Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (44)

43

Държаха ме вързана за леглото, но Габриел върна ножовете обратно в ножниците на китките. Вдигна големия нож, който носех на гърба си, към светлината. Помислих си, че няма да ми го върне, но накрая отметна косата ми и го плъзна обратно в ножницата.

— Не режи въжетата, докато не вляза в кадър. Искам камерата да знае защо си уплашена. Обещай ми да не разваляш момента.

— Дай ми пистолет и ще изчакам, докато се качиш върху мен, преди да дръпна спусъка.

Той се усмихна и размаха пръст пред лицето ми, сякаш се караше на дете.

— А, а, а. Без грубости.

Поех си дълбоко въздух и издишах.

— Не можеш да обвиниш една жена, че се е опитала.

Той се разсмя, пронизително и нервно.

— Не, не мога да те обвиня, че си се опитала.

Имахме осветление и камери, трябваше ни само действие. Габриел бе изтрил кръвта от гърдите си и бе поставил сребърната халка обратно в плътта си. Започвахме отначало заради камерата. Дори бяха изчистили кръвта от устата ми и бяха освежили грима ми. Младата жена, Хайди, беше ликантропката, която ме гримира. Очите й бяха твърде разширени. Ръцете й трепереха, докато ме докосваше.

Прошепна ми, докато пудреше лицето ми:

— Внимавай, като те целува. Веднъж изяде езика на едно момиче.

— Можеш ли да ми намериш пистолет?

Тя потрепери, завъртайки бели, паникьосани очи. Поклати отрицателно глава.

— Рейна ще ме убие.

— Не и ако е мъртва.

Хайди продължи да клати глава и отстъпи от леглото.

По-голямата част от останалия екип излезе. Когато режисьорът разбра, че ще изгубят твърде много хора, за да могат да се справят, предложи бонуси. Големи бонуси и няколко души останаха. Останалите напуснаха. Не правеха снъф филми. Нямаше да наблюдават как Габриел ме убива, но нямаше и да го спрат. Може би някой от тях щеше да се обади в полицията. Беше хубава мисъл, но не възлагах големи надежди.

Върху мен се изля сила на гъделичкаща кожата вълна. Докосна нещо ниско и дълбоко в тялото ми. Усещането изчезна почти веднага, но остана миризмата, сякаш бях преминала през нечий призрак. Помирисах афтършейва на Ричард. Ричард се опитваше да ми каже нещо — или нарочно, или защото го водеше страхът. И в двата случая времето изтичаше. Трябваше да ги спася. Трябваше. Нямах друг избор. Да ги спася, означаваше да накарам Габриел да се приближи достатъчно, че да го убия. Близо до мен. В най-добрия случай беше съмнителна благословия.

— Давай — подканих го.

— Страшно нетърпелива си за човек, който ще умре по наистина ужасяващ начин — отбеляза Рейна.

Усмихнах се. Направих усмивката всичко, което Габриел желаеше — уверена, опасна, секси.

— Не планирам да умирам.

Габриел издиша:

— Да го направим.

Рейна поклати глава и излезе от кадър.

— Изчукай я, Габриел, накарай я да крещи името ти, преди да я убиеш.

— С удоволствие — прошепна той и влезе с горделива походка във фалшивата спалня.

Извадих един от ножовете на китките и срязах въжето, което ме привързваше към таблата. Китките ми все още бяха вързани. Наблюдавах го, докато обръщах острието, за да режа между ръцете си. В този миг можеше да ми се нахвърли, но не го направи. Плъзгаше се около леглото, докато освобождавах ръцете си.

Накрая застана на колене до леглото с поглед, вперен в мен. Отстъпих с ножа в дясната ръка. Щях да се махна от проклетото легло.

Габриел пропълзя отгоре му, докато аз се смъквах от него. Имитираше движенията ми, но ги правеше грациозни и болезнено бавни. Трептеше от събраната енергия. Не правеше нищо друго, освен да пълзи по проклетото легло, но обещанието за насилие и секс яздеше въздуха като светкавица.

