Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (22)

21

„Циркът на прокълнатите“ е комбинация от пътуващ карнавал, цирк и един от по-долните кръгове на ада. Зъбати клоуни танцуват отпред под светлините, изписващи името. По стените на сградата са опънати плакати, гласящи:

В „Цирка“ няма номера. Всичко, което се рекламира, е съвсем истинско. Това е една от малкото вампирски туристически атракции, която посреща деца. Ако имах дете, никога не бих го довела в близост до това място. Дори аз не се чувствах в безопасност.

Едуард ме взе от полицейския участък, точно както беше казал. Показанията ми бяха отнели три, не два часа. Единствената причина да изляза толкова скоро беше Боб, съпругът на Катрин и колега адвокат, който най-накрая им беше казал или да повдигнат обвинения, или да ме пуснат. В интерес на истината, помислих си, че може и да ме обвинят. Но имаше три свидетелки, казващи, че убийството е било самозащита, свидетели, които не ме бяха виждали преди тази вечер. Това помогна. Окръжният прокурор обикновено не повдигаше обвинения при случаи на самозащита. Обикновено.

Едуард ме вкара в „Цирка“ през страничен вход. Нямаше светлини, които да го отбелязват като специален, но нямаше и дръжка на подсилената със стомана врата. Едуард почука. Отвориха му и влязохме.

Джейсън затвори след нас. Бях го изпуснала по-рано в „Танц на смъртта“. Определено щях да запомня тоалета. Носеше найлонова риза без ръкави, прилепнала към тялото му. Панталоните му бяха къси, от намачкан син плат, който приличаше на цветно фолио с овални найлонови прозорчета, които разкриваха бедрата му, и когато се обърнеше, и половината му задник.

Поклатих глава усмихнато.

— Моля те, кажи ми, че Жан-Клод не те е накарал да го носиш там, където могат да те видят други хора.

Джейсън се ухили и се завъртя, така че ми демонстрира задните си части.

— Не ти ли харесва?

— Не съм сигурна — отвърнах аз.

— Обсъждайте модата по-късно, на по-безопасно място — намеси се Едуард.

Хвърли поглед към вратата вдясно, която водеше към основната част на „Цирка“. Никога не се заключваше, макар да имаше табела, която гласеше, че е само за оторизиран персонал. Намирахме се в каменна стая с електрическа крушка, висяща от тавана. Беше складово помещение. На далечната стена имаше трета врата. Зад нея се намираше стълбището и подземията, където вампирите прекарваха дните.

— Съвсем скоро ще съм под земята, Едуард. Буквално.

Едуард ме изгледа продължително.

— Обеща ми да се скриеш за двадесет и четири часа. Никакво излизане навън, независимо от причината. Дори не се приближавай към основната част на „Цирка“, когато е отворен за посетители. Просто стой долу.

— Ай, ай, капитане.

— Това не е шега, Анита.

Потупах противокуршумната жилетка, която бях облякла върху роклята. Беше ми твърде голяма, гореща и неудобна.

— Ако смятах, че е забавно, нямаше да нося това.

— Като се върна, ще ти донеса такава, която да ти става.

Срещнах бледите му сини очи и забелязах нещо, което не бях виждала преди. Беше притеснен.

— Мислиш, че ще ме убият, нали?

Той не отклони очи. Не трепна. Но онова, което видях на лицето му, ме накара да искам да беше трепнал.

— Когато се върна утре, ще доведа помощ.

— Какъв тип помощ?

— Моят тип помощ.

— Какво означава това?

Той поклати глава.

— Двадесет и четири часа означават, че ще се криеш утре до зазоряване, Анита. Ако имам късмет, ще съм открил име и ще можем да го убием. Не бъди невнимателна, докато ме няма.

Исках да кажа нещо непринудено, шеговито като „не знаех, че ти пука“, но не можах. Не можех да се шегувам, докато гледах сериозните му очи.

— Ще внимавам.

Той кимна.

— Заключи вратата след мен.

Излезе навън и Джейсън заключи. Джейсън се облегна за малко на вратата и каза:

— Защо ме плаши?

— Защото не си глупав — отвърнах аз.

Той се усмихна.

— Благодаря.

— Да слезем долу.

— Нервна ли си?

— Беше дълга вечер, Джейсън. Без игрички.

Той се оттласна от вратата и каза:

— Води.

