Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (23)

22

Жан-Клод се подпря с едно рамо на стената. Вече бе отворил вратата. Направи ми знак да вляза.

Високите ми токчета потънаха в дебелия бял килим. По стените имаше бели тапети с фини сребърни орнаменти. На лявата стена, в близост до леглото, имаше бяла врата. Самото легло бе застлано с бели сатенени чаршафи. Дузина черни и бели възглавници бяха натрупани в горната му част. От тавана се спускаше ветрило от бели и черни завеси, които оформяха нещо като частичен балдахин над леглото. Черната лакирана тоалетна масичка и шкафът с чекмеджетата все още се намираха в противоположните ъгли на стаята. Тапетите и вратата бяха нови. Познайте кое ме притесняваше повече.

— Накъде води вратата?

— Към банята — той затвори външната врата и мина покрай мен към ръба на леглото. Нямаше столове.

— Баня. Последният път я нямаше.

— Не и в настоящата й форма, но пак си беше там.

Облегна се назад на лактите си. Движението накара плата на ризата му да се опъне и да разкрие максималното количество кожа, което позволяваше дрехата. Линията тъмни косъмчета, които започваха в долната част на корема му, надничаха над плата.

В стаята започна да става по-топло. Разкопчах каишите от велкро, които стягаха противокуршумната жилетка и я свалих през глава.

— Къде искаш да я оставя?

— Където ти харесва — отвърна той. Гласът му бе мек и по-интимен от самите думи.

Заобиколих леглото и отидох от другата му страна, по-далече от него, след което поставих жилетката върху сатенените чаршафи.

Той се отпусна върху чаршафите, а черната му коса обрамчи бледото му лице, правейки го съвършено. По-топло, определено тук ставаше по-топло.

— Нещо против да се освежа?

— Всичко, което имам е твое, ma petite. Досега трябва да си го разбрала.

Отстъпих към вратата и я отворих с чувство на облекчение. Затворих я, без всъщност да поглеждам към банята. Когато вдигнах поглед, издадох едно тихо уау.

Стаята бе дълга и тясна. Имаше двоен умивалник и огледала с кръгли бели крушки по краищата. Умивалниците бяха от черен мрамор, набразден от бели жилки. Всеки кран, всеки метален край блестеше в сребърно. Подът бе застлан в черно. Половин стена в сребърно и две огледални пана прикриваха черната табуретка, поставена до черна стена. От другата страна също имаше полустена. Следваше ваната. Три мраморни стъпала водеха към черна вана, достатъчно голяма, че да събере четирима души. Кранът представляваше сребърен лебед с разперени крила. Нямаше начин да си взема душ, което бе предпочитаният от мен вариант, и лебедът ми идваше малко в повече, но като изключим това, беше възхитително.

Седнах на хладния мраморен ръб. Беше почти пет сутринта. Очите ми горяха от липсата на сън. Притокът на адреналин от близкия досег със смъртта отдавна беше изчезнал. Исках да бъда успокоена, държана в нечия прегръдка, да, сексът беше някъде там, но не ми беше основният приоритет за тази вечер. Мисля, че и Ричард, и Жан-Клод биха казали, че никога не ми е основен приоритет, но това си беше техен проблем. Добре де, беше наш проблем.

Ако Ричард се бе изпънал на леглото в съседната стая, щях да му скоча тази вечер. Но не беше Ричард, а щом се появеше, щяхме да спим в леглото на Жан-Клод. Изглеждаше доста евтино да правим секс за пръв път в леглото на другото ми гадже. Но не само момчетата страдаха от сексуалното напрежение, аз също потъвах.

Дали Ричард беше прав? Нима фактът, че Жан-Клод не е човек, бе единственото нещо, което ме държеше извън леглото му? Не. Или поне така смятах. А извън леглото на Ричард? Отговорът, за съжаление, беше може би „да“.

Поосвежих се и не можах да се сдържа да не погледна как изглеждам в огледалото. Гримът бе леко поизбледнял, но очната линия все още караше големите ми кафяви очи да изпъкват като драматичен контраст. Ружът почти бе изчезнал, а червилото отдавна липсваше. Имах червило в дамската си чантичка. Можех да оправя поне това. Но да си сложа червило, щеше да е като да призная, че ми пука какво мисли Жан-Клод. Пукаше ми. Това беше наистина плашещата част. Не сложих повече червило. Върнах се в спалнята както си бях, нека си мисли каквото иска.

