Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (10)

9

Беше 4,40 ч. сутринта, когато Ричард внесе все още намиращия се в безсъзнание Стивън в спалнята си. Изсъхналата кръв беше прилепила задната част на ризата към гърба на Ричард.

— Лягай си, Анита. Аз ще се погрижа за Стивън.

— Трябва да погледна раните ти — отвърнах.

— Добре съм.

— Ричард…

Той ме погледна с лице, наполовина покрито с кръв и с почти диви очи.

— Не, Анита. Не искам помощта ти. Не ми е нужна.

Поех дълбоко дъх през носа си и бавно издишах.

— Добре, както искаш.

Очаквах да се извини, задето ми се е сопнал, но не го направи. Просто влезе в съседната стая и затвори вратата. Останах във всекидневната около минута, без да съм сигурна какво да правя. Бях наранила чувствата му и може би бях накърнила мъжката му гордост. Майната му. Ако не можеше да приеме истината, да върви да се гръмне. Хора бяха изложени на риск. Не можех да му предложа успокояващи лъжи, когато това можеше да коства живота на някого.

Влязох в стаята за гости, заключих вратата и си легнах. Навлякох огромна тениска с карикатура на Артър Конан Дойл. Бях си приготвила нещо малко по-секси. Да, признавам си. Можех да си спестя усилието. Файърстарът ми убиваше изпод възглавницата. Автоматичното оръжие прибрах под леглото, на една ръка разстояние. Поставих край него и допълнителен пълнител. Никога не бях смятала, че ще ми е нужна голяма огнева мощ, но между опитите за убийството ми и глутниците върколаци започвах да се чувствам леко несигурна.

Едва когато набутах сребърните ножове наполовина под матрака, за да мога да ги достигна, ако има нужда, осъзнах точно колко съм несигурна. Но оставих ножовете да стърчат. По-добре параноична и несигурна, отколкото мъртва.

Извадих плюшения си пингвин Зигмунд от куфара и го гушнах под завивките. Бях имала някаква смътна идея, че да прекарам нощта в къщата на Ричард може да се окаже романтично. Това показва колко наясно бях с нещата. Три спречквания за една вечер, рекорд дори и за мен. Вероятно не беше добър знак за дълголетието на връзката. Тази последна мисъл накара гърдите ми да се свият, но какво можех да направя? Да ида в другата стая и да се извиня? Да му кажа, че е бил прав, при положение че не беше? Да му кажа, че е приемливо да се остави да го убият и да завлече и нас със себе си? Не беше приемливо. Не беше даже близо до приемливото. Прегърнах Зигмунд толкова силно, че почти го прегънах на две. Отказвах да заплача. Въпрос: Защо бях по-притеснена от възможността да загубя Ричард, отколкото от наемните убийци? Отговор: Убиването не ме притесняваше, за разлика от загубата на Ричард. Заспах, прегърнала пингвина си, докато се чудех дали с Ричард още излизаме. Кой щеше да го опази жив, ако ме няма наоколо?

Нещо ме събуди. Примигнах в мрака и бръкнах под възглавницата за файърстара. Когато го хванах сигурно с ръка, се ослушах. Чух почукване, някой чукаше по заключената врата на спалнята. Леко, колебливо. Нима Ричард идваше да се извини? Щеше да е твърде удобно.

Отметнах завивките и Зигмунд се изтърколи на пода. Поставих го обратно в куфара, притворих капака, без да го затварям, и пристъпих боса до вратата. Застанах от едната й страна и попитах:

— Кой е?

— Стивън.

Издишах, без да осъзнавам, че съм затаила дъх. Застанах от другата страна на вратата и без да пускам пистолета, я отключих. Отворих я бавно, гледайки, слушайки, в опит да се уверя, че няма друг, освен Стивън.

Стоеше пред вратата, обут в чифт от срязаните шорти на Ричард. Висяха почти до глезените му. Взета назаем тениска покриваше коленете му. Дългата му руса коса беше разрешена, сякаш е спал.

— Какво има? — наведох пистолета встрани, а той не откъсваше очи от оръжието, докато го правех.

— Ричард излезе, а мене ме е страх да стоя сам.

Очите му не смееха да срещнат моите, докато изричаше последното, потръпвайки боязливо, сякаш се страхуваше от онова, което беше видял изписано на лицето ми.

— Какво имаш предвид с това, че е излязъл? Къде?

