Лео Таксил
Забавна Библия (27)

Глава двадесет и седма
Възкачването на престола и свещеното коронясване на божия помазаник цар Саул

Би било грешка да мислим, че историята на Самуил свършва в момента, когато, налегнат от старостта, той бил принуден да прехвърли задълженията си върху своите синове: Самуил играе първенствуваща роля чак до смъртта си. Ние тепърва ще видим как се проявява той през живота си и дори след смъртта си.

Една прекрасна сутрин израилските старейшини се събрали при Самуил да го молят да им даде цар:

— Съседните народи имат царе; защо да нямаме цар и ние?

След като се посъветвал с бога, в отговор пророкът им представя картина, която рисува не особено благоприятно царската власт.

— Вие искате цар? — казва той на старейшините. — Добре! Но затова трябва да знаете какви ще бъдат нравите и обичаите на царя: „той ще взима синовете ви и ще ги прави свои колесничари, и свои конници, и те ще препускат пред колесниците му; и ще ги постави да му бъдат хилядници и петдесетници, да му обработват нивите, да жънат житото му и да му правят войнишко оръжие и всичко потребно за колесниците му; ще взима дъщерите ви да правят благовонни мазила, да готвят ястие и пекат хляб; ще взима, най-добрите ви ниви, лозя и маслинени градини и ще ги дава на слугите си; ще взима десетъка от сеитбите ви и от лозята ви и ще го дава на скопците си и на слугите си; ще взима робите и робините ви, най-добрите ви момци и ослите ви и ще ги употребява за своя работа; ще взима десетък от дребния ви добитък и вие сами ще му бъдете роби; тогава ще заохкате от царя си, когото сте си избрали, и господ няма да ви отговаря тогава“ (I Царства, гл. 8, ст. 11–18).

Въпреки цялото си красноречие Самуил не успял да убеди слушателите си. Трябва да признаем, че от неговата изобщо напълно правилна реч против царския режим лъха силна досада срещу желанието на евреите да ограничат властта на жреците. Работата се свеждала до това, че наивните евреи, които свещениците им така добре доели, молели да им промени дояча.

Свършило се с това, че бог казал на пророка си: „Послушай гласа им и постави им цар“ (ст. 22).

За кого ли бог ще запази първата корона на израил?

„Имаше един виден човек от вениаминовите синове, на име Кис, спи на Авиила, син на Церона, син на Бехората, син на Афия, син на някой си вениаминец.

Той имаше син на име Саул, млад и хубавец; и никой от израилтяните не беше по-хубав от него; от раменете си нагоре той беше по-висок от целия народ“ (I Царства, гл. 9, ст. 1–2).

Саул бил много простичък момък; той пасял ослиците на баща си.

Кис го изпратил, придружен от слуга, да търси ослици. Заедно със слугата той скитал без успех из околностите. Слугата предложил да попитат „ясновидеца“ къде са се запилели ослиците. Саул казал, че на „ясновидеца“ трябва да се плати, а те нямали нищо.

— Нека не ви безпокои тава — отвърнал слугата, — аз имам четвърт цикла сребро. Ще го предложим на „божия човек“.

По-нататък Библията разказва, че Саул и слугата му пристигнали в градчето и попитали де живее „ясновидецът“ и че местните девойки им посочили къщата, дето живеел този „ясновидец“. Саул и спътникът му влизат там.

„А ден преди Сауловото идване господ откри на Самуил и рече: утре по това време ще ти пратя един човек от Вениаминова земя и ти го помажи за цар на моя народ израиля; той ще избави народа ми от филистимски ръце; защото аз погледнах милостиво на моя народ, понеже викът му стигна до мене.

Когато Самуил видя Саула, господ му рече: ето човека, за когото ти говорих: той ще царува над моя народ“ (I Царства, гл. 9, ст. 15–17).