Беше се облегнал на един лакът и ме наблюдаваше, докато минавах през вратата.

— Ma petite, красива си. Поклатих глава.

— Хубавка, да, но не и красива.

Той наклони глава на една страна, изпращайки вълна от къдрици върху рамото си.

— Кой ти каза, че не си красива?

Облегнах се на вратата.

— Когато бях малка, баща ми имаше навика да се появява иззад гърба на майка ми, да я прегръща през кръста и да казва: „Как е най-красивата жена на света?“ Казваше й го поне веднъж на ден. Тя се разсмиваше и му казваше да не бъде глупав, но аз бях съгласна с него. За мен тя беше най-красивата жена на света.

— Тя ти е била майка. Всички малки момиченца мислят същото за майките си.

— Може би, но две години след като тя умря, татко се ожени отново. Ожени се за Джудит, която бе висока, руса и синеока и нямаше нищо общо с майка ми. Ако наистина е вярвал, че майка ми е най-красивата жена на света, защо се ожени за някаква нордическа ледена принцеса? Защо не се ожени за някоя малка и дребна като майка ми?

— Не знам, ma petite — отвърна той тихо.

— Джудит имаше дъщеря, по-малка от мен само с две години. Заедно си родиха Джош и той също беше рус и синеок като тях. Аз изглеждах като малка тъмна грешка на семейните снимки.

— Кожата ти е почти толкова бледа, колкото е и моята, ma petite.

— Но имам очите и косата на майка си. Косата ми не е кестенява, черна е. Една жена попита Джудит пред мен дали съм осиновена. Джудит каза, че не съм, а че съм дете от първия брак.

Жан-Клод се плъзна от леглото. Приближи се към мен и ми се наложи да сведа поглед към земята. Страшно ми се искаше да ме прегърнат, да ме успокоят. Ако беше Ричард, щях да отида при него. Но не беше Ричард.

Жан-Клод докосна бузата ми и повдигна лицето ми, докато не се наложи да го погледна в очите.

— Живял съм над триста години. За това време идеалът за красота се промени много пъти. Големи гърди, малки, слаби, с извивки, високи и ниски, всички са били считани за върха на красотата в един или друг момент. Но през цялото това време, ma petite, никога не съм желал така друга, както желая теб.

Той се наведе към мен и аз не се отдръпнах. Устните му докоснаха моите в нежна целувка.

Той направи онази последна стъпка, за да притисне телата ни едно в друго, и аз го спрях, поставяйки ръка на гърдите му, но всичко, което докоснах бе гола кожа. Пръстите ми докоснаха гладките краища на белега от изгорено с формата на кръст. Преместих ръка и почувствах туптящото му сърце срещу дланта си. Не беше по-добър ход.

Той си пое дъх и прошепна в устните ми:

— Кажи ми „не“, ma petite, и ще спра.

Трябваше да преглътна два пъти, преди да проговоря.

— Не.

Жан-Клод се отдръпна от мен. Отново се излегна на леглото, както и преди, облегнат на лакти, с крака, висящи извън леглото от колената надолу. Гледаше ме и мисля, че ме предизвикваше да се присъединя към него.

Не бях толкова глупава. Някаква тъмна част от мен бе изкушена. Понякога похотта е по-малко логична от любовта, но е по-лесно да й се противостои.

— Толкова месеци се правя на смъртен заради теб. Мислех си, че през март, когато държа голото ми тяло и сподели кръвта си с мен, това ще се окаже повратна точка за нас. Че ще се поддадеш на желанието си и ще признаеш чувствата си към мен.

Усетих как лицето ми пламва. Нямах добро извинение за любовната игра, която бе излязла от контрол. Бях слаба, осъдете ме.

— Дадох ти кръв, защото умираше. В противен случай никога нямаше да го направя. Знаеш го.

Той ме погледна. Не вампирските номера ме накараха да искам да извърна поглед. Беше суровата честност, която никога преди не бях виждала по лицето му.

