Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (15)

14

Името на клуба „Танц на смъртта“ светеше с червени неонови букви, високи близо два метра и половина. Буквите бяха извити и се лееха под ъгъл, сякаш някаква гигантска ръка точно бе приключила с изписването им. Клубът се помещаваше в стар склад на пивоварна. Мястото беше стояло на Ривърфронт запечатано и изоставено в продължение на дълги години. Бе представлявало единствената загрозяваща гледка насред поредицата шикозни ресторанти, дискотеки и барове. Повечето принадлежаха на вампири. Ривърфронт беше известен и като Кварталът или Кървавият площад, па макар и не в учтива вампирска компания. По някаква причина прякорът ги притесняваше. Кой знае защо?

Тълпата се беше изсипала от тротоара на улицата, докато накрая лимузината бе спряна от навалицата. Ситуацията беше толкова лоша, че мярнах униформен полицай, който се опитваше да избута хората, така че колите да могат да преминават. Погледнах през тъмните стъкла към тълпата. Дали убиецът бе някъде там? Дали някой от тези добре облечени усмихващи се хора чакаше да ме убие? Отворих чантичката си и измъкнах сийкампа.

Жан-Клод хвърли поглед към малкия пистолет.

— Нервна ли си, ma petite?

— Да — отвърнах.

Той ме изгледа с глава, наклонена на една страна.

— Да, нервна си. Защо един човешки убиец те изнервя повече, отколкото всички свръхестествени създания, срещу които си се изправяла?

— При всички други, които са желали смъртта ми, е било лично. Разбирам, когато е лично. Този, който иска да ме убие в момента, го прави, защото е работа. Просто работа.

— Но защо това те ужасява? Ще си еднакво мъртва, независимо от мотивите на нападателя.

— Благодаря много.

Той ме докосна по ръката, докато стисках пистолета.

— Опитвам се да разбера, ma petite, това е всичко.

— Не знам защо ме притеснява. Просто е така — отвърнах. — Обичам враговете ми да имат лице. Ако някой те убие, не трябва да е само за пари.

— Значи убийството за пари е обида спрямо моралните ти схващания? — попита той. Гласът му бе съвсем спокоен, твърде спокоен, сякаш се смееше вътрешно.

— Да, по дяволите, обида е.

— И въпреки това си приятелка с Едуард.

— Никога не съм твърдяла, че съм последователна, Жан-Клод.

— Ти си един от най-последователните хора, които някога съм познавал, ma petite.

— Колко последователна мога да съм, щом излизам с двама мъже?

— Нима смяташ, че неспособността ти да избереш между нас те прави фриволна? — той се наведе към мен, докато го изричаше, а ръката му приглаждаше ръкава на сакото ми.

Проблемът беше, че почти бях избрала. Щях да му кажа, но не го направих. Първо, не бях сто процента сигурна. Второ, Жан-Клод ме бе изнудил да се срещам с него, иначе щеше да убие Ричард. Искаше шанс да ме ухажва далече от Ричард, което означаваше истински срещи. По начина, по който го бе представил: „ако позволиш на Ричард да те целува, а на мен — не, не е честно“. Вероятно, ако изберях Ричард, Жан-Клод щеше просто да отстъпи. Смятам, че наистина беше толкова егоистичен и го имаше предвид. Господаря на града не можеше да си представи, че има някой, който не може да бъде спечелен, евентуално. Не и ако има достъп до прекрасното му тяло. Той не преставаше да го предлага. Аз продължавах да отказвам. Ако изберях Ричард вместо него, наистина ли щеше да отстъпи елегантно, или щеше да ни отнесе в кървава баня?

Взирах се в дълбоките му сини очи и не знаех отговора. Познавах го от години. Излизах с него от месеци. Но продължаваше да е загадка за мен. Просто не знаех какво ще направи. Нямах желание да натискам това копче, все още не.

— За какво си се замислила така сериозно, ma petite? Не ми казвай, че е за убиеца. Няма да ти повярвам.

Не знаех какво да отговоря, така че само поклатих отрицателно глава.

