Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (7)

6

Къщата на Ричард беше едноетажно, наполовина тухлено ранчо. Приличаше на фамилна къща за деца, с майка, печаща курабийки в кухнята. Дори не се намираше чак толкова далече от пътя, но имаше пространство от всички страни, а задният двор представляваше акър гора. Човек можеше да погледне в двете посоки и назад и да не види съсед, освен през зимата, когато оголените дървета разкриваха далечни гледки отвъд долината. През предния прозорец можеше да се види ъгъла на следващата къща, наполовина закрит от твърде избуяли шубраци. Никой не беше живял в нея, откакто идвах на посещения. Мястото беше малко изолирано. На Ричард му харесваше така и независимо дали и аз се чувствах по същия начин, в момента имах нужда точно от това.

Мястото изглеждаше като покана за засада, но наличието на съседи щеше да осигури пушечно месо. Повечето лоши момчета гледат да не отстрелват невинните минувачи. Не става дума за морални задръжки, просто вреди на бизнеса. Ченгетата имат навика да ти дишат във врата, ако отнасяш много невинни.

Ричард отвори вратата на гаража и паркира мустанга. Неговото четири по четири вече беше вътре. Последвах го с джипа.

Постоях на улицата, докато изкара возилото, така че да мога да вкарам джипа. Да го паркирам пред къщата щеше да е твърде голямо улеснение за лошите. Той изкара своята кола, аз вкарах моята. Той спря зад мен на алеята и се отправи към гаража. Свалих куфарите и натиснах бутона край вътрешната врата.

Вратата се отвори към кухнята. Стените бяха покрити с репродукции на картини на Хогарт^[1], изобразяващи кучета и разни по-модерни сцени на лов. Комплект кутии с героите на „Уорнър Брадърс“ — от Бъгс Бъни до Туити бяха поставени на светлосиви шкафове. Кухненските плотове бяха бели. Шкафовете бяха дъбови с цвят на светъл мед. Имаше чинии, които съхнеха върху кърпа край мивката, въпреки че Ричард имаше съдомиялна. Чаша, купа, лъжица, беше измил съдовете от закуската си, преди да тръгне за работа. Аз бих ги напълнила с вода и бих ги оставила в мивката. Естествено, аз никога не закусвах.

Ричард се отправи към всекидневната, мъкнейки единия куфар. Последвах го, вдигнала куфара с оръжията. У мене бяха и двата сака.

Килимът във всекидневната беше тъмнозелен, а стените бяха боядисани в светложълто. На далечната стена бяха закачени литографии на анимационни герои. Близката стена беше заета от дървена секция, която Ричард сам си беше изработил. На нея се помещаваха широкоекранният телевизор, миниатюрната стереосистема, в сравнение с която моята звучеше като свирукане през гребен, лавици с книги и затворени врати, които скриваха част от обширната му видеоколекция и музикални дискове. Останалата част от книгите бяха в мазето, подредени на рафтове по всички стени. Имаше и кашони, които не беше разопаковал, защото му бяха свършили лавиците.

В стаята имаше голяма кушетка и тежка дървена масичка за кафе. Кушетката бе в зелено и кафяво, украсена с жълт китеник, преметнат отгоре й, направен от баба му. До далечната стена имаше малък старинен гардероб. В стаята нямаше други мебели.

Той остави куфара в по-малката спалня. В нея имаше двойно легло, нощно шкафче и лампа. Стените, завесите и покривката бяха бели, сякаш все още не беше решил какво иска да прави със стаята.

Оставих саковете на леглото, куфара на земята и ги огледах. Животът ми, събран в малки чанти на килима. Изглеждаше така, сякаш би трябвало да има още.

Ричард се приближи и ме прегърна изотзад, обвивайки ръце около раменете ми.

— Мисля, че сега е моментът, в който би трябвало да попитам какъв е проблемът, но вече знам отговора. Съжалявам, че лошите момчета нахлуха в дома ти.

Точно това беше проблемът. Лошите не би трябвало да идват вкъщи с теб. Би трябвало да е против правилата. Знаех, че не е, беше се случвало и преди, но не по този начин. Не и където знаех, че не мога да се върна. Дори когато всичко свършеше, не можех отново да рискувам живота на г-жа Прингъл и другите си съседи.

Обърнах се в ръцете му и той разхлаби прегръдката си, за да мога да го направя. Прегърнах го през кръста.

— Откъде знаеше, че точно това ме притеснява?

Той се усмихна.

— Обичам те, Анита.

— Това не е отговорът.

Той ме целуна по челото.