Отворих вратата към каменното стълбище, което водеше надолу. Беше достатъчно широко, че да вървим редом. Всъщност почти имаше място и за трети човек, сякаш стълбището е било строено за по-грамадни създания, а не за човешки тела.

Джейсън затвори вратата с шумно изтракване. Накара ме да подскоча. Понечи да каже нещо, но изражението на лицето ми го спря. Коментарът, който Едуард бе направил на раздяла, ме бе изкарал от равновесие. Ако не се познавах по-добре, щях да реша, че съм уплашена. Не-е-е.

Джейсън тръгна надолу по стълбите пред мен, наблягайки леко на стъпките си, така че да демонстрира задника си.

— Може да престанеш с представлението — подхвърлих аз.

— Не ти ли харесва гледката? — облегна се назад към стената с ръце зад гърба, така че да демонстрира гърдите си.

Разсмях се и минах покрай него, прокарвайки нокти по ризата му. Беше твърда и здрава като черупката на бръмбар.

— Толкова неудобна, колкото изглежда ли е?

Той влезе в крачка след мен.

— Не е неудобна. Дамите в „Танц на смъртта“ я харесаха много.

Хвърлих му един поглед.

— Обзалагам се, че е така.

— Харесва ми да флиртувам.

— Без майтап?

Той се разсмя.

— За жена, която не флиртува, след теб тичат доста мъже.

— Може би защото не флиртувам — отвърнах аз.

Джейсън притихна, докато вървяхме към мястото, където стълбите се извиваха.

— Искаш да кажеш, че понеже си предизвикателство, те продължават да се тълпят?

— Нещо такова.

Не можех да видя какво има зад извивката на стълбите. Мразех да не мога да виждам какво се крие зад ъглите. Но този път бях поканена, не бях дошла да убивам някого. Вампирите имат навика да са доста по-приятелски настроени, когато не се опитваш да ги убиеш.

— Ричард пристигна ли вече?

— Не още — той се обърна към мен. — Мислиш ли, че е добра идея и двамата да са тук по едно и също време?

— Не — отвърнах аз, — абсолютно не.

— Е, поне всички сме съгласни, че е лоша идея.

 

 

Вратата в дъното на стълбите беше обкована с желязо, изработена от тежко, тъмно дърво. Изглеждаше като портал към друго време — време, когато тъмниците са били на мода, рицарите са спасявали девици или са избивали по малко селяни и никой не е имал нещо против, е, може би, с изключение на селяните.

Джейсън измъкна ключ от джоба на панталоните си. Отключи вратата и натисна. Тя се отвори на добре смазаните си панти.

— Откога имаш ключ? — попитах аз.

— Сега живея тук.

— Ами колежът?

Той сви рамене.

— Вече не изглежда особено важен.

— Планираш да си домашният вълк на Жан-Клод завинаги, така ли?

— Прекарвам си добре — отвърна той.

Поклатих глава.

— Аз се боря като луда, за да остана свободна от него, а ти просто се предаваш. Въобще не го разбирам.

— Имаш диплома от колежа, нали? — попита ме той.

— Аха.

— Аз нямам. Но в крайна сметка и двамата сме на едно и също място.

Тук ме сгащи.

Джейсън ме подкани да премина през вратата с нисък поклон, на който си бе изписано, че е имитация на Жан-Клод. При Жан-Клод изглеждаше изискан и истински. Джейсън го направи като шега.

Вратата водеше към покоите на Жан-Клод. Таванът се издигаше нагоре в мрака, но копринените завеси, които висяха на черни и бели дипли, оформяха стени от плат на три страни. Четвъртата страна беше гол камък, боядисан в бяло. Камината от бял камък изглеждаше автентична, но аз знаех, че не е. Рамката беше от бял мрамор, изпъстрен с черни жилки. Сребърен параван скриваше огнището. Имаше четири стола в черно и сребърно, наредени около кафена масичка от дърво и стъкло. На масата бе поставена черна ваза, пълна с бели лалета. Токчетата ми потънаха в дебелия черен килим.

В стаята имаше и друга добавка, която ме накара да спра на място. Над камината висеше картина. Изобразени бяха трима души, облечени по модата на 17 век. Жената бе в бяло и сребристо с четвъртит корсаж, който показваше щедро деколтето, а кафявата й коса бе внимателно оформена на къдрици. В едната си ръка небрежно държеше червена роза. Зад нея стоеше мъж, висок и слаб, с коса като тъмно злато, спускаща се на къдрици по раменете му. Имаше мустаци и заострена брада, толкова тъмноруси, че бяха почти кафяви. Но другият мъж ме накара да се приближа към картината.