Саул попитал Самуила де живее „ясновидецът“. Самуил казал, че той е „ясновидецът“, и поканил Саул да обядва с него. Тоя ден на гости у „ясновидеца“ били тридесет души. На трапезата той отредил на Саул почетното място и готвачът му поднесъл специално приготвено блюдо. За да успокои Саул за загубения добитък, Самуил му казал, че ослиците са намерени и че като се върне в къщи, ще ги види при баща си. А на другата сутрин преди съмване Самуил помазал с елей главата на Саул и му съобщил, че е станал цар и че в него е влязъл „дух божий“.

И наистина така е и било: станало пълно преобразяване на сина на Кис. Той престанал да бъде той самият. Като се върнал в бащиния си дом, той видял пред самите порти милите си ослици. Това му подействувало така, че той веднага почнал да „пророкува“, и стри това с такава увереност, като че „пророкуването“ винаги е било негов занаят и като че ли цял живот с нищо друго не се е бил занимавал (I Царства, гл. 10, ст. 1–16).

В това време „ковчегът на завета“ бил в Масиф. Самуил събрал тук народа израилев; „свещеният гълъб“ не казва нищо за времето на това събрание, нито за това, по какъв начин са могли да се съберат многомилионни маси народ в едно градче.

Самуил „рече на синовете израилеви: тъй говори господ, бог израилев: аз изведох израиля от Египет и ви избавих от ръцете на египтяни и от ръцете на всички царства, които ви притесняваха.

А вие сега отхвърлихте вашия бог, който ви опасява от всички ваши неволи и тъги, и му рекохте: постави ни цар. И тъй, застанете сега пред господа според колената си и според племената си.

И заповяда Самуил да минават, всички колена израилеви, и посочено бе с жребие Вениаминовото коляно.

И заповяда на Вениаминовото коляно да минава според племената си, и посочено беше Матриевото племе; и довеждат Матриевото племе по мъже, и посочен беше Саул, Кисов син; и търсиха го, ала го не намериха“ (I Царства, гл. 10, ст. 18–21).

Самуил не казал на народа: „Саул ми беше посочен от бога преди известно време и аз вече го помазах с елей. Той ще ви бъде цар.“ Процедурата на изборите предотвратявала излишната завист и недоволството. Господар на съдбата е бог и старият пророк е можел да бъде напълно спокоен, че Саул ще бъде избран. А пък господ не е можел, оставяйки избора на произвола на случая, независимо от каква да е шмекерия, от каква да е злоупотреба, да унищожи „светото помазване“, току-що извършено над избраника му.

А сега нека си опомним „пророчеството“ на Иаков: нали той обеща царството на иудиното коляно (Битие, гл. 49, ст. 8 и сл.). Значи при установяването на еврейската монархия бог съвсем е бил забравил за това пророчество. Но не се безпокойте, той ще си спомни за него по-късно. Ние скоро ще вадим как короната преминава от главата на Саул върху главата на един от потомците на Иуда. По такъв начин божествената разсеяност ще бъде поправена и „пророчеството“ на патриарха все пак ще се сбъдне.

А засега народът се преклонил пред резултатите от изборите. Но в тая минута самият избраник не се оказал налице.

— Де е Саул? Какво стана със Саул?

Тия въпроси се предавали от уста на уста. Питат самия бог, за да узнаят ще се намери ли най-сетне Саул.

„И господ отговори: ето той се крие в колята.

Затекоха се и го взеха оттам; той застана сред народа и от рамената си нагоре беше по-висок от всички. И Самуил рече на целия народ: виждате ли кого е избрал господ? Като него няма в целия народ. Тогава целият народ извика и рече: да живее царят!“ (I Царства, гл. 10, ст. 22–24).

От следващите стихове се вижда, че министър-председател на новия монарх бил отначало Самуил. Той съставил основните закони на еврейското царство и именно неговият скъпоценен ръкопис бил поставен на съхранение в „ковчега на завета“. Скоро обаче възникнали разногласия между Саул и Самуил. Минал около един месец. Добродушният и съвсем не горд цар Саул в никаква степен не олицетворявал безпощадния тиранин, с чийто деспотизъм Самуил заплашвал евреите, за да разпръсне монархическите им настроения. Вместо да си създаде разкошен двор, да си построи скъп дворец, да се заобиколи от позлатени придворни, синът на Кис се връща във фермата си и продължава да води селски начин на живот. В това време Наас, цар амонитски, замислил да завладее еврейския град Иавис.