— Да, това е — целуна ме нежно по устните и отстъпи назад. — Ще се отърва от костюма. Преоблечи се в пижамата си, ако искаш.

Излезе, затваряйки зад себе си.

Отворих вратата и се провикнах след него.

— Мога ли да използвам телефона?

Той отговори от спалнята.

— Чувствай се като у дома си.

Приех това за „да“ и отидох в кухнята. Телефонът беше на стената. Извадих една визитка от чантичката за кръста, която бях принудена да нося като дамска чанта. Човек не може да закопчае сакото си над нея, а отварянето му би изложило на показ пистолета.

Картичката беше бяла, с напечатан в черно номер, нищо друго, освен номер. Набрах го и се свързах с двадесет и четиричасовия секретар на Едуард. Оставих му съобщение да ми се обади възможно най-скоро на номера на Ричард.

Телефонният секретар на Ричард стоеше на тезгяха, свързан с телефона на стената посредством множество жици. Лампичката за ново съобщение светеше, но това не беше моят секретар, затова не го прослушах.

Ричард влезе в кухнята. Косата му падаше по раменете на гъсти, буйни вълни, по-къдрава в резултат на френското сплитане. Цветът й беше кестеняв, но наличието на светлина разкриваше златисти отсенки, намеци за бронзово. Беше облечен с тъмнозелена вълнена риза с ръкави, навити над лактите, които разкриваха добре оформените мускули на предната част на ръцете му. Бях виждала ризата и преди. Беше от висококачествена вълна, мека на допир като одеяло. Беше обут с дънки, но не носеше чорапи. Пристъпваше към мен с боси крака.

Телефонът иззвъня. Беше почти един часът през нощта. Кой друг би могъл да е, ако не Едуард?

— Очаквам обаждане — казах аз.

— Действай тогава.

Вдигнах слушалката и наистина беше Едуард.

— Какво стана? — попита той.

Разказах му.

— Някой много иска да умреш.

— Да. Когато си им отказал, са наели евтин местен играч.

— Получаваш това, за което си платиш — отвърна Едуард.

— Ако бяха двама, Едуард, сега нямаше да разговарям с теб.

— Новините, които имам, няма да ти харесат.

— Колко по-лошо може да стане? — попитах аз.

— Отговорих на съобщение точно преди твоето. Вдигнали са наградата на половин милион долара, ако си мъртва в рамките на двадесет и четири часа.

— Иисусе Христе, Едуард, не струвам толкова пари.

— Знаеха, че си убила нападателя си, Анита. Знаеха, че опитът се е провалил.

— Как?

— Все още гадая. Опитвам се да открия кой предлага парите, но ще отнеме известно време. Предпазните мерки, които държат самоличността ми в тайна, са защита и за клиентите.

Поклатих глава.

— Защо са тези двадесет и четири часа за удара?

— Нещо ще се случи и не искат ти да участваш в него, нещо голямо.

— Но какво?

— Знаеш какво е, Анита. Може да не го осъзнаваш, но знаеш. Нещо, което струва толкова пари и ти би могла да го предотвратиш. Не може да има много възможности.

— Не мога да се сетя за нищо, Едуард.

— Помисли по-сериозно — отвърна той. — Ще пристигна утре, колкото ми е възможно по-рано. Пази си гърба. Не карай колата си.

— Защо не?

— Бомби — отвърна той.

— Бомби — повторих аз.

— За половин милион долара, Анита, ще наемат някой добър. Доста професионалисти ще те ликвидират от безопасно разстояние. Бомба, снайпер.

— Плашиш ме.

— Добре, значи може би ще си внимателна.

— Винаги съм внимателна, Едуард.

— Извинявам се. Права си, но бъди по-внимателна. Не очаквах да се пробват с някой местен.

— Притеснен си.

За момент той замълча.

— Можем да продължим да ликвидираме убийците, но рано или късно трябва да се доберем до човека с парите. Докато наградата е в сила, все някой ще се опита да я получи.

— Твърде много пари са, че да ги подмине човек — казах аз.

— Много професионалисти не биха приели удар, за който има времево ограничение — каза той. — Някои от най-добрите не участват заради крайния срок. Аз не бих приел поръчка със специални условия.

— Чувам едно „но“.

Той се разсмя тихо.

— За половин милион долара хората биха нарушили принципите си.

— Това не е успокояващо.

— Няма за цел да е — отвърна той. — Утре рано ще пристигна у Ричард.

— Знаеш ли къде се намира мястото?

— Мога да го открия, но нека не си играем игрички. Кажи ми как да стигна.

