Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (6)

5

Двамата с Ричард вървяхме към колата му през паркинга пред участъка. Не ми беше казал и дума. Беше се здрависал с Катрин и се бе отправил към колата. Седна на мястото си. Аз се отпуснах на седалката до него. Ричард запали мотора и излезе на заден от паркинга.

— Ядосан си за нещо — казах аз.

Той подкара по улицата. Винаги шофираше внимателно, когато беше ядосан.

— За какво бих могъл да съм ядосан? — сарказмът беше толкова наситен, че можеше да се яде с лъжица.

— Смяташ, че съм знаела, че в апартамента ми има убиец?

Хвърли ми поглед, изпълнен с чиста ярост.

— Знаеше и ме остави да вляза вътре и да се занимавам с инсталацията на проклетия телевизор. Погрижи се да съм в безопасност.

— Не бях сигурна, Ричард.

— Обзалагам се, че си била извадила пистолета, преди да стреляш.

Свих рамене.

— По дяволите, Анита, можеше да те убият.

— Но не ме убиха.

— Това е отговорът ти за всичко. Ако оцелееш, значи нещата са наред.

— По-добре е от алтернативата — отвърнах аз.

— Не се шегувай — каза Ричард.

— Виж, Ричард, не аз бях излязла да ловувам този тип. Той дойде за мен.

— Защо не ми каза.

— И какво щеше да направиш? Щеше да влезеш пръв през вратата ли? Щеше да имаш гръден кош, пълен със сачми, и да оцелееш. Как щеше да го обясниш? Щяха да те разкрият като ликантроп. Най-малкото щеше да изгубиш работата си.

— Можехме просто да се обадим на полицията.

— И да им кажем какво? Че Къстард е подушил вратата? Ако решаха да тръгнат да разследват, щяха да бъдат застреляни. Типът беше пълен нервак. Стреля през вратата, помниш ли? Не знаеше по кого стреля.

Той сви по улица „Олив“, клатейки глава.

— Трябваше да ми кажеш.

— Какво щеше да промени това, Ричард? Освен дето може би щеше да се опиташ да се правиш на герой и ако оцелееше, щеше да провалиш кариерата си.

— По дяволите, по дяволите — той удряше ръцете си в кормилото отново и отново. Когато ме погледна, очите му бяха станали кехлибарени и чужди. — Нямам нужда от твоята защита, Анита.

— Аз също.

Мълчание изпълни колата подобно на ледена вода. Никой, освен лошия не бе загинал. Бях направила правилното нещо. Но беше трудно да го обясня.

— Не става дума за това, че рискува живота си — отвърна Ричард, — а за това, че се отърва от мен, преди да го направиш. Даже не ми даде шанс. Никога не съм ти се месил, когато си вършиш работата.

— Щеше ли да го сметнеш за част от работата ми?

— По-близо е до описанието на твоята работа, отколкото на моята.

Замислих се за момент.

— Прав си. Една от причините, поради които все още излизаме, е, че не се правиш на мачо пред мен. Извинявам се. Трябваше да те предупредя.

Той ме погледна с очи, които все още бяха бледи и вълчи.

— Да не би току-що да спечелих спор?

Усмихнах се.

— Признах си, че съм сгрешила. Едно и също ли е?

— Абсолютно същото е.

— Ами тогава си пиши една точка.

Той се ухили насреща ми.

— Защо не мога да продължа да ти се сърдя, Анита?

— Ти си лесно прощаващ човек, Ричард. Един от нас трябва да бъде.

За трети път тази вечер спря на паркинга пред дома ми.

— Тази вечер не можеш да останеш у вас. Вратата ти е на парчета.

— Знам — ако бях изритана от жилището си, защото го боядисваха, имах приятели, при които можех да остана, или хотел, където да отседна, но в случая лошите момчета бяха доказали, че не им пука кого нараняват. Не можех да рискувам никого, дори и непознатите в съседната стая на хотела.

— Ела вкъщи с мен — каза той. Паркира колата на празното място най-близо до стълбите.

— Не мисля, че това е добра идея, Ричард.

— Изстрелът от пушката нямаше да ме убие. Щях да се излекувам, защото не ставаше дума за сребърни куршуми. Колко от другите ти приятели могат да кажат същото?