— Сега го знам, ma petite. Когато се завърнахме от Брансън, ти се хвърли в ръцете на Ричард, сякаш е спасително въже. Продължихме да излизаме, но ти се отдалечи. Почувствах го, но не знаех как да го спра.

Седна на леглото с ръце в скута си. По лицето му премина изражение на объркване и безпомощност.

— Никога не ми се е случвало друга жена да ми откаже, ma petite.

Разсмях се.

— О, кажи после, че егото ти не е огромно.

— Не е егото, ma petite, това е самата истина.

Подпрях се на вратата на банята и се замислих над това.

— За близо триста години никоя не ти е казала „не“?

— Толкова трудно ли ти е да го повярваш?

— Ако аз мога, значи могат и те.

Той поклати глава.

— Не оценяваш колко силна е всъщност волята ти, ma petite. Впечатляваща е. Нямаш си идея колко впечатляваща.

— Ако бях паднала в прегръдките ти първия път, когато се срещнахме, или дори дванадесетия, щеше да преспиш с мен, да ми пуснеш кръв и да ме зарежеш.

Наблюдавах как истината в думите ми се отразява на лицето му. До този момент не бях осъзнала колко голям контрол има върху лицевите си изражения, как именно липсата на реакция го правеше да изглежда по-неземен, отколкото беше.

— Права си — отвърна той. — Ако се беше кикотила и умилквала около мен, нямаше да те погледна втори път. Частичният ти имунитет към силите ми бе първото нещо, което ме привлече в теб. Но твърдоглавието ме заинтригува, този тотален отказ от мен.

— Беше предизвикателство.

— Да.

Погледнах към внезапно проясненото му лице. Помислих си, че за пръв път мога да видя истината в очите му.

— Добре, че ти устоях. Не обичам да ме използват и захвърлят.

— Някога беше просто предизвикателство, нещо, което да покоря. После се заинтригувах от нарастващите ти сили. Видях възможности да те използвам, за да подсиля позициите си, стига да се присъединеше към мене.

По лицето му премина нещо като болка и ми се прииска да попитам дали е истинска. Дали нещо от това е истинско, или е поредното представление. Вярвах, че Жан-Клод ще направи каквото е нужно, за да остане жив. Не вярвах, че ще каже истината, дори да е седнал върху купчина библии.

— Спасявала съм ти задника достатъчно пъти. Провъзгласена съм за официалния ти човешки слуга. Какво още искаш?

— Теб, ma petite — изправи се, но не се приближи. — Вече не предизвикателството или обещанието за сила ме карат да гледам към теб.

Внезапно пулсът ми затупка в гърлото, а не бе направил нищо.

— Обичам те, Анита.

Гледах го и очите ми се разширяваха. Отворих уста и я затворих. Не му вярвах. Лъжеше с такава лекота, толкова добре. Беше майстор на манипулирането. Как можех да му повярвам сега?

— Какво искаш да кажа?

Той поклати глава и изражението на лицето му стана обичайното. Съвършената красота, която минаваше за обичайна. Но вече знаех, че дори това е маска, криеща по-дълбоки емоции.

— Как го правиш?

— След като няколко века си бил принуден да приучаваш лицето си да има приятно, неразгадаемо изражение, губиш цаката на всичко останало. Неведнъж оцеляването ми е зависело от изражението. Иска ми се да осъзнаеш какво усилие ми костваше тази малка проява на човечност.

— Какво искаш да ти отговоря, Жан-Клод?

— Обичаш ме малко, в това съм сигурен.

Свих рамене.

— Може би, но малко не е достатъчно.

— Обичаш Ричард много, нали?

Срещнах погледа му и ми се искаше да излъжа, да пощадя чувствата му, но този тип лъжи нараняваха повече от истината.

— Аха.

— И въпреки това не си направила избора си. Не си ми казала да ви оставя да се наслаждавате на семейното щастие. Защо?

— Последният път, когато водихме този разговор, ми каза, че ще убиеш Ричард.

— Ако само това те спира, ma petite, не се плаши. Няма да убия Ричард само защото си преспала с него, а не с мен.

