Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (25)

24

Пробудих се в мрака, а над мен се бе навел някой. Не можех да го видя, но чувствах нещо като тежест във въздуха над себе си. Ръката ми се плъзна под завивката и измъкна файърстара. Забих го в този, който се бе надвесил над мен, и той изчезна като сън. Плъзнах се от леглото и допрях гърба си до стената, стараейки се да съм колкото се може по-малка мишена.

От мрака долетя глас. Прицелих се в неговата посока, напрягайки слуха си, за да чуя дали има още натрапници.

— Касандра е. Ключът за осветлението е над главата ти. Ще остана където съм, докато включиш лампите — гласът й бе нисък, равен, от вида, който използваш за луди хора или за хора, насочили оръжие към теб.

Преглътнах тежко и плъзнах гръб нагоре по стената. Вдигнах лявата си ръка, докато не докоснах мястото с ключа, после коленичих обратно с пръсти, докосващи прекъсвача. Когато се пуснах максимално ниско и все още можех да включа осветлението, го направих. Светлините оживяха. Имаше един момент на заслепяване, в който клечах на пода с пистолет, насочен слепешком. Когато зрението ми се проясни, видях Касандра, застанала до основата на леглото с ръце, разперени настрани.

Гледаше ме. Очите й бяха малко по-разширени. Дантелите на викторианската й нощница потрепваха от дишането й.

Да, викторианска нощница. Изглеждаше деликатна, подобна на кукла. Снощи я бях питала дали Жан-Клод е избрал нощницата. Не, тя я била избрала. Всеки със странностите си.

Стоеше на килима замръзнала, взираща се в мен.

— Анита, добре ли си? — тонът й подсказваше, че не смята така.

Поех си дълбоко въздух и насочих оръжието към тавана.

— Аха, добре съм.

— Може ли да се раздвижа?

Стоях с пистолет до тялото.

— Не се опитвай да ме докосваш, когато съм дълбоко заспала. Най-напред кажи нещо.

— Ще го запомня — отвърна тя. — Мога ли да се движа?

— Аха. Какво има? — попитах.

— Ричард и Жан-Клод са отвън.

Погледнах часовника си. Беше един часът следобед. Бях спала почти шест часа. Или щях да съм, ако двете с Касандра не бяхме говорили около час. Не бях спала на чуждо място от години, а и, честно казано, девойка или не, Касандра пак си оставаше ликантропката, която бях срещнала едва предната вечер. Чувствах се странно да й се доверявам като телохранител. Никога не се бях чувствала особено комфортно да спя с непознати. Не става дума за нещо сексуално. Простичко подозрение. Да си дълбоко заспал, е възможно най-безпомощното състояние, в което се оказват повечето от нас.

— Какво искат?

— Ричард каза, че има план.

Нямаше нужда да питам какъв план. Имаше само едно нещо в главата му в деня на пълнолунието: Маркус.

— Кажи им, че първо ще се облека — насочих се към куфара.

Касандра отиде до вратата. Открехна я съвсем леко и заговори тихо. Затвори я плътно зад гърба си и се върна при мен. Изглеждаше объркана. В нощницата, с обърканото изражение на лицето, изглеждаше като дванадесетгодишна.

Коленичих край куфара с дрехи в ръка и я погледнах.

— Сега пък какво?

— Жан-Клод каза да не си правиш труда да се обличаш. За момент я зяпнах.

— Да, бе. Обличам се. И двамата могат да почакат малко.

Тя кимна и се отправи към вратата.

Отидох в банята. Погледнах се в огледалото. Изглеждах точно толкова уморена, колкото се чувствах. Измих си зъбите, погрижих се за неотложните неща и си пожелах да имаше душ. Щеше да ми помогне да се събудя. Можех да се изкъпя, но не бях сигурна, че момчетата могат да изтраят толкова. Освен това къпането бе нещо, което правех, когато се готвех да си лягам, а не да се събуждам. Трябваше ми нещо стимулиращо, а не успокояващо.

Ричард имаше план, но Жан-Клод беше с него. Това означаваше, че вампирът е помогнал в измислянето му. Беше плашеща мисъл.

Тази нощ Ричард щеше да се бори с Маркус. Утре можеше да е мъртъв. Мисълта накара гърдите ми да се свият. Зад очите си чувствах напрежение, което имаше повече общо със сълзите, отколкото с нещо друго. Можех да живея, ако Ричард беше някъде другаде. Щеше да е болезнено да не е с мен, но щях да оцелея. Можеше и да не оцелея, ако загинеше. Обичах Ричард. Наистина го обичах. Не исках да се отказвам от него. За нищо на света.

Жан-Клод се държеше като перфектния джентълмен, но не му вярвах. А и как бих могла? Винаги имаше поне дузина различни причини за всяко негово действие. Какъв беше планът? Колкото по-бързо се облечах, толкова по-бързо щях да разбера.

Може да се каже, че просто сграбчих разни неща от куфара. Почти всички дрехи, които притежавах, можеха да се носят една с друга. Тъмносини дънки, морскосиня тениска с яка, бели чорапи за джогинг. Не се обличах, за да впечатлявам някого. Сега, когато бях малко по-събудена, ми се искаше да бях избрала нещо по-малко практично. Любовта ни кара да се притесняваме за подобни неща.

Отворих вратата. Ричард стоеше край леглото. Гледката ме накара да се спра на място. Бе разресвал косата си, докато не бе заприличала на игрива вълна, спускаща се около раменете му. Беше облечен само с копринени боксерки в тъмнолилаво. Бяха цепнати високо от двете страни, така че можех да мярна бедрата му, докато се обръщаше към мен.

Когато успях да затворя устата си и си върнах способността да говоря, попитах:

— Защо сте облечени по този начин?

Жан-Клод се беше подпрял на едно рамо на стената. Беше облечен с черна роба, дълга до глезените, обшита по краищата с черна кожа. Косата му се смесваше с кожената яка и беше трудно да се каже къде свършва едната чернота и къде започва другата. Бледият му врат и триъгълникът на гърдите му бяха почти съвършено бели на фона на кожата.

— Изглеждате все едно сте излезли от два различни порнофилма. Касандра спомена нещо за план. Какъв е планът?

Ричард се обърна към Жан-Клод. Погледите, които си размениха, казваха по-добре от всякакви думи, че са заговорничили зад гърба ми.

Ричард седна на крайчеца на леглото. Боксерките прилепнаха малко по-плътно, отколкото можех да понеса и да остана спокойна, така че се наложи да отклоня поглед и го насочих към Жан-Клод. Не беше успокояващо, но поне по-голямата част от него бе облечена.

— Помниш ли как преди няколко месеца, малко преди Коледа, без да искаме, стартирахме някаква магическа енергия в апартамента ти? — попита Жан-Клод.

— Помня — отвърнах.

— Двамата с мосю Зееман мислим, че ние тримата можем да споделим силата си, да станем триумвират.

Погледнах първо единия, после другия.

— Обяснете.

— Има връзка между мен и вълците. Има връзка между теб, моя малка некромантке, и мъртвите. Похотта и любовта винаги са съдържали магическа енергия. Мога да ти покажа конкретни магии, които могат да използват връзката между вампира и неговите животни, между некроманта и вампира. Не трябва да се изненадваме, че между нас има сила.

— Давай по същество — казах аз.

Жан-Клод се усмихна.

— Мисля, че можем да призовем достатъчно сила, че да подкрепим един конкретен Улфрик. Познавам Маркус. Той няма да се бие, ако знае, че няма шанс да победи.

— Жан-Клод е прав — отвърна Ричард. — Ако успея да демонстрирам достатъчно сила, Маркус ще отстъпи.

— Откъде въобще сте сигурни, че можем да призовем това как-му-беше-името? — попитах аз.

— Направих малко проучване — отвърна Жан-Клод. — Има два случая на вампири господари, които са можели да призовават животни, като след това са превърнали някое от тези животни в превръщаческа форма, в нещо като човешки слуга.

— Е, и?

— Означава, че има шанс да съм способен да обвържа и двама ви.

Поклатих отрицателно глава.

— Няма начин, без вампирски белези. Вече съм го опитвала, не ми хареса.

— През декември нямаше белези върху никого от вас — отвърна Жан-Клод. — Мисля, че и без тях това ще проработи.

— Защо и двамата сте облечени по този начин?

Ричард изглеждаше засрамен.

— Това е всичко, което носех. Мислех си, че снощи ще споделяме едно легло.

Посочих към боксерките.

— Тези нямаше да ни помогнат да останем целомъдрени, Ричард.

По лицето му се прокрадна червенина.

— Знам, съжалявам.

— А сега ми кажи, че в куфара си нямаш бельо, ma petite.

— Не съм казвала, че няма.

Рони ме бе убедила да си купя един комплект, в случай че реша да се отдам на Ричард. Имаше желание да преспя с него преди сватбата, ако това щеше да прогони Жан-Клод от картинката.

— За кого си го купувала? — попита Ричард тихо.

— За теб, но не ме разсейвай. Защо са сладките пижами?

— Двамата с Ричард направихме няколко опита да призовем силата сами. Не действа само с нас двамата. Неговата неприязън към мен прави опитите безплодни.

— Вярно ли е, Ричард?

Той кимна.

— Жан-Клод казва, че се нуждаем от третия, нужна си ни ти.

— Каква е идеята на облеклото?

— Похотта и гневът призоваха силата първия път, ma petite. Имаме гнева. Липсва ни похотта.

— Я, чакайте малко — погледнах първо единия, после другия. — Да не предлагате да станем menage a troisl?

— Не — обади се Ричард и се изправи. Тръгна към мен в малките си боксерки, показвайки плът из стаята. — Без секс, обещавам ти. Дори и за това не бих се съгласил да те споделям с него.

Прокарах върха на пръстите си надолу по копринените боксерки, леко, почти сякаш се страхувах.

— Тогава защо са костюмите?

— Времето ни изтича, Анита. Ако това ще проработи, трябва да проработи бързо — той ме хвана за ръцете, а ръцете му бяха горещи върху кожата ми. — Каза, че ще ми помогнеш с плана. Това е планът.

Отдръпнах се бавно от него и се обърнах към Жан-Клод.

— А ти какво получаваш от всичко това?

— Твоето щастие. Никой вълк няма да посмее да предизвика Ричард, ако сме истински триумвират.

— Моето щастие, да, бе — разгледах спокойното му лице и ми хрумна нещо. — Ти си вкусвал Джейсън, нали? Почувствал си силата, която е изсмукал от Ричард, нали? Нали, копеле такова?

Тръгнах към него, докато изговарях думите, борейки се с желанието да го ударя.

— И какво, ma petite?

Стоях пред него и запращах думите в лицето му.

— Какво ще спечелиш от това? И не ми разправяй глупости за щастието ми. Познавам те твърде отдавна.

Лицето му бе с най-милото, най-обезоръжаващо изражение.

— Ще получа достатъчно сила, така че никой вампир-господар, с изключение на Съвета, да не може да ме предизвика.

— Знаех си. Знаех си. Не правиш нищо без поне дузина подмолни мотиви.

— Печеля точно по същия начин, по който и мосю Зееман. И двамата ще подсигурим политическата си подкрепа.

— Добре, а какво получавам аз?

— Ами, безопасността на мосю Зееман.

— Анита — изрече Ричард меко и ме докосна по рамото.

Завъртях се рязко към него. Гневните ми думи замряха след един-единствен поглед към лицето му. Толкова сериозно, толкова съсредоточено.

Сграбчи ме за раменете, а едната му длан обхвана лицето ми.

— Не е нужно да го правиш, ако не искаш.

— Разбираш ли какво предлага, Ричард? Никога няма да се освободим от него — докоснах ръката му там, където я бе поставил на лицето ми. — Не ни привързвай към него по този начин, Ричард. Щом получи част от теб, никога няма да те пусне.

— Ако наистина вярваше, че е зъл, щеше да си го убила много отдавна и да си се освободила от него.

Ако не направех това и Ричард загинеше тази вечер, щях ли да мога да живея със знанието за това? Наведох се към него, притискайки лице към гърдите му, вдишвайки аромата му. Не. Ако загинеше и бе имало възможност да го спася, никога нямаше да се отърся от вината.

Жан-Клод се приближи и застана до нас.

— Може да се окаже, че е бил един от онези ненормални инциденти, които е невъзможно да се повторят при контролирани условия, ma petite. Магията често работи така.

Обърнах се и го погледнах — с буза, все още притисната към голите гърди на Ричард, и ръцете му, обвити около мен.

— Обещавам. Единственото нещо, което ще поискам, е никой от нас да не се отказва. Трябва ни реална представа колко сила можем да призовем. Ако не е много, здраве да е, но ако е както си мисля, ще разреши доста проблеми.

— Ти, манипулативно копеле.

— Това „да“ ли е? — попита той.

— Да.

Ричард ме прегърна. Оставих ръцете му да ме държат, да ме успокоят, но погледнах Жан-Клод в очите. На лицето му имаше изражение, което бе трудно да се опише. Дяволът трябва да е гледал по този начин към човека, който се подписва върху пунктира и му продава душата си. Доволен, нетърпелив и малко гладен.