— Не много — отвърнах тихо.

— Имам къща, която се намира навътре в двор. Няма да рискуваш живота на невинни наблюдатели.

— Знам, че имаш двор, Ричард. Прекарала съм достатъчно неделни вечери в него.

— Значи знаеш, че съм прав — наведе се към мен, а очите му бяха върнали нормалния си кафяв цвят. — Имам стая за гости, Анита. Не е нужно да бъде нещо повече.

Взирах се в него от няколко сантиметра разстояние. Можех да почувствам тялото му като някаква сила, намираща се точно извън обсега ми. Не ставаше дума за паранормалните му вълчи способности. Беше просто чисто физическо привличане. Опасно бе да се съгласявам да ходя до дома на Ричард. Може би не за живота ми, но за други неща.

Ако Джими Пушката имаше партньор в апартамента ми, щях да съм мъртва. Бях толкова заета да се концентрирам върху убиването му, че втори стрелец щеше да ме отнесе. Едуард вече беше съобщил на свръзката си, че отказва, а отнемаше известно време да се намери друг убиец от неговия калибър. Така че вместо да чакат, бяха наели нещо евтино и местно с идеята, че евтиното можеше и да успее да ме отнесе и щяха да си спестят няколкостотин хиляди долара. Или пък по някаква неизвестна за мене причина ме искаха мъртва много бързо. И в двата случая, явно, желаеха смъртта ми адски силно. Обикновено, когато някой иска толкова много да ви види мъртъв, успява. Не днес или утре, но освен ако двамата с Едуард не успеехме да открием кой е предложил договора, талантите щяха да продължават да прииждат.

Взрях се в лицето на Ричард, почти достатъчно близо за целувка. Замислих се за възможността никога повече да не го видя. Никога повече да не го докосна. Никога да не задоволя този нарастващ глад, който изпълваше въздуха всеки път, щом бях с него. Докоснах лицето му и прокарах нежно върховете на пръстите си по врата му.

— Добре.

— Изглеждаш толкова сериозна. Какво си мислиш, Анита?

Наведох се и го целунах.

— За кръв, смърт и секс. Какво друго има?

Излязохме от колата. Напълних автоматичната хранилка на аквариума с достатъчно храна за една седмица. След една седмица, ако убиецът все още ме преследваше и ако бях все още жива, щеше да се наложи да дойда отново. Всичко, което лошите момчета трябваше да направят, бе да наблюдават аквариума ми и щяха да ме сгащят, ако са достатъчно търпеливи. Някак не вярвах, че ще се окажат такива.

Опаковах няколко неща, включително плюшения си пингвин Зигмунд, всяко оръжие, което притежавах, малко дрехи, тоалет за утрешната среща с Жан-Клод. Да, вероятно нямаше да отида, но не исках да ми се налага да се връщам в апартамента за каквото и да било. Оставих съобщение на телефонния секретар на Рони. Обикновено тренирахме заедно в събота сутринта, но не исках да я излагам на огневата линия. Тя беше частен детектив, но не беше стрелец, не като мен. Изпитваше определено уважение към живота, което можеше да доведе до смъртта й.

Ричард чакаше, докато се преобличах. Черни дънки, яркосиня риза без ръкави, бели чорапки за джогинг със синьо райе, черни найкове и вече се чувствах много повече като себе си. Оставих раменния кобур за браунинга в куфара си. Този пистолет беше основното ми оръжие и ми липсваше. И при нормални обстоятелства щеше да ми липсва, но сега ръката ми направо я сърбеше за пистолета.

Предполагам, че за това са резервните оръжия. Деветмилиметровият файърстар е добро оръжие и пасва в ръката ми. Ръцете ми са толкова малки, че доста от деветмилиметровите пистолети са твърде големи за тях. Браунингът беше на границата за удобно захващане. Носех файърстара в кобур под панталоните, така че да мога да го извадя с кръстосани ръце, което означаваше, че оръжието се виждаше. Не бях сигурна, че точно тази вечер ми пукаше за това.

Поставих ножниците на китките си и двата ножа. Бяха последните от комплект от четири специално изработени за ръцете ми с възможно най-високото съдържание на сребро в стоманата. Налагаше се да подменя два от тях, чудовищата ги изядоха. Поставих двата нови ножа в куфара, както си бяха в кутията. Бяха хубави и достатъчно остри, че да порежат кожата ви, ако прокарате палец по острието.