Дланта му се плъзна по раменете ми, докато не се оказах притисната до извивката на ръката му. Усещането за тялото му толкова близо до моето предизвика спазми в стомаха ми. Наведе се напред, сякаш да ме целуне, и аз го спрях, подпирайки опакото на ръката си до гърдите му. Понеже сега докосвах голата му кожа, не съм убедена, че това помогна.

— Държа се прилично по време на цялото пътуване насам. Защо спираш сега? — попитах.

— Опитвам се да те успокоя, ma petite.

— Да, бе.

Той обви другата си ръка около кръста ми, обръщайки горната част на тялото ми към себе си. Пистолетът все още се намираше в ръката ми, но започваше да изглежда странно. Нямаше да го използвам срещу Жан-Клод, а убиецът нямаше да мине през заключените врати. Подобно насилие в толкова голяма тълпа, че и с полицаи, които регулираха трафика, изглеждаше твърде дръзко дори и за професионалист.

Плъзнах ръка по гърба му, без да пускам пистолета.

— Ако ме целунеш, ще трябва да оправям червилото си.

Наведе лицето си достатъчно близо за целувка, с устни толкова близо до моите, че можеше да ме вдиша. Прошепна над устата ми:

— Не бива да позволяваме това.

Целуна бузата ми и прокара устни по долната част на челюстта ми.

Докоснах лицето му с крайчеца на пистолета, премествайки го така, че да мога да го виждам. Очите му бяха станали поглъщащо сини.

— Без хапане по врата — казах и бях сериозна.

Само веднъж му бях дарявала доброволно кръв, и то когато умираше. Не обменях телесни течности с Господаря на града.

Той потърка бузата си в пистолета.

— Имах предвид нещо по-ниско.

Той наведе глава над ключицата ми, облизвайки кожата. За момент се зачудих колко надолу планира да слезе, после го избутах от себе си.

— Не мисля така — казах през полусмях.

— По-добре ли се чувстваш сега, ma petite?

Изгледах го за миг, после се разсмях, така си беше.

— Ти си доста хитър, знаеш го, нали?

— Казвали са ми го и преди — отговори той усмихнато.

Полицията беше успяла да избута тълпата и лимузината се придвижи напред.

— Направи го само за да ми повдигнеш духа — звучах почти обвинително.

Очите му се разшириха.

— Защо бих направил подобно нещо?

Изгледах го втренчено и почувствах как усмивката изчезва от лицето ми. Наистина го погледнах за миг, не като най-желания обект на света, а като него, като Жан-Клод. Господаря на града се притесняваше за чувствата ми. Поклатих глава. Дали ставаше по-мил, или просто се заблуждавах?

— Защо си толкова сериозна, ma petite?

Поклатих глава.

— Обичайното, опитвам се да преценя колко си искрен.

Усмивката му се разшири.

— Винаги съм искрен, ma petite, дори когато лъжа.

— Което те прави толкова добър лъжец — отбелязах аз.

Той кимна веднъж с глава, превръщайки го почти в поклон.

— Именно — погледна пред нас. — Ще се впуснем в море от медии, ma petite. Би ли прибрала пистолета? Мисля, че ще бъде малко прекалено за пресата.

— Пресата? — изрекох аз. — Имаш предвид местните медии?

— Местните, да.

— Какво не ми казваш?

— Когато вратите се отворят, хвани ме за ръка и се усмихвай, моля те, ma petite.

Намръщих се насреща му.

— Какво предстои да се случи?

— Ще бъдеш представена на света.

— Жан-Клод, какво си намислил?

— Това не е мое дело, ma petite. Не харесвам светлината на прожекторите чак толкова. Вампирският съвет ме избра за свой представител пред медиите.

— Знам, че излезе на светло за местните вампири, след като спечели последното предизвикателство, но не е ли опасно? Имам предвид, толкова време се преструваше на дясната ръка на някакъв мистериозен господар. Предпазваше те от външни претенденти.

— Повечето господари използват подставени лица, ma petite. Това намалява бройката на претендентите и човешките наемни убийци.

— Знам го и затова питам защо излизаш в светлината на прожекторите?