Беше по-бърз от мен. Обхватът му бе двойно по-голям. Със сигурност бе по-силен. Единственото предимство, което имах, бе, че планирах да го убия максимално бързо, докато той планираше най-напред да ме изнасили. Това означаваше, че бях готова да направя неща, които той не беше. Поне в началото. Ако нещата не приключеха бързо, бях пътничка.

Паднах на едно коляно и се подготвих с нож във всяка ръка. Той искаше да се приближи. Дори желаеше да бъде наранен, така че нямаше да има лъжливи движения, нямаше да изпробваме уменията си. Щях да го накарам да дойде при мен и да го порежа.

В стомаха ми се завихри сила. Обля ме във вълна от усещания. Ароматът на летни дървета беше толкова силен, че чак ме задавяше. За миг не можех да виждам стаята. Мярнах нещо друго, хаотични парченца и частици като пъзел, пръснат по земята. Изплувах с три мисли в главата: страх, безпомощност и нужда.

Погледът ми се избистри и видях намръщения Габриел.

— Какво ти става, Анита? Да не би Касандра да те е ударила твърде силно?

Поклатих глава и си поех накъсано въздух.

— Да не би да си само от приказливците, дето не хапят, а, Габриел?

Той се усмихна, бавно, мързеливо, разкривайки зъбите си. Внезапно беше пред мен. Замахнах, без да се замисля, просто по инстинкт. Той отскочи и по корема му потече кръв на тънка алена струйка.

Бавно и чувствено потърка пръсти в кръвта, после ги облиза с дълги, бавни движения на езика. Играеше за пред камерата. Пропълзя върху леглото и обви белите чаршафи около тялото си, отъркаля се в тях, докато се оплете. Облегна се назад, разкривайки врата си. Почти в обсега ми.

— Ела да си поиграем, Анита.

Беше изкушаващо и идеята му бе такава, но не бях толкова глупава. Бях виждала Ричард да разкъсва чаршафи сякаш са хартия.

— Оставам тук, Габриел. Ще трябва ти да дойдеш.

Той се претърколи по корем.

— Мислех си, че ще мога да те гоня. Това не е забавно.

Усмихнах се.

— Ела по-близо, и ще стане много забавно.

Той се изправи на колене. Чаршафите бяха изцапани с кръв, докато изпълзяваше от тях. Изведнъж Габриел се озова пред мен, твърде бърз, че да успея да видя движението. Беше до мен и покрай мен, преди да успея да реагирам.

Паднах назад по задник, в отчаян опит да не го изпускам от очи. Но той стоеше точно извън обсега ми. Миг по-късно остра болка проряза дясната ми ръка. Погледнах и видях кървящи следи от нокти.

Той вдигна една ръка пред лицето си и животинските нокти изскочиха изпод човешките.

— Мяу.

Опитах се да преглътна туптящото си сърце, и не успях. Това означаваше, че дори да не ме убие, след месец можеше и да ми поникне козина.

Не беше вик, който можете да чуете с ушите си. Не беше звук. Нямах думи да го опиша, но почувствах как Ричард крещи вътре в мен. Силата му се изля върху ми и някъде по пътя почувствах Жан-Клод. Нещо стегнато и болезнено го държеше прикован. Опитах се да се изправя на крака и залитнах.

— Какво има, Анита? Не те нараних толкова тежко.

Разтърсих глава и се изправих на крака. Нямаше да дойде при мен. Ричард започваше да се отчайва. Протегнах се навън с тази искра от сила и успях да почувствам заклинанието на Доминик. Някак си го защитаваше, но не можеше да го скрие от мен. Магията нарастваше. Времето за жертвоприношение приближаваше. Нямаше за кога да позволявам на Габриел да си играе с мен.

— Спри да преиграваш, Габриел, или не ме желаеш?

Очите му се присвиха.

— Намислила си нещо.