— Откога? — попитах аз.

— Маркус се превърна в мой враг, щом обявих подкрепата си за Ричард. Това не може да се промени — той облегна рамо на по-близката до мен колона на леглото. — Мислех да отправя молба към друга глутница. Винаги има някой амбициозен алфа. Някой, който би искал собствена глутница, но заради сантиментални чувства или поради недостатъчна сила е обречен вечно да е втори. Бих могъл да убия Ричард и да доведа някого другиго, който да убие Маркус.

Слушах го как обяснява плана си с делови тон.

— Какво промени решението ти?

— Ти.

— Я пак?

— Ти го обичаш, ma petite. Наистина го обичаш. Смъртта му би унищожила нещо в теб. Когато Джулиана умря, си мислех, че никога повече няма да изпитвам чувства към някоя друга. И наистина бе така, докато не срещнах теб.

— Няма да убиеш Ричард, защото това би ме наранило?

— Oui.

— Значи щом Ричард се появи тук, мога да му кажа, че съм избрала него, и ти ще ни оставиш да си тръгнем, да се оженим и прочее?

— Няма ли и едно друго препятствие пред сватбата ви, освен мен? — попита той.

— Какво?

— Трябва да го видиш да се превръща във вълча форма — Жан-Клод се усмихна и поклати глава. — Ако Ричард беше човек, щеше да го посрещнеш на вратата с усмивка и с „да“ на уста. Но ти се страхуваш от онова, което е. Той не е достатъчно човек за теб, ma petite.

— Не е достатъчно човек за себе си — отвърнах аз.

Жан-Клод повдигна вежди.

— Да, Ричард бяга от звяра си, както ти бягаш от мен. Но Ричард споделя тялото си с него. Не може да го надбяга.

— Знам това.

— Ричард все още бяга, ma petite. И ти бягаш с него. Ако беше спокойна, че можеш да го приемеш изцяло, досега да си го направила.

— Той продължава да си намира извинения да не се преобрази пред мен.

— Страхува се от реакцията ти — отвърна Жан-Клод.

— Не е само това — отвърнах. — Ако мога да прегърна звяра му, не съм сигурна, че той ще е способен да ме приеме.

Жан-Клод наклони глава на една страна.

— Не разбирам.

— Той мрази онова, което представлява, много силно. Мисля, че ако приема звяра му, той няма… няма да ме обича повече.

— Това, че си способна да приемеш звяра му, ще те направи каква… извратена ли?

Кимнах утвърдително.

— Така мисля.

— Набучена си на рогата на неприятна дилема, ma petite. Той няма да се люби с теб или да се ожени за теб, преди да си приела звяра му. Но ако го приемеш, ще се отдръпне от теб.

— Аха.

Той поклати глава.

— Само ти можеш да избереш двама мъже в един живот, които да са толкова объркващи.

— Не съм го направила нарочно.

Оттласна се от леглото. Спря на две крачки от мен, гледайки надолу.

— Опитах се да се правя на смъртен заради теб, ma petite. Но Ричард е много по-добър в това да е човек от мен. Не съм бил истински човек от твърде дълго време. Ако не мога да съм по-добрият човек, нека бъда по-доброто чудовище.

Присвих очи.

— Какво би трябвало да означава това?

— Означава, ma petite, че Джейсън ми каза какво се е случило този следобед. Знам колко близо сте стигнали.

Колко бе успял да чуе ликантропът? Със сигурност повече, отколкото ми бе приятно да знам.

— Как обичам да ме шпионират.

— Не бъди пренебрежителна, ma petite, моля те.

Молбата привлече вниманието ми.

— Слушам те.

— Веднъж ти казах, че ако Ричард може да те докосва, а аз не, това няма да е честно. Това все още е в сила.

Отблъснах се от вратата. Беше прекрачил границата.

— Да не би да ме молиш да ти позволя да ме докосваш там, където Ричард ме е докосвал?

Той се усмихна.

— Такова праведно възмущение, ma petite. Но не се плаши. Да ти се натрапя по такъв начин, ще мирише на изнасилване. Никога не са ме вълнували подобни неща.