— В гората. Каза, че ще наблюдава за наемни убийци. Рейна ли има предвид? — при тези думи погледна нагоре, а поразителните му сини очи бяха разширени, наченките на паника се разливаха по лицето му.

Докоснах го по ръката, без да съм сигурна, че това е правилното действие. Някои хора не искат да бъдат докосвани, след като са били насилени сексуално. Изглежда обаче, това успокои Стивън. Той погледна зад себе си към празната всекидневна и потърка длани по дължината на голите си ръце.

— Ричард ми каза да остана в къщата. Каза, че трябва да си почивам — отново не посмя да срещне очите ми. — Страхувам се да съм сам, Анита. Аз… — наведе глава и дългата руса коса се спусна като завеса и закри лицето му. — Не мога да заспя. Продължавам да чувам шумове.

Поставих пръст под брадичката му и повдигнах внимателно главата му.

— Да не би да ме питаш дали можеш да спиш тук, при мен?

Очите му се взираха в мен, разширени и изпълнени с болка.

— Ричард каза, че мога.

— Я го повтори пак — изрекох аз.

— Казах му, че не мога да остана сам. Той отвърна: „Анита е тук, тя ще те пази. Върви да спиш при нея“ — погледна ме, а изражението му беше особено. Явно нещо се бе изписало по лицето ми. — Сега си ядосана. Не те обвинявам. Съжалявам… Ще… — той понечи да се обърне и аз го хванах за ръката.

— Всичко е наред, Стивън. Не съм ядосана на теб. Ричард и аз имахме… спор, това е всичко.

Не исках да спи при мен. Леглото беше твърде малко за двама души и ако щях да го споделям с някого, предпочитах да е Ричард, но това явно нямаше да се случи. Може би никога, предвид темпото, с което се движехме.

— Можеш да останеш при мен — не добавих да държи ръцете си прибрани.

На лицето му бе изписана нужда, нямаща нищо общо със сексуалното желание. Трябваше му някой, който да го прегърне, да му прошепне, че чудовището под леглото всъщност не е там. За последното не можех да му помогна. Чудовищата бяха истински. Но ще се отнася до първото, там можеше и да се справя. При все че бях студенокръвна убийца, можеше и да споделя пингвина си с него.

— Можеш ли да си вземеш допълнителна възглавница от стаята на Ричард? — попитах.

Той кимна и го направи. Притисна я до гърдите си, сякаш по-скоро би спал с нея, отколкото върху нея. Може би пингвинът не беше толкова лоша идея.

Заключих вратата след нас. Можех да се преместя в стаята на Ричард. Леглото беше по-голямо, но имаше и широк прозорец с перваз и хранилки за птици. В стаята за гости имаше само едно малко прозорче. Беше по-лесна за защита. Освен ако не исках да изхвърча през прозорец, и двете стаи бяха капан, така че останахме в по-сигурната. Освен това щеше да се наложи да преместя всички оръжия и щеше да се е съмнало, докато приключа.

Дръпнах завивките и казах:

— Ти пръв.

Ако нещо се промъкнеше през вратата, исках да съм първата, която да го посрещне, но не го изрекох на глас. Стивън беше достатъчно нервен и без това.

Той се покатери на леглото с възглавницата си, притискайки я към стената, защото наистина нямаше място за две големи възглавници. Легна по гръб, взирайки се нагоре към мен, а русите му къдрици обрамчваха лицето и голите му рамене, сякаш бе Спящата красавица. Човек не среща много мъже с коса, по-дълга от моята. Той беше един от онези, които бяха по-скоро хубавки, отколкото красиви, сладки като кукла. Докато се взираше в мен със сините си очи, изглеждаше като дванадесетгодишен. Причината бе в изражението на лицето му, сякаш очакваше, че ще го ударя и той ще ми позволи, понеже не може да ме спре. В този момент разбрах какво бе имала предвид Рейна, когато го бе нарекла играчка за всички. У Стивън нямаше нищо доминиращо и това ме накара да се зачудя за миналото му. Малтретираните деца понякога имаха подобни изражения. И приемаха да ги малтретират, понеже е нормално.

— Какво има? — попита Стивън.

Бях се зазяпала.

— Нищо, просто си мислех.