„И обсади Иавис Галаадски. И всички иависки жители рекоха Наасу: сключи с нас съюз и ние ще ти служим.

И амонитецът Наас им рече: ще сключа с вас съюз, но с условие да извадя всекиму от вас дясното око и чрез това да хвърля безчестие върху цял израил.

Иависките старейшини му рекоха: дай ни срок седем дена да пратим пратеници по всички израилски предели и ако никой не ни помогне, ще ти се предадем.

И пратениците дойдоха в Гива Саулова и разказаха на народа гласно тия думи; и цял народ викна, та заплака“ (I Царства, гл. 11, ст. 1–4).

В това време цар Саул се връща от оране с воловете си. „И дух божий слезе върху Саула… и силно се разгневи; и взе двой волове, разсече ги на части и прати по всички израилеви предели чрез ония пратеници, обявявайки, че тъй ще бъде постъпено с воловете на всекиго, който не тръгне след Саула и Самуила. И страх господен нападна върху народа и потеглиха всички като един човек.

Саул ги прегледа във Везек и се намериха синове израилеви триста хиляди и мъже Иудини трийсет хиляди.

И рекоха на дошлите пратеници: тъй кажете на жителите на Иавис Галаадски: утре ще имате помощ, щом припече слънце. И пратениците дойдоха и обадиха на иависките жители, и те се зарадваха.

И иависките жители рекоха (Наасу), утре ще ви се предадем, и правете с нас каквото искате.

На следния ден Саул раздели народа на три дружини и те се промъкнаха сред стана по утринната стража и до дневния пек поразиха амонитци; другите амонитци се пръснаха тъй, че от тях не останаха ни двама наедно“ (I Царства, гл. 11, ст. 6–11).

Тоя „свещен“ подвиг на „царя орач“ възхитил народа. Евреите отпразнували блестящата победа на „гигантската си армия“ и, както казва Библията, „твърде много се веселиха“ (ст. 12–15).

Критиците съвсем не се учудват, че цар Саул, който възглавил един немногоброен народец, се отдавал на земеделие и грижа за бащините стада. Но те се отказват да допуснат, че такъв „цар“ е можел за пет дни да вдигне армия от триста и тридесет хиляди воини в епоха, когато сам авторът представя евреите като преживяващи филистимско иго; в епоха, когато, по думите на Библията, набраният народ нямал нито мечове, нито копия и когато поробителите не му позволявали да има нито един железен инструмент, нито дори да поправя металическите инструменти без особено разрешение (I Царства, гл. 13, ст. 19–22).

„И Гъливер — пише лорд Болингброк — знае също такива небивалици, но у него няма такива противоречия.“

В дванадесета глава се дава мрънкащата реч на Самуил, който, позовавайки се на старостта си, помолил да се приеме оставката му. Управлението на съдиите свършило и започнала епохата на царете. Но Самуил не се оттеглил от работата по свое добро желание: в речта си той обявява, че като са си поискали цар, евреите са прибавили към многото си други грехове нов грях. Но, заключава Самуил, щом вече имате цар, пазете го; той е помазаник божи. А главното — народът трябва да удвои религиозната си ревност. За да докаже отново на евреите близостта си до бога, Самуил, без да слиза от мястото си, извършил едно от ония чудеса, каквито се срещат само в Библията.

Самуил „рече на целия израил: … сега станете и погледнете великото дело, което господ ще извърши пред очите ви: нали сега е пшеничена жътва? Но аз ще призова господа и той ще прати гръм и дъжд, и вие ще узнаете и видите колко голям е грехът, който сте направили пред очите на господа, искайки за себе си цар.

И Самуил призова господа и господ прати гръм и дъжд в оня ден; и дял народ се много уплаши от господа и Самуила“ (I Царства, гл. 12, ст. 16–18).

След това старият пророк се оттеглил, като обещал на съотечествениците си, че никога няма да ги забрави в молитвите си.