Отстъпих крачка назад, така че помежду ни да има малко разстояние. Никога не е била добра идеята да сме толкова близо, освен ако не бях наистина ядосана.

— Та какво казваш?

— Винаги си ми забранявала да използвам върху теб вампирски номерца, както ги наричаш — той вдигна ръка, преди да успея да отговоря. — Нямам предвид да те омагьосвам с очи. Дори не съм сигурен, че това вече е възможно. Не мога да бъда човек, ma petite. Аз съм вампир. Нека ти покажа, че това носи удоволствия отвъд човешките.

Поклатих отрицателно глава.

— Няма начин.

— Една целувка, ma petite, това е всичко, което искам. Целомъдрена целувка.

— И къде е уловката? — попитах аз.

Очите му бяха плътно, искрящо сини. Кожата му блестеше като алабастър под светлината на лампите.

— Не мисля така — отвърнах.

— Ако наистина беше сигурна в Ричард, щях да те оставя на него. Но нима фактът, че те обичам, не ме прави достоен поне за целувка? — той се плъзна зад мен.

Отстъпих назад, но там беше вратата и нямаше накъде да ходя.

Беше като жива скулптура от слонова кост и сапфири, твърде красив, че да се опише с думи. Твърде красив, че да бъде докосван. Дланите му се плъзнаха по моите ръце. Ахнах. По кожата ми потече енергия, като мек прилив, подобна на въздух, танцуващ върху тялото ми.

Вероятно се бях стегнала, защото Жан-Клод изрече:

— Няма да боли, това ти обещавам.

— Само целувка — прошепнах в отговор.

— Само целувка — прошепна той.

Лицето му се наведе към моето. Устните му се докоснаха до моите, нежно, бавно. Силата потече по тях в устата ми. Мисля, че за миг спрях да дишам. Чувствах се така, сякаш кожата ми се топи и ще потъна в тялото му, в тази искряща сила.

— Изглежда пристигнах точно навреме — Ричард стоеше в рамката на вратата.

Притиснах ръка към гърдите на Жан-Клод и го отблъснах достатъчно силно, че да се олюлее. Борех се за въздух, сякаш се давех. Кожата ми пулсираше и кънтеше от силата, която все още пълзеше по мен, в мен.

— Ричард — прошепнах аз. Искаше ми се да кажа, че не е каквото изглежда, но не можех да си поема достатъчно въздух.

Жан-Клод се обърна, усмихвайки се. Знаеше точно какво да каже.

— Ричард, колко хубаво, че се присъедини към нас. Как мина покрай вълка ми?

— Не беше толкова трудно.

Втренчих се в двамата. Все още имах проблеми с дишането. Чувствах се така, сякаш всеки нерв от тялото ми е бил докоснат в един и същ момент. Линията между удоволствие и болка беше адски тънка и не бях сигурна от коя страна съм.

Светлината се оттичаше от Жан-Клод и той изглеждаше блед, прекрасен, почти човешки.

Ричард стоеше точно под арката на вратата. Очите му светеха, но не с вътрешна светлина, а от гняв, гняв, който ги караше да танцуват, стягаше мускулите по раменете и ръцете му така, че усилието си личеше отдалеч. Никога преди не ми бе правело впечатление колко огромен е физически. Изглеждаше като че изпълва повече пространство, отколкото трябва. Първият приток от силата му, караща кожата ми да изтръпва, се изля върху мен.

Поех си дълбоко дъх на пресекулки и тръгнах към него. Колкото повече се приближавах, толкова по-плътна ставаше силата, на около шест крачки от него беше като да пристъпяш в почти плътна маса от пулсираща и вибрираща енергия.

Стоях там и се опитвах да преглътна. Беше облечен в дънки и зелена фланела с ръкави, навити до лактите. Косата му падаше свободно по раменете, на гъсти вълни. Бях го виждала такъв стотици пъти, но внезапно всичко изглеждаше различно. Никога не се бях страхувала от Ричард, не наистина. Сега за пръв път видях, че има нещо, от което да се страхувам. Нещо плуваше зад очите му, звярът му, беше го призовал. Сега той се намираше зад тези кафяви очи. Чудовище, чакащо да бъде пуснато на свобода.