Тази вечер не бе подходяща да го питам дали баща му го е биел. Помислих си дали да не си облека чифт дънки, но щеше да е неудобно, да не споменавам и топло. Беше късна пролет и жегите все още не бяха започнали. Навън бе едва двадесетина градуса, но не бе достатъчно хладно за дънки, особено ако има и някой друг в леглото. А и не бях сигурна как Стивън ще възприеме факта, че се обличам, за да легна до него. Можеше да се обиди. Ситуацията беше твърде сложна за мен. Изключих осветлението и се качих на леглото до него. Ако един от двама ни беше малко по-голям, нямаше да се съберем. Дори и така, Стивън трябваше да се завърти на една страна.

Сви се до гърба ми, притискайки тялото си към моето, с една ръка през кръста ми, сякаш бях плюшена играчка. Стегнах се, но той изглежда не го забеляза. Зарови лицето си в гърба ми и въздъхна. Лежах в мрака и не можех да заспя. Преди два месеца, след като за малко не се бях превърнала във вампир, имах проблеми със съня. Можех да се справя с близки срещи със смъртта. Близките срещи с възможността да се превърна в немъртва, виж, те ме плашеха. Но го преодолях. Спях си съвсем добре, много благодаря, до този момент. Натиснах бутона, който караше часовника ми да свети. Беше едва 5,30. Спала бях около час. Страхотно.

Дишането на Стивън стана по-дълбоко и тялото му постепенно започна да се отпуска. Изскимтя леко в съня си и ръката му потрепери, после кошмарът премина и той остана да лежи тих и топъл.

Унесох се в сън, сгушвайки се в ръката, която Стивън бе преметнал през тялото ми. Беше почти толкова добър, колкото и плюшена играчка, макар да имаше навика да се помръдва в неподходящи моменти.

През тънките завеси се прокрадна дневна светлина и в първия момент помислих, че тя ме е събудила. Бях схваната, в същата позиция, в която бях заспала, сякаш въобще не бях мърдала през нощта. Стивън все още бе сгушен в мен, преметнал единия си крак върху моите, както и една ръка, като че ли се опитваше да е максимално близо до мен дори в съня си.

Останах легнала за момент, с тялото му, обвито около моето, и осъзнах, че никога преди не съм се събуждала до мъж. Имах годеник в колежа и бяхме правили секс, но никога не прекарвах нощта при него. Всъщност никога не бях спала в едно легло с мъж. Беше някак странно. Лежах си в кръга от топлина, излъчвана от тялото на Стивън, и ми се искаше да е Ричард.

Имах смътното чувство, че нещо ме е събудило, но какво? Измъкнах се изпод завивките и тялото на Стивън. Той се завъртя на другата страна с въздишка, издавайки тихи звуци на протест. Подгънах завивките около него и измъкнах файърстара изпод възглавницата.

Според часовника ми беше почти 10,30. Бях спала около пет часа. Нахлузих чифт дънки, взех четката си за зъби, чисто бельо и чорапи от куфара. Увих всичко в чиста тениска с яка и отключих вратата. Продължавах да държа файърстара в ръка. Оставих го върху тоалетката, докато се миех. Щях да направя същото и вкъщи.

Някой премина пред вратата, говорейки. Два гласа, единият от които женски. Оставих дрехите на пода, освободих предпазителя на оръжието и поставих лявата си ръка на дръжката на вратата.

— Това, което чух, предпазител ли беше? — изрече мъжки глас от другата страна. Разпознах го.

Върнах предпазителя на мястото му, мушнах пистолета отпред в гащетата си и го прикрих с тениската. Въоръжена, но не видимо, отворих вратата. Насреща ми стоеше Джейсън и се хилеше. Беше висок колкото мен. Очите му бяха с невинния син цвят на пролетното небе, но погледът далеч не бе невинен. Погледна покрай мен към Стивън, който все още лежеше свит в леглото.

— Аз ли съм следващият? — попита той.

Въздъхнах, вдигнах дрехите, пъхнах ги под едната си ръка и затворих вратата зад себе си.

— Какво правиш тук, Джейсън?

— Не звучиш щастлива, че ме виждаш.

Беше облечен с мрежеста тениска. Дънките му бяха избледнели и меки, с едно липсващо коляно. Беше на двадесет години и преди да се присъедини към глутницата, учеше в колеж. Сега беше вълкът на Жан-Клод и явно единствената му работа се изразяваше в това да е едновременно бодигард и предястие за Господаря вампир на града.

— Не е ли малко рано за мрежички?