— Можеш да се обзаложиш. А сега ме чукай, Габриел, ако имаш топките да го направиш.

Подпрях се с гръб към стената и се надявах да е достатъчно, но знаех, че няма да е така. Запратих нишка сила към Ричард с надеждата, че ще схване намека и няма да се меси в следващите няколко минути. Ако ме разсееше в погрешния момент, всичко щеше да свърши.

Габриел закрачи пред мен, предизвиквайки ме да се дръпна от стената и да го докопам. Направих онова, което той смяташе, че ще сторя. Пробвах се да нанеса удар, но той просто не беше на същото място. Беше като да се опитваш да разсечеш въздуха.

Той замахна с една ръка и разпори задната част на лявата ми ръка. Аз го нападнах с дясната, опитвайки се да не изпускам левия нож. Той отново ме удари по ръката, не с нокти, а с опакото. Ръката ми се сгърчи и острието отлетя.

Тялото му се стовари върху моето и ме събори на пода. Забих десния нож в корема му, преди гърбът ми да удари земята. Забиването на ножа означаваше, че поех пълната сила на падането. Зашемети ме за един удар на сърцето. Това бе всичко, от което той се нуждаеше.

Прекара ръце под моите, не в опит да ги прикове към земята, а насилвайки ги нагоре, далече от ножа в корема му. Прикова ме към пода с тялото си. Очаквах да извади острието, но не го направи. Притисна дръжката към тялото ми и натисна. Заби острието в тялото си до ефеса и продължи да натиска. Дръжката натърти корема ми и той я прикова в двама ни.

Потрепери върху мен. Повдигна торса си, приковавайки ме с долната част на тялото си, притисна се между краката ми, така че да го почувствам, твърд и плътен. Измъкна острието в ален фонтан и го заби надолу толкова бързо, че ръцете ми бяха изминали едва половината път нагоре, за да предпазят лицето ми, когато ножът потъна в килима. Заби острието до дръжката в шперплатовия под, толкова близо до главата ми, че прикова косата ми на една страна.

Разкопча копчетата на дънките ми. Дори не се опитваше да контролира ръцете ми, но на мен ми бе останал само един нож.

Ако го изгубех, нямаше да мога да го убия. Щяхме да разберем точно колко здрави са нервите ми.

Силата на Ричард отново ме обля, но не беше същото. Беше по-малко френетична, сякаш се опитваше да ми прошепне нещо, да ми предложи нещо. В този момент осъзнах какво. Първият белег. Жан-Клод и Ричард, защото това бяха те, не можеха да го направят без разрешението ми. Бях твърде могъща, за да бъда принудена, поне физически.

Габриел продължаваше да държи краката ми, приковани с бедрата си, и сграбчи предницата на дънките ми с пръсти, насочени навън, настрани от тялото ми. Ноктите му изскочиха през плата и той направи разпорващо движение нагоре, разкъсвайки материята почти до пубиса ми.

Изкрещях и позволих на Ричард да го направи. По-добре чудовището, което познаваш, отколкото чудовището, канещо се да се намъкне в гащите ти. По тялото ми се разля топлина. Беше дори по-просто, когато Жан-Клод го бе направил самичък преди време. Дори и като знаех за какво става дума, усещането не беше кой знае какво.

Но веднага се почувствах по-добре; с прояснено съзнание, повече… нещо. Габриел се поколеба върху мен.

— Какво, по дяволите, беше това?

Кожата по ръцете му бе настръхнала. Беше почувствал силата.

— Не усетих нищо — отвърнах аз.

Сграбчих ножа, забит в пода, и го дръпнах. Габриел разкъса дънките ми с две ръце и те се сцепиха по средата, оставяйки помежду ни само моите гащички и неговия кожен панталон.

Намирах се под лош ъгъл за ножа и бях извадила острието едва наполовина, когато той плъзна ръка в гащичките ми. Изкрещях. Изкрещях:

— Ричард!