— Съветът смята, че спотайването в сенките дава козове в ръцете на противниците ни. На онези от нас, които биха били приятна храна за медиите, бе заповядано да излязат на светло.

Обърнах се към него.

— В какъв смисъл на светло?

— Прибери пистолета, ma petite. Портиерът ще отвори вратата и ще има камери.

Изгледах го вбесено, но прибрах сийкампа в чантичката.

— В какво си ме забъркал, Жан-Клод?

— Усмихни се, ma petite, или поне не се мръщи.

Вратата се отвори, преди да успея да кажа нещо друго. Държеше я мъж в смокинг. Блясъкът на светкавиците бе ослепителен и знаех, че притеснява неговите очи повече от моите. Той се усмихваше, докато ми подаваше ръка. Ако той можеше да се взира в толкова светлина, без да мига, то аз можех да съм снизходителна. Винаги можехме да се скараме по-късно.

Излязох от лимузината и бях доволна, че съм хванала ръката му. Светкавиците бяха навсякъде, подобни на малки избухващи слънца. Тълпата се втурна напред, към нас се насочиха микрофони, сякаш бяха ножове. Ако не държеше ръката ми здраво, вероятно щях да пропълзя обратно в лимузината. Пристъпих по-близо до него, за да запазя равновесие. Къде, по дяволите, бяха отговорниците за контрола над тълпата?

Един микрофон почти докосна лицето ми. Женски глас изкрещя от твърде близо.

— Добър ли е в леглото? Или трябваше да кажа „в ковчега“?

— Какво? — попитах.

— Добър ли е в леглото?

Последва миг на почти пълна тишина, докато всички очакваха отговора ми. Преди да успея да отворя устата си и да изрека нещо унищожително, Жан-Клод се намеси, елегантен както винаги.

— Ние не издаваме тайните си, нали, ma petite? — никога не го бях чувала да използва толкова плътен френски акцент.

— Ma petite — това галеното ви име за нея ли е? — попита мъжки глас.

— Oui — отвърна той.

Погледнах го, докато се навеждаше сякаш да ме целуне по бузата, и ми прошепна:

— Гледай ме убийствено по-късно, ma petite. Камерите са навсякъде.

Искаше ми се да кажа, че не ми пука, но не беше така. Всъщност мисля, че ми пукаше. Чувствах се като заек, осветен от фарове. Ако убиецът ми се нахвърлеше с оръжие в този момент, щях да си стоя и да го оставя да ме застреля. Именно тази мисъл ме накара да се осъзная, помогна ми да започна да мисля отново. Опитах се да погледна отвъд прожекторите, микрофоните, няколкото диктофона и видеокамери. Мярнах емблемите на поне две национални мрежи върху камерите. Проклятие.

Жан-Клод отговаряше на въпроси като професионалист, усмихнат, елегантен, перфектният вампир от кориците. Усмихнах се и се наведох към него, заставайки на пръсти, приближавайки устни до ухото му, така че да мога да го оближа, но се надявах, че микрофоните няма да уловят онова, което изричах. Бях сигурна, че изглежда страшно срамежливо и момичешко, но хей, нищо не е идеално. Прошепнах:

— Измъкни ме оттук веднага, или ще извадя пистолета и сама ще си разчистя пътя.

Той се разсмя и звукът се плъзна по кожата ми като козинка, топла, гъделичкаща и съвсем леко неприлична. Репортерите охкаха и ахкаха. Зачудих се дали смехът на Жан-Клод работи на запис или на видео. Това беше ужасяваща мисъл.

— О, ma petite, непослушно момиче.

— Никога повече не ме наричай така — прошепнах му аз.

— Моите извинения.

Той се усмихна, махна с ръка и започна да ми проправя път през репортерите. Двама вампири портиери се бяха приближили, за да му помогнат да разчисти пътя ни. И двамата бяха едри и мускулести и не бяха мъртви от дълго време. Изглеждаха розовобузести и почти живи. Бяха се хранили от някого тази вечер. Но пък същото бе направил и Жан-Клод. Ставаше ми все по-трудно да мятам камъни по чудовищата.

