Лоръл К. Хамилтън
Убийствен танц (13)

12

Едуард беше висок малко над метър и седемдесет, с много късо подстригана коса. Беше синеок и на външен вид олицетворяваше белия англосаксонски протестант. Освен това бе най-опасният мъж, когото бях срещала, жив или мъртъв.

Беше страшно развеселен от сборището ликантропи. Групичката се разпадна скоро след пристигането му, най-вече защото всичката работа бе свършена. Срещата беше преди всичко отчаян опит да бъде убеден Ричард да направи компромис с моралните си възгледи и да убие някого. С изключение на факта, че си бе избрал лупа, която да убива за него. Можеше да се каже, че сме убили две птици с един камък, шегата е преднамерена. Но бях съвсем наясно, че с Нийл ми излезе късметът. Ако бе имал някакви умения, някакви познания по бойни изкуства, с мен щеше да е свършено.

Ричард беше разчистил счупения прозорец и бе разговарял със стъкларски магазин, от който се бяха съгласили срещу безбожно висока сума да дойдат и да оправят пораженията веднага. Предложих да платя за щетите, тъй като бях виновна за тях.

Едуард, Ричард и аз седнахме около кухненската маса. Двамата с Едуард отпивахме кафе. Ричард си сипа чай. Един от сериозните му недостатъци беше пълната липса на интерес към кафето. Трудно е да вярваш на мъж, който не обича кафе.

— Какво откри? — попитах аз.

Едуард отпи глътка кафе и поклати глава.

— Не много. Договорът е приет.

— Дори и с времевото ограничение?

Той кимна.

— Кога изтичат двадесет и четирите часа? — попитах аз.

— Да кажем в два часа. Получих предложението снощи към един, но за да сме сигурни, добавяме още час.

— За да сме сигурни — обади се Ричард.

Мисля, че беше сарказъм.

— Какъв ти е проблемът? — попитах.

— Аз ли съм единственият в стаята, който е притеснен?

— Паникьосването няма да помогне, Ричард.

Той се изправи, изсипа чашата си в умивалника и машинално я изми. Обърна се, подпирайки задните си части на шкафа с ръце, кръстосани пред гърдите.

— Нужна ти е ясна глава, за да направиш планове?

Кимнах утвърдително.

— Аха.

Той ни загледа. Забелязах, че мисли за нещо сериозно. Накрая изрече:

— Не разбирам как вие двамата можете да сте спокойни. Аз съм шокиран, че някой е предложил договор за убийството на Анита. Никой от вас не е шокиран.

Погледнах към Едуард и той ми върна погледа. Изпитахме един от онези моменти на пълно разбирателство и знаех, че няма как да го обясня на Ричард. Дори не бях сигурна, че мога да го обясня на себе си.

— Останала съм жива толкова дълго, защото не реагирам по начина, по който реагират повечето хора.

— Останала си жива, защото си готова да правиш неща, които другите хора не са склонни.

Кимнах утвърдително.

— Това също.

Лицето му бе напълно сериозно, като на малко момче, говорещо за нещата от живота.

— Нека задам един глупав въпрос и след това ще млъкна.

Свих рамене.

— Питай.

— Анита казва, че не й харесва да убива. Че не изпитва нищо, когато убива.

Осъзнах, че въпросът ще е към Едуард. Не бях сигурна как ще се приеме.

— Харесва ли ти да убиваш?

Едуард стоеше съвсем неподвижен на стола си и безмълвно пиеше кафе. Сините му очи бяха неутрални и неразгадаеми подобно на вампирски и по някакъв начин също толкова мъртви. За пръв път се зачудих дали понякога и моите очи изглеждат по този начин.

— Защо искаш да знаеш?

— Съгласих се да убия Маркус — отвърна Ричард. — Никога не съм убивал.

Едуард го изгледа. Постави внимателно чашата си на масата, срещна погледа му и отвърна:

— Да.

— Да, харесва ти да убиваш ли? — попита Ричард.

Едуард кимна.

Ричард очакваше от него обяснение. Можеше да се види, изписано на лицето му.

— Той отговори на въпроса ти, Ричард.

— Но дали му харесва усещането от убийството? Дали е физическо? Или обича планирането?

Едуард вдигна кафето си.

— Отговорите на въпросите приключиха, Ричард — намесих се аз.

По лицето на Ричард пробяга наполовина твърдоглаво, наполовина раздразнено изражение.

— Но „да“ не ми обяснява нищо.

— След като убиеш Маркус, може да ми зададеш въпроса отново — рече Едуард.

— И ти ще ми отговориш ли?

Едуард кимна едва забележимо.