Силата ме заля. С Жан-Клод бях наблюдавала как пламтящите му очи влизат в мен. С Ричард като фокус нямаше нищо за гледане, а миризми, гората, кожата му, парфюма на Жан-Клод. Можех да вкуся и двамата в устата си, сякаш пиех две силни вина едно след друго.

Ръката на Габриел замръзна пред тялото ми. Взираше се надолу към мен.

— Какво направи току-що? — гласът му бе просто шепот.

— Да не смяташе, че да ме изнасилиш ще е лесно? — разсмях се и това го изкара от равновесие. Видях нещо близко до страх в буреносно сивите му очи. Премести ръката си. Да е извън бельото ми беше много по-добре, за да се опише с думи. Никога повече не исках да ме докосва по този начин. Никога.

Имах две възможности. Да блъфирам и да се надявам, че мога да бягам, или отново да подхвана секса и да го убия. Вторият белег не ми даваше чак толкова повече сила. Всъщност даваше на момчетата повече възможности да се възползват от силата ми, а не обратното. Значи оставаше сексът.

— Какво не е наред? — попита Рейна извън обсега на камерата.

— Габриел го хваща шубето — отвърнах аз.

Повдигнах се на лакти. Ножът, който беше забил в пода, приковаваше косата ми, но аз продължих да се изправям, откъсвайки кичур от нея. Беше малка болка, но знаех, че ще допадне на Габриел. Така и стана.

Бях седнала с крака от двете страни на бедрата му. Той ме повдигна, плъзгайки ръце по бельото ми, хващайки задника ми в шепи. Наклони се назад на колене, за да ме удържи. Наблюдаваше ме и видях как нещо се плъзна зад очите му, почувствах треперенето в ръцете му. За пръв път си мислеше, че наистина може да го убия, и това го възбуждаше. Страхът беше катализаторът.

Целуна ме нежно по едната страна на лицето.

— Посегни за последния нож, Анита. Посегни.

Наклони се към мен, докато го изричаше, хапейки нежно лицето ми. Почувствах натиска на зъбите му по линията на челюстта си, по врата си. Постави зъби отстрани на врата ми и започна да натиска надолу, бавно и постепенно, усилвайки напрежението. Езикът му се движеше по кожата.

Не посегнах към ножа. Прокарах пръсти през гъстата му коса, отметнах я от лицето му. Зъбите му продължиха да натискат кожата ми. Ръцете му се плъзнаха вътре в бельото ми и обхванаха в шепи голите ми задни части. За момент се стегнах, после се насилих да се отпусна. Това щеше да сработи. Трябваше да сработи.

Прокарах пръсти по лицето му. Зъбите му захапаха достатъчно, че да пуснат първата тънка струйка кръв. Ахнах и ноктите му се забиха в мен. Прокарах пръсти по двете страни на лицето му, очертавайки бузите, веждите му. Повдигна се, за да си поеме въздух с разширени, разфокусирани очи. Погалих лицето му и го придърпах за целувка. Очертах гъстите му вежди. Докато ме целуваше, затвори очи и аз поставих палци върху клепачите му. Миглите му потрепваха срещу кожата ми. Забих палци в двете очи, дълбаейки, в опит да ги вкарам в мозъка му и да ги изкарам отзад.

Габриел се дръпна назад с писък. Ноктите му одраха гърба ми. Ахнах, но нямах време за викове. Измъкнах големия нож от ножницата на гърба си.

Рейна изкрещя вместо мен.

Забих острието под ребрата на Габриел. Забих го в сърцето му. Той се опита да падне назад, но теглото ми приковаваше колената му, така че гърбът му се изви назад, но не падна. Забих острието през него. Почувствах как върхът излезе от другата страна.