Направих го.

— Бих ти казал да стоиш вкъщи, но ти излизаш с Ричард от месеци. Добър убиец ще може да те открие. Не съм сигурен дали ще си в по-голяма безопасност вътре, или в движение.

— Ще нося допълнително оръжия и ще бъда по-параноична от обичайното.

— Добре. Ще се видим утре — той затвори и ме остави с бръмчаща слушалка в ръка.

Ричард се взираше в мен.

— Да не би да чух двадесет и четири часа за убийството?

Затворих телефона.

— Опасявам се, че да.

По навик натиснах бутона на секретаря. Зашумя, докато превърташе касетката.

— Защо, за бога? — попита Ричард.

— Ще ми се да знаех.

— Два пъти спомена пари. Колко?

Казах му.

Той седна на един от столовете в кухнята. Изглеждаше шокиран. Не можех да го обвинявам.

— Анита, не ме разбирай погрешно. За мен струваш всяка сума пари, но защо някой би искал да плати половин милион долара, за да те убие?

За човек, който си нямаше никаква представа от наемни убийци, беше схванал големия въпрос доста добре. Приближих се до него. Прокарах пръсти през косата му.

— Едуард казва, че би трябвало да знам какво ще е голямото събитие и че нямало да струвам тези пари с този срок, освен ако вече не съм била наясно със ситуацията.

Той вдигна очи към мен.

— Но ти не знаеш, нали?

— Нямам никаква представа.

Той постави ръцете си на кръста ми, придърпа ме към себе си и ги обви около мен.

Секретарят изщрака и ни накара да подскочим. Разсмяхме се нервно, не само от страх. Очите му горяха, докато се взираше в мен, което ме накара да искам да се изчервя или да го целуна. Не бях решила кое от двете.

Две затваряния. По-малкият му брат Даниел съжаляваше, че Ричард е отменил утрешното им катерене.

Наведох се към Ричард. Устните му бяха най-меките, които някога бях целувала. Вкусът им беше опияняващ. Как беше възможна мисълта да се откажа от него?

Започна последното съобщение:

„Ричард, Стивън е. О, Господи, вдигни. Моля те, вдигни. Моля те, бъди си вкъщи.“

Замръзнахме и се заслушахме.

„Опитват се да ме накарат да участвам в един от онези филми. Рейна не ми позволява да се махна. Ричард, къде си? Идват. Трябва да вървя. О, Господи, Ричард.“

Слушалката изщрака. Механичен глас съобщи:

„Край на съобщенията.“

Ричард се изправи и аз не му попречих.

— Мислех, че Рейна е спряла да прави порнофилми — казах аз.

— Обеща да не прави повече снъф филми, това е всичко — той превъртя съобщението и го пусна отново. Получено беше в 12,03 ч.

— Преди по-малко от час — казах аз.

— Не мога да те оставя сама тази вечер. Какво ще стане, ако се появи друг убиец? — той започна да обикаля в кръг. — Но не мога да изоставя и Стивън.

— Ще дойда с теб — отвърнах аз.

Той поклати отрицателно глава и се отправи към спалнята.

— Аз мога да оцелея в игрите на глутницата, Анита. Ти си човек, ще те разкъсат.

— Ще разкъсат и теб, Ричард.

Той продължи да върви.

— Мога да се грижа за себе си.

— Няма ли поне да се обадиш на някого от глутницата, който е на твоя страна? Да получиш някаква подкрепа?

Той седна на леглото и започна да си обува чорапи. Погледна нагоре към мен и поклати глава.

— Ако доведа армията си, това ще се превърне във война. Ще загинат хора.

— Но ако идеш сам, ще изложиш на опасност само себе си, така ли?

Той погледна към мен.

— Точно така.

Поклатих глава.

— И какво ще стане със Стивън, ако отидеш там и те убият? Кой ще го спаси?

Това го спря за момент. Намръщи се, докато търсеше обувките си под леглото.

— Няма да ме убият.

— Защо не? — попитах аз.

— Защото, ако Маркус ме убие извън кръга на предизвикателството, няма да задържи водачеството на глутницата. Това си е като измама. Глутницата ще се обърне срещу него.

— А какво ще стане, ако случайно загинеш при битка с някого другиго?

Изведнъж изглеждаше много заинтригуван от завързването на обувките си.

— Мога да се грижа за себе си.

— Което означава, че ако някой друг те убие в легитимен двубой, Маркус няма да има проблеми, нали?

Той се изправи.

— Предполагам, че да.

— Рейна е партньорката на Маркус, Ричард. Тя се страхува, че ще го убиеш. Това е капан.