Беше седнал точно зад жената. Беше облечен в черно и сребърно, с широка дантелена яка и дантелени маншети. В скута си държеше широкопола черна шапка с едно-единствено бяло перо и сребърна катарама. Черната му коса се спускаше на къдрици по раменете. Беше гладко обръснат и художникът някак бе успял да улови поглъщащото синьо на очите му. Взирах се в лицето на Жан-Клод, изобразено стотици години преди да се родя. Другите двама се усмихваха. Само той бе сериозен и съвършен, мрачен на фона на тяхното безгрижие. Приличаше на сянката на смъртта, пристигнала на бала.

Знаех, че Жан-Клод е на няколко века, но никога не бях виждала такова явно доказателство, никога не ми го бяха навирали в лицето. Портретът ме тревожеше и по друга причина. Караше ме да се чудя дали Жан-Клод не е излъгал за възрастта си.

Някакъв звук ме накара да се обърна. Джейсън се бе отпуснал в един от столовете. Жан-Клод стоеше зад мен. Беше свалил сакото си и къдравата му черна коса се изливаше по раменете на алената риза. Маншетите на ризата бяха дълги и стеснени на китките, държани от три антични черни мъниста подобно на високата яка. Без сакото, което да отвлича вниманието, белият овал от кожа, обрамчен от червения плат, сияеше. Платът покриваше зърната му, но оставяше пъпа оголен и привличаше погледа към горната част на черните му панталони. Или може би просто привличаше мен. Присъствието ми тук беше лоша идея. Той бе не по-малко опасен от убийците, а може би дори повече. Опасен по начини, за които не намирах думи.

Плъзна се към мен на черните си ботуши. Наблюдавах го как се приближава подобно на сърна, заслепена от светлината на фаровете. Очаквах да флиртува или да пита дали ми харесва картината. Вместо това каза:

— Разкажи ми за Робърт. От полицията казаха, че е мъртъв, но не знаят нищо. Видяла си тялото. Наистина ли е мъртъв?

Гласът му бе натежал от тревога, от безпокойство. Хвана ме съвсем неподготвена.

— Взели са сърцето му.

— Ако е само кол в сърцето, може и да оцелее, ако се извади.

Поклатих отрицателно глава.

— Сърцето е извадено изцяло. Не можахме да го открием в къщата или двора.

Жан-Клод се спря. Внезапно се строполи в един от столовете, взиращ се в нищото с празен поглед или поне в нищо, което аз можех да видя.

— Тогава наистина си е отишъл — в гласа му имаше тъга, така както понякога имаше смях, и затова почувствах думите му като студен, безрадостен дъжд.

— Третираше Робърт като боклук. Защо е това ридаене и подсмърчане?

Той ме погледна.

— Не ридая.

— Но ти се отнасяше зле с него.

— Аз бях господарят му. Ако се отнасях с него добре, щеше да го приеме за знак на слабост. Щеше да ме предизвика и щях да го убия. Не критикувай неща, които не разбираш — в последното изречение имаше достатъчно гняв, че да усетя топлина по кожата си.

Обикновено това би ме вбесило, но тази вечер…

— Извинявам се. Прав си. Не разбирам. Не смятах, че ти пука за Робърт, освен ако не ти помага да увеличиш властта си.

— Тогава въобще не ме разбираш, ma petite. Той бе мой спътник за повече от един век. След цял век бих тъгувал дори за смъртта на враг. Робърт не ми беше приятел, но бе мой. Мой, за да го наказвам, мой, за да го награждавам, мой, за да го закрилям. Провалих го.

Погледна нагоре към мен, а очите му бяха станали сини и чужди.

— Благодарен съм ти, че си се погрижила за Моника. Последното нещо, което мога да сторя за Робърт, е да се погрижа за жена му и детето му. Няма да им липсва нищо.

Изправи се внезапно с едно плавно движение.

— Ела, ma petite. Ще ти покажа стаята ни.

Това „ни“ не ми хареса, но не спорих. Този нов, подобрен, емоционален Жан-Клод ме объркваше.

— Кои са другите двама на картината?

Той погледна към нея.