Рейна внезапно се оказа до мен, сграбчи ме за косата и ме отметна от него. Полетях във въздуха, ударих се във фалшивата стена и продължих да се нося. Стената се сцепи. Лежах по корем и отново се учех как да дишам. Пулсът ми туптеше толкова силно в главата, че за няколко мига бях оглушала. Тялото ми престана да е изтръпнало поетапно и ми показа, че е издрано и насинено, но нямам нищо счупено. А трябваше да имам. Два белега, и внезапно бях станала Анита, човекът-таран. Когато се бе случило за пръв път, не го бях оценила. Сега го направих. Не бях ранена лошо, ура за това, но трябваше да мина покрай Рейна. Всички останали щяха да се изпокрият и да избягат, ако тя беше мъртва. Въпросът бе как да се случи?

Погледнах нагоре и осъзнах, че съм точно до масата с реквизита, на която бяха пистолетите ми. Бяха ли заредени? Ако посегнех към тях и ако не бяха в готовност, Рейна щеше да ме убие. Разбира се, ако просто си лежах и кървях, тя така или иначе щеше да ме убие.

Чух, че токчетата й се приближават към мен. Изправих се на колене и посегнах към масата. Все още не можеше да ме види през полуразрушената стена, но можеше да ме чуе. Мина през своята част от стената на тези нелепо високи токчета.

Сграбчих файърстара и се претърколих през масата насред движението. Озовах се по гръб, вперила поглед нагоре, докато тя прескачаше над масата. Бутнах предпазителя с палец и натиснах спусъка. Пистолетът гръмна в ръцете ми и я улучи в горната част на корема. Куршумът сякаш я забави насред движението и имах време за още един изстрел по-високо в гърдите.

Рейна падна на колене, а меденокафявите й очи бяха разширени от изненада. Протегна едната си ръка и аз се отдръпнах назад, все още лежаща по гръб. Наблюдавах как очите й се замъгляват, светлината угасва. Строполи се на една страна, а дългата й коса се изля като кестеняв дъжд по пода.

Екипът бе изчезнал яко дим. Само Хайди стоеше клекнала до стената, плачеща, покрила ушите си, сякаш се страхуваше да напусне или да остане.

Изправих се на крака, използвайки масата за опора. Вече можех да видя тялото на Габриел. От очите му надолу по лицето течеше кръв и бистра течност. Тялото му все още не бе паднало. Беше коленичил в странна пародия на живот, сякаш щеше да отвори очи и всичко да се окаже преструвка.

Едуард влезе през покритата врата. На рамото си имаше ловна пушка. Харли го следваше по петите с автоматично оръжие. Огледа стаята и най-накрая стигна до мен.

— Анита в стаята ли е?

— Да — отвърна Едуард.

— Не мога да я разпозная — каза Харли.

— Задръж огъня. Ще я намеря за теб — тръгна към мен, а очите му поглъщаха цялата информация. — Колко от тази кръв е твоя?

Поклатих глава.

— Как ме намери?

— Опитах се да отговоря на съобщението ти. Никой не знаеше къде си отишла. После никой не знаеше къде са Ричард или Жан-Клод, или Рейна.

Почувствах как Ричард изкрещя чрез мен и този път не се противих. Оставих крясъка да излезе от устата ми. Ако Едуард не ме беше хванал, щях да се строполя.

— Трябва да стигнем до Жан-Клод и Ричард. Веднага!

— Дори не можеш да ходиш — каза той.

Сграбчих го за раменете.

— Помогни ми и ще тичам.

Едуард не започна да спори, просто кимна и плъзна една ръка около кръста ми.

Харли подаде ножовете и браунинга ми на Едуард. Бях на сантиметри от него, но не се опита да ме докосне. Гледаше покрай мен, сякаш ме нямаше. Може би за него наистина ме нямаше. Откъснах крачолите на дънките, което ме остави само по бельо и найкове от кръста надолу, но сега можех да тичам, а ние трябваше да тичаме. Можех да го почувствам. Можех да почувствам нарастващата сила в лятната нощ. Доминик подготвяше острието. Можех да го усетя. Докато тичахме, се молех. Молех се да стигнем навреме.