— Ричард — казах аз и се прокашлях, за да прочистя гърлото си, — какво ти става?

— Утре е пълнолуние, Анита. Точно в момента силните емоции не са добра идея — яростта изтъняваше лицето му, правеше прекрасните му скули високи и стегнати. — Ако не бях се намесил, щеше ли да нарушиш обещанието си към мен?

— Той все още не знае с какви чорапи съм обута — отвърнах аз.

Ричард се усмихна и част от напрежението изчезна.

— Твърде гладко за жартиери — отбеляза Жан-Клод. — Чорапогащи, макар че може и да са без чатал, за това не съм сигурен.

Ричард изръмжа.

Погледнах назад към Жан-Клод.

— Не ми помагай.

Той се усмихна и кимна. Подпря гърба си на една от колоните на леглото, а пръстите му танцуваха по голата кожа на гърдите му. Беше подканящо и точно такова бе намерението му. Проклет да е.

Ниско басово изръмжаване привлече вниманието ми обратно към Ричард. Той пристъпи към леглото, сякаш всяко движение му причиняваше болка. Напрежението буквално свистеше през натрупващата се енергия. Нима щях да го видя как се превръща тук и сега? Ако се превърнеше, щеше да има битка и за пръв път се притеснявах и за безопасността на Жан-Клод, освен за тази на Ричард.

— Не го прави, Ричард, моля те.

Взираше се покрай мен право в Жан-Клод. Не посмях да извърна очи, за да видя каква дяволия прави вампирът. Ръцете ми и без това бяха пълни с върколака пред мен.

Нещо потрепна по лицето му. Бях сигурна, че Жан-Клод е направил нещо зад гърба ми. Ричард издаде звук, който бе повече животински, отколкото човешки и се втурна към леглото. Не се отместих от пътя. Отстоях позицията си и когато се изравни с мен и тръгна да ме подминава, се хвърлих към него и го принудих да направи почти перфектно превъртане през рамо. Инерцията му свърши останалото. Може би ако бях пуснала ръката му, щяхме да избегнем останалата част, но направих класическата грешка. Не вярвах, че Ричард ще ме нарани.

Той сграбчи ръката, която го държеше и ме метна през стаята. Беше паднал по гръб и нямаше нужната опора и това ме спаси. Оказах се във въздуха само за секунда и след това се претърколих по килима, върху който се строполих. Светът все още се въртеше, когато ръката ми посегна за ножа. Не можех да чуя нищо, освен кръвта, нахлуваща в главата ми, но знаех, знаех, че идва.

Той ме докосна по ръката и ме завъртя обратно и аз допрях сребърното острие до гърлото му. Той замръзна на място, опитвайки се, поне така смятам, да ми помогне да се изправя. Двамата се гледахме от няколко сантиметра разстояние. Гневът бе изчезнал от лицето му. Очите му бяха нормални и прекрасни както винаги, но аз продължих да държа ножа до гладката кожа на врата му, притискайки го леко, за да знае, че съм сериозна.

Той преглътна внимателно.

— Не исках да те нараня, Анита. Толкова съжалявам.

— Отдръпни се — казах аз.

— Наранена ли си?

— Отдръпни се, Ричард. Веднага!

— Нека ти помогна — той се наведе по-близо и аз притиснах острието, така че да потече тънка струйка кръв.

— Пусни ме, Ричард.

Той ме пусна и се отдръпна бавно. Изглеждаше объркан и наранен. Докосна кръвта по врата си, сякаш не осъзнаваше какво е.

Когато се отдръпна достатъчно, си позволих да се отпусна на килима. Нищо не беше счупено, сигурна бях, и не кървях. Ако ме бе метнал към стената с тази сила, ситуацията щеше да е съвсем различна. Излизахме от няколко месеца, почти бяхме спали заедно повече от веднъж и през цялото това време не бях оценила напълно с какво си играя.

— Ma petite, добре ли си? — Жан-Клод се намираше в основата на леглото. Наблюдаваше Ричард внимателно, докато се приближаваше към мен.

— Добре съм, добре съм — изгледах го кръвнишки. — Какво направи зад гърба ми, че го вбеси така?