Вратите се отвориха и се вмъкнахме вътре. Тишината беше прекрасна. Обърнах се към него.

— Как посмя да ме замъкнеш в такава медийна буря.

— Не те излага на опасност, ma petite.

— Да ти е хрумвало, че ако избера Ричард вместо теб, може да не искам всички на света да знаят, че съм излизала с вампир?

Той се усмихна леко.

— Достатъчно добър съм, че да излизаме заедно, но не достатъчно, че да е публично?

— Ходили сме на всичко от симфония до балет. Не се срамувам от теб.

— Наистина ли? — усмивката му изчезна, заменена от нещо друго, не точно гняв, но… — Тогава защо си ядосана, ma petite?

Отворих уста, после я затворих. Истината бе, че бих предпочела да не се откриваме чак толкова публично, защото предполагам, че наистина не вярвах, че бих избрала Жан-Клод. Той беше вампир, мъртвец. В този момент осъзнах колко изпълнена с предразсъдъци си оставах все още. Беше достатъчно добър, че да излизаме по срещи. Достатъчно добър да си държим ръцете и може би нещо повече. Но имаше граница. Винаги имаше момент, в който щях да му кажа да спре, защото беше труп. Красив труп, но вампирът си е вампир. Не можеш наистина да се влюбиш в него. Не можеш да правиш секс с него. Няма начин. Бях нарушила единственото правило на Жан-Клод за излизане с двамата. Никога не бях дала на Жан-Клод същия шанс, какъвто на Ричард. И сега с покритието по националната телевизия, прилепът бе излетял от чувала. Срамувах се, че някой би си помислил, че всъщност излизам с него. Че всъщност би могло да ме е грижа за мъртвец.

Гневът изчезна с осъзнаването, че съм лицемерка. Не знам каква част от истината се бе изписала на лицето ми, но Жан-Клод наклони глава на една страна.

— По лицето ти прелитат мисли, ma petite, но какви?

Изгледах го.

— Мисля, че ти дължа извинение.

Очите му се разшириха.

— Това е наистина исторически момент. Извиняваш ми се за какво?

Не знаех как да го изразя с думи.

— Ти си прав, аз греша.

Той постави пръсти върху гърдите си с лице, изразяващо мнима изненада.

— Признаваш, че си ме третирала като някаква срамна тайна и си ме държала скрит. Настрани от истинските ти чувства, докато си се гушкала с Ричард и живата му плът.

Намръщих се насреща му.

— Стига толкова. Да видим дали някога пак ще ти се извиня за нещо.

— Един танц ще свърши работа — отбеляза той.

— Не танцувам. Знаеш го.

— Това е голямото откриване на клуба за танци, ma petite. Ти си на среща с мен. Наистина ли ще ми откажеш дори един танц?

Представено по този начин звучеше дребнаво.

— Един танц.

Той се усмихна, порочно, съблазнително. Усмивката, която змията вероятно е отправила към Ева.

— Мисля, че двамата ще танцуваме добре, ma petite.

— Съмнявам се.

— Мисля, че ще правим много неща добре заедно.

— Давам ти един танц, и вече искаш целия пакет. Настойчиво копеле.

Той се поклони леко, усмихнат, със сияещ поглед. Към нас се приближи женски вампир. Беше няколко сантиметра по-ниска от Жан-Клод, което я правеше висока поне метър и осемдесет. Беше русокоса и синеока и ако изглеждаше една идея по-северняшки, щеше да е перфектният модел за висшата раса. Беше облечена във виолетов прилепнал костюм със стратегически изрязани дупки. Тялото, което се показваше, беше с широки рамене, мускулесто и въпреки това имаше налят бюст. Кожени ботуши в същия цвят като костюма покриваха мускулестите й крака чак до бедрата.

— Анита Блейк, това е Лив.

— Нека предположа, Жан-Клод е избирал облеклото.

Лив ме погледна от впечатляващата си височина, сякаш самият факт, че се извисява, я правеше заплашителна. Когато дори не трепнах, се усмихна.