— Джулиана и Ашър. Тя бе неговият човешки слуга. Тримата пътувахме заедно близо двадесет години.

Добре. Сега не можеше да ми пробута някакви глупости, че дрехите са костюми или нещо подобно.

— Твърде млад си, за да си бил мускетар.

Той ме изгледа внимателно, а лицето му бе безизразно, неиздаващо нищо.

— Какво искаш да кажеш, ma petite?

— Дори не се опитвай. Дрехите са от 17 век, около периода на „Тримата мускетари“ на Дюма. Когато се срещнахме за пръв път, ми каза, че си на двеста и десет години. В края на краищата установих, че лъжеш, и вероятно си по-близо до триста години.

— Ако Николаос знаеше истинската ми възраст, можеше да ме убие, ma petite.

— Аха, старата Господарка на града беше истинска кучка. Но тя е мъртва. Защо продължаваш да лъжеш?

— Имаш предвид защо лъжа пред теб? — попита той.

Кимнах.

— Да, това имам предвид.

Той се усмихна.

— Ти си некромант, ma petite. Бих си помислил, че можеш да определиш истинската ми възраст без моя помощ.

Опитах се да разчета лицето му, но не успях.

— Винаги си бил труден за разчитане, знаеш го.

— Толкова се радвам, че мога да ти предложа предизвикателство в някои области.

Подминах коментара. Знаеше много добре точно какво предизвикателство е, но за пръв път от много време бях притеснена. Познаването на възрастта на вампирите беше един от талантите ми, не бе точна наука, но бях добра в това. Никога не бях грешала с толкова много.

— Цял век по-възрастен, леле, леле.

— Сигурна ли си, че е само век?

Погледнах го. Оставих силата му да се удря в кожата ми, вкарах усещането в главата си и отвърнах:

— Доста сигурна.

Той се усмихна.

— Не се цупи, ma petite. Криенето на възрастта е един от талантите ми. Правех се на век по-възрастен, когато Ашър бе мой спътник. Позволяваше ни свободата да пътуваме през земите на други господари.

— Какво те накара да спреш да се правиш на по-възрастен?

— Ашър се нуждаеше от помощ, но аз не бях достатъчно господар, за да му помогна — той погледна към портрета. — Аз… подложих се на унижение, за да му осигуря подкрепа.

— Защо?

— Църквата имаше теория, че вампирите могат да бъдат излекувани чрез свещени предмети. Бяха приковали Ашър със свещени предмети и сребърни вериги. Използваха светена вода, капка по капка, в опит да спасят душата му.

Погледнах нагоре към това красиво, усмихващо се лице. Веднъж бях ухапана от вампир-господар и прочистих раната със светена вода. Усещането бе подобно на нагорещено до червено желязо, забито в кожата ми, сякаш всичката кръв в тялото ми се бе превърнала в кипящо масло. Бях повръщала и крещяла и се смятах за много храбра, задето не бях изгубила съзнание. Това бе един белег от ухапване, един ден. Да те поливат с нещо, което действаше като киселина, докато пукнеш, беше в топ 5 на начините, по които не исках да умра.

— Какво стана с момичето, Джулиана?

— Беше изгорена като вещица.

— Къде беше ти?

— На кораб, за да посетя майка си. Тя умираше. Връщах се обратно, когато чух призива на Ашър. Не успях да стигна навреме. Кълна се във всичко свято и прокълнато, че се опитах. Спасих Ашър, но той никога не ми прости.

— Не е мъртъв? — попитах аз.

— Не.

— Колко пострадал беше?

— Докато не срещнах Сабин, си мислех, че белезите на Ашър са най-жестокото нараняване, от което е оцелявал вампир.

— Защо си закачил картината, ако те притеснява толкова?

Той въздъхна и ме погледна.

— Ашър я изпрати като подарък, за да ме поздрави с превръщането ми в Господар на града. Тримата бяхме другари, почти семейство. Двамата с Ашър бяхме истински приятели, и двамата господари, с почти равни сили, и двамата влюбени в Джулиана. Тя бе отдадена на него, но и аз се радвах на благоразположението й.

— Имаш предвид menage a trois^[2]?

Той кимна.

— Ашър няма ли ти зъб?

— О, има ми зъб. Ако Съветът му позволеше, щеше да дойде с картината и да си отмъсти.

— Да те убие?

Жан-Клод се усмихна.