Той се изправи и твърдоглаво поклати глава.

— Ако повикам вълците на моя страна и отидем там като група, те ще бъдат избити. Ако ида сам, може и да успея да се измъкна с преговори.

Облегнах се на рамката на вратата и ми се искаше да му се разкрещя, но се спрях.

— Идвам с теб, Ричард.

— Имаш си достатъчно свои проблеми.

— Стивън рискува живота си, за да спаси моя. Дължа му го. Ако искаш да си играеш на политик, добре, но аз искам Стивън да е в безопасност.

— Да идеш на място, където убиецът може да те открие, не е много умно, Анита.

— Излизаме от месеци, Ричард. Ако в града има професионален убиец, няма да му отнеме много време да ме открие тук.

Той ме изгледа гневно, а челюстта му бе стисната толкова силно, че можех да видя малките мускулчета от едната страна.

— Ако те взема, ще убиеш някого.

— Само ако е нужно да ги убивам.

Той поклати глава.

— Без убийства.

— Дори и за да спася живота си? Дори за да спася Стивън?

Той погледна настрани, след което обратно към мен, а гневът беше направил тъмните му очи почти черни.

— Естествено, че можеш да се защитаваш.

— В такъв случай идвам.

— Добре, за доброто на Стивън — не му хареса, че трябва да го каже.

— Ще си взема якето.

Извадих миниузито от куфара. Беше изненадващо малко. Бих могла да стрелям с една ръка, но за по-добра точност ми трябваха и двете. Въпреки че точност и автомат бяха две изключващи се понятия. Насочвате го малко по-ниско от мястото, което искате да улучите, и държите. Със сребърни амуниции, естествено. Преметнах каишката през дясното си рамо. Имаше малък клипс, който се закачаше на кръста за колана ми. Клипсът пречеше на узито да се размята, но оставяше достатъчно подвижност, така че да мога да го плъзна навън и да стрелям. Оръжието се кандилкаше по кръста ми, което беше досадно, но независимо от всичко, което бях казала на Ричард, бях уплашена и исках поне две оръжия. Полицията държеше браунинга. Нямах достатъчно голям кобур за пушката с рязаната цев, да не говорим, че беше незаконна. Като се замисля, не важеше ли същото за автомата? Имах разрешително да го притежавам, но не раздаваха разрешителни за носене на напълно автоматични оръжия, поне не и на цивилни. Ако ме хванеха с него, можеше все пак да се наложи да посетя съда.

Сложих си якето и се завъртях. Беше достатъчно обемисто, че автоматът да не си личи. Невероятно. Файърстарът беше много по-забележим в кобура си отпред.

Пулсът ми туптеше достатъчно силно, че да го почувствам срещу кожата си. Бях уплашена. Ричард щеше да си играе на политика с банда върколаци. Превръщачите не си играят на политика кой знае колко, те просто те убиват. Но го дължах на Стивън и не вярвах, че Ричард ще успее да го спаси. Щях да направя каквото е нужно, за да съм сигурна, че е в безопасност. Ричард — не. Ричард щеше да се поколебае. Това почти сигурно щеше да доведе до смъртта му някой ден. Тази вечер за пръв път осъзнах, че може да доведе и до собствената ми смърт.

Нямаше начин да идем на едно от малките представления на Рейна без повече хора. Нямаше начин. Жан-Клод никога не би толерирал игричките на Маркус и Рейна. Досега щяха да са мъртви и всички щяхме да сме в безопасност. Бих се доверила на Жан-Клод да ми пази гърба тази вечер. Той нямаше да трепне. Естествено, щеше да доведе собствената си малка армия от вампири и да превърне събитието в истинска битка. Лайната можеха да се ударят във вентилатора тази вечер и всичко да приключи преди разсъмване. При варианта на Ричард щяхме да спасим Стивън, да оцелеем, да избягаме и Рейна щеше да остане жива. Нищо нямаше да се разреши. Можеше и да е цивилизовано, но беше лош начин да останеш жив.

Ричард чакаше при входната врата с ключове в ръка, нетърпелив. Не можех да го обвинявам.

— Стивън не каза къде е. Знаеш ли къде снимат тези филми?

— Аха.

Погледнах го въпросително.

— Рейна ме заведе няколко пъти да гледам заснемането. Смяташе, че ще преодолея срамежливостта си и ще се включа.

— Но ти не го направи — не беше въпрос.

— Естествено, че не. Да вървим при Стивън.

Той задържа вратата за мен и само този път не му казах да не го прави.