— Той е шефът.

Вдигнах поглед към нея. За малко да попитам защо. Можех да почувствам как възрастта й ме притиска като тежест. Беше около шестстотингодишна. Два пъти по-възрастна от Жан-Клод, че и отгоре. Тогава защо не беше шефката? Можех да почувствам отговора върху кожата си като хладен вятър. Нямаше достатъчно сила. Не беше вампир-господар и никаква възраст нямаше да промени това.

— Какво зяпаш? — попита тя. Погледна ме право в очите и поклати глава. — Наистина е имунизирана срещу погледа ни.

— Срещу погледа ти — отвърнах аз.

Тя постави ръце на хълбоците си.

— Това пък какво трябва да значи?

— Означава, че не ти стига сокът да ме уплашиш — отвърнах.

Тя направи крачка напред.

— Ами ако те хвана и изстискам малко сок от теб?

Ето как липсата на пистолет в кобур щеше да ме вкара в гроба. Можех да измъкна един от ножовете, но ако не й позволях да се приближи, нямаше да е от особена полза. Можех да плъзна ръка в чантичката, повечето хора не очакват оръжие да излезе от толкова малка чанта. Разбира се, ако Лив видеше, че посягам към пистолета, щеше да ме сграбчи, преди да успея да го измъкна. С кобур щях да се пробвам. С чанта, висяща на презрамка, не мисля. Вампирите са също толкова бързи.

— Колко вампири си убила до момента, Анита? — попита Жан-Клод.

Въпросът ме изненада, а отговорът ми ме изненада дори повече.

— Над двадесет законни убийства.

— Общо колко убийства, ma petite?

— Не знам — отвърнах.

Трябваше да са над тридесет, но в интерес на истината вече не помнех. Не знаех колко живота съм отнела. Това беше лош знак.

— Лив е моя, ma petite. Можеш да говориш свободно пред нея.

Поклатих отрицателно глава.

— Никога не признавай убийство пред непознати, Жан-Клод. Просто правило.

Лив ме погледна. Изглежда онова, което видя, не й хареса.

— Значи това е Екзекуторката — тя поклати глава. — Малко е дребничка, нали?

Обиколи ме, сякаш бях кон за продан. Когато застана зад гърба ми, отворих чантичката. Когато отново мина пред мен, бях извадила пистолета, зад чантичката, ненатрапчиво, макар че, предполагам, при нужда можех светкавично да стрелям през чантата. Но защо, ако не се налага, да го правя? Лив поклати глава.

— Хубавка е, но не е особено впечатляваща.

Застана зад Жан-Клод и прокара силните си ръце по раменете му, по ръцете. Приключи с длани около кръста му, а пръстите й мачкаха тялото му.

Почвах сериозно да се изморявам от Лив.

— Мога да направя за теб неща, на които не е способен никой човек, Жан-Клод.

— Отнасяш се грубо с Анита. Няма да ти правя повторна забележка — гласът му бе студен и дори съдържаше заплаха.

Лив го пусна и застана между нас с ръце на хълбоците.

— Великият Жан-Клод, докаран до въздържание от човек. Хората се смеят зад гърба ти.

— Въздържание? — попитах аз.

Жан-Клод ме погледна, после въздъхна.

— Докато не се откажеш да се държиш като монахиня, ma petite, ще се правя на монах.

Очите ми се разшириха. Не можах да се овладея. Знаех, че и двамата с Ричард бяхме имали по един любовник и след това бяхме избрали въздържанието. Но никога не бях мислила за Жан-Клод и това какво прави, за да задоволи нуждите си. Въздържанието не би било сред нещата, които бих избрала за него.

— Изглеждаш изненадана, ma petite.

— Предполагам, че всеки, който излъчва секс като теб… Просто никога не бях мислила по въпроса.

— При все това, ако беше открила, че спя с друга жена, жива или мъртва, докато излизаме заедно, какво щеше да направиш?

— Щях да те зарежа моментално.

— Именно.

Лив се разсмя, със силен и непривлекателен рев.

— Дори човекът ти не ти вярва.