— Ашър винаги е имал силно чувство за ирония, ma petite. Той отправи молба към Съвета за твоя живот, не за моя.

Очите ми се разшириха.

— Какво съм му направила?

— Аз убих неговия човешки слуга, той убива моя. Справедливост.

Погледнах обратно към красивото лице.

— Съветът каза „не“?

— Точно така.

— Имаш ли разни други стари врагове, които да се мотаят наоколо?

Жан-Клод се усмихна вяло.

— Много, ma petite, но никой от тях не е в града в момента.

Погледнах към усмихнатите лица. Не знаех как точно да го изразя, но в крайна сметка го казах:

— Всички изглеждате толкова млади.

— Физически съм същият, ma petite.

Поклатих глава.

— Може би „млади“ не е думата, която ми трябва. Може би „наивни“?

Той се усмихна.

— По времето, когато тази картина бе нарисувана, ma petite, „наивен“ също не бе думата, която ме описваше.

— Добре, нека е на твоето.

Погледнах го, изучавайки лицето му. Беше красив, но имаше нещо в очите му, което липсваше в картината, някаква степен на съжаление или ужас. Нещо, за което ми липсваха думи да го опиша, но си беше там. Вампирите може и да не се сбръчкват, но като поживеят няколко века, това оставя следи. Дори и да е само сянка в очите и стегнатост около устните.

Обърнах се към Джейсън, който продължаваше да седи, свлечен на стола.

— Често ли преподава тези уроци по история?

— Само на теб — отвърна Джейсън.

— Никога ли не задаваш въпроси? — попитах.

— Аз съм просто домашен любимец. Човек не отговаря на въпросите на домашния си любимец.

— И това не те притеснява?

Джейсън се усмихна.

— Защо да ми пука за картината? Жената е мъртва, така че не мога да правя секс с нея. Защо да ми пука?

Почувствах как Жан-Клод премина покрай мен, но не можах да уловя движението с очи. Ръката му се движеше като в мъгла. Столът се прекатури на пода, изсипвайки Джейсън. На устата му се появи кръв.

— Никога повече не говори за нея по този начин.

Джейсън докосна устата си с опакото на ръката и тя се покри с кръв.

— Както кажеш.

Облиза кръвта от ръката си с дълги бавни движения на езика.

Преместих очи от единия към другия.

— И двамата сте луди.

— Не сме луди, ma petite, просто не сме хора.

— Това, че си вампир, не ти дава право да се отнасяш с хората по този начин. Ричард не пребива никого.

— Затова никога няма да може да удържи глутницата.

— Какво трябва да означава това?

— Дори и да преглътне високия си морал и да убие Маркус, няма да е достатъчно жесток, за да уплаши останалите. Ще го предизвикват отново и отново. Освен ако не започне да избива хора. Иначе в някакъв момент ще умре.

— Пердашенето няма да го опази жив — отвърнах аз.

— Ще помогне. Мъченията вършат добра работа, но се съмнявам, че Ричард ще може да ги преглътне.

— Аз не бих могла.

— Но ти засипваш земята с трупове, ma petite. Убиването е най-добрият начин за разубеждаване.

Бях твърде уморена, за да водя този разговор.

— 4,30 сутринта е. Искам да си лягам.

Жан-Клод се усмихна.

— О, ma petite, обикновено не си така настоятелна.

— Знаеш какво имам предвид — отвърнах аз.

Жан-Клод направи една приплъзваща се стъпка към мен. Не ме докосна, но застана съвсем близо и ме погледна.

— Знам точно какво имаш предвид, ma petite.

Това извика топлина по врата ми. Думите бяха невинни. Той ги накара да звучат интимно, неприлично.

Джейсън изправи стола и стана, облизвайки кръвта от ъгълчето на устата си. Не каза нищо, просто ни наблюдаваше като добре тренирано куче, присъстващо, но незабележимо.

Жан-Клод направи крачка назад. Почувствах движението, но очите ми не успяха да го проследят. Преди време, само преди няколко месеца, това щеше да ми изглежда като магия, сякаш просто се е появил на няколко крачки разстояние.

Протегна ръка към мен.

— Ела, ma petite. Нека се оттеглим за през деня.