За пръв път осъзнах, че Едуард харесва Ричард. Може би не като приятел, но не смяташе, че Ричард е пълна загуба на време.

Ричард се взира продължително в лицето му, после поклати глава.

— Добре — седна обратно на стола си. — Без повече въпроси. Какъв е планът?

Усмихнах му се.

— Да попречим на наемника да ме убие.

— Това е целият ти план? — попита Ричард.

— И да премахнем човека с парите — отвърна Едуард. — Докато парите са на линия, Анита няма да е в безопасност.

— Някаква идея как да се постигне това? — попита Ричард.

Едуард кимна и вдигна чашата, изпивайки и последната глътка кафе. Отиде до тезгяха и я напълни, като че ли си беше у дома. Добрият стар Едуард, чувстваше се комфортно, независимо от мястото.

Стоях в очакване и го наблюдавах тихо. Щеше да ни каже, когато е готов и нито миг по-рано. Ричард практически танцуваше на място от нетърпение.

— Как? — попита най-накрая.

Едуард се усмихна, мисля, че на Ричард, но може би на онази непрестанна музика, която само той чуваше. Ритъмът, който го поддържаше жив.

— Убиецът може да се появи тук днес, така че ще вземем мерки. Групата превръщачи беше перфектна. Даже аз бих изчакал с удара, докато си тръгнат.

Огледах тихата кухня. Участъкът между лопатките на гърба ми ме засърбя.

— Смяташ ли, че в момента сме в опасност?

— Може би — не изглеждаше особено притеснен. — Но си мисля, че ще опитат покушение тази вечер по време на срещата ти с Господаря на града.

— Откъде знаеш, че тази вечер имам среща?

Едуард се усмихна.

— Знам, че Господаря на града ще води Екзекуторката на откриването на танцувалния клуб „Танц на смъртта“^[1]. Знам, че ще пристигнете с лимузина.

— Това не го знаех — отвърнах аз.

Той сви рамене.

— Не беше трудно да намеря информацията, Анита.

— Щях да отменя срещата си за вечерта и да се покрия.

— Ако останеш тук, убиецът почти сигурно ще дойде.

Погледнах към Ричард.

— Ох.

— Мога да се грижа за себе си — обади се той.

— Можеш ли да убиеш човешко същество? — попитах аз.

Той примигна насреща ми.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, ако някой ти се нахвърли с огнестрелно оръжие, ще можеш ли да го убиеш?

— Казах, че ще убивам, за да те защитя.

— Не те попитах това и го знаеш, Ричард.

Той се изправи и закрачи в кръг из кухнята.

— Ако са стандартни муниции, не могат да ме убият.

— Няма да знаеш дали са сребърни или стандартни, преди да е станало твърде късно — отвърнах аз.

Той сви ръце, прекара длани през дългата си коса и се обърна към мен.

— Веднъж щом решиш да започнеш да убиваш, никога не свършва, нали?

— Не — отвърнах.

— Не знам дали бих могъл да убия човешко същество.

— Благодаря за честността.

— Но това означава, че ще замъкнеш наемен убиец в клуб, претъпкан с хора? Ще изложиш всички тях на опасност, за да ме предпазиш?

— Бих изложила на опасност почти всекиго, за да те предпазя.

Едуард издаде тих звук, почти като смях. Лицето му бе приятно и празно. Отпи кафе.

— Ето защо не искам Ричард на огневата линия. Ще си толкова заета да се притесняваш за него, че може да станеш невнимателна.

— Но всички онези хора, не може да ги изложите на опасност — обади се Ричард.

Едуард ме погледна и не каза какво мисли. Благодарна му бях за това.

— Мисля, че Едуард има план и за това, Ричард.

— Мисля си, че ще се опитат да те убият на връщане от клуба. Защо да се мъчат насред тълпа, ако не се налага? Ще сложат бомба в лимузината или ще изчакат, докато останеш сама по обратния път.

— Ти така ли би постъпил? — попита Ричард.

Едуард го изгледа за момент, после кимна.

— Вероятно. Не с бомба, но бих ударил лимузината.

— Защо не с бомба? — поинтересува се Ричард.

Аз не попитах, защото знаех отговора. Очите на Едуард премигнаха към мен. Свих рамене.

— Защото обичам да убивам отблизо и лично. С бомбата няма излагане на риск.

Ричард го погледна, изучавайки лицето му. Накрая рече:

— Благодаря, че отговори на въпроса.