Докато подменях изгубените си ножове, си поръчах и един нов. Беше дълъг близо тридесет сантиметра, по-скоро меч, отколкото нож. Бях поискала да ми направят кожен колан, който ми позволяваше да го нося по гръбнака си с дръжка под косата. Преди не го бях използвала, но го бях видяла в каталог и не можах да устоя.

Имах още и деринджър, пушка с рязана цев, две нормални пушки-помпи, един дванадесети калибър и миниузи. Деринджърът, узито и рязаната пушка бяха все подаръци от Едуард. Не за Коледа или за рожден ден. Не, излизахме да ловим вампири заедно и той ми подаряваше нова играчка. Бях си поискала пушката.

Нормалните пушки-помпи не се побираха в нито един от куфарите или спортните сакове. Поставих ги в собствените им кутии с връзки. Саковете съдържаха комплекта ми за лов на вампири и зомби принадлежностите. Поставих допълнително муниции и в двете торби, за временно съхранение. По дяволите, набутах допълнителни муниции дори в куфарите. Човек никога не може да се запаси с твърде много.

Мярнах отражението си в огледалото. Пистолетът си личеше твърде много на фона на яркосинята риза. Накрая сложих отгоре едно черно сако от вида, който наричат „сако на гаджето“, защото е някак голямо в областта на раменете и торса. Ръкавите бяха навити назад, така че да се вижда копринената подплата. Сакото ми харесваше и едно закопчано копче скриваше почти файърстара. Все още можеше да се мерне, като се движех, но може би хората нямаше да побегнат с писъци.

Без браунинга се чувствах гола, което си беше някак смешно, имайки предвид, че в куфара имах узи. Но пък, хей, аз спях с браунинга.

Ричард не каза нищо за пушките. Може би щеше да мърмори за останалите, ако ги беше видял, но вдигна един куфар, сложи единия сак на рамо, една кутия с пушка през същото рамо и ме остави да вдигна своята част от багажа.

— Можеш ли да носиш и двата куфара? — попитах аз.

— Да, но съм изненадан, че попита. Последният път, когато се опитах да нося нещо, без да си ме помолила, щях да изпадна в немилост.

— Искам едната ми ръка да е свободна за пистолета.

— Ах — отвърна той, — естествено.

Взе другия куфар, без да изрече и дума. Наистина е умен мъж.

Госпожа Прингъл излезе от жилището си точно когато се изнасяхме. Държеше Къстард в ръце. Той изръмжа леко на Ричард и тя му изшътка.

— Помислих си, че те чух отвън. Добре ли си, Анита?

Погледнах към дупката до вратата й.

— Добре съм. Вие как сте?

Тя притисна Къстард и вдигна малкото му космато телце към лицето си.

— Аз ще се оправя. Ще ти повдигнат ли обвинения?

— Изглежда, че няма.

— Добре — тя погледна към куфарите. Един за дрехите и един за оръжията. — Къде отиваш?

— Мисля, че в момента съм твърде опасна да се навъртам наоколо.

Тя огледа лицето ми, сякаш се опитваше да прочете мислите ми.

— Колко лоша е тази бъркотия, Анита?

— Достатъчно лоша — отвърнах аз.

Тя ме докосна нежно по косата.

— Бъди много внимателна.

Усмихнах се.

— Винаги. Вие също се грижете за себе си.

— Двамата с Къстард ще се грижим един за друг.

Погалих Къстард, потърквайки малките му лисичи ушички.

— Дължа ти кутия кучешки лакомства, косматко.

Той облиза ръката ми с малкото си розово езиче.

— Когато можеш, ми дай новия си телефонен номер — каза тя.

— Когато мога, ще се върна обратно.

Тя се усмихна, но бледите й очи останаха разтревожени.

Напуснахме, защото трябваше. Въображението ми винаги е било твърде развито, за да се чувствам спокойна. Виждах съвсем ясна картина как г-жа Прингъл е размазана срещу стената, а прекрасното й възрастно лице — отнесено. Ако беше отворила вратата в грешния момент, нямаше да си го представям. Беше на косъм, мамка му, твърде на косъм.