Жан-Клод се обърна към нея, а очите му излъчваха сапфирени пламъци.

— Казваш, че се смеят зад гърба ми.

Тя кимна, продължавайки да злорадства.

— Но само ти се смееш в лицето ми.

Смехът й секна внезапно, сякаш някой го бе изключил. Погледна го.

— Малко повече подчинение, Лив, или това е предизвикателство към властта ми?

Тя изглеждаше потресена.

— Не, искам да… Никога не съм смятала…

Той просто я погледна.

— Тогава е най-добре да ми поискаш прошка, нали?

Тя падна на едно коляно. Не изглеждаше уплашена, а по-скоро като че е направила някакъв огромен гаф и сега трябва да се поправи.

— Моля за прошката ти, Господарю. Самозабравих се.

— Да, така е Лив. Не го превръщай в навик.

Лив се изправи на крака, усмихната, опростена. Просто така. Политическото маневриране буквално тежеше във въздуха.

— Просто тя не изглежда и наполовина толкова опасна, колкото я описа.

— Анита — изрече Жан-Клод. — Покажи й какво държиш в ръката си.

Преместих чантата на една страна, така че да мерне пистолета.

— Можех да те сграбча за гърлото, преди да насочиш тази играчка — изрече Лив.

— Не — отвърнах — не би могла.

— Това предизвикателство ли е?

— Живяла си шестстотин години плюс-минус десетилетие — казах й аз. — Не ги пропилявай заради някаква демонстрация.

— Откъде знаеш възрастта ми?

Усмихнах се.

— Тази вечер не съм в настроение за блъфове, Лив. Не ме пробвай.

Тя ме изгледа, а невероятните й очи се разшириха.

— Ти си некромант, не просто съживител на трупове. Мога да те почувствам в главата си, почти като друг вампир — тя погледна към Жан-Клод. — Защо не можех да я почувствам преди това?

— Силата й пламва ярко, когато се почувства заплашена — отвърна той.

Това беше новина за мен. Доколкото знаех, в момента не използвах силата си. Но не го изрекох на глас. Сега не беше време да задавам тъпи или дори смислени въпроси.

Лив отстъпи на една страна, бе донякъде уплашена.

— Отваряме след час. Имам работа за вършене — тръгна към вратата, без да сваля очи от мен.

Наблюдавах как се отдалечава и бях доволна от реакцията й, но без да я разбирам.

— Ела, Анита — изрече Жан-Клод. — Искам да ти покажа клуба си.

Оставих го да ме отведе в основната част на клуба. Бяха изтърбушили склада, докато не бе започнал да се извисява на три етажа с перила на всеки от тях. Основният дансинг беше огромен, блестящ и гладък. Искреше на приглушената светлина. Следящите лампи бяха прикрити, така че бе трудно да се каже откъде идва светлината.

От тавана висяха разни неща. На пръв поглед бяха тела, но представляваха манекени, гумени кукли в реални размери, чучела, използвани за краштестове. Някои бяха голи, един бе обвит в целофан, някои — в черна кожа или винил. Една гумена кукла носеше метални бикини. Висяха на вериги на различни нива. Беше мобилна инсталация.

— Това е различно — отбелязах.

— Обещаващ нов артист го направи специално за клуба.

Поклатих глава.

— Определено заявява нещо.

Прибрах пистолета в чантичката, но я оставих отворена. По този начин щях да мога да измъкна оръжието изненадващо бързо. Освен това не можех да се разхождам цяла нощ със зареден пистолет в ръка. Независимо колко малък е пистолетът, ръката започва да се схваща.

Жан-Клод се плъзна по дансинга и аз го последвах.

— Лив беше уплашена от мен. Защо?

Той се обърна елегантно и се усмихна.

— Ти си Екзекуторката.

Поклатих глава.

— Каза, че може да ме почувства в главата си като друг вампир. Какво имаше предвид?

Той въздъхна.

— Ти си некромант, ma petite, и силата ти нараства с всяко използване.

— Защо това би уплашило вампир на шестстотин години?

— Непреклонна си, ma petite.

— Едно от най-добрите ми качества.

