Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (5)

4

Седях на стол с права облегалка, поставен до малка надрана маса в стая за разпити. Пардон, извинете ме, стая за интервюта. Така ги наричаха в наши дни. Можеха да им викат както си искат, но все така миришеха на застояла пот и стари цигари със слой дезинфектант отгоре. Стоях и отпивах от третата си чаша с кафе, но ръцете ми все още бяха студени.

Детективът сержант Рудолф Стор се беше облегнал на далечната стена. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и се опитваше да не се натрапва, но когато си близо два метра висок с телосложение на професионален борец, това не е лесно. Не беше казал и една дума по време на интервюто. (Тук съм само, за да наблюдавам.)

Катрин стоеше до мен. Беше наметнала черно сако върху зелената рокля, носеше куфарчето си и си беше надянала адвокатското изражение.

Детектив Брансуел стоеше срещу нас. Беше в средата на трийсетте, чернокос, мургав, с очи черни като косата му. Името му беше английско, но изглеждаше така, сякаш е нейде от средиземноморските страни и току-що е слязъл от кораба, превозващ маслини. Акцентът му си беше чиста проба от Мисури.

— А сега, госпожице Блейк, повторете всичко отначало още веднъж. Моля ви — държеше химикала си над тетрадката, сякаш щеше да запише всичко отново.

— Помагахме на съседката ми да си пренесе новия телевизор.

— Госпожа Едит Прингъл, да, тя го потвърди. Но защо отидохте до жилището си?

— Щях да донеса отвертка, за да помогнем с монтажа на телевизора.

— Имате ли много инструменти, госпожице Блейк? — записа си нещо в бележника. Бях готова да се обзаложа, че е драскулка.

— Не, детектив, но имам отвертка.

— Госпожа Прингъл ли ви помоли да я донесете?

— Не, но я използва, когато си купи новата стереоуредба — което си беше истина. Опитвах се да сведа лъжите до абсолютния минимум.

— Значи предположихте, че ще й трябва.

— Да.

— И какво стана след това? — попита ме, сякаш не беше чул отговора предишния път.

Черните му очи бяха напрегнати и празни, неразгадаеми и същевременно нетърпеливи. Приближавахме се към частта, на която не вярваше напълно.

— Отключих вратата и изпуснах ключовете. Наведох се да ги вдигна и първият изстрел от пушката избумтя над главата ми. Отвърнах на огъня.

— Как? Вратата е била затворена.

— Стрелях през дупката, направена от пушката.

— Стреляхте по мъж през дупката на вратата си и го улучихте.

— Беше голяма дупка, детектив, и не бях сигурна, че съм го улучила.

— Защо вторият изстрел не ви отнесе, госпожице Блейк? Нямаше достатъчно останало от вратата, че да се скриете зад нея. Къде бяхте, госпожице Блейк?

— Казах ви, ударът разклати вратата навътре. Хвърлих се на пода. Вторият изстрел мина над мен.

— И простреляхте мъжа още два пъти в гърдите — каза детектив Брансуел.

— Да.

Изгледа ме продължително, изучавайки лицето ми. Срещнах погледа му, без да мигна. Не беше трудно. Бях изтръпнала, празна и сдържана. Ушите ми все още леко бучаха от двата изстрела с пушка близо до главата ми. Бученето щеше да изчезне. Обикновено ставаше така.

— Познавате ли мъжа, когото застреляхте?

Катрин ме докосна по ръката.

— Детектив Брансуел, клиентката ми беше повече от отзивчива. Каза ви няколкократно, че не познава починалия.

Той прелисти назад в бележника си.

— Права сте, г-жо адвокат. Госпожица Блейк оказа съдействие. Мъртвецът е Джеймс Дуган, Джими Пушката. Има досие по-дълго, отколкото вие сте висока, госпожице Блейк. Местна мутра. Някой, на когото се обаждате, когато искате работата да се свърши бързо и евтино и не ви пука за бъркотията — докато говореше, се взираше в мен, изучавайки очите ми.

Примигнах насреща му.

— Сещате ли се за някого, който би искал да ви види мъртва, госпожице Блейк?

— Не ми хрумва.

Той затвори бележника.

— Ще препоръчам на прокурора оправдано убийство. Съмнявам се, че ще ви се наложи да влизате в съдебна зала.

— Кога ще си получа пистолета обратно? — попитах аз. Брансуел ме изгледа.

— Когато приключи балистичната експертиза, госпожице Блейк. И на ваше място бих бил адски благодарен, че въобще ще си го получите — той поклати глава. — Чувал съм истории за вас от някои от полицаите, които отговориха на последното повикване от вашия апартамент. Онова с двете зомбита убийци — той поклати глава отново. — Не ме разбирайте погрешно, госпожице Блейк, но хрумвало ли ви е да помислите за преместване в нечия друга юрисдикция?

— Хазяинът ми вероятно ще предложи същото — отвърнах аз.

— Обзалагам се, че ще го направи — отвърна Брансуел. — Г-жо адвокат, сержант Стор.

— Благодаря, че ми позволихте да присъствам на разпита, Брансуел — отвърна Долф.

— Казахте, че е една от вашите. Освен това познавам Трос и Брейди. Те бяха първите полицаи, пристигнали на местопрестъплението със зомбитата. Казаха добри думи за нея. Говорих с половин дузина полицаи, които казаха, че госпожица Блейк им е спасила задниците и че е стояла рамо до рамо с тях под обстрел и не е мигнала. Това ти осигурява адски много благосклонност, Блейк, но тя не е безкрайна. Пази си гърба и се опитай да не отстрелваш невинни наблюдатели — с тези думи напусна.

Долф погледна надолу към мен.

— Ще те закарам у вас.

— Ричард ме чака — отвърнах аз.

— Какво става, Анита?

— Казах на Брансуел всичко, което знам.

Катрин се изправи.

— Анита отговори на всички въпроси, на които ще отговаря тази вечер.

— Той е приятел — казах аз.

— Освен това е и полицай — отвърна Катрин и се усмихна. — Нали така, сержант Стор?

Долф се взря в нея за минутка.

— Определено е така, госпожо Мейсън-Жилет — той се оттласна от стената и ме погледна. — Ще разговаряме по-късно, Анита.

— Знам — отвърнах аз.

— Хайде — каза Катрин. — Да се махаме оттук, преди да си променят мнението.

— Не ми ли вярваш? — попитах аз.

— Аз съм ти адвокат. Естествено, че ти вярвам.

Погледнах я. Тя ме погледна. Изправих се. Излязохме. Зачудих се дали Ричард би ми повярвал. Вероятно не.