Оставката на Самуил обаче във висша степен приличала на дипломатическа хитрост.

Като научили за промените станали в състава на „царското правителство“, филистимците започнали да се готвят за нови нападения. Това не повдигнало духа на поданиците на Саул. А триста и тридесетте хиляди воини, които неотдавна го окръжавали, се стопили като сол във вода. „А и филистимци се събраха за война против израиля: трийсет хиляди колесници и шест хиляди конница, и множество народ като пясък на морския бряг; и дойдоха, та се разположиха на стан в Михмас, на изток от Бет-Авен.

Израилтяните, като видяха, че са в опасност, понеже народът беше стеснен, криеха се в пещери и проломи, в скали, кули и ровове; а някои от евреите преминаха отвъд Йордан, в страната Гадова и Галаадска; Саул пък беше още в Галгал и целият народ, който беше с него, се беше изплашил“ (I Царства, гл. 13, ст. 5-7):

Саул сметнал за полезно да предложи на бога жертва. Самуил дал да се разбере, че ще се яви да служи на бога лично.

„И той чака седем дена, до срока, назначен от Самуила, но Самуил не дохождаше в Галгал. И народът почна да се разбягва от него.

И Саул рече: доведете при мене отреденото за всесъженна жертва и за мирни жертви. И принесе всесъжение.

И щом свърши с принасяне на всесъжението, ето че иде Самуил. Саул излезе на среща му да го поздрави.

А Самуил попита: какво си направил? Саул отговори: видях, че народът се разбягва от мене, а ти не дойде на уреченото време, филистимци пък се бяха събрали в Михмас, тогава си помислих: «сега ще се спуснат върху ми филистимци в Галгал, аз пък още не съм попитал господа», и затова се реших да принеса всесъжение.

И Самуил рече на Саул: лошо си сторил, дето не изпълни заповедта на господа, твоя бог, която ти беше дадена, защото днес господ щеше да затвърди царуването ти над израиля завинаги; но сега твоето царуване не ще може да устои: господ ще си намери мъж по сърцето си и ще му заповяда да бъде вожд на народа му, защото ти не изпълни, каквото ти бе заповядал господ.

И стана Саул, та отиде от Галгал в Гива Вениаминова (останалите човеци отидоха подир Саул против неприятелското опълчение, което ги нападна, когато отиваха от Галгал в Гива Вениаминова); а Саул преброи човеците, които бяха с него, до шестстотин души“ (I Царства, гл. 13, ст. 8–15).

За царя, който преди това командувал тристахилядна армия, това отрядче е смешно малко. Между нас казано, не може да не се признае, че Самуил е проявил само лична зла воля. Библията никъде не го изобразява като върховен жрец; върховен жрец бил „Ахия, син на Ахитува, брат на Иохаведа, син на Финееса, син на Илия“ (I Царства, гл. 14, ст. 3).

Самуил бил просто жрец и пророк. Саул имал същите достойнства, защото той започнал „да пророкува“ от момента на помазването. Следователно Саул не е направил никаква грешка, като се смятал в правото си да извърши жертвоприношението. Освен това не ви ли се струва, че Самуил, който очевидно не е могъл да смели отричането си от старейшинството в полза на царя, нарочно се е забавял, за да има предлог да порицае Саул и да го направи омразен на народа? Ако някой не е направил никакви интриги, за да се възцари над израил, това разбира се, е синът на Кис — скромният магаретар Саул. Както и да е, положението било нерадостно. „В цялата израилска земя нямаше ковачи, понеже филистимци се бояха да не би евреите да правят мечове или копия.

И всички израилтяни трябваше да ходят при филистимци да клепят своите палешници, черясла, брадви и търнокопи, колчем се нащърбяваше острието на палешниците, черяслата, вилите и брадвите, или пък трябваше да се наострят остените.

Затова през войната (михмаска) нямаше нито меч, нито копие у целия народ, който беше със Саула и Ионатана, а такива се намериха само у Саула и у сина му Ионатана“ (I Царства, гл. 13, ст. 19–22).

Ясно е, че силите са били неравни: трябва да се смята, че триста и трийсетте хиляди воини, които преди година помели амонитяни в околностите на Иавис, също не са имали никакво оръжие. Но тогава навярно тяхната численост е решила победата. А с шестстотин войници, пък още и без оръжие, работата значително се променяла и е лесно да се разбере, че Саул е имал много лош цвят на лицето, когато се срещнал с филистимяните край Михмас.

За щастие младият Ионатан, син на царя, бил прекомерно силен и заедно с това момък с решителен нрав. Без да каже нито дума на баща си, той взел едно прекрасно утро слуга оръженосец и се отправил с него към аванпоста на филистимската армия. Там те забелязали вражеските войници, разположени на едно възвишено място, което се издигало над скали.

Филистимяните също ги забелязали и казали: „ето евреите излизат из проломите, в които се бяха изпокрили.

И завика стражата към Ионатана и оръженосеца му, думайки: възлезте при нас и ние ще ви кажем нещо. Тогава Ионатан рече на оръженосеца си: върви подире ми, защото господ ги предаде в ръцете на израиля.

Тогава Ионатан почна да се катери с ръце и нозе и оръженосецът му подир него. И филистимяни падаха пред Ионатана, а оръженосецът ги доубиваше подир него.

И от това първо поражение, нанесено от Ионатана и оръженосеца му, паднаха до двайсет души върху половина нива, обработвана от двой волове в един ден“ (I Царства, гл. 14, ст. 11–14).

В това време Саул, поканил върховния жрец Ахия, се канел да присъствува на жертвоприношението. Изведнъж се чул някакъв шум откъм позицията на филистимската войска. „Там мечът на всекиго бе насочен против ближния му; смутня имаше твърде голяма.

Тогава евреите, които вчера и завчера бяха у филистимци и които вредом ходеха с тях в стана, присъединиха се към израилтяните, които бяха със Саула и Ионатана: и всички израилтяни, които се криеха в Ефремова планина, като чуха, че филистимци са побягнали, присъединиха се и те при своите в битката.

И оня ден господ избави израиля; а битката се простря дори до Бет-Авен“ (I Царства, гл. 14, ст. 20–23).

Помислете си само: дори „до Бет-Авен“! Това се казва победа!

„Израилевите мъже бяха уморени оня ден; а Саул (твърде безразсъдно) закле народа, като рече: проклет, който вкуси хляб до довечера, докле не отмъстя на моите врагове. И никой от народа не вкуси храна.

И целият народ отиде в гората, а там, на поляната, имаше мед.

И народът влезе в гората, казвайки: ето тече мед. Ала никой не доближи ръка към устата си, понеже народът се боеше от клетвата.

Ионатан пък не чу, когато баща му заклеваше народа, и като протегна края на тоягата, която беше в ръката му, бучна я в медената пита и я обърна с ръка към устата си и очите му светнаха.

И един от народа му рече, думайки: баща ти закле народа, като рече: проклет, който днес вкуси храна; от това народът изнемощя.

И рече Ионатан: баща ми смути земята; вижте как ми светнаха очите, щом куснах малко от тоя мед.

Ако народът бе си хапнал днес от плячката, която намери у враговете си, не щеше ли поражението на филистимци да бъде по-голямо?“ (I Царства, гл. 14, ст. 24–30).

„Свещеният“ автор разказва по-нататък, че изтощеният народ „се нахвърли върху плячката и вземаха овце, волове и телета, и колеха на земята, и народът ядеше с кръвта.

Обадиха на Саул, думайки: ето народът греши пред господа, яде с кръвта. И рече Саул: вие съгрешихте; привалете сега при мен един голям камък.

После Саул рече: идете между народа и му кажете: нека всякой докара при мене вола си и всякой — овцата си, и колете тук и яжте, и не грешете пред господа, не яжте с кръвта. И всички от народа докарваха, всеки със своя ръка, вола си (и овцата си) през нощта и колеха там“ (I Царства, гл. 14, ст. 32–34).

Представяте ли си каква касапница е било това?

„Тогава Саул съгради жертвеник господу: това беше първият жертвеник, въздигнат от него господу.

И Саул рече: да спогнем филистимци тая нощ и да ги ограбим до съмване и да не оставим ни едного от тях. И рекоха: прави всичко, що намираш за добро. А свещеникът рече: да пристъпим тук към бога.

И Саул запита бога: да спогна ли филистимци? Ще ги предадеш ли в ръцете на израиля? Но той му не отговори оня ден“ (I Царства, гл. 14, ст. 35–37).

Напразно Саул навеждал ухо към „ковчега на завета“, който върховният жрец Ахия заповядал да донесат на това място; напразно се надявал да чуе оттам гласа божий. Бог се заинатил и не проронил нито звук. Тогава Саул разбрал, че старецът е недоволен от нещо.

За какво би могъл да се разсърди Саваот? Върховният жрец Ахия, внук на Финееса, навярно не е бил ял от „свещената“ тенджера, защото не е могъл да не знае, че тая нечестива лакомия е струвала живота на дядо му. Саул също така се чувствувал съвсем невинен в някакъв грях. Той не бил извършил нищо подсъдно; поне Библията нищо не говори за това. Ионатан, който си хапнал мед, без да знае за заклинанието на баща си, очевидно също е бил безгрешен. Освен това не се знае още дали бог наистина е бил утвърдил толкова безсмисленото заклинание на Саул. Нали да се забрани на войската да приема храна в деня на битката е просто бездарна глупост.

Следователно, ако бог е бил недоволен от нещо, като че ли причина за това е можел да бъде народът, който излапал целия филистимски добитък, без да пуска кръвта на животните, въпреки закона. Тоя лаком народ в същата нощ изял и своя собствен добитък, но вече съгласно религиозните предписания. Библията впрочем не споменава за разстройване на стомасите на евреите. Навярно са имали железни организми и стомаси с „боговдъхновен размер“.

Тъй или иначе, бог се отказал да отговаря. Значи трябвало да се намери виновният.

„И Саул рече на всички израилтяни: застанете вие на едната страна, а аз и син ми Ионатан ще застанем на другата страна. И народът отговори на Саула: прави, каквото намериш за добре.

И рече Саул: господи, боже израилев! (защо сега не отговори на твоя раб? У мене ли е вината за това, или у сина ми Ионатана, господи боже израилев!) дай личба. (Ако вината е у твоя народ израиля, освети го.) Изобличени бидоха с жребие Ионатан и Саул, а народът излезе прав.

Тогава Саул рече: хвърлете жребие между мене и между сина ми Ионатана (и когото господ посочи, той да умре. И народът рече на Саул: да не бъде тъй! Но Саул настояваше. И хвърлиха жребие между него и сина му Ионатана) и жребието падна върху Ионатана.

И Саул рече на Ионатана: кажи ми какво си сторил? И Ионатан му разказа, като рече: куснах с края на тоягата, която е в ръката ми, малко мед; и ето аз трябва да умра.

И Саул рече: нека бог ми направи туй и туй, и още повече да направи; ти, Ионатане, трябва днес да умреш.

Но народът рече на Саула: Ионатан ли да умре, който извърши такова голямо избавление на израиля? Това няма да бъде! Жив ми господ, и косъм няма да падне от главата му на земята, защото днес той действуваше с бога. И народът освободи Ионатана и той не умря“ (I Царства, гл. 14, ст. 40–45).

От продължението на тая извънредно благочестива и важна история ние узнаваме, че филистимяните благополучно се върнали у дома си и че те още много пъти воювали с евреите „през всичкото Саулово време“ (ст. 52).

Известно време, продължителността на което „свещеният“ автор не посочва, царуването на сина на Кис било покрито със слава. Глава четиринадесета съобщава в заключение кои са били главните членове от семейството на Саул. Тук ще отбележим само това, че освен Ионатан Саул имал още двама синове и две дъщери — Мерова и Мелхола. С тия девойки ние ще се срещнем по-нататък.