— Почакай да видиш какво ще нося тази вечер на празничното откриване на новия клуб за танци на Жан-Клод.

— Може и да не успея да присъствам — отвърнах аз.

Той повдигна вежда.

— Прекарваш вечер под покрива на Ричард и разваляш среща с Жан-Клод — той поклати глава. — Не мисля, че е добра идея.

— Виж, никой от тях не ме притежава, ясно ли е?

Джейсън отстъпи с вдигнати ръце, имитирайки подигравателно, че се предава.

— Ей, не убивай вестоносеца. Знаеш, че това ще ядоса Жан-Клод, а също и, че ще реши, че си спала с Ричард.

— Не съм.

Той погледна към затворената врата.

— Знам и съм шокиран от избора ти на партньори в леглото, Анита.

— Когато кажеш на Жан-Клод, че съм спала със Стивън, се погрижи той ясно да разбере, че само сме делили легло и нищо повече. Ако Жан-Клод създаде проблеми на Стивън, заради игрите ти на думи, ще се ядосам. Не искаш да се ядосвам, Джейсън, нали?

Той ме изгледа за миг или два. Нещо премина зад очите му, звярът оживя, съвсем леко. Джейсън имаше лека склонност към онова, към което Габриел имаше голяма склонност. Изпитваше очарование от опасността, болката и, като цяло, си беше трън в задника. Джейсън беше поносим, не беше твърде лош тип; Габриел беше перверзен; но ставаше дума за същия недостатък в характера, просто в по-малки измерения. След нещата, на които бях станала свидетелка предната вечер, се зачудих какво ли би си помисли той за забавленията. Бях почти сигурна, че нямаше да одобри, но не сто процента, което ви подсказваше нещо за Джейсън.

— Наистина ли снощи си насочила автоматично оръжие към Рейна и Габриел?

— Аха, наистина.

От стаята на Ричард излезе жена, която държеше в ръцете си кърпи. Беше висока около метър и седемдесет, с къса кестенява коса, толкова къдрава, че трябваше да е естествена.

Носеше сини панталони и пуловер с къс ръкав. Сандали без пръсти допълваха облеклото й. Изгледа ме от главата до петите неодобрително или може би разочаровано.

— Ти трябва да си Анита Блейк.

— А ти си?

— Силви Баркър.

Тя протегна ръка и аз я поех. В мига, в който докоснах кожата й, знаех каква е.

— С глутницата ли си? — попитах.

Тя дръпна ръката си и примигна насреща ми.

— Как разбра?

— Ако се опитваш да минеш за човек, не докосвай някого, който знае какво да гледа. От силата ти кожата ми настръхва.

— Тогава няма да хабя време и да се опитвам да се преструвам — силата й ме заля подобно на горещата вълна, която ви удря, щом отворите вратата на фурна.

— Впечатляващо — казах, доволна, че гласът ми остана равен.

Тя се усмихна леко.

— Това си е сериозен комплимент от твоите уста. А сега трябва да занеса тези кърпи в кухнята.

— Какво става? — попитах аз.

Силви и Джейсън си размениха погледи. Тя поклати глава.

— Знаеш, че Ричард е ранен, нали? — постара се да звучи като въпрос.

Стомахът ми се сви на топка.

— Каза, че ще се оправи.

— Ще се оправи — отвърна тя. Почувствах, че пребледнявам.

— Къде е?

— В кухнята — отвърна Джейсън.

Не хукнах натам, не беше толкова далече, но ми се искаше. Ричард беше седнал на кухненската маса, без риза, с гръб към мен. Гърбът му беше покрит с пресни белези от нокти. На лявото му рамо имаше следа от ухапване и липсваше парче месо.

Д-р Лилиан попиваше кръв от гърба му с кухненска кърпа. Беше дребна жена в средата на петдесетте, с прошарена коса, подстригана в къса строга прическа. Два пъти се беше грижила за моите рани, като единия път беше космата и изглеждаше като гигантски човек-плъх.

— Ако снощи се бе обадил за медицинска помощ, сега нямаше да се налага да правя това, Ричард. Не обичам да причинявам болка на пациентите си.

— Снощи на повикване беше Маркус — отвърна Ричард. — Предвид обстоятелствата, реших, че ще е по-добре да мина без помощ.

— Можеше да позволиш на някой друг да почисти и превърже раните.

— Да, Ричард, можеше да ми позволиш да ти помогна — обадих се аз.

Той погледна назад през рамо и косата му се изсипа около лицето. На челото му имаше превръзка.

— Получих достатъчно помощ за една вечер.

— Защо? Защото съм жена, или защото знаеш, че съм права?

Лилиан допря малък сребърен нож до долната половина на белег от нокти. Прокара острието по раната и я отвори наново. Ричард си пое дълбоко въздух и издиша.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Ликантропите се лекуват, но понякога без медицинска намеса може да ни останат белези. Повечето от раните ще зараснат, но някои от тях са достатъчно дълбоки, че да му трябват няколко шева, преди кожата да започне да заздравява, така че се налага да отворя наново част от тях и да добавя малко шевове.

Силви подаде кърпите на д-р Лилиан.

— Благодаря ти, Силви.

— За какво се карате, влюбени птички? — попита Силви.

— Нека Ричард ти каже, ако иска.

— Анита е на твоето мнение — обади се Ричард. — Смята, че трябва да започна да убивам хора.

Преместих се така, че да може да ме вижда, без да се напряга. Подпрях се на шкафа с чекмеджетата и се опитах да гледам лицето му, а не режещия нож на Лилиан.

— Не искам да започнеш да убиваш хора безразборно, Ричард. Просто да подкрепиш заплахите си. Убий един и останалите ще отстъпят.

Той ми хвърли вбесен поглед.

— Имаш предвид да използвам някого за назидание?

Казано по този начин звучеше някак студенокръвно, но истината си е истина.

— Да, това имам предвид.

— О, харесвам я — обади се Силви.

— Знаех си, че ще ти допадне — отвърна Джейсън.

Размениха си погледи, които не разбрах напълно, но изглежда адски се забавляваха.

— Да не пропускам някаква смешка?

И двамата поклатиха отрицателно глава.

Оставих нещата така. Двамата с Ричард все още спорехме и започвах да си мисля, че този спор няма да има край. Той трепна, когато докторката отвори друга рана. Правеше по някой шев само тук и там, но пак бяха повече, отколкото бих искала да изпитам върху себе си. Не обичах шевовете.

— Без обезболяващи? — попитах.

— Анестезията не работи добре при нас. Метаболизмът ни е твърде бърз — отвърна Лилиан. Изтри ножа в чиста кърпа и каза: — Една от раните се спуска надолу, под дънките ти. Свали ги, за да я погледна.

Погледнах към Силви и тя ми се усмихна.

— Не ми обръщай внимание. Падам си по момичета.

— На това се смеехте двамата — обърнах се към Джейсън.

Той кимна и се усмихна щастливо.

Поклатих глава.

— Другите ще пристигнат скоро за срещата. Не искам задникът ми да е изложен на показ, докато всички влизат през вратата — Ричард се изправи. — Да довършим в спалнята.

Точно под ключицата му имаше пръстен от прободни рани. Припомних си човека-вълк и повдигането с нокти от предната вечер.

— Можеха да те убият — казах аз.

Той ми хвърли един поглед.

— Но не ме убиха. Нима винаги ще казваш това?

Мразех, когато използваха собствените ми думи срещу мен.

— Можеше да убиеш Себастиан или Джамил и останалите нямаше да ти се нахвърлят.

— Вече си решила кого трябва да убия — гласът му бе натежал от гняв.

— Аха — отвърнах.

— Всъщност избира доста добре — обади се Силви.

Ричард обърна тъмните си очи към нея:

— Стой настрана от това.

— Ако ставаше дума само за кавга на двама влюбени, щях да го направя, Ричард — отвърна тя. Приближи се и застана пред него. — Но Анита казва неща, които и аз вече съм казвала. Неща, които повечето от нас сме те молили да направиш. За няколко месеца бях готова да пробвам по твоя начин. Надявах се да си прав, но не се получава, Ричард. Или си алфа-мъжкар, или не си.

— Това предизвикателство ли е? — попита той.

Гласът му бе станал много тих. Силата му се понесе през стаята подобно на топъл вятър. Силви отстъпи крачка назад.

— Знаеш, че не е.

— Знам ли? — отвърна той.

Енергията в стаята се нагнети, нараствайки подобно на светкавица. Космите по кожата ми настръхнаха. Силви спря да отстъпва и сви ръце в юмруци.

— Ако смятах, че мога да победя Маркус, щях да го направя. Ако можех да защитя всички ни, щях да го направя. Но не мога, Ричард. Ти си единственият ни шанс.

Ричард надвисна над нея. Не беше просто физическият му размер. Силата му я заля, изпълни стаята, докато не стана почти задушаваща.

— Няма да убивам само защото ти смяташ, че трябва, Силви. Никой няма да ме накара насила. Никой.

Обърна поглед към мен и ми коства много да срещна очите му. Зад тях имаше сила с изпепеляваща тежест. Не беше удавящата сила на вампир, но беше осезаема. Кожата ми потрепери от силата му, от енергията, но не извърнах очи.

Взрях се в раните точно под врата му и осъзнах, че за малко да го изгубя. Това беше неприемливо.

Приближих се към него, така че вече можех да го докосна, ако се протегна. Неземната му енергия се завихри върху мен, докато стана трудно да дишам.

— Трябва да поговорим, Ричард.

— Точно сега нямам време за това, Анита.

— Намери време — отвърнах аз.

Той ме изгледа гневно.

— Говори, докато Лилиан довършва. След около петнадесет минути чакам хора за среща.

— Каква среща? — попитах.

— Среща за разискване на ситуацията с Маркус — отвърна Силви. — Беше насрочил срещата преди снощното приключение.

Ричард я изгледа и погледът не беше приятелски.

— Ако исках тя да знае за срещата, щях да съм й казал.

— Какво друго не си ми казал, Ричард?

Той обърна ядосаните си очи към мен.

— А ти какво не си ми казала?

Примигнах насреща му искрено объркана.

— Не знам за какво говориш.

— Стрелят два пъти с пушка над главата ти и не знаеш за какво говоря?

О, това.

— Направих онова, което е правилно, Ричард.

— Винаги си права, нали?

Сведох очи към пода и поклатих глава. Когато отново погледнах към него, той все още беше ядосан, но моят гняв преминаваше. За пръв път. Това щеше да е кавгата. Онази, която щеше да сложи край на всичко. Не грешах. Никакво говорене нямаше да промени това. Но ако щяхме да късаме, щеше да стане с експлозия.

— Нека довършим нещата, Ричард. Искаше да идем в спалнята.

Той се изправи с тяло, сковано от гняв, по-дълбок, отколкото можех да разбера. Беше контролирана ярост, и не разбирах откъде идва. Лош знак.

— Сигурна ли си, че можеш да понесеш да ме видиш гол? — гласът му бе пълен с горчивина, а не знаех защо.

— Какво има, Ричард? Какво направих?

Поклати глава твърде енергично и потрепна, когато движението му стигна до рамото.

— Нищо, нищо.

Лилиан погледна към мен, но го последва. Въздъхнах и се присъединих към тях. Не очаквах следващите няколко минути с нетърпение, но нямаше да се скатая. Щяхме да изречем всички грозни неща и да го направим колкото се може по-гадно. Проблемът беше, че нямах грозни неща за казване. Това правеше кавгата много по-малко забавна за мен.

Джейсън прошепна съвсем тихо, докато минавах покрай него:

— Давай, Анита, давай, Анита.

Това ме накара да се усмихна. Силви ме наблюдаваше с хладни очи.

— Успех — не прозвуча съвсем искрено.

— Проблем ли имаш? — по-скоро бих се карала с нея, отколкото с Ричард.

— Ако не се срещаше с теб, можеше и да си избере другарка. Това би улеснило нещата.

— Искаш позицията ли? — попитах аз.

— Да — отвърна тя. — Но сексът е съществена част и не съм подходяща.

— Значи не стоя на пътя ти.

— На моя, не — отвърна тя.

Което предполагаше, че има други, но точно днес не ми пукаше.

— Твърде рано сутринта е, за да се занимавам с политиката на косматковците. Ако някой иска да си отхапе парче от мен, кажи му да се нареди на опашка.

Тя наклони глава на една страна като любопитно куче.

— Дълга ли е?

— В последно време, да.

— Мислех си, че всичките ти врагове са мъртви — обади се Джейсън.

— Продължавам да си създавам нови — отвърнах аз.

Той се усмихна.

— Представи си.

Поклатих глава и тръгнах към спалнята. Предпочитах отново да се изправя пред Рейна вместо пред Ричард. Почти се надявах, че някой наемен убиец ще изскочи отнякъде и ще ми даде мишена, по която да стрелям. Щеше да боли по-малко, отколкото да скъсам с Ричард.