите войски и в Иудея. Във втората книга пък, напротив, е казано, че този цар паднал от колесницата, че при падането получил тежки контузии и умрял, че тялото му гъмжало от червеи и че под влияние на тези страдания той захванал да моли за прошка от еврейския бог. Авторът на тази измислица злорадствува: «Нечестивецът се молеше на господа, който не можеше вече да го обича» (II Макавейска, гл. 9, ст. 13). Авторът добавя, че уж Антиох обещал на бога да приеме иудеиската вяра. То би било същото, ако Карл Велики, вождът на кръстоносците, би обещал да приеме исляма.

Ето още една сценка от третата книга. Действието става в Египет. Цар Птоломей Филопатор се ядосал на евреите, които въртели голяма търговия в неговите земи. Той заповядал да преброят евреите и според Филон те се оказали един милион души. Този един милион хора били събрани на александрийския хиподрум. Царят заповядал да ги стъпчат със слонове. Но господ бог, който бдял за спокойствието на своя народ, сторил така, че царят задрямал в часа, определен за това зрелище. Когато се пробудил, Птоломей отложил забавата за следния дан, но тогава бог го лишил от памет: Птоломей нищо не помнел. Най-сетне, на третия ден Птоломей си спомнил всичко и заповядал да приготвят евреите и слоновете. Дали на слоновете да пият вино с тамян. Пиесата щяла да почне, когато ненадейно се разтворили небесните двери и оттам се спуснали «два светли и страшни ангела» (гл. 6, ст. 17). Те насочили слоновете срещу войниците, които ги карали. Войниците — то се знае! — били стъпкани, евреите — то се знае — били спасени и царят — то се знае — преминал към истинската вяра. Всичко е както трябва в благочестивите приказки за хора е религиозна умствена нагласа“.

Такова е краткото резюме на Волтер. Няма никаква нужда да разглеждаме и другите налудничави щуротии на „свещените книги Макавейски“.

* * *

Нашата задача е изпълнена. Остава да кажем само няколко думи, които може би ще учудят свободомислещите читатели, но те са съвсем чиста истина, установена от автора през време на дългогодишно лично наблюдение на нравите на вярващите хора: колкото и безсмислена да е Библията, има свещеници и дори умни свещеници, които съвсем добросъвестно я считат за вярна, правдива и оригинална, и техният разум никога не е бил смутен от нито един, дори най-фантастичен разказ на авторите, създали „свещеното писание“. Тези необикновено наивни хора не само сляпо вярват, че китът е погълнал Ион, но те биха повярвали, че Ион е погълнал кита, стига само да беше скимнало на „свещения гълъб“ да прошепне такова нещо на някой от пророците!

Такива са резултатите от внушението в течение на дълги векове и от религиозното възпитание в безпрекословно преклонение пред „словото божие“! Толкова голяма е силата на наивното лековерие, с каквото много хора възприемат най-фантастичните поучения на религиозните авторитети!

zabavna-biblija-31.png
Бележки

[1] Съгласно Библията Елеамар се „притекъл под оня слон“, убил го и слонът го притиснал с трупа си (I Макавейска, гл. 6, ст. 46).

[2] Карл Мартел (688–741) — управител на франкската държава, основател на династията на Каролингите — франкски крале. Той не се стеснявал да подарява на своите рицари църковни имения.

[3] Това следва явно също и от факта, че в древноеврейския текст на Библията книгите Макавейски ги няма.

Край
Читателите на „Забавна Библия“ са прочели и: