Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Bible amusante, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавна Библия

Превел от руски език: Любомир Павлов

Редактор: Константин Колев

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Стефан Христов

Коректор: Блага Филипова

Корица: Александър Хачатурян

Дадена в произв. на 17.XII.1963 г. Подп. за печат на 25. II. 1964 г.

Формат 84×108/32 Печ. коли 31 Изд. коли 23,75. Авт. коли 44.00

Тираж 7,300. Изд. №3422. Лит. група II.

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1964 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета
Четиридесетгодишното странствуване на евреите в пустинята по повеление божие

И ето евреите странствуват по онази част на Аравия, която е покрита с камъни и чакъл. Цел на пътешествието е Ханаан, все онзи същият стар Ханаан, който привличал още първите патриарси. Защо най-после да не заживеят уседнало поне сега, когато са се събрали като голямо семейство? Позовавайки се на бога, Моисей ги уверил, че тази земя се отличавала с необикновено плодородие[1]. Трудно било само да се намери тази страна, защото нямало пътища, а компасът още не бил изобретен. За щастие небесен облак застанал начело на еврейския народ и ги водил денем и нощем: денем той бил стълб от черен дим, а нощем — огнен стълб. „Свещеното писание“ казва, че в тези „стълбове“ се криел сам бог. Този начин на водене по пустинята имал, разбира се, много преимущества, но влачел подире си също и неудобства. Действително на евреите много често може би се е искало да си поотдъхнат, но не: облакът се отдалечавал. Какво да се прави? Да загубят ли такъв ценен водач? Та облака не можеш удържа с ръце. И хайде, моля, крачете неспирно!

Старият шегаджия бог си намерил още едно нелошо развлечение. Ето какво измислил. За да премине от Суец в Иерихон, божественият водач трябвало да се насочи на север, към бреговете на Средиземно море. Но наместо да тръгне на север, бог повел евреите по южната страна на Синайския полуостров, също както ако трябва да се изпрати човек от Москва в Архангелск, вземат, та го качат на влака Москва-Харков.

Но трябва да бъдем справедливи: макар бог и да удължил невероятно много пътя на своя избран народ, затова пък му създал някои и други развлечения по пътя. Така, от Ваал-Цефон той превел евреите в западната част на пустинята Сур, където те бродили три дни, без да намерят капка вода. В едно място, наречено Мера, те били приятно смаяни от ромона на обилен поток. Хукнали да пият, но, уви! Водата се оказала горчива.

„И заропта народът против Моисея и думаше: Какво ще пием? (Моисей) викна към господа и господ му показа дърво, и той го хвърли във водата, и водата стана сладка. Там бог даде на народа наредби и закон и там го тури на изпитание.

И каза: ако слушаш добре гласа на господа, твоя бог, и правиш, каквото е угодно, пред очите му, и се вслушваш в заповедите му, и пазиш всичките му наредби, няма да ти напратя ни една от болестите, които напратих на египтяните; защото аз съм господ (бог твой), целител твой.

След това дойдоха в Елим; там имаше дванайсет извора вода и седемдесет финикови дървета; и там се разположиха на стан до водите“ (Изход, гл. 15, ст. 24–27).

За да приютят „неголямата“ група народ, сред които имало само 600 000 въоръжени възрастни мъже, тези седемдесет финикови палми трябва да са отстояли доста далеч една от друга и да са имали неимоверно богата шума. Така понякога се оголва поразителното самохвалство на „свещените“ автори, които не се стесняват от никакви преувеличения.

Като напуснали Елим, евреите продължили пътя към юг, докато се добрали до пустинята Син, която се намира на южния склон на хълмовете по брега на Суецкия залив. Това придвижване на юг ги довело до Синайския планински масив. Природата там е много величествена, но съвършено дива.

Продоволствените запаси, които успели да вземат, отдавна се изчерпали, а в тази възмутителна пустиня вероятно нямало ни едно ханче, ни една пивница. Нашите три милиона емигранти възроптали: „И заропта цялото общество израилеви синове срещу Моисея и Аарона в пустинята, и рекоха им израилевите синове: О, да бяхме измрели от ръката господня в египетската земя, когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита! Защото вие ни доведохте в тая пустиня, за да уморите от глад цялото това множество“ (Изход, гл. 16, ст. 2–3).

Вероятно евреите биха свършили с Моисей, ако бог не би му дал възможността да задоволи желанията на тези нещастници чрез „чудеса“, които в наши дни не би могъл да повтори нито един фокусник. Внезапно в тази пустиня се появили пъдпъдъци, цели ята пъдпъдъци. Понеже евреите нямали със себе си печки, трябва да се предположи, че пъдпъдъците падали на трапезите им съвсем сготвени.

Но това още не е всичко: „Вечерта долетяха пъдпъдъци и покриха стана, а на сутринта бе паднала роса около стана. Росата се вдигна и ето, по лицето на пустинята нещо дребно, зърнесто, ситно като скреж по земята. Като видяха израилевите синове, думаха един другиму: какво е това? Защото не знаеха що е то. И Моисей им каза: това е хлябът, който ви даде господ за храна. Израилевият дом нарече тоя хляб с име: манна; тя беше като кориандрово семе, бяла, а на вкус като медна питка“ (Изход, гл. 16, ст. 13–15, 31).

От същата тази глава ще узнаем, че избраният от бога народ почнал да получава всяка сутрин дневната дажба манна в продължение на всичките четиридесет години странствуване и всички си облизвали пръстчетата. Благоговението, което храним към „свети дух“, не ни пречи да допълним, че манната се среща не само на Синайския полуостров, но и в много други места на земното кълбо, а именно в Калабрия, Персия, Турция и т.н. Употребяват я като доста добро очистително. Следователно остава ни само да заключим, че бог се е отнесъл във висша степен грижливо към здравето на евреите: като им натъпквал коремите, той ги предпазвал от възможен запек. Но да се дава очистително всекидневно в продължение на четиридесет години, както направо се казва за това в стих 35 на глава шестнадесета — на това е способно само любещото сърце на „небесния отец“!

Евреите стигнали сега край планината Хорив и отново страдали от жажда. Заобиколен от съотечествениците си, Моисей ударил с жезъла си върху една скала. От нея веднага бликнала вода и като утолили жаждата си, трите милиона емигранти разпънали шатри. Но тук ги очаквала неприятна изненада. В тези места се намирали Амалик и неговият народ, на които не се харесали потомците на Иаков. Уместно е да се поясни, че Амалик е бил потомък на Исав: от първата си жена Ада Исав имал по-голям син — Елифаз, а Елифаз добил от наложницата Фамна сина си Амалик.

По какъв начин този Амалик се оказал жив досега? „Гълъбът“ забравил да каже това на „свещения“ автор, а последният не помислил, че тук има нещо за чудене. Фактът на съществуването на този Амалик е във висша степен загадъчен. Защото да могат потомците на дванадесетте сина на Иаков, да станат народ, който изкарва 600 000 въоръжени мъже, е била нужна смяната на много поколения. Та най-после и Библията сама говори, че четиристотин и тридесет години отделят пристигането на Иаков и синовете му в Египет от събитията, изложени в книгата „Изход“[2]. Следователно и Амалик е трябвало да бъде примерно на четиристотин години, когато нападнал евреите в Синайската пустиня. Но „свещеният“ автор изглежда съвършено не се замисля над тежестите на тази преклонна възраст: с най-невъзмутим и спокоен вид, без каквото и да е учудване, той разказва за военните авантюри на Амалик и неговия род.

Както и да е, този Амалик бил, изглежда, ужасен човек. Той вдъхнал на нашите евреи нечуван страх. За да отблъсне нападението на врага, Моисей заповядал на Иисус Навин, командуващ всичките въоръжени сили на емигрантите, да събере най-добрите си войници, а сам заедно с Аарон и Ор се евакуирал в съседната планина. През цялото време на сраженията Моисей стоял с дигнати ръце. Докато стоял, в тази поза, надвивали евреите; но щом „отпуснеше ръцете си, надвиваше Амалик“ (Изход, гл. 17, ст. 11). В края на краищата, изморявайки се да държи през цялото време ръцете си нагоре, той предложил на Аарон и Ор да поддържат ръцете му „до залез-слънце“ (ст. 12). Работата свършила така, че Иисус ударил на господин Амалик и племето му порядъчен пердах.

„И порази Иисус Амалика и народа му с острието на меча“ (Изход, гл. 17, ст. 13).

В глава 18 виждаме мадиамския „свещеник“ Иотор на гости у зет си Моисей. Моисей разказал на тъста си за „чудесата“ и приключенията след бягството на евреите от Египет и това съблазнило „свещеника“ да приеме Моисеевата вяра. „Сега аз познах, че господ е по-велик от всички богове“ (ст. 11). И той принесъл жертва на бога Яхве. Преди да се върне у дома си, Иотор дал на зет си няколко съвета и между другото му препоръчал да възложи част от работите си на свои подчинени, които да управлявали над хиляди, над стотици и т.н. Моисей намерил съвета за прекрасен и веднага установил йерархическата стълба. Именно по това време Моисей учредил, също като подражавал на египтяните и други народи, института на свещенослужителите, на които предоставил много привилегии. Племето на Леви, към което принадлежал и той самият, станало жреческа каста, а Аарон, неговият старши брат, станал пръв велик жрец. Така, според Библията, бил организиран култът на еврейската вяра.

Всичко това било изпълнено уж по заповед на самия бог, с когото Моисей разговарял на планината Синай. Зетят на Иотор се изкачил сам на върха на планината. Там старият бог му дал десет заповеди, които трябвало да станат впоследствие основа на религиозната вяра на еврейския народ. В тези минути Синай бил окръжен с блясъка на странни небесни огньове и отвсякъде се чувал невероятен грохот и шум — явни признаци, че ставали важни събития. Бог продиктувал на Моисей също и гражданските закони.

Преговорите между Моисей и бога на евреите продължили много дни. „И когато (бог) престана да говори с Моисея на планина Синай, даде му две плочи на откровението, каменни плочи, написани с божи пръст“ (Изход, гл. 31, ст. 18).

А докато продължавала аудиенцията, дадена от бога на Моисей, тези неблагодарни евреи, забравили съвършено великолепния репертоар от чудеса, изпълнени в тяхна полза, и дори явяването пред тях на самия бог, направили златен телец и почнали да му се покланят. Най-любопитното тука е, че златният телец бил направен за тях лично от брата на Моисей — първосвещеника Аарон. Аарон поискал за това всички скъпоценности и всички златни украшения от жените и девойките. Не е казано само какви скулптори, леяри и златари са работили в пустинята за този върховен жрец ренегат. Изготвянето на колосалния идол, което би отнело месеци работа в добри фабрики, било изпълнено от нашите пустинници в една нощ. Можете да си предоставите справедливия гняв на Моисей, когато, като слязъл от планината с божите документи — скрижалите, под мишница, видял златния телец и евреите, които му принасяли жертва с танци и пение и всичко това под ръководството на неговия свят съдружник Аарон. „Пламна от гняв и хвърли от ръцете си плочите, та ги строши под планината“ (Изход, гл. 32, ст. 19).

Описанието на начина, по който бил унищожен светотатственият телец, заслужава точен цитат: Моисей „грабна телеца, който бяха направили, изгори го в огъня и стри на прах, па го сипа във водата и даде от нея да пият израилевите синове“ (Изход, гл. 32, ст. 20).

Трябва да се признае, че не всекиму е дадено да превръща златото в „прах“, като го хвърли в огън. Секретът на тази операция е бил известен, изглежда, само на Моисей и никому никога повече. Освен това Библията е пояснила, че златният прашец може да се пие, като се разтвори във вода: това също не е проста работа. Изобщо златото се разтваря със сяра[3]. Лесно е да си въобразите колко отвратително е било това питие! Но най-прекрасното тук е това, че Моисей не се заел да обвинява Аарон, който направил идола, и заповядал на левитите, които в края на краищата заедно с брат му били повече от другите виновни за станалото, да се въоръжат и да минат по лагера и „всеки да убива брата си, всеки приятеля си, всеки ближния си“. Библията казва, че от ръцете на свещениците за техните собствени грехове били избити около три хиляди човека. (Изход, гл. 32, ст. 27–28).

Като се успокоил, бог заповядал на Моисей да построи скиния — нещо като шатра, разполагайки я вън от стана, за да може „пророкът“ да не се качва всеки път на планината, когато му се поиска да си побъбри с бога. Ето как станало това.

„Когато пък Моисей влизаше в скинията, облачният стълб се спущаше и заставаше при входа на скинията, и (господ) говореше с Моисея. И целият народ виждаше облачния стълб, който стоеше при входа на скинията; и целият народ ставаше и се покланяше, всеки при входа на шатрата си. Тогава господ говореше лице с лице с Моисея, като да говореше някой с приятеля си“ (Изход, гл. 33, ст. 9–11).

Като станал близък приятел на самия бог, Моисей решил да използва приятелските отношения с всемогъщия „творец“ на целия свят. Той набрал смелост и помолил бог да му се покаже в цялото си величие. Как посрещнал тази молба бог отец? Учебниците по „свещена история“ пропускат грижливо това място от Библията. Ние още един път ще си послужим с дълъг цитат.

Моисей казал на бога: „Покажи ми славата си. Отговори господа на Моисея: аз ще направя да мине пред тебе всичката ми слава и ще провъзглася името на Йехова пред тебе; и който е за помилване, ще го помилвам, който е за съжаляване, ще го съжаля.

И после каза: лицето ми не можеш видя, защото не може човек да ме види и да остане жив.

И каза господ: ето място при мене; застани на тая скала. И кога минава славата ми, аз ще те туря в пукнатината на скалата и ще те покрия с ръката си, докле отмина.

И кога си сваля ръката, ти ще ме видиш изотзад, а лицето ми няма да бъде видимо (за тебе)“ (Изход, гл. 33, ст. 18–23).

Това място от „свещеното писание“ би следвало да се прочете особено задълбочено от всеки, който слуша смирено глаголствуванията на религиозните проповедници за бога изобщо и особено за библейския бог. Понеже скрижалите били разбити от Моисей, бог отец се потрудил да ги изгравира наново. Неизвестно защо, но второто издание било пуснато не от скинията; изглежда, тази работа би могла технически да се изпълни само на върха на Синай, където Моисей бил принуден да се изкачи отново. Там той прекарал без ядене и пиене още четиридесет денонощия.

„Когато Моисей се връщаше от планината Синай и държеше в ръце двете плочи на откровението, слизайки от планината, Моисей не знаеше, че лицето му изпущаше зари, понеже бог бе говорил е него. Аарон и всички израилеви синове видяха Моисей, и ето, лицето му светеше, и те се бояха да се приближат до него“ (Изход, гл. 34, ст. 29–30). Същото ставало и при излизането му от скинията: по тази причина го изобразяват обикновено с два снопа лъчи на челото, прилични на рога.

Книгата „Изход“ завършва с шест глави (35–40), в които са изложени още доста много дребни и най-дребни еврейски закони, продиктувани на Моисей лично от бога.

Бележки

[1] Бог дори уверявал Моисей, че в Ханаан — в „земята обетована“ — „тече мед и мляко!“ (Изход, гл. 3, ст. 8).

[2] Този брой (430 години) се привежда на два пъти — в стихове 40 и 41 от глава 12 на книгата „Изход“.

[3] Златото (температурата на топенето му е 1063°) се разтваря във воден разтвор на хлора и други течности, които отделят свободен хлор, по-специално в царска вода (смес от азотна и солна киселина). Дори отделно взети силни киселини (сярна, азотна, солна) не действуват на златото без допълнителни окислители.