Едуард му кимна. Ричард печелеше точки и пред двама ни. Но аз бях наясно, че Ричард таи илюзии. Ако изглеждаше, че Едуард го харесва, щеше да приеме, че не би го убил. Аз знаех по-добре. Ако ситуацията го изискваше, Едуард можеше да убие всеки.

— Да кажем, че си прав — обадих се аз. — Отивам на срещата и оставям убиеца да направи своя ход. После какво?

— Ликвидираме го.

— Чакайте малко — намеси се Ричард. — Залагате, че сте подобри от професионален убиец. Че ще го докопате, преди да се е добрал до Анита.

И двамата кимнахме.

— Ами ако не сте по-добри?

Едуард го погледна, сякаш е казал, че слънцето няма да изгрее утре.

— Едуард ще е по-добър — отвърнах аз.

— Ще заложиш живота си на това? — попита Ричард.

— Залагам живота си на това — отвърнах.

Ричард изглеждаше малко по-блед. Кимна.

— Предполагам, че е така. С какво мога да помогна?

— Чу Едуард — отвърнах аз. — Остани тук.

Той поклати глава.

— Чух, но сигурно в тълпа хора дори Супермен ще се нуждае от още очи и уши. Глутницата може да помогне с пазенето на гърба ти.

— Не те ли притеснява, че ще ги изложиш на опасност?

— Каза, че си готова да рискуваш почти всичко, за да ме опазиш — отвърна Ричард. — Аз се чувствам по същия начин.

— Ако сами поискат, е едно нещо, но не желая да им се заповядва. Хората не са добри телохранители, ако им е неприятно, че го правят.

Ричард се изсмя.

— Много практично. За миг си помислих, че всъщност се притесняваш за вълците ми.

— Практичността ще ме опази жива, Ричард, не сантименталността.

— Ако имахме няколко допълнителни наблюдатели, това би ме поосвободило малко — обади се Едуард.

Погледнах го.

— Ще се довериш на чудовище да ми пази гърба?

Той се усмихна и определено не беше по приятен начин.

— Чудовищата са чудесно пушечно месо.

— Те не са пушечно месо — намеси се Ричард.

— Всеки е пушечно месо — отвърна Едуард. — Евентуално.

— Ако наистина смятах, че ще изложим на опасност невинни наблюдатели, нямаше да ида в клуба. Знаеш го, Ричард.

Той ме изгледа за миг, преди да кимне.

— Знам.

Едуард издаде тих гърлен звук.

— Невинни наблюдатели — поклати глава усмихнато. — Да се обличаме. Донесъл съм ти някои нови играчки, които да използваш тази вечер.

Погледнах го.

— Опасни играчки ли?

— Има ли други?

Ухилихме се един на друг.

— Вие се наслаждавате на ситуацията — изрече Ричард. Тонът бе почти обвинителен.

— Ако не ни допадаше, и двамата щяхме да вършим нещо друго — отвърна Едуард.

— Анита не убива хора за пари, а ти го правиш.

Наблюдавах как хуморът се оттича от очите на Едуард, подобно на слънце, скриващо се в облаци, и ги оставя безмилостни и празни.

— Мисли си каквото искаш, любовнико, но Анита би могла да си избере друга професия, такава, която не би я поставяла в опасност. Но не го е направила. Има си причина за това.

— Тя не е като теб.

Едуард ме погледна с празни очи.

— По-близо е, отколкото беше — гласът му бе мек, почти неутрален, но ме накара да потреперя.

Срещнах погледа му и за пръв път от много време се замислих от какво съм се отказала, за да съм способна да натискам спусъка. Същото нещо, от което Едуард се бе отказал, за да е способен да убива така лесно ли? Погледнах към Ричард и се зачудих дали той ще е способен да го направи. Дали, когато козината се разлетеше, щеше наистина да е способен да убие някого? Има хора, които просто не могат. В това няма нищо срамно. Но, ако Ричард отстъпеше, щеше да е мъртъв. Не днес или утре, но евентуално, защото Маркус щеше да се погрижи за това. Ричард бе победил Маркус три пъти и бе отказал да го убие. Съмнявах се, че Маркус ще му позволи още един опит. Снощи бяха взели Стивън, съзнавайки какво ще направи Ричард. Ако не бях отишла с него, сега можеше да е мъртъв. Проклятие.

Всичко, което трябваше да направя, бе да убия наемника, преди той или тя да ме ликвидират. Да разчитам на Ричард да не позволи на Маркус да го убие. Да не позволя на Рейна да ме убие. И да видим, убедена съм, че имаше още нещо. О, да, да реша дали ще спя с Ричард и ако го направя, какво ще означава това за Жан-Клод и мен. Има дни, в които животът ми е твърде сложен, дори за мен.