Жан-Клод изглеждаше засрамен.

— Подразних мосю Зееман. Може би дори исках битка. Ревността е глупава емоция. Откъде можех да знам, че няма да се дръпнеш от пътя на нападащ върколак?

— Не отстъпвам заради никого — почти се разсмях при тези думи. — Въпреки че следващия път може да направя изключение.

— Не исках да те нараня — обади се Ричард. — Но като ви видях по този начин… Да знам, че сте заедно, не е същото, като да ми го наврат в лицето.

Гневът му бе изчезнал в мига, в който ме бе наранил. Ужасът от онова, което бе направил, страхът за моята безопасност, здравият разум се бяха върнали моментално.

— Само се целувахме, Ричард, нищо друго, независимо какво му се иска да вярваш.

— Внезапно бях обзет от такава ревност. Съжалявам.

— Знам, че беше инцидент, Ричард. Просто се радвам, че наблизо нямаше стена.

— Можех да те нараня лошо — той пристъпи към мен с протегнати ръце и сам се спря. — А ти искаш да освободя звяра достатъчно, че да убива. Не разбираш ли колко трудна е борбата за контрол?

— Разбирам по-добре, отколкото преди няколко минути — отвърнах аз.

— Чантите ти са в коридора, ще ги донеса и се махам — това бе погледът, от който изпитвах ужас. Погледът на смазаното кученце. Беше по-лесно да се справя с гнева, макар и по-опасно.

— Не си отивай.

И двамата ме изгледаха.

— Жан-Клод предизвика това — вдигнах ръка, преди той да успее да протестира. — О, знам колко ти беше приятно, но при все това искаше Ричард да ни види заедно. Искаше да започне бой. Искаше да ми покажеш, че той е толкова чудовище, колкото и ти. Справи се великолепно по всички точки. Сега се разкарай.

— Изхвърляш ме от собствената ми спалня? — изглеждаше развеселен.

— Аха — изправих се и се чувствах съвсем леко нестабилна на високите токчета.

Жан-Клод въздъхна.

— Значи за вечни времена ще бъда захвърлен в ковчега си и никога няма да усетя блаженството от компанията ти, докато потъвам в сън.

— Не отиваш да спиш, Жан-Клод. Умираш. Може да желая топлото ти, дишащо тяло, но още не съм готова за пълния комплект.

Той се усмихна.

— Много добре, ma petite. Оставям ви с мосю Зееман да обсъдите последните няколко минути. Ще поискам само едно нещо.

— И то е? — попитах аз.

— Да не се любите в леглото ми, когато не мога да се присъединя към вас.

Въздъхнах.

— Ще е доста долно да правя любов с Ричард в леглото ти. Мисля, че по този въпрос няма за какво да се притесняваш.

Жан-Клод погледна към Ричард. Очите му сякаш попиваха всеки сантиметър от тялото му и се задържаха малко повече на кървящата рана на врата му, но може и да беше плод на въображението ми.

— Ако някой може да устои на изкушението, това си ти, ma petite — Жан-Клод ме погледна и изражението му бе неразгадаемо. — Съжалявам, че за малко щеше да пострадаш. Не исках това да се случва.

— Винаги имаш добри намерения — отвърнах аз.

Той въздъхна, после се усмихна. Хвърли един поглед на Ричард.

— Може пък в крайна сметка да не съм по-доброто чудовище.

— Разкарай се — казах аз.

Той излезе, без да спира да се усмихва. Затвори вратата след себе си и ме остави да се мъча със силата му, танцуваща по кожата ми, с усещането за устните му върху моите и ръцете му върху тялото ми. Беше само целувка. Любовна игра. Но дори и притокът на адреналин, на това, че почти ме метнаха към стена, не можеше да прогони остатъчния ефект.

Ричард се взираше в мен, сякаш някак можеше да почувства силата.

— Ще ида да взема чантите — каза той. Можеше да изрече толкова много неща, но това бе най-безопасното.

Отиде да вземе чантите, а аз седнах на леглото. Ричард можеше да ме убие. Жан-Клод никога не би изгубил контрол по този начин. Исках Ричард да прегърне звяра си, но може би не разбирах какво значи това.