— Ако отговоря на въпроса ти, ще се наслаждаваш ли на клуба с мен, ще бъдеш ли моята приятелка, дошла на среща, докато убиецът се появи?

— Благодаря, че ми припомни.

— Не беше забравила.

— Не, не бях. И да, отговори на въпроса ми, и ще си играя на твоя приятелка, дошла на среща.

— Ще играеш?

— Престани да увърташ и отговори на въпроса — замислих се за още един въпрос, на който исках отговор. — Два въпроса.

Той повдигна вежди, но кимна в знак на съгласие.

— Фолклорът приписва на вампирите сили, които не притежаваме: контрол над времето, превръщане в животни. Предполага се, че некромантите са способни да контролират всички видове немъртви.

— Контрол? Нямаш предвид само зомбита, нали?

— Не, ma petite.

— Значи Лив се страхува, че ще я овладея?

— Нещо подобно.

— Но това е лудост. Не мога да командвам вампирите наоколо — в мига, щом го изрекох, ми се прииска да не го бях правила.

Не беше истина. Веднъж бях вдигнала вампир. Веднъж. Веднъж беше достатъчно.

Вероятно нещо се бе изписало на лицето ми, защото Жан-Клод ме докосна по бузата.

— Какво има, ma petite? Какво изпълва очите ти с такъв… ужас?

Отворих уста и излъгах:

— Ако можех да заповядвам на вампирите, Серефина нямаше да може да ми причини онези неща преди два месеца.

Изражението му омекна.

— Тя е мъртва, ma petite. Наистина и напълно мъртва. Ти се погрижи за това.

Той се наведе напред и ме целуна по челото. Устните му бяха меки като коприна. Прекара устни по челото ми и премести тялото си по-близо, успокоявайки ме.

Това ме накара да се чувствам адски виновна. Все още имах кошмари за Серефина, това поне бе вярно. Самото изричане на името й на глас караше стомаха ми да се свива. От всички вампири, срещу които се бях изправяла, тя беше най-близо да ме сгащи. Не да ме убие, това щеше да се случи рано или късно. Не, тя почти ме бе превърнала в една от тях. Почти ме бе накарала да искам да съм една от тях. Беше ми предложила нещо по-ценно от секс или сила. Беше ми предложила мир. Беше лъжа, но поне що се отнася до лъжите, бе хубава лъжа.

Защо не казах истината на Жан-Клод ли? Ами, не беше негова работа. Честно казано, онова, което бях направила, ме бе ужасило. Не исках да се справям с него. Не исках да си мисля за него. Не исках да знам какви биха били философските последици от вдигане на вампир през деня. Бях много добра в игнорирането на неща, с които не исках да се занимавам.

— Ma petite, трепериш — той ме отблъсна от себе си, за да огледа лицето ми.

Поклатих глава.

— Навън има убиец, изпратен да ме ликвидира, и се чудиш защо треперя.

— Познавам те твърде добре, ma petite. Не трепериш заради това.

— Не ми харесва да ме използват като някакъв торбалан, с който да плашат вампирите. Не съм толкова страшна.

— Не, но аз окуражавам илюзиите.

Отблъснах се от него.

— Искаш да кажеш, че си споменал на други зъбатковци, че мога да контролирам вампири?

— Намекнал съм по нещичко тук и там.

Усмихна се и по това просто изражение човек можеше да познае, че замисля нещо дяволито.

— Защо, за бога?

— Вземам уроци от нашия дипломат Ричард. Той е спечелил на своя страна много вълци просто обещавайки да се отнася добре с тях, да не ги кара да правят насила неща, които не искат.

— И? — попитах аз.

— Аз поканих вампири да се присъединят към стадото ми с обещанието не за страх и сплашване, а за сигурност.

— Като Лив ли?

Той кимна.

— Как се подсигуряваш, та да не направят дворцов бунт? — попитах аз.

— Има си начини.

— Като например заплахата с некромант? — отбелязах.

Той се усмихна.

— Наистина.

— Не всеки ще повярва.

— Знам, че аз не вярвам — обади се нечий глас.