И преди бях държала ръката му, тогава защо стоях и се взирах, сякаш ми предлагаше забранения плод, който щеше да промени всичко, щом веднъж отхапех от него? Беше на близо четиристотин години. Лицето на Жан-Клод отпреди всички тези години ми се усмихваше от картината, а той стоеше пред мен с почти същата усмивка. Ако някога ми бе трябвало доказателство, вече го имах. Беше ударил Джейсън като куче, което не харесва особено. И въпреки това бе все така хубав, че чак гърдите ми се свиваха от болка.

Исках да хвана ръката му. Исках да прокарам длан по червената риза, да изуча овала плът. Свих ръце пред корема си и поклатих отрицателно глава.

Усмивката му се разшири, докато не се появи намек за зъби.

— И преди си хващала ръката ми, ma petite. Защо тази вечер да е различно? — в гласа му се усещаше подигравателна нотка.

— Просто ми покажи стаята, Жан-Клод.

Отпусна ръка до тялото си, но не изглеждаше обиден. Всъщност дори изглеждаше доволен, което ме подразни.

— Джейсън, доведи Ричард, щом се появи, но го оповести, преди да влезе. Не искам да ме прекъсват.

— Както кажеш — отвърна Джейсън.

Подсмихна ни се, на мен, със знаещ поглед на лицето. Нима всички, че и вълците им, смятаха, че спя с Жан-Клод? Разбира се, можеше да е случаят с твърде протестиращата дама. Може би.

— Просто доведи Ричард в стаята, щом се появи — казах аз. — Няма да прекъсваш нищо — погледнах към Жан-Клод, докато изричах последното.

Той се разсмя, с топлия осезаем звук, който се уви около кожата ми като коприна.

— Дори твоята съпротива намалява пред изкушението, ma petite.

Свих рамене. Би ми се искало да поспоря, но той щеше да помирише лъжата. Дори и обикновен върколак може да помирише желанието. Джейсън не беше обикновен. Значи всички в стаята знаеха, че съм навита на Жан-Клод. И какво от това?

— Не е една от любимите ми думички, Жан-Клод. Досега би трябвало да си го разбрал.

Смехът изчезна от лицето му и остави невероятните му сини очи сияещи, но не от задоволство. Нещо по-мрачно и по-самоуверено прозираше в тях.

— Само надеждата ме поддържа, ma petite.

Жан-Клод раздели черно-белите завеси и разкри сивия камък, от който бе изградена стаята. Голям коридор се простираше навътре в лабиринта. Отвъд електрическите крушки на стаята проблясваха факли. Той стоеше, облян от пламъците и модерното осветление. Някаква игра на светлината и сенките скриваше половината му лице в мрака и караше очите му да светят като върховете на топлийки. Или пък не беше игра на светлината. Може просто да беше такъв.

— Ще тръгваме ли, ma petite?

Пристъпих в този външен мрак. Той не се опита да ме докосне, докато минавах покрай него. Бих му дала точка, задето е устоял на желанието, но го познавах твърде добре. Изчакваше момента. Ако ме докоснеше сега, можеше да ме ядоса. По-късно, може би не. Дори аз не можех да гарантирам кога настроението ми ще е подходящо.

Жан-Клод тръгна пред мен. Хвърли ми поглед през рамо.

— В крайна сметка, ma petite, не знаеш пътя към спалнята.

— Била съм в нея веднъж — отвърнах аз.

— Донесена в безсъзнание и умираща. Не бих казал, че се брои.

Той се понесе надолу по коридора. Добави малко допълнително полюляване в походката си, подобно на Джейсън, когато се спускаше по стълбите, но докато при върколака бе смешно, Жан-Клод го правеше да изглежда изключително съблазнително.

— Просто искаше да вървиш отпред, за да зяпам задника ти.

Той отвърна, без да се обръща:

— Никой не те кара да зяпаш задника ми, ma petite, дори аз.

И това си беше самата истина. Ужасната истина. Ако в някаква тъмна част на сърцето си не бях привлечена от него от самото начало, щях да съм го убила отдавна. Или да съм се опитала. Имах повече законни убийства на вампири от всеки друг ловец в страната. Неслучайно ме наричаха Екзекуторката. И как тогава се оказа, че съм в по-голяма безопасност под земята с чудовищата от „Цирка на прокълнатите“, отколкото над земята при хората? Защото някъде по пътя не бях убила чудовището, което трябваше.

Това чудовище в момента се носеше из коридора пред мен. И имаше най-сладкия задник, който бях